Дийн Кунц
Чудакът Томас (15) (Завръщането)

Петнайсета глава

Не се огледах за непознати, не чаках, докато се появи удобна възможност. Приближих се до триметровата ограда и я изкачих. По-малко от десет секунди след това се приземих от другата страна.

Малцина биха предположили, че някой ще тръгне да прониква незаконно в чужд имот посред бял ден. Ако ме видеха, минувачите биха предположили, че съм служител от канализацията и че просто съм си изгубил ключа.

Никой не би заподозрял чисто облечен, подстриган и обръснат младеж в недобронамереност. Аз не само съм добре подстриган и обръснат, но нямам татуировки, обици и халки по веждите, носа, устните или езика.

Следователно най-много биха ме заподозрели, че съм пътешественик във времето, който е дошъл от далечното бъдеще. Бъдеще, в което тоталитарните норми на поведение от петдесетте години са били наложени отново от някой деспотичен режим.

Точно под покрива на сградата бяха разположени вентилационни отвори. Но те бяха тесни дори и за спретнат младеж.

Когато рано сутринта минах оттук, бях забелязал, че бравите и пантите на вратите са доста стари и ръждясали. Може би бяха монтирани още когато Калифорния се управляваше от онзи губернатор, който вярваше в лечебната сила на кристалите, уверено предсказваше залязването на автомобила до 1990 година и ходеше с една рокзвезда на име Линда Ронстад.

Когато погледнах отблизо, забелязах, че бравата е не само стара, но и евтина. Което правеше степента на защита на едно ниво по-високо от обикновен катинар.

По време на разходката ми от „Грил“ дотук бях спрял в Мемориъл Парк, за да извадя от раницата си няколко здрави отвертки. И сега с тяхна помощ буквално откъртих бравата от вратата.

Вдигнах доста шум, но той продължи не повече от половин минута. Смело, сякаш съм си у дома, влязох вътре, намерих ключа за лампата и затворих вратата след себе си.

Вътре имаше сандък с инструменти, но постройката служеше главно като преддверие към шахтата, от която се слизаше в подземните отводни тунели на Пико Мундо. Надолу водеха широки спираловидни стъпала.

Когато заслизах, осветявайки стъпалата с фенерчето, си спомних за случката в къщата на Джесъп. За миг ми се стори, че съм въвлечен в някаква злокобна игра, в която вече бях обиколил всички полета и сега по волята на хвърлените зарове ми предстоеше отново да се изправя пред опасност на стълбите.

Не включих лампата, защото не знаех дали със същия ключ не се задейства и осветлението в тунелите, което щеше да издаде идването ми по-скоро, отколкото бих искал.

Броях стъпалата, всяко, от които беше високо петнайсет сантиметра. Слязох на повече от петнайсет метра под земята — много по-дълбоко, отколкото бях очаквал.

Долу, в подножието на стълбите, имаше врата. Резето можеше да се отвори и от двете страни.

Изгасих фенерчето.

Макар и да очаквах резето да застърже, пантите да изскърцат, вратата се отвори гладко и тихо. Беше необичайно тежка, но добре смазана.

Останал без светлина и дъх, аз се заслушах за присъствието на враждебни същества, но не чух нищо. Затова отново включих фенерчето.

Пред мен се простираше коридор, който завиваше надясно: три метра и половина дълъг, метър и половина широк, с нисък таван. Тръгнах по него и открих, че е с формата на буквата Г. Отклонението беше дълго два метра и половина и завършваше с друга тежка врата. Резе, което се отваряше от двете страни.

Достъпът до канализационните тунели беше доста по-усложнен, отколкото очаквах, което според мен беше ненужно.

Отново загасих фенерчето. И отново вратата се отвори без звук.

Озовал се в пълна тъмнина, аз се ослушах и долових странен шум. Въображението ми автоматично изрисува огромна змия, виеща се в мрака.

Тогава разпознах шепота на течащата по каналите вода.

Включих фенерчето и прекосих прага. Вътре беше изградена широка половин метър бетонна пътека, която сякаш водеше в безкрайността пред мен.

Половин метър под пътеката бавно и монотонно течеше водата — сива на цвят, сигурно заради цвета на бетона навсякъде около нея. Лъчът от фенерчето палаво заигра по гладката повърхност на водата.

След като огледах внимателно жлеба в тунела, прецених, че в средата си каналът беше най-много четирийсет сантиметра дълбок. До пътеката беше не повече от трийсет.

Тунелът беше с диаметър приблизително три метра и половина — огромна артерия в тялото на пустинята. И се точеше към някое отдалечено черно сърце.

Притеснявах се, че ако се включи осветлението в този подземен лабиринт, Саймън ще разбере за пристигането ми. Но ако наистина някой дебнеше в мрака пред мен, той веднага би забелязал лъча от фенерчето.

Затова се върнах в коридора и намерих електрическите ключове. Натиснах първия и тунелът се обля в светлина.

Върнах се на бетонната пътека и забелязах, че лампите на тавана са разположени през интервали от десет метра и са защитени от решетки. Светлината в тази подземна бездна не можеше да се сравнява с деня отвън. Стените тънеха в сянка, но все пак видимостта беше доста добра.

Макар и това да беше отводнителен, а не фекален канал, очаквах да бъда посрещнат от силна зловонна миризма. Студеният въздух миришеше леко на застояло, но се търпеше. Освен това се долавяше и приятният аромат на вар, характерен за всички бетонни конструкции.

През по-голямата част от годината в тези тунели изобщо не течеше вода. Те бяха пресъхнали и поради това никъде не се виждаше плесен.

Загледах се замислено във водата. В града не беше валяло от пет дни. Тази река едва ли идваше от планините в източната част на общината. Досега щеше да е изтекла.

Струпалите се на североизток облаци, каквито ги видях, когато си тръгнах от Тери, може и да предвещаваха буря, но тя едва ли щеше да се разрази до няколко часа.

Може би се питате защо й е на една община, разположена в пустинята, система от отводнителни тунели. Отговорът има две части. Едната е свързана с климата и терена, а другата — с геополитиката.

Въпреки че в община Маравиля вали рядко, разрази ли се буря, тя обикновено се превръща в истински потоп. Големи части от пустинята се състоят от глинести и скалисти почви. Почти няма почва или растителност, която да абсорбира или да забави оттичането на водите от по-високите места.

Наводненията могат да превърнат ниско разположените пустинни райони в огромни езера. Ако човекът не се беше намесил, за да промени кръговрата в природата, значителна част от Пико Мундо щеше да е изложена на голям риск.

Може да мине цяла година, преди да ни връхлети чудовищна буря, която ни кара притеснено да се сещаме за Ной и неговия ковчег. А на следващата година могат да ни сполетят не един, а пет потопа. Системата за предпазване от наводнения в пустинните градове обикновено представлява мрежа от бетонни жлебове, издълбани от природата потоци и вади, които се вливат или в някоя естествена река, или в канали, специално проектирани да отдалечат водните маси от населеното място. И ако до Пико Мундо не се намираше голямата военновъздушна база Форт Кракън, ние сигурно също щяхме да имаме такава несъвършена и остаряла система.

В продължение на шест десетилетия форт Кракън беше един от най-важните в стратегически план военни обекти на нацията. Отводнителната система на Пико Мундо беше построена така, че самолетните писти и обширните инсталации в базата да бъдат максимално защитени от майката природа.

Говорят, че дълбоко в скалите под Кракън е разположен цял комплекс за управление и контрол, предназначен да издържи на ядрен удар от страна на бившия Съветски съюз и да служи като правителствен център за възстановяването на югозападните щати след атомната война.

След края на студената война Форт Кракън беше позабравен, но не и изваден от строя като много други военни бази. Някои казват, че това се дължи на вероятността някой ден да се изправим срещу агресивен Китай, въоръжен с хиляди ядрени ракети.

Според слуховете тези тунели освен за отводняване служат и за друга, тайна цел. Може би с тях са маскирани вентилационните отвори на подземния комплекс. Може би някои от тях служат и като секретни входове в базата.

Всичко това може и да е вярно, а може и да е просто поредната градска легенда. Като тези, според които в каналите под Ню Йорк обитават гигантски алигатори, израснали там, след като някой ги е изсипал в тоалетната още като малки. Легендата гласи, че сега тези земноводни чудовища се хранят с плъхове и с недостатъчно бдителни служители от ВИК.

Един от онези, които вярват във всички истории за Кракън, е Хортън Баркс, издател на „Маравиля Каунти Таймс“. Господин Баркс също така твърди, че преди двайсет години, докато се разхождал из горите на Орегон, споделил обяда си с Големия крак.

Като човек с необичайно положение и необикновени способности аз съм склонен да му вярвам за Саскуоч.

Сега, докато съм по следите на Дани Джесъп, доверявайки се на уникалната си интуиция, аз завих надясно и продължих по бетонната пътека, по течението на загадъчната река, през мозайката от светлини и сенки, към поредната буря.