Филип Хосе Фармър
Вратите на съзиданието (3)

3

Високите дървета на гората бяха скрили до момента обекта в небето. Той видя някаква плътна маса, широка поне четвърт миля, дебела петдесет стъпки и дълга почти една миля да лети на ниско над главите им. Носеше се от вятъра, който духаше от неизвестна посока на компаса. В този лишен от слънце свят, думите изток, запад, север и юг не означаваха нищо.

— Какво е това? — попита той.

— Остров, плуващ в небето. Побързай! Трябва да се върнем в селото преди атаката.

Улф последва останалите. Отвреме-навреме вдигаше поглед през върхарите на дърветата към този аеронесус. Спускаше се доста стремително към далечния край на острова. Настигна Вейла и я попита как се управлява подобен въздушен кораб. Тя му отговори, че жителите на летящия остров използват клапи в гигантските мехури и изпускат през тях водород. Подобна процедура изисквала участието на почти всички жители, понеже манипулациите на клапите били изключително ръчни. Затова по време на спускането всички били заети с навигацията.

— А как го насочват?

— Мехурите имат изпускателни вентили. Когато абуталите искат да насочат острова в някаква посока, те изпускат газ от мехурите с вентили, насочени в противоположната посока. Реактивната тяга, която се получава по този начин, не е кой знае какво, но те са много изкусни. Въпреки това, налага се да се примиряват с ветровете и маневрите им не винаги са успешни. Два пъти досега сме били атакувани от абутали, но и двата пъти пропуснаха острова ни. Обикновено хвърлят котви — големи камъни, привързани за дълги въжета — за да забавят ход. Първите ни нападатели кацнаха близо до острова, вместо на него, и трябваше да се задоволят с атака откъм морето. Не успяха — тя спря, взря се по-внимателно и извика: — О, не! Това са илмавирци. Лос да ни е на помощ!

Първоначално Улф прие петдесетината въздушни съда, отделили се от плаващия остров, за малки самолети. Но когато те заходиха срещу вятъра, той видя, че това са планери. Дългите им към петдесетина стъпки крила бяха от някаква белезникава проблясваща материя и имаха извити ръбове. От долната страна на всяко крило имаше изрисувано око с кръстосани върху него мечове. Рамковата конструкция на фюзелажа се виждаше, защото изобщо не бе покрита и заедно с елероните и кормилната плоскост беше боядисана в аленочервено. Пилотът седеше в кабина, подобна на плетена кошница, разположена малко пред крилата. Носът на въздухоплавателния съд бе извит и съоръжен с излизащ на двайсет стъпки пред него дълъг рог. Като на рог на нарвал, помисли Улф. По-късно разбра, че роговете са взети от гигантска риба.

Един от планерите се пронесе над главите им по траектория, която явно щеше да го принуди да кацне някъде пред тях. Улф успя да зърне за миг пилота. Червената му коса бе щръкнала и блестеше като намазана с нещо подобно на брилятин. Лицето му бе боядисано като лицето на индианец на червени и зелени кръгове, а по шията и върху раменете му се спускаха черни шеврони.

— Селото е на около половин миля оттук — каза Вейла. — В самия край на острова.

Улф не можеше да разбере защо е толкова разтревожена. Откога един Повелител можеше да се безпокои за съдбата на друго същество? Тя му обясни, че ако илмавирците кацнат успешно, те ще избият всяко човешко същество на острова. И ще направят колония, заселвайки го с част от излишните на борда им.

Островът не беше съвсем равнинен. Тук-там се издигаха възвишения, оформили се в резултат на неравномерното израстване на мехурите. Улф се изкачи на върха на едно от тях и погледна над горичките. Абуталите се бяха спуснали на петдесетина стъпки, продължаваха плавно да се снижават и се насочваха към селището. Там, в далечината, се виждаха около стотина колиби с формата на пчелни кошери, построени от сплетени клони. Висока двайсет стъпки стена обграждаше селото. Изглеждаше като направена от камъни, бамбукови клонки и някакви тъмносиви пръти, които може да бяха костите на незнайни морски чудовища.

Мъже и жени се бяха разположили зад стената, а няколко групи, въоръжени с копия и лъкове, бяха излезли на открито.

Отвъд селището се намираха построени от бамбук докове. По дължина на доковете, а също изтеглени на брега, имаше разнообразни лодки с най-различни размери. Дъното на брега представляваше плетеница от корени. В някои от пролуките между тях се виждаха големи камъни, завързани в края на въжета. Камъните бяха бели, като гипсови, с формата на плоски дискове. Те се влачеха в морето край острова, после болшинството от тях стигнаха до сушата. Въжетата на някои се заплетоха под доковете.

Междувременно от небето паднаха и други котви, удряйки се в стената на селото. Те се залостиха в сплетената маса, образуваща стената. Други паднаха на поляната и се забиха в стените на колибите, които се срутиха под силата на ударите. Едновременно с това, небето потъмня от изстреляни стрели и полетелите надолу камъни, а от люковете в дъното на летящия остров бяха изхвърлени някакви горящи предмети. Някои от островитяните бяха лошо ударени и се гърчеха на земята. Част от колибите пламнаха. Горящите предмети започнаха да експлодират и от тях се надигна гъст черен дим.

Защитниците обаче не бяха напълно безпомощни. От голямата сграда с центъра на селото заизлизаха мъже и жени със странни неща в ръцете си. Те ги запалиха и нещата бързо полетяха към дъното на острова. Заплетоха се сред клоните и останаха да горят там. После експлодираха и пламъците обхванаха по-голяма част от коренището.

Покривът на една от колибите се отметна встрани, а стените й се отпуснаха като венчелистчетата на цвят. В центъра на колибата имаше катапулта под формата на гигантски лък със запъната стрела, изработена от рогата на същото животно, използвано за укрепването на носовете на планерите. Към нея бяха прикрепени няколко пламтящи мехури. Тетивата избръмча и горящата стрела се понесе нагоре, за да се забие миг по-късно в центъра на дъното на острова.

Екипажът на катапултата започна да натяга стрелата за следващ изстрел. От един люк в дъното на острова падна човек, последван от десетина други. Те полетяха надолу като парашутисти. Спускането им се контролираше от свързани на грозд мехури, прикрепени с ремъци през гърдите им. Една стрела улучи първия абутал миг преди да се приземи и тази съдба сполетя още трима от десетте му другари.

Оцелелите се спуснаха буквално на няколко крачки от катапултата. Разкопчаха ремъците и мехурите излетяха нагоре. Вече бяха обградени. Биеха се яростно — един дори успя да се добере до самата катапулта, но падна пронизан от две стрели едновременно.

Влаченият от вятъра летящ остров започна да подминава селото. Надолу полетяха още каменни котви и няколко от тях се заплетоха в оградата. Миг по-късно от небето се спуснаха дебели въжета и примките в края им се затвориха около стволовете на дърветата.

Фиксиран в предния си край, летящият остров се извъртя така, че основната му част увисна над този район от плаващия остров. Голямата част от планерите вече се бяха приземили, макар и не всички сполучливо. Поради гъстата растителност, пилотите трябваше да се опитат да кацнат в гората. Някои от тях се преобърнаха, други се разбиха преди да могат да забавят полета си достатъчно, трети успяха да се проврат сред дърветата, но се бяха ударили лошо в неподатливите храсти.

От мястото където се намираше, Улф успя да изброи поне двайсетина пилоти, които невредими се промъкваха през джунглата. А сигурно имаше и други.

Чу, че някой го вика по име. Вейла се бе върнала в основата на хълма.

— Е, какво смяташ да предприемеш? — попита тя гневно. — Трябва да направиш своя избор, Джадауин, независимо дали ти се иска или не. Абуталите ще те убият.

— Може и да си права — призна той, докато се спускаше по склона. — Исках да добия представа каква е ситуацията. Не ми се искаше да се втурна слепешката без да знам къде се намират основните сили и без да знам в каква посока може да се развие битката…

— Все същия предпазлив и изобретателен Джадауин — каза тя. — Добре, в това няма нищо лошо, дори показва, че не си глупак, нещо, което аз отдавна знам. Повярвай ми, ти наистина имаш нужда от мен в същата степен, в която аз се нуждая от теб. Сам няма да се справиш.

Той я последва и след малко двамата се натъкнаха на Ринтра, който се криеше под огромна папрат. Той им направи знак да мълчат. Когато застанаха зад него, Улф погледна в посоката, в която той му посочи. Пет воини-абутали стояха на не повече от двайсетина крачки от тях. Опашката на разрушен планер се издигаше вляво от тях сред смачкани шубраци. Те носеха малки кръгли щитове от кост, костени копия с върхове от бамбук, а някои сред тях имаха лъкове и стрели. Лъковете също бяха изработени от нещо, което изглеждаше като рог, бяха къси, силно извити и се състояха от две части, съединени в средата в особена сглобка. Воините се намираха твърде далече, за да могат да подслушат разговора им.

— Какъв е обхватът на твоя излъчвател? — попита Вейла.

— Убива до към петдесет стъпки — отговори й той. — Предизвиква тежки изгаряния в следващите двайсет стъпки и така нататък, докато стигне до леко затопляне без никакъв ефект.

— Сега е шансът ти. Атакувай ги. Ще можеш да убиеш и петимата с едно завъртане на лъча преди да са усетили какво става.

Улф въздъхна. Едно време дори не би чакал да му бъде намекнато, да не говорим за уговаряния. Би ги убил за секунда и би се поколебал дали да не си достави удоволствие като довърши Вейла и Ринтра. Но той вече не беше Джадауин, беше Робърт Улф. Вейла никога нямаше да може да разбере това, или ако разбереше, щеше да приеме колебанието му като проява на слабост. Не искаше да убива, но се съмняваше дали има друг начин да принуди абуталите да изоставят атаката си. Вейла познаваше тези хора и най-вероятно му казваше истината за тях. Така че, май наистина се налагаше да вземе страна.

Зад тях се разнесе крясък. Улф се претърколи на земята и се надигна за да види още трима воини-абутали на около четиридесет стъпки от тях. Те току-що бяха изскочили иззад папратите и сега се носеха в атака, вдигнали заплашително копията си.

Улф се извърна с лице към тримата нападатели и докосна плочката в долната част на дългата цев. Ослепително бял тънък лъч мина пред коремите на нещастниците. Растителността пред и зад тях запуши. Тримата рухнаха напред, изпускайки копията си и се плъзнаха по лица в гъстата трева.

Улф се изправи на коляно и се обърна към другите петима. Двама от стрелците с лък се прицелваха. Улф порази най-напред тях, после и останалите трима. Остана все така снишен, оглеждайки се за други, които можеха да дойдат привлечени от виковете на другари те си. Единственото, което чуваше, беше виещия през папратите вятър, задавените викове и приглушените експлозии откъм селището, където се водеше основната битка.

Повдигаше му се от миризмата на изгоряла плът. Стана и се обърна по лице първо трите трупа, после другите пет. Не мислеше, че някой от тях би могъл да остане жив, но не можеше да рискува. Телата до едно бяха като прерязани на две. Нямаше много кръв, понеже енергията на лъча, абсорбирана от телата, беше изпекла вътрешностите им. Червата им се бяха свили и изхвърлили съдържанието си навън.

Вейла погледна излъчвателя. В погледа й се четеше нескрито любопитство, но тя знаеше много добре, че е безполезно да попита Улф, дали и тя би могла да го използва.

— Виждам, че има две положения за настройка — обади се тя. — Какво може да направи на пълна мощност?

— Може да пререже триметрова стоманена плоча — отговори той. — Но зарядът ще стигне само за около минута. На половин мощност може да работи без прекъсване десет минути преди да се наложи да бъде презареден.

Тя погледна джобовете му и той се усмихна. Нямаше никакво намерение да й казва с колко заряда бе дошъл тук.

— Какво стана с вашите оръжия? — попита на свой ред той.

Вейла изруга и обясни:

— Откраднаха ни ги докато спяхме. Не знам дали е дело на Уризен или на гадния Теотормон.

Улф потегли в посока към битката и двамата го последваха. Островът над главите им хвърляше бледа сянка, която скоро щеше да се уплътни, когато луната затъмнеше тази част на планетата. Мъже и жени илмавирци продължаваха да извират от люковете на дъното. Други, увиснали под огромни гроздове свързани един за друг мехури, работеха като пожарникари. Стискаха някакви многостени, и изхвърляха вода през тях.

— Това са морски животни — обясни тя. — Амфибии. Придвижват се по сушата като изхвърлят струи вода и се преобръщат от реактивната тяга.

Улф нагласи излъчвателя на пълна мощност. Прерязваше всяко въже заплело се в клоните на дърво, както и всяка въздушна котва, покрай която минеха. Три пъти се натъкнаха на абутали и трите пъти той превключи на половин мощност. Когато наближиха на няколко крачки до стената на селото, вече беше прерязал четиридесет въжета и бе избил двайсет и двама мъже и жени.

— Какъв късмет за нас, че се появи точно днес — отбеляза Вейла. — Не мисля, че щяхме да можем да ги отблъснем, ако не беше пристигнал.

Улф сви рамене. Извади зарядното устройство и щракна на мястото му следващия от малките цилиндри, с които се бе запасил. Оставаха му още шест, но ако нещата продължаваха да се развиват по този начин, скоро щеше да изразходва всичките. Но нямаше какво да направи, за да икономиса поне част от тях.

Селото беше заобиколено откъм сушата от около деветдесет абутали. Явно онези, които бяха успели да проникнат през заграждението, бяха ликвидирани, но в момента жителите бяха заети с потушаване на пожарите. За тяхно щастие, опасността вече не идваше и отгоре. Летящият остров на илмавирците беше пострадал от прекъсването на многото въжета. Беше се изместил на четвърт миля по посока на вятъра и само благодарение на спешно хвърлените нови стотина въжета и котви бе запазил контакта си със земята.

Улф простреля групата офицери, които стояха на върха на единствения хълм в непосредствена близост до селото. Другите абутали схванаха какво става. Половината от тях изоставиха обсадата и заобиколиха хълма. Във въздуха притъмня от огромния брой изстреляни стрели и хвърлени копия. Повелителите щяха да паднат поразени, ако не бяха намерили прикритие под четирите каменни статуи на върха на хълма.

— Преминали са в отбрана — обади се Вейла. — Дори да не са го разбрали още, скоро ще им стане ясно. И това ще е добре за нас. Може би…

Тя замълча. Улф простреля тримата, които тичаха нагоре по хълма.

— Какво „може би“? — попита той.

— Обичният ни баща е оставил послание за нас на този остров. Казал е на някои какво трябва да се направи, ако искаме да попаднем в неговия замък. Очевидно е, че трябва да намерим вратите, които се отварят в него. На острова няма такива. Ако се вярва на думите му, имало две врати на друг остров, но не е казал на кой. Трябвало сами да ги открием, затова си мислех…

Абуталите изреваха дружно и предните им редици се понесоха по късия склон. Стрелците ги прикриваха със залпове от по трийсет стрели едновременно. Вейла и Ринтра се свиха зад един от каменните идоли както им нареди Улф. Колкото и да не искаше да изразходва енергия в подобни мащаби, налагаше се да го направи. Той превключи регулатора на пълна мощност и стреля над главите на предните редици. Растителност и човешка плът задимяха едновременно, когато ослепителният лъч описа широк кръг. Стрелците стояха открити, за да могат добре да се прицелят, така че болшинството от тях паднаха мъртви.

Около Улф зачаткаха стрели, отскачайки от каменните статуи. Една го одраска по рамото, друга рикошира от камъка и прелетя между краката му. Миг по-късно вече нямаше стрели. Абуталите от втората вълна, подушвайки димящите трупове пред себе си, загубиха своята настървеност. Улф се захвана с тях и те полетяха с викове към прикритието на джунглата.

— Мислеше си какво? — подсети той Вейла.

— Бихме могли да търсим с хилядолетия, използвайки този остров като своя база и така и да не попаднем никога на острова с двете врати. Може би точно такава е била идеята на татко. Какво удоволствие би му доставило нашето отчаяние след безполезното търсене. Но ако разполагаме с абута, това ще ни даде възможност не само да пътуваме значително по-бързо, но и да се ориентираме по-добре от високо…

— Идеята е чудесна — съгласи се той. — Въпросът е как да убедим абуталите да ни вземат като техни спътници на борда. И каква гаранция бихме имали, че няма да се нахвърлят срещу нас при първата открила им се възможност?

— Забравил си много неща за по-младата си сестра. Как е възможно точно ти от всички хора, които са ме обичали, да не си спомняш колко убедителна мога да бъда, когато пожелая?

Тя се изправи и извика към привидно безлюдната джунгла. Известно време там не се забелязваше никаква реакция. Тя повтори исканията си. След малко иззад една от папратите излезе офицер. Беше висок, добре сложен мъж към трийсетте. Въпреки бойните цветове на лицето му, личеше, че има симпатични черти. Освен черните шеврони, той беше отличен с нарисувана на гърдите му морска птица. Това бе ийфтарз — отличителният знак за командир на отряда планери. Зад него пристъпи жена му, облечена в къса пола от червени и сини пера, с прибрана в кок червена коса, ромбове в бяло и зелено изрисувани на лицето й, огърлица от кости на шията, ийфтарз на гърдите й и три концентрични кръга в аленочервено, черно и жълто около пъпа й. Както повеляваше обичая на абуталите, тя придружаваше мъжа си в битката. Ако той загинеше, тя трябваше да атакува неговите убийци, докато не ги избиеше или сама не намереше смъртта си.

Двамата се изкачиха по склона на хълма и спряха, когато Улф им заповяда да не пристъпват нито крачка напред. Вейла започна да говори, а мъжът започна да се усмихва. Жена му обаче наблюдаваше Вейла зорко и през целия разговор недоволно се мръщеше.