Дийн Кунц
Чудакът Томас (30) (Завръщането)

Трийсета глава

Излязох от стая 1242 и след като затворих вратата, се огледах наляво и надясно из коридора. Още нямаше никого и цареше тишина.

Датура.

Звучеше ми като псевдоним. Сигурно техните й бяха дали името Мери или Хедър, или нещо подобно. По-късно сама се беше прекръстила на Датура. Екзотична дума с някакво скрито значение, която тя бе избрала за себе си. Представих си езеро на лунна светлина, а нейното име като лист на дърво. Този лист падна и за миг се задържа върху тъмната водна повърхност. После се намокри и потъна. Подводното течение го завлече дълбоко надолу.

Датура.

Внезапно почувствах, че ме тегли напред на север и отвъд асансьорната площадка, на която се бях озовал, след като се изкатерих по шахтата. Ако се намираше на етажа, то тя беше далеч от стая 1242. Може би не беше взела Дани със себе си, защото и тя беше уловила интуитивно у него потенциала за саморазрушение. И това я беше накарало да се замисли дали си струва да стои в една стая с него, с прикрепена към стола му бомба, която той като нищо щеше доброволно да взриви.

Макар че се оставих шестото ми чувство да ме води към Датура, не изпитвах крайна необходимост да я открия. Тя беше Горгона-Медуза с глас вместо очи. Този глас можеше да превръща в камък мъжете, но аз си бях добре и така, с уязвимата и крехка плът. Ако имах късмет, щях да намеря начин да обезвредя Датура и двамата й съучастници, след което да взема дистанционното, задействащо експлозивите. Щом бомбата престанеше да е заплаха за всички ни, щях да се обадя на шерифа Портър.

Шансовете ми да се преборя с три такива опасни личности, особено при положение, че всеки от тях беше въоръжен, не бяха по-големи от тези на мъртвите комарджии в изгореното казино да си върнат обратно живота с едно мятане на заровете.

Като изключех възможвостта да се обадя на полицията, защото по мое силно вътрешно убеждение тогава Дани със сигурност щеше да умре, единствената друга алтернатива за обезвреждане на похитителите беше да дезактивирам бомбата. Имах толкова желание да си играя със сложния детонатор, колкото и да целуна гърмяща змия.

Въпреки всичко трябваше да съм готов в случай, че развоят на събитията ме принудеше да се занимая с детонатора. И дори и да успеех да освободя Дани, после проблемът щеше да е как да се измъкнем от „Панаминт“.

Тъй като не беше никак пъргав и беше изтощен от дългото ходене от Пико Мундо дотук, той нямаше да може да се движи бързо. Дори и в дните на върхова форма моят приятел с крехки кости не можеше да изтича надолу по стълбите без риск за здравето си.

За да стигне до първия етаж на хотела, той трябваше да слезе по стълбите на дванайсет етажа. А после да преодолее местата, осеяни с руини по пода, докато трима убийци психопати ни преследват.

Добавете няколко тъпи и оскъдно облечени жени-прелъстителки, няколко още по-тъпи, но с напомпани мускули красавци, включете мисия за ядене на купа живи червеи и ние до голяма степен участвахме в ново телевизионно риалити шоу.

Набързо огледах няколко стаи в южния край на главния коридор. Търсех място, където Дани да може да се скрие, ако все пак успея да го отделя от експлозивите.

Ако не се налагаше и той да бяга от въоръжените престъпници или ако се беше укрил на безопасно място, щях да имам по-големи шансове да се справя с враговете ни. Ако Дани се беше скрил, аз дори може би щях да преценя, че предвид променените обстоятелства е добре да се обадя на шерифа Портър.

За нещастие повечето хотелски стаи си приличат една с друга и не могат да затруднят човек, опитен в претърсването. Датура и нейните разбойници бързо щяха да ги проверят. И щяха да се насочат към същите потенциални места за криене, които открих и аз.

Хрумна ми да струпам мебелите така, че да се получи нещо като хралупа, в която да се скрие Дани. Но ако разбутах нестабилната купчина от столове, нощни шкафчета и легла, щях да вдигна доста шум.

В четвъртата стая погледнах през прозореца. Беше притъмняло. Оловносивите облаци, подобно на страховита флотилия от бойни кораби, бяха изпълнили вече три-четвърти от небосвода. Проблесваха мълнии, подобно на проблясъци от цевите на оръдия, след което отекваше канонадата — все още далеч от тук, но по-близо отпреди.

Спомних си за гръмотевицата, чието ехо беше стигнало до асансьорната шахта, и се отдръпнах от прозореца.

Коридорът продължаваше да е безлюден. Забързах на север, подминах стая 1242 и се върнах при асансьорите.

Девет от десетте стоманени врати бяха затворени. За по-голяма безопасност на пътниците и за да се улеснят спасителните операции при авария, асансьорите бяха проектирани така, че ако изгаснеше токът, вратите можеха да се отворят и с голи ръце.

Тези бяха стояли затворени в продължение на пет години. Димът вероятно беше повредил механизмите им.

Опитах с първия отдясно. Вратите бяха полуотворени. Пъхнах пръсти в трисантиметровия процеп и се помъчих да ги отворя. Едната помръдна, а другата отначало се опъна, но после също се плъзна настрани.

Дори на слабата светлина ми беше необходимо да разтворя вратите само на осем-десет сантиметра, за да видя, че кабината не е на етажа.

Шестнайсет етажа, десет асансьора. Според теорията на вероятностите нито един асансьор можеше да не е спрял на дванайсетия етаж. Възможно беше зад всяка стоманена врата да има само празно пространство.

Сигурно когато спреше токът, асансьорите бяха програмирани да се върнат на първия етаж. Ако наистина беше така, аз се надявах програмата им също да се е повредила.

Пуснах вратите и те се върнаха на първоначалната си позиция.

Втората врата беше здраво слепена, но със заоблени ръбове, за да могат по-лесно да се хванат. Леко тресейки се, двете крила се плъзнаха настрани със скърцане, което ме накара да застана нащрек.

Когато ги пуснах, вратите не помръднаха. За да не оставя следи, аз отново ги затворих, а те на свой ред изскърцаха отново, тресейки се.

Бях оставил много ясни отпечатъци от дланите и пръстите си върху слоя полепнали сажди по неръждаемата стомана. Извадих от джоба си хартиена кърпичка и леко забърсах повърхността, за да замажа отпечатъците, в същото време внимавах да не оставя прекалено чисто петно, което също да предизвиква подозрение.

Третата врата изобщо не помръдна. Зад четвъртата, която се отвори тихо, ме чакаше асансьорна кабина. Поколебах се и влязох вътре.

Макар и да го очаквах, асансьорът не полетя стремглаво надолу. Той изобщо не реагира на присъствието ми и не помръдна от етажа.

Вратите сами се затвориха почти докрай, но трябваше да им помогна.

Проблемът с отпечатъците отново беше решен с хартиена кърпичка.

Избърсах изцапаните си със сажди длани в джинсите. Отново мръсни дрехи за пране.

Въпреки че знаех какво ми предстои да извърша, то беше толкова смело и дръзко, че преди да пристъпя към него, стоях минута-две, обмисляйки възможностите си. А те не бяха много.

В подобни моменти ми се искаше да можех да преодолея отвращението си към огнестрелното оръжие.

От друга страна, когато стреляш по хора, които също са въоръжени, и те отвръщат на огъня. Това неминуемо усложнява нещата.

Ако не стреляш пръв и не се прицелиш добре, то може би е по-добре изобщо да не носиш пистолет или пушка. В опасна ситуацията като тази хората, които са въоръжени, са склонни да се чувстват като no-висши от тези, които не носят оръжие. Държат се наперено и надменно, а когато са надменни, обикновено подценяват противника. Един невъоръжен мъж, тъй като е поставен натясно, ще бъде нащрек, ще бъде по-яростен и див от стрелеца, който разчита на оръжието да мисли вместо него. Поради тази причина да си невъоръжен може да бъде и предимство.

Сега като се замисля, подобни разсъждения звучат напълно абсурдно. Дори тогава аз знаех, че е глупаво, но не се отказах, защото трябваше да си го внуша там, при асансьорите, преди да пристъпя към действие. Датура. Листът върху осветената от луната водна повърхност, който споделя своята материя с езерото, потъвайки дълбоко, носено от подводното течение, което го тегли все по-надолу и все по-надолу…

Върнах се отново в коридора и оттам завих наляво, на север.

Някаква си корава и жестока секстигрица, която пъшка по телефона, луда като луда крава, си втълпява в болната глава, че трябва да отвлече Дани, за да ме принуди да разкрия най-ревниво пазените си тайни. Но защо тогава е трябвало да умре доктор Джесъп, и то по такъв брутален начин? Само защото се е оказал там?

Тази пъшкаща по телефона сладострастница, тази пълна откачалка има на разположение трима типове — сега вече двама — които очевидно са готови да извършат каквото и да е престъпление, за да й помогнат да постигне целта си. Те не са тръгнали да обират банки или бронирани автомобили инкасо, нито да продават наркотици. Целта й не са парите, а истинските истории за призраци, леденостудени пръсти, които я галят по гърба. Така че на бандата не се полага плячка, която да си поделят помежду си. Причината да заложат живота и свободата си на карта заради нея на пръв поглед изглежда необяснима и странна. Разбира се, дори порядъчните мъже, които не са престъпници и убийци, мислят първо с долната си глава, а после с мозъка си. А и историята на криминалистиката е пълна със случаи, в които някои мъже, за да спечелят сърцето на коварни жени, извършват най-жестоките и идиотски постъпки, и то само заради секса.

Ако Датура изглеждаше така знойно, както звучеше гласът й в телефонната слушалка, тя би манипулирала лесно мъжете. И то тези мъже, които имат повече тестостерон отколкото бели кръвни телца, които не правят разлика между добро и лошо, авантюристи са по душа и изпитват тръпка от насилието, неспособни са да се замислят за утрешния ден. Едва ли й бяха липсвали кандидати. Напоследък по новините непрекъснато съобщаваха за хладнокръвни и изпълнени с жестокост представители на силния пол.

Доктор Уилбър Джесъп беше умрял не просто, защото се беше изпречил на пътя и а защото тези хора нарочно бяха целели убийството му, като един вид отприщване на емоциите, вълнуваща авантюра. Бунт в най-чистата му форма.

Докато бях на асансьорната площадка, не можех да проумея как е могла да събере такъв екип. Но едва извървял трийсет метра по коридора на хотела, разбрах, че събирането на хора като тях е било неизбежно.

За да се справя с личности като тези, щях да се нуждая от всички предимства, които дарбата ми даваше. Вратите, затворени или не, не ме привличаха с нищо. Докато не се спрях пред врата номер 1203, която беше полуоткрехната.