Дийн Кунц
Чудакът Томас (48) (Завръщането)

Четирийсет и осма глава

След като пътят ми към стълбите и асансьорната шахта беше отрязан, дванайсетият етаж ми предлагаше само една възможност за действие.

Сетих се за еднокилограмовото парче динамит или както там го наричаха в наши дни. Количеството експлозив беше достатъчно да заличи от земята голяма сграда. Не можеше да не свърши работа на едно отчаяно момче, каквото бях аз.

Макар и да не бях обучен да боравя с експлозиви, на моя страна беше свръхестествената ми проницателност. Да, талантът ми ме беше вкарал в тази бъркотия, но пък и само той можеше да ме измъкне оттук. Също така бях обладан от този типично американски дух „всичко мога, всичко знам“, който не беше за подценяване.

Според онова, което бях научил от филмите, Алекзандър Греъм Бел, докато си човъркал някакви тенекиени кутии и жици, изобретил телефона. Помагал му асистентът му Уотсън, който по някаква случайност помагал и на Шерлок Холмс. Бел предизвикал фурор с изобретението си въпреки насмешките и неодобрението на завистниците, които трябвало да изтърпи деветдесет минути, докато телефонът проработи.

По същия начин, след като изтърпял подигравките и недоверието на зложелателите, Томас Едисон, друг велик американец, изобретил електрическата крушка, фонографа, първата кинокамера със звук и алкалната батерия, както и куп други полезни неща.

На моята възраст Едисон приличал на Мики Руни, но вече бил автор на редица открития и вече бил достатъчно уверен в себе си, за да не обръща внимание на критиците. Едисън, Мики Руни и аз бяхме американци, така че беше логично да предположа, че като изуча внимателно елементите на разглобената бомба, ще ми хрумне идеята как да сглобя някое полезно оръжие.

Освен това не виждах друга възможност.

След като тихо се промъкнах по главния коридор, влязох в стая 1242, където бяха държали Дани, включих фенерчето и открих, че Датура е взела пакета с експлозивите. Може би не искаше да попадне в ръцете ми или пък може би пакетът щеше да послужи на самата нея. Или може би си го искаше обратно поради сантиментални причини.

Не виждах смисъл да разсъждавам върху въпроса какво приложение би намерила тя на бомбата. Изключих фенерчето и отидох до прозореца. На оскъдната светлина на отиващия си ден огледах телефона на Тери. Същия телефон, който Датура беше ударила в плочките в банята.

Когато го отворих, екранът светна. Щях да се зарадвам, ако се беше показало и някакво лого, някакво разпознаваемо изображение или друга информация с букви и цифри. Вместо това обаче имаше само синьо-жълто петно.

Набрах седемте цифри от номера на мобилния телефон на шериф Портър, но те не се изписаха на екрана. Натиснах ИЗПРАЩАНЕ и се заслушах. Нищо.

Ако бях живял един век по-рано, може би бих почовъркал в чарковете на телефона и воден от моя типично американски „всичко знам и всичко мога“ дух, щях да сглобя криво-ляво някакво примитивно комуникационно устройство. Но в наши дни всичко беше много по-сложно. Дори Едисон не би могъл на прима виста да сглоби нова платка с микрочип.

Разочарован от стая 1242, аз се върнах в коридора. Светлината, проникваща от стаите с прозорци и с отворени към коридора врати, беше станала още по-слаба отколкото преди половин час. Тук щеше да настъпи мрак поне час преди слънцето навън да залезе.

Макар и да ме измъчваше неприятното чувство, че ме наблюдават, при все че видимостта беше толкова лоша и подобни халюцинации бяха безпочвени, аз предпочетох да не включвам фенерчето, докато съм в коридора. Андре и Датура бяха въоръжени и светлината щеше да ме направи лесна мишена за тях.

Когато оглеждах стаите една по една, щом затворех вратата след себе си, се чувствах в безопасност и включвах фенерчето. И преди бях претърсил някои от тези помещения, когато търсех скривалище за Дани. Тогава не намерих необходимото. И сега не намерих нищо. Дълбоко със сърцето, с онова уютно кътче, където вярата в чудесата живее дори и в часовете на смъртна опасност, аз очаквах да се натъкна на някой куфар на отдавна починал гост на хотела, в който да намеря зареден пистолет. А още по-добре беше да открия товарен асансьор, изолиран от пътническите, или широк кухненски асансьор, който да води към кухнята на първия етаж.

В крайна сметка открих сервизно помещение три на четири метра. По лавиците бяха подредени препарати за почистване, сапуни, електрически крушки. Прахосмукачките, кофите и подомиячките бяха струпани на пода.

Противопожарната разпръскваща система, която беше отказала навсякъде другаде из хотела, тук, изглежда, се беше престарала. Или пък беше избила водопроводна тръба. Част от тавана беше срутена. Парчета изолационен картон, очевидно целият намокрен, се бяха разпилели на пода в стаята.

Набързо огледах препаратите по рафтовете. Белина, амоняк и други разпространени домакински продукти можеха да се смесят и да се получат експлозивни вещества, обезболяващи, отровни и нервнопаралитични газове. За съжаление не ми беше известна нито една от тези химически формули.

Понеже често се забърквам в неприятности и понеже по природа не съм тренирана бойна машина, за в бъдеще ще трябва да отделя повече време и старание в обучението на изкуството на разрушението и убийствата. В интернет има информация, подходяща за самоуки ентусиасти като мен. А и в наши дни сериозните университети предлагат курсове, та дори и цели програми, посветени на философията на анархията и нейното практическо приложение.

По отношение на този вид самоусъвършенстване признавам, че съм ленив. Предпочитам да усъвършенствам приготвянето на палачинките, отколкото да запомням рецептите за приготвянето на шестнайсет разновидности нервнопаралитичен газ. По-скоро бих прочел някой от романите на Ози Бун, отколкото часове наред да се упражнявам върху манекен в удар с нож в сърцето на противника. Никога не съм твърдял, че съм съвършен.

Един люк на тавана привлече вниманието ми към онази част от сервизното помещение, където таванът беше цял. Когато подръпнах висящото въже-дръжка, тежкият капак изскърца, изстена, но се отвори и от него се разгъна тясна стълба.

Когато се изкачих горе, лъчът на фенерчето разкри междинна ниша, висока около метър и половина, между дванайсетия и тринайсетия етаж.

През тази ниша минаваха най-различни плетеници от медни и ПВЦ тръби, електрически проводници, водопроводи и инсталацията на отоплението, вентилацията и климатиците.

Бях изправен пред две възможности: да продължа напред и да огледам нишата или да сляза долу и да изпия коктейл от белина и амоняк.

Тъй като нямах резенчета лимон, предпочетох първия вариант. Влязох в нишата и издърпах след себе си стълбата, която се сгъна и люкът се затвори.