Пейо Яворов
Великден

На брат ми Атанас

Един — и втори удар в безмълвието нощно…

Задружно проехтяват църковните камбани

и светла вест се носи; повтаря я всемощно

разбуденото ехо в намръщени балкани

и тласка я нагоре към висини бездънни.

 

Нощ мрачна оживява — тържественост я пълни

и говор я оглася свръхземен и невнятен:

души безгрижни сякаш, професия безкрайна,

невидими към бога молитвата си тайна

възнасят — и обхождат простора необятен.

 

Звънят, ехтят камбани… На всеки удар нови

с по някой спомен сладък отеква памет будна:

сърце за миг забравя тъгата, що го трови,

и трепетно заслушва се в приказката чудна

за минало детинство, за дните невъзвратни

на младите надежди и сънищата златни

и вярата наивна… кога тече живота

безгрижно и щастливо под бащин покрив мили,

кога неволи още не са ни поразили

и впрегнали догробно на черен труд в хомота.

 

Пред погледа възкръсват, минуват като живи

ред образи и скъпи, близки на душата:

ту стар баща, унесен в мечтания щастливи,

ласкаещ мила рожба, ту майката благата,

загледана в хлапака, ту братя и сестрици,

ту весела дружина от палави връстници —

рой птички повилнели — в игрите, смеховете;

ту русокъдра дружка… и две очи засмени,

и две странички нежни — божурчета червени,

на млада, ранна пролет най-любавото цвете…

 

Честито, свидно детство — цъфтяща, рай долина,

останала далеко зад пътника утруден;

от буря сякаш носен, той бърже я отмина

и днес напразно гледа зад себе си учуден,

напразно… А пред него — белей се път незнаен,

а мръщи се над него и небосвод безкраен —

и страх неволен често смущава му душата:

че слънце го изгаря, а сянка не съзира,

че хала го настига, а завет не намира,

нито спътник някой — да си даде ръката…