Филип Хосе Фармър
Вратите на съзиданието (8)

8

Краката му се изплъзнаха под него и той падна настрани. За миг зърна някакви гладки стъклени повърхнини и в следващия миг се плъзна по склона на хълма, на чийто връх беше монтирана вратата. Материалът, по който стремглаво се носеше надолу, беше плъзгав, но сух, въпреки мазния му външен вид. Въпреки опитите си да забие пети или да се спре с ръце, беше невъзможно да овладее положението. Сякаш се намираше върху лед.

Нещо повече, скоростта му даже се увеличаваше. Той енергично изви тяло и съумя все пак да застане с лице в посоката, в която противно на волята си летеше. Видя, че някъде пред него склонът става по-полегат и когато не след дълго стигна този участък, скоростта му намаля. Въпреки това, продължаваше да се носи надолу с не по-малко от шейсет мили в час без да вижда каквато и да е възможност да се спре сам. Държеше главата и ръцете си високо вдигнати, за да не изгорят от триенето. Дрехите му вече трябваше да са изгорели, а плътта му да е смъкната от костите, но той се носеше, изпитвайки само слабо затопляне. Небето беше наситено пурпурно и ниско над хоризонта се виждаше сърпа на нещо, което той прие за луна. Той беше в същия, но малко по-тъмен оттенък като небето. Ставаше ясно, че не се намира в никакъв дворец, а просто е на друга планета. Съдейки по разстоянието до хоризонта, тя беше с приблизително същите размери като онази, която току-що бе напуснал. Всъщност, той беше почти уверен, че става дума за едно от небесните тела, които бе съзерцавал от повърхността на водния свят.

Уризен ги беше надхитрил. Беше настроил вратата, през която бяха минали, така че да ги изведе на една от планетите, обикалящи около Апирматцум. Може би другата врата наистина извеждаше в двореца му. А може и тя да бе програмирана да ги прехвърли тук. Нямаше как да разберат каква е истината.

Накъдето и да водеше другата врата, вече бе много късно да направят каквото и да е било по този въпрос. Бяха станали безпомощни жертви на една от бащините им шеги. Грубичка шега, ако се погледнеше на смъртта като форма на грубо отношение.

Беше изминал почти две мили, когато склонът започна да се издига. След половин миля той се бе забавил до към трийсет мили в час, макар да бе трудно да определи по-точно при тази липса на ориентири. Някъде в далечината отдясно на него се виждаха няколко странно изглеждащи дървета. Трудно му беше да определи по-точно скоростта, с която се плъзгаше, без да знае колко са високи дърветата и на какво разстояние от него се намираха.

Не след дълго, когато скоростта му бе паднала до десетина мили в час и склонът рязко се издигна нагоре, той премина през билото. Изведнъж се озова във въздуха, стрелвайки се над ръба на ската и полетя надолу в някаква пропаст. Несъзнателно извика. На трийсет-четиридесет стъпки под него се виждаше широка към трийсет метра река. Отсрещният й бряг беше блокиран от стена от същото стъкловидно вещество, както онова, по което се бе плъзгал.

Падайки в каньона, той ритна с крака, за да заеме вертикално положение и да влезе във водата с краката надолу. Повърхността на реката не се оказа чак толкова далече. След секунда-две се заби в възтоплите й води. Стрелна се надолу, но след малко започна да изплува. Силното течение го поде между тесните стени на каньона и го завъртя в близкия завой. Миг преди да завие, той чу друго тяло да плясва в реката, а когато вдигна поглед видя един от Повелителите във въздуха.

В следващия миг се озова зад завоя и реката се разшири. Тялото му подскачаше като тапа по бързеите. За щастие скалите бяха гладки. Бяха от същата стъклоподобна материя. Не можеха да го порежат, но беше невъзможно да се опази и от ожулванията. След бързеите течението се забавяше. Той заплува към брега, който плавно излизаше от водата. Нямаше за какво да се хване и тялото му отново се плъзна обратно във водата.

Не оставаше нищо друго освен да продължи да плува близко до брега с надеждата да намери място, където да може да се изкатери на суша. Дрехите му заедно с лъка, колчана със стрелите и излъчвателя, го дърпаха надолу. Не искаше да се разделя с тях, поне докато не се налагаше. Когато усети, че се изморява, прехвърли през глава ремъците на лъка и колчана и ги пусна във водата. По-късно направи същото с колана, кобура и ножницата. Пусна и тях във водата, но пъхна излъчвателя и ножа под колана на панталона си. След малко се раздели и с ножа.

Отвреме-навреме поглеждаше назад. В реката зад него подскачаха осем глави. Всички бяха оцелели засега, но ако бреговете останеха все така непристъпни, скоро щяха да се издавят. Всички, без Теотормон. Той можеше с лекота да надплува всекиго, макар едната му перка да бе израсла само наполовина.

И точно това даде на Улф идеята. Той заплува срещу течението, макар това усилие да му костваше по-голям разход на енергия, отколкото можеше да си позволи. Въпреки това продължи да плува, докато не се приближи до Лува, Вейла и Тармас. Извика им да заплуват и те срещу течението, ако искат да спасят живота си.

Не след дълго срещу него се зададе огромното, мазно, синьо-черно тяло на Теотормон. Зад него плуваха Аристон, Енион и Ринтра. Последен от всички, въпреки демонстративното му нетърпение да мине през вратата, плуваше Паламаброн. Явно той се бе колебал най-дълго дали да ги последва.

— Спаси ме, братко! — извика той. — Не мога повече. Ще умра.

— Пести си дъха — посъветва го Улф. Обърна се към Теотормон и продължи: — Имаме нужда от теб, братко. Ето че дойде моментът, когато ти — презирания от всички — имаш възможността да ни помогнеш. Защото без теб ще се издавим.

Теотормон, който с лекота се плъзгаше срещу течението, се позасмя:

— И защо да го правя? Всички вие плюхте по мен и всички твърдяхте, че от мен ви се повдига.

— Аз никога не съм плюл по теб — припомни му Улф. — Нито съм казвал, че ме отвращаваш. И ако си спомняш, точно аз бях онзи, който настоя да дойдеш с нас. Направих го, защото очаквах, че ще имаме нужда от теб. Разбирах, че с това тяло можеш да правиш някои неща, на които не сме способни. Каква ирония: Уризен, който ни е поставил този капан и който те е трансформирал в морско същество, може би без да подозира ти е дал шанса да оцелееш в тази ситуация… и да ни помогнеш да се спасим заедно.

Това беше наистина дълга реч при тези обстоятелства и в края й Улф се задъха. Но нямаше как, трябваше да похвали по някакъв начин Теотормон, защото иначе той щеше да ги остави да се издавят, докато им се надсмиваше.

— Искаш да кажеш, че Уризен сам се е прекарал? — попита недоверчиво Теотормон.

Улф можа само да кимне.

— И как бих могъл да избягам оттук?

— Ти си бърз и силен като тюлен във водата. Можеш да се засилиш, да изскочиш във въздуха и да се приземиш на брега. Би могъл също да ни избуташ един по един на суша. Знам, че си способен на всичко това.

— А защо да ви спасявам? — лукаво попита Теотормон.

— Защото ако не го направиш, ще се озовеш сам в този странен свят — търпеливо обясни Улф. — Е, ще останеш жив известно време. Но ще си самотен. Съмнявам се, че тук има още някой, с който да размениш дума. Нещо повече, ако ни е писано да се измъкнем от този свят, трябва преди това да намерим вратите, които ще ни пренесат на друго място. Би ли могъл да направиш това сам-самичък? Не забравяй, че когато си на суша, ти имаш нужда от нас.

— Вървете по дяволите! — изкрещя Теотормон, гмурна се и изчезна под повърхността.

— Теотормон! — повика го Улф.

Другите също извикаха името му. Държаха се на повърхността и с отчаяние се споглеждаха. В лицата им нямаше нищо гоподарско.

Изведнъж Вейла изпищя. Размаха панически ръце във въздуха и изчезна под водата със скорост, от която ставаше ясно, че някой я е издърпал.

Изминаха няколко секунди. След това се подаде плъзгавата синьочерна глава на Теотормон, а миг по-късно и огненочервената коса на Вейла. Дългите пръсти на краката му бяха вплетени в мокрите й къдрици.

— Кажи, че се извиняваш! — извика Теотормон. — Поискай прошка! Кажи ми, че не съм отвратителна маса плът! Кажи ми, че съм красив! Обещай ми да се любиш с мен, както направи това с Паламаброн на острова!

Тя отскубна косата си, оставяйки няколко кичура в пръстите му. После изкрещя на свой ред:

— Ще те убия, гадино! Не бързай да ме погребваш! Дори да знам, че ще умра в следващата секунда, пак нямаше да ти ближа краката!

Отворил широко очи, Теотормон се отдалечи от нея с няколко загребвания. После хвърли поглед към Улф и каза:

— Видя ли! Защо да спасявам нея или който и да е било от вас? Вие ще продължите да ме мразите, както бих ви мразил и аз.

В този миг Паламаброн завика, пляскайки безпомощно с ръце:

— Спаси ме, Теотормон! Не мога повече! Изморих се до смърт! Умирам!

— Помни какво ти казах за самотата — задъхано каза Улф.

Теотормон се ухили и се гмурна. След малко започна да тласка Паламаброн пред себе си. Подпрял глава в задника му, той енергично го избутваше, мощно загребвайки с перките и краката си. Тялото на Паламаброн изплува от водата и се плъзна върху гладкия бряг на две дължини разстояние. Остана там, дишайки тежко. От носа му течеше вода, а от устата — слюнка.

Един по един Теотормон избута и останалите на брега, където те останаха да лежат като покойници. Само Вейла отказа помощта му. Тя загреба с всички сили, изтръгвайки от себе си енергия, която Улф не бе подозирал, че може още да притежава. Тялото й се издигна на брега може би на една дължина и тя безкрайно внимателно се доизтегли. Стигна до равно място и седна на земята. Погледна другите и презрително каза:

— Това, значи, са моите братя! Всемогъщите господари на цели вселени! Сбирщина полуиздавени плъхове! Подлизурковци на един морски охлюв, хленчещи да им бъде пощаден живота.

Теотормон също излезе на брега и мина покрай хората. Шляпайки с крака, той подмина Вейла без да я погледне. Когато другите се съвзеха, те също излязоха на по-равно място. Представляваха трагична гледка, още повече, че бяха съблекли дрехите си и се бяха освободили от мечовете си във водата. Единствено Улф и Вейла бяха облечени. Той беше задържал само излъчвателя, тя не бе пожелала да се раздели с меча си. С изключение на косата, тя изглеждаше като че ли не се беше потапяла във вода. Дрехите й бяха от немокреща се тъкан.

Лува бе изпълзял до Улф, след като на два пъти неуспешно се бе опитал да извърви разстоянието до него. Цветът на лицето му беше започнал да се възстановява, така че луничките по бузите и около носа му не изпъкваха така силно.

— Баща ни си играе с нас сякаш сме още немирни деца — каза той. — Макар в момента да сме безпомощни по-скоро като бебета. Не можем дори да ходим и трябва да пълзим. Не ти ли се струва, че той иска да ни каже нещо с това?

— Не знам — отговори Улф. — Но знам следното: Уризен е планирал всичко това отдавна. Започвам да вярвам, че е накарал планетите да се въртят около Апирматцум с една-единствена цел. Този свят и останалите са създадени само с цел да бъдат удължени мъките ни.

Лува се изсмя, но в смеха му не прозвуча развеселеност.

— И каква ще бъде наградата ни, ако оцелеем след мъченията и издържим изпита?

— Ще получим шанса да го убием или той да ни убие.

— Наистина ли вярваш, че той играе честно? Кое те кара да допускаш, че в крепостта му изобщо може да се проникне? Аз специално не вярвам, че баща ни ще играе тази игра честно.

— „Честно“, казваш? Какво означава тази дума? Знаеш за негласното споразумение всеки Повелител да оставя по някое макар и трудно откриваемо слабо място в линията на своята отбрана. Някакъв дефект, който един изключително умен и целеустремен нападател да може да открие. Не знам дали това се спазва от всички. Но всички знаем, че има Повелители, които са били изхвърляни от владенията си и дори са намирали смъртта си и съм убеден, че това са били хора, напълно уверени, че са в безопасност от най-силните и умните. Не допускам, че успехът на победителите се дължи на съзнателно оставени слаби места в бронята на защитниците. По-скоро съм склонен да търся друго обяснение на тези слаби места… Причината е, че Повелителите използват наследени оръжия. Никой не притежава нищо, което не е наследил или не е завоювал като победител. Расата ни е загубила древната си мъдрост и умения: сега това е раса на потребители, на консуматори, не на създатели. Значи, всеки Повелител трябва да използва онова, с което разполага. И ако оръжията не покриват всички възможни опасни ситуации, ако те оставят дупки в бронята, тогава те могат да бъдат заобиколени… Има още един аспект във цялата тази история. Повелителите трябва да се бият за живота си, при това битката е на живот и смърт. Но повечето от нас вече са живели твърде дълго. Ние сме изморени, някои от нас вече желаят смъртта. Дълбоко в съзнанието им, погребано под пластовете на години безпределна власт и твърде малко любов, тлее желанието да умрат. Ето още една пукнатина в стената на защитата.

Лува го изслуша с нарастващо изумление.

— Не ми казвай, че наистина вярваш в тази теория, братко! Знам със сигурност, че не съм уморен от живота! Обичам живота със същата страст, с която го обичах, когато бях на сто години. А що се отнася до другите, те също ще се бият за живота си със същата стръв, с която са се били досега! — възкликна той.

Улф сви рамене и отговори:

— Това наистина не е нищо повече от една моя теория. Мисля по тези въпроси откакто станах Робърт Улф. Защото сега мога да виждам неща, които по-рано не можех и които вие сте неспособни да видите. — После изпълзя до Вейла и каза: — Дай ми меча си за момент. Искам да направя един експеримент.

— Като например да ми отсечеш главата ли? — попита тя.

— Ако исках да те убия, разполагам с излъчвателя — напомни й той.

Тя извади късото острие от ножницата и му го подаде. Той леко чукна с ръба по гладката повърхност. Когато установи, че първият удар не е оставил никакви следи, той удари по-силно.

— Но какво правиш? — извика Вейла. — Ще изтъпиш острието.

Вместо отговор, той й посочи драскотината оставена от втория удар.

— На мен ми изглежда като пукнатина в лед. Това вещество може да е много по-плъзгаво от леда, но в останалото прилича на замръзнала вода.

Той й върна меча и изтегли излъчвателя си, нагласи го на понижена мощност и насочи лъча в една точка. Веществото почервеня и започна да кипи. От него потече течност. Изключи излъчвателя и издуха течността от дупката. Другите припълзяха до тях.

— Странен човек си ти — отбеляза Вейла. — Кой би помислил да опита това?

— Защо го прави? — попита Паламаброн. — Луд ли е той да дълбае дупки в земята?

Паламаброн си бе възвърнал част от надменността и говореше с характерния за него отмерен ритъм.

— Не, не е луд — каза Вейла. — Само е любопитен. Ти май си забравил какво е да си любопитен, Паламаброн. Ти си толкова мъртъв, колкото изглеждаш. Определено беше малко по-жив допреди не много отдавна.

Паламаброн почервеня, но не каза нищо. Остана вперил поглед в кристалите, израстващи по стените и ръба на дупката.

— Регенерация — проговори Улф. — Много неща съм чел за науката на нашите предци, но никога не съм чел за нещо подобно. Уризен явно разполага със знания, забравени от останалите.

— Възможно е — подсказа Вейла, — да е получил тези познания от Червения Орк. Говори се, че Орк знае повече отколкото всички останали Повелители взети заедно. Той е последният от древните… бил едва ли не на половин милион години!

— „Говори се“, „бил“ — подигра я Улф. — А истината е, че никой не е виждал Червения Орк вече стотици хилядолетия. Аз лично мисля, че вече е покойник, а това не са нищо повече от легенди. Стига толкова! Трябва да открием другите врати, макар че не знам къде могат да ни изведат те.

Той внимателно опита да стане, успя и направи пробно няколко крачки. Повърхността на този свят не беше изцяло от тази гола стъклоподобна маса. На неколкостотин метра от тях се виждаха дървета, разположени на големи интервали едно от друго. Между тях бяха изникнали някакви храсти с форма на гъба. Самите дървета имаха спираловидни стебла на бели и червени ивици. Клоните бяха с формата на хоризонтално разположена цифра 9 и бяха покрити с тънки сиви влакна, достигащи на дължина до две стъпки.

Обади се Ринтра — гол и треперещ:

— Не е студено, но нещо ме прави неспокоен и сякаш ме пронизва. Може да е тишината. Вслушайте се и няма да чуете каквото и да е.

Всички замълчаха. В далечината се чуваше протяжната въздишка на вятъра, провиращ се през храсталаците и през твърдите израстъци в края на извитите клони. Към нея се примесваше едва доловимия ромон на реката. И нищо друго. Никакво чуруликане на птици. Никакви ревове на животни. Никакви човешки гласове. Единствено шумът на вятъра и реката и дори той беше като затиснат от тежкото пурпурно небе.

Белезникавата материя под краката им се простираше до хоризонта в четирите посоки на света. Виждаха се полегати възвишения, най-високото от които вероятно бе същото, по което се бяха плъзнали след прехода. От мястото където се намираха в момента се виждаше и самата врата: малък тъмен предмет на самия връх. Останалото бяха ниски хълмове и безкрайна пустош.

И накъде оттук?, мина през главата на Улф. Така, без никакво указание, ние можем да бродим вечно. Или поне докато сме живи, ако намерим какво да ядем по пътя.

На глас каза:

— Според мен, трябва да следваме реката. Тя води надолу, сигурно към някакъв голям воден басейн. Уризен ни запрати в реката, а това може да значи, че точно тя трябва да бъде нашият водач до следващата врата… или врати.

— Възможно е — обади се Енион. — Но твоят баща и мой чичо има коварен мозък. Перверзното му съзнание може би иска да ни каже, че ние трябва да вървим срещу течението на реката, а не надолу по него.

— Може и да си прав — отвърна му Улф. — Истината обаче може да се разбере само по един начин. Предлагам да вървим надолу, макар и само защото това е по-лесният вариант. — После се обърна към Вейла: — Ти как мислиш?

— Не знам — сви рамене тя. — Последният път изборът ми не беше особено удачен. Защо отново питаш мен?

— Защото ти винаги се била близко до татко. И знаеш по-добре от всички ни как би могъл да мисли той в дадена ситуация.

Тя леко се поусмихна.

— О, това май не е комплимент. Но ще го приема като такъв. Колкото и да мразя Уризен, аз също така му се възхищавам и го уважавам. Той оцеля, докато много от съвременниците му загинаха… Щом питаш, да вървим надолу.

— А как мислите вие? — обърна се Улф към останалите. За себе си той беше решил накъде да върви, но не искаше другите да го обвиняват, че са взели погрешно решение. Защо и те да не поемат своя дял от отговорността?

— Аз казвам… не, аз настоявам да… — започна Паламаброн.