Дийн Кунц
Чудакът Томас (23) (Завръщането)

Двайсет и трета глава

Пред мен се откри нещо като фоайе, осветявано само от оскъдната светлина, която проникваше през процепите между шперплата.

Сянката ми приличаше на сив призрак. Главата нямаше ясни очертания и почти липсваше. Сякаш беше сянка на обезглавен човек.

Включих фенерчето и огледах стените. Огънят не беше вилнял тук, но почти навсякъде имаше петна от дима.

Отначало се изненадах, че мебелите — дивани и фотьойли — са толкова захабени. После се сетих, че това се дължеше не толкова на дима и влиянието на времето, колкото на водата, която се беше изляла върху тях от пожарните маркучи.

Дори пет години след трагедията се долавяше мирис на обгоряло, на разтопен метал и пластмаса, на изгорели кабели. Наред с това се усещаха и други миризми, които не бяха остри като първата, но още по-неприятни. Може би най-добре беше да не се занимавам с тях и да разгадавам какъв е произходът им.

По покрития със сажди, пепел и прах мокет имаше безброй следи. Уникалните отпечатъци от стъпалата на Дани не бяха сред тях.

След като погледнах отблизо, забелязах, че никои от тези следи не са отчетливи. Бяха отпреди седмици или месеци. Тези, които преследвах, не бяха минали оттук.

Но чифт или може би два чифта следи от лапи бяха отскоро. Сигурно панаминтите отпреди сто години — в дните, в които бяха по-близки до природата и не познаваха изкушенията на съвременната цивилизация — биха разчели тези следи от пръв поглед.

Но тъй като в родословното си дърво нямах нито един следотърсач, а и обучението ми като готвач не беше подходящо, за да реша проблема, трябваше да разчитам не на познанието, а на въображението си — да си представя съществото, които би оставило подобни следи.

В съзнанието ми моментално изплува образът на саблезъб тигър, макар и тези биологични видове да са измрели преди повече от десет хиляди години.

В случай, че някой безсмъртен саблезъб беше надживял с хиляди години събратята си, аз все пак бих се отървал невредим от него. Така предполагах. В края на краищата нали бях оцелял след Страшния Честър.

Вляво от фоайето имаше кафе-бар с изглед към басейна на хотела. Таванът се беше срутил точно над входа за ресторанта.

Вдясно широк коридор водеше към непрогледен мрак, който дори лъчът на фенерчето не можеше напълно да прогони.

На стената над входа за коридора с бронзови букви беше написано ТОАЛЕТНИ, КОНФЕРЕНТНИ ЗАЛИ, БАЛНА ЗАЛА.

Хората без късмет бяха умрели в балната зала. Масивен полилей, окачен не на стоманен прът, както изискваха строителните планове, а на дървен, се беше стоварил върху събралите се хора и беше премазал много от тях.

Прекосих отрупания с парчета под на фоайето, заобикаляйки канапетата и преобърнатите фотьойли. Така стигнах до друг широк коридор, който очевидно водеше към предната страна на хотела. Следите на саблезъба също водеха натам.

Едва сега се сетих за сателитния телефон. Извадих го от джоба, изключих му звука и го нагласих само на вибрация. Ако търсачката на чудеса ме потърсеше отново и ако се случеше така, че бях близо до нея в хотела, не исках телефонът да разкрие присъствието ми.

Никога не бях идвал тук, дори и през годините на най-големия разцвет на комплекса. Когато мога сам да избирам и когато мъртвите нямат други искания към мен, аз търся покой в тишината, а не в шума и екзалтацията. Раздаването на картите и хвърлянето на заровете не ми дават чувството, че за известно време съм свободен от дарбата, с която съм орисан.

Чувството за непозната територия, съчетано с разрухата, причинена от земетресението и пожара, само засилиха впечатлението от урбанистичната джунгла. Коридорите нямаха ясни очертания, защото бяха частично срутени, а безкрайният лабиринт от коридори, къде пусти и мрачни, къде хаотични и застрашителни, сякаш нямаше никога да свърши.

Докато се лутах, неусетно влязох в изгорялото казино.

В казината няма нито прозорци, нито часовници. Господарите на хазарта искат клиентите им да загубят чувството за време, да заложат поне още един път и още един, и още един. Подобна на пещера, по-голяма от футболно игрище, залата беше толкова внушителна, че лъчът на моето фенерче не можа да намери другия й край.

Единият ъгъл на казиното беше полуразрушен. Иначе огромната зала беше почти непокътната.

Стотици счупени ротативки бяха съборени на пода. Други стояха в дълги редици, както бяха заварени от труса, полуразтопени, но в готовност като строй от бойни машини, маршируващи войници роботи, погубени от мощен атомен взрив, а радиацията им беше изпържила електрониката.

Повечето от игралните маси и местата бяха превърнати в овъглени останки. Няколко маси бяха останали здрави, затрупани с почернели парчета мазилка, паднала от тавана.

Сред тези руини имаше две места за блекджак, които почти не бяха пострадали от стихията. Пред едната от масите имаше две високи табуретки. Все едно, че дяволът и неговата избраница бяха играли тук, когато беше избухнал пожарът и за да не ги отвличат от играта, бяха заповядали на пламъците да не докосват мястото.

Но вместо дявола на табуретката се беше настанил мъж с приятна външност и оредяла коса. Когато лъчът на фенерчето го откри, той седеше, облегнал ръцете си на масата във формата на полумесец, сякаш чакаше крупието да раздаде картите.

Не ми приличаше на човек, който би взел участие в убийство и в отвличане. Беше около петдесетгодишен, с бледа кожа, издути бузи и трапчинка на брадичката. Можеше спокойно да мине за библиотекар или за аптекар в някое малко градче.

Но когато го доближих и той вдигна очи към мен, вече не бях толкова сигурен за професията му. Разбрах, че е дух едва когато се изненада, че го виждам.

Сигурно беше ударен по главата от падащите парчета в деня на трагедията. Или пък беше изгорял жив в пожара.

Той не ми разкри истинското състояние на тялото си в мига на смъртта, за което му бях благодарен.

Вниманието ми беше привлечено от някакво движение в сенките отстрани. И от мрака се появи блуждаещият мъртвец.