Петер Богати
Последният човек, или странната история на Робинзон К. (5)

5

Лежах на леглото неподвижно, с отворени очи. Докато съм така, нищо не ме изправя очи в очи с действителността. Мога да си въобразявам, че е неделя, будилникът е звънял просто случайно и сега мога да се излежавам до насита.

Жалко, че толкова малко неща оставям на случайността. Жалко, че нямам навика да мечтая. Жалко, че дори и легнал неподвижно, с очи, вперени в тавана, виждам ясно какво става навън. А щом го виждам, би било глупаво да го отричам. Да му се противопоставям пък би било напразно.

Неподвижността действува стимулиращо върху дейността на мозъка, а тя пък оживява кръвообращението, разхлабва обтегнатостта на нервите: главоболието ми започва да изчезва. Вчера препусках като обезумял — не е и за чудене. Чудо би било, ако при такава паника някой би действувал по-разумно от мен. Но фактите са си факти и трябва да се гледат в очите.

Ужасни ли са те? Влудяващи? Сигурно. Но да преценявам, да разсъждавам върху тях, би било все още рано — това лесно би ме лишило от здравия разум, който още ми е останал. Трябва да действувам целесъобразно, без да мисля за по-далечните перспективи. И без това, докато не систематизирам и анализирам фактите, няма да имам основа за реално планиране: още една причина да се придържам плътно към тях.

Въпреки това няма да е лесно да изляза отново на улицата, сред празните дрехи.

Нека да подредим въпросите, които чакат отговор.

Първо: какво е причинило катастрофата?

Второ: как е протекла и защо са унищожени физически всички живи организми, с изключение на растителността?

Трето: какви са мащабите на катастрофата? Наистина ли се е разпространила по цялото земно кълбо, или само в отделни, макар и обширни области?

Четвърто: защо съм останал жив? И доколкото преобладаващото мнозинство от човечеството, така да се каже цялото, е загинало, може ли да се предположи, че ще се намерят подобни на мен изключения?

Пето: доколкото причината за катастрофата не е от човешки произход, а следствие на космически събития, може ли логически да се предположи и да се приеме, че съществуването или несъществуването на човечеството зависи от случайността?

Бих могъл да поставя още много въпроси, но се боя, че ще затъна в подробности. Ще бъда доволен, ако получа поне приблизителен отговор на тези пет. Въпреки че употребата на понятието „доволен“ при дадените условия може да прозвучи лекомислено; но тъкмо такава е схемата на мислене и формулиране: „получавам отговор“. Кой, по дяволите, може да даде тук отговор, освен мен?

Трябва да потърся отговорите, това е първата стъпка. Дяволът тук не може да ми помогне, защото, ако можеше, нямаше какво да питам, съществуването на пъкъла предполага и мъките. Но и възкресението…

Въз основа на досегашния си опит с по-голяма вероятност мога да отговоря само на един от въпросите: почти е сигурно, че ме е спасило КП-то. Нищо не е пропуснало от излъчването — каквото и да е било то по произход и вид — дозиметрите го доказваха, изключвайки всякакво съмнение. Бих могъл да кажа дори, че КП-то издържа блестящо изпитанието, въпрос е обаче има ли това някакво значение от гледна точка на бъдещето?

Теоретично би могло да се даде отговор и на последния въпрос, въпреки че той изглежда най-важният. Тъй като обаче той се отнася по-скоро до неща от относителен, а не от конкретен характер, отговорът може да бъде даден и с помощта на разсъждения: възможността за случайност не е изключена. Природата няма „душа“ и не е слуга (но не е и „съзнателен“ враг) на човека. Човекът се опитва да придаде съзнание на природата, както в приказките за животни, но това е само наивен опит да прикрием чувството си за малоценност. А земята се тресе, избухват вулкани, десетки и стотици хиляди загиват при наводнения. Хора, които субективно, от човешка гледна точка, „не са го заслужили“. Жертвите на природните бедствия не са герои, не са мъченици и не са изкупващи вината си грешници. Просто жертви, без всякаква морална обосновка.

От друга страна, настъпването на природните катастрофи не е свързано с порядък във времето, както и мащабите им не са свързани с някакви измерения. Мерните единици са произволни човешки отношения и са валидни само между хората. Да предположим, че катастрофата е била от космически произход. Можело ли е да бъде предвидена? Евентуално. (Въпреки че нямаше да има голяма полза, защото, както показа и резултатът — надали бихме могли да се защитим.) Изключва ли възможността за космически произход фактът, че не сме я предвидили? Често казваме: Слънцето не може да избухне (и не избухва, нали чувствувам как пече навън), космическото лъчение не може да проникне през йонизираните слоеве на въздуха, Земята не е застрашена от комета — ала всичко това е като стъклена чаша: докато не я изтърват, не се чупи. Но може да бъде изтървана само веднъж.

Много обичаме да се позоваваме на вероятността: това и това най-много веднъж да се случи на десет хиляди или сто милиона години, значи вероятността е извънредно малка. Тъй като обаче не е нула, все пак може да се случи и тогава факторът време не говори нищо: единственото рядко събитие е точно толкова възможно след един милион години, колкото и в следващата секунда… (И не остава никой, който да ни успокоява, че до следващия път вече наистина остават един милион години!)

Така че човечеството, както и Земята във всеки един момент могат да бъдат опустошени от случайността, която, естествено, е такава само от гледна точка на човешкия род, а всъщност е следствие на строгите природни закони. Друг е въпросът, че ние не сме в състояние да се примирим с факта, че за природата съществото, достигнало до степен на съзнателен живот, е едно нищо. Това е невъзможно, казваме, и си мислим, че изричаме заклинание, както прачовекът, когато е искал да трансплантира желанията си в мамута. Само че мамутът не легнал в гърнето. Трябвало е да бъде убит, от което следва изводът, че понякога той се е оказвал по-силният. И все пак — така казват — мамутът е загинал, а човекът — останал. И това ли е случайно? Явно не е, но нека не забравяме, че мамутът вече не може да даде изявления. А пък ако бихме могли да го попитаме, сигурно щеше да гледа с недоумяващ вид, та той е много по-голям и по-силен от човека! Какво му е станало? Къде е сгрешил?

Та така стигнах до края на разсъжденията: от човешка гледна точка случайността е възможна, дори и да не ни е приятно да си го признаем. Но това не изключва възможността някъде, някога, в нещо да е допусната грешка, без която тази случайност нямаше да настъпи. Ние казваме, че мамутът не е направил никаква грешка, просто е излязъл от мода. Ала и мамутът би могъл да поразмишлява малко върху това: ако бе стъпкал тази малка маймуна тогава, когато още не беше взела в ръката си тояга и не бе започнала да копае ями — може би и днес щеше да си пасе… В края на краищата аклиматизацията не е изключително право само на човека… Ето защо не мога да твърдя, че е настъпило случайно събитие. Но също така фактът, че четири милиарда човешки същества са извървели докрай, с толкова трудности трънливия път на естествения подбор и са достигнали така рядкото в природата равнище на самоосъзнаването, не ми дава право да приемам, че е достойно да бъдат премахнати от Вселената вследствие на една глупава случайност. Фактът си е факт, независимо какво мисля за него.

Затова нека първо погледнем в очите тези факти — има време за преценка.

Станах и разтворих прозореца. Нахлу свеж, приятен въздух. И все пак в него имаше нещо странно. Трябваше да се позамисля, за да се сетя: тишината. Обгръщаше ме безмълвие, каквото в живота не се среща, освен в лабораторни условия. Отсъствуваше така нареченият шумов фон, характерен за всеки град, за всяка по-голяма човешка общност, с чието съществуване така сме свикнали, че въобще не го забелязваме, докато не изчезне. Този път бе изчезнал. Липсваше звукът на моторите на колите, съскането на колелата, шумът на чешмата на съседа, тропотът на детските обувки по стълбището, шлагерите по радиото, бученето на някой далечен самолет, воят на шмиргела от работилницата в сутерена, свирката на милиционера, плачът на бебета, не се чуваше нито револверен изстрел, нито писък: не бяха убили никого. Беше тихо.

Бяха замлъкнали и птиците, гугутките, косовете, врабците. Почти бях забравил за тях, може би защото не носеха дрехи.

Отидох в кухнята, драснах клечка кибрит над газовия котлон: запали се. Не се заблуждавах. Докато са пълни резервоарите, ще пали. Докога? Зависи от това, колко крана са останали отворени в квартала, който се снабдява от този резервоар… Почти същото е положението и с водата. Тя течеше равномерно от крана, тъй като в мрежата постъпва по гравитация от резервоарите. Но резервоарите се пълнят от помпи. При помпите човешка ръка не е безусловно необходима, по всяка вероятност те се управляват от автомати. А двигателната сила е електрическата енергия.

Запалих крушката: светеше. Слабо наистина, но можеше да е привидно, беше ден. Електрическата самобръсначка обаче ме убеди, че все пак не е привидно: работеше слабо, с прекъсвания. Добре ще е да се снабдя със самобръсначка, четка, сапун.

Докато закусвах и се къпех, премислих последствията от установеното досега. След ден или седмица — това в края на краищата не е важно — основните енергийни източници ще спрат. Няма да има газ, вода, ток. Последният ще изчезне пръв, тъй като не може да се складира, както газа, водата. Топлоцентралите вероятно вече са спрели или едва се въртят, някакъв ток ще стига до мен по кооперативната международна мрежа от водни и атомни електроцентрали… Нищожно количество, а скоро ще изчезне и то.

Трябва ли да се откажа от осветлението, от готвенето, от миенето? И няма ли да умра от глад?

Облякох се, слязох на улицата и седнах в колата си. От снощната буря бяха останали малко следи. Беше изсъхнало, само във вдлъбнатините тъмнееха локви. Въргалящите се по улицата дрехи бяха мокри, от ударите на дъждовните капки те се бяха свили и обезформили. Олекна ми, защото вече не ми напомняха с такава сила за жертвите. Бяха изчезнали и стълбовете дим, дъждът бе изгасил пожарите. Слънцето припичаше дружелюбно, сякаш ми шепнеше: нищо не се е случило. Реших първо да отида в Метеорологичния институт.

Въпреки че познавах само уредите, които имаха отношение към моята професия, все щях да се оправя някак. Ако мога да се надявам на някаква информация, първо там трябва да я търся.

Въпреки систематичността ми търсенето продължи доста дълго. Не можах да се оправя не само сред уредите, но и в самата сграда. Първо обиколих от край до край етажите и установих къде какво се намира. След това прегледах автоматичните регистратори, какво са отбелязали последно и за какво може да се съди от записите им.

Обичайните климатични показатели не показваха отклонения от нормалното и от това, което бе предсказано предната сутрин. Атмосферното налягане, температурата и влажността на въздуха не само в местни, но и в континентални мащаби отговаряха на сезона. Установих само едно отклонение: влажността на въздуха в часовете след катастрофата бе нараснала многократно над най-високата известна стойност… Това обясняваше странната мъгла вчера следобед и снощния порой. Но какво бе предизвикало мъглата, изпаренията?

Институтът беше снабден в съответствие със съвременните изисквания и с такива уреди, които по-рано можеха да се видят само в астрономическите обсерватории или във физическите изследователски институти. По този начин можах да установя и факта, че нито в корпускулярните лъчения, нито в състоянието на магнитното поле не са настъпвали съществени изменения. Толкова по-голямо обаче, невероятно високо, скокообразно изменение показваха уредите, регистриращи гама-лъчението. На практика без никакъв преход, изведнъж, радиацията бе скочила от няколко десетки на десетки хиляди рентгена. Тъй като уредите регистрираха и времето, можах да установя, че лъчението е траяло само няколко минути, след което бързо е спаднало, въпреки че кривата не беше толкова стръмна, както при започването; тук сигурно играеше роля и вторичната радиация. Времето обаче точно съвпадаше с времето, през което аз съм бил зад КП стените, и тъй като работех там със секундомер, с точност до секунда можех да съпоставя нещата с момента, в който се парализира изпробваният манипулатор.

Този факт не ме изненада. Още там, на опитния полигон, пищялката и контролните уреди на КП-то подсказваха за такова лъчение. Само в размерността не бях сигурен: тогава не повярвах на това, в което ме убедиха уредите тук. Излъчване със сила шестстотин рентгена вече е смъртоносна доза. Пример за шест хиляди рентгена може да има само при ядрен взрив, за шестдесет хиляди не познавам пример. Няма съмнение във внезапното настъпване на смъртта. Но от какво са били унищожени живите — или мъртвите организми? Вярно е, че при избухването на атомната бомба от намиращите се в епицентъра хора са останали само сенките им по стените, но това е било преди всичко вследствие на топлинното излъчване. Сега обаче нямаше опустошения нито от топлина, нито от въздушна вълна. Беше „студена смърт“, неочаквана и тотална. Не мога да мисля за друго, освен че при такава доза се разрушава физикобиологичното равновесие на живия организъм и органичните молекули се разлагат.

За момент ми се зави свят. Ако правилно разсъждавам, тогава неочакваните изпарения, а после и мъглата са били причинени от едновременно отделилата се и преминала в атмосферата вода от човешките и животинските организми! А и пороят, който заля изоставената Земя, не беше друго, освен… Тук спрях, защото има неща които е невъзможно да бъдат премислени.

Но защо?! Какво?! Как?!

Може би вече съм споменал, че никога не се бях интересувал от политика, въпреки че винаги слушах новините. Не очаквахме война, въпреки че без съмнение непрекъснато живеехме в нейната сянка. Знаехме, че ако избухне, няма да бъде предшествувана от декларация. Последната възможност на нападателя — или отбраняващия се? — беше тъкмо в тези няколко часа — по-рано, а сега няколко минути, — които траят от началото на нападението, съответно от засичането му, до взривяването на зарядите. Борбата с времето се водеше между алтернативите за изненада и ответен удар.

За избухването на евентуална световна война последно щеше да разбере населението, тъй като нямаше да има време да бъде информирано. А след това по всяка вероятност не би имало кой да бъде информиран.

Би имало? За какво е това условно наклонение? А ако се е случило? Има много варианти на разруха и унищожение. Например чистата бомба, при избухването на която в термоядрената реакция вземат участие тежките изотопи на водорода, а осемдесет процента от освобождаващата се енергия попада в околната среда във вид на бързи неутрони, унищожавайки всичко живо. Но само него! Останалата освободена енергия под формата на ударна и светлинна вълна внезапно спада, като по този начин почти не нанася щети на попадналите на пътя й неживи предмети — сгради, военна техника. Всъщност става нещо като това, на което съм свидетел.

С две разлики. Неутронната бомба е, така да се каже, тактическо оръжие. В радиус двеста-триста метра унищожава всичко, а в радиус един километър — само живите същества. Половината от ранените в радиус километър и половина умират след един месец. Много поколения, наследници на другата половина, ако оживеят, ще носят в себе си следите от облъчването… Не е кой знае колко успокояваща перспектива, но ограничените мащаби на поражение противоречат на моите наблюдения. А и в съобщенията не се казваше нищо за това, че от нея мъртвите се превръщат в мъгла…

В съобщенията обаче поместват само онова, което и без това е известно. Дори и най-мрачният войнолюбец и най-решителният борец за мир не могат да се позоват на такива оръжия, за които не са и чували, тъй като създателят им се надява, че са само негово откритие, и ги пази като тайна със седем печата. Естествено, тези тайни имат кратък живот и съвсем не е сигурно, че могат да бъдат монополизирани. Обаче, както казах, времето за нападение и отбрана става все по-кратко; вследствие на това, който иска да използува тайната, не може да се колебае дълго. Дори и ако в случая изразът „използува“ изглежда малко фриволен.

Фактът си е факт, това, че нито специализираната литература, нито вестниците, нито плакатите са съобщавали за такава неутронна бомба, която унищожава всичко живо не в радиус от километър и половина, а в сто и петдесет или хиляда и петстотин, или петнадесет хиляди километра, че веднага след това решава и проблема с погребението — не може да изключи съществуването на такова оръжие. Съществуването и използуването му.

Възможно е използуването му да е било прекалено успешно или неуспешно: иначе след бързото — и то толкова бързо! — изчезване на опасните лъчи победителят вече щеше да се е показал.

Но никъде никой. Е да, ако знаехме — ако можехме да знаем? — всичко за ядрените енергии, и аз нямаше да е необходимо да се занимавам със защити от типа на КП-то. Поуката, че с огъня не се играе, деградира до клише. Поуката е доказана, само че няма кой да се поучи.

Всичко това, естествено, е само предположение, валидността на което, резултатът от което не се омаловажава, ако се окаже, че сме били разтърсени просто от природно бедствие, а не от собствените си ръце. Всъщност, ако въпреки всичко ние сме го направили, това няма да бъде друго, освен вариант на природното бедствие.

Лоша ни е била природата.

„Била“, за съжаление. Останалото е само надуто умуване.

Умувам, разбира се, че умувам. Иначе щях да легна на земята да чакам следващата вълна, с надеждата, че тя няма да ме пропусне. Засега обаче все още се държа. Може би защото съм рационалист. Знам, че унищожението не идва по поръчка, обаче не знам какво се е случило. Ясно е — трябва да узная, въпреки че на практика — или както бих го казал още вчера сутринта: от гледна точка на обществото от това познание не би имало много полза. И все пак трябва да го направя.

Обикалях из градината на Метеорологическия институт, преглеждах малките бели къщички с решетки, които пазеха уредите. Пътечките, покрити с жълт чакъл, вече бяха попили влагата, но тенекиените съдове на дъждомерите сигурно я пазеха. Въпреки това ги заобиколих. И очните ставки си имат своите граници.

Направи ми впечатление обаче живият цвят на растителността. След сухо време, ако падне дъжд, растителността винаги живва, източва се; това е обичайно явление. Тази градина обаче беше избуяла по друг начин. Друг беше цветът й, зеленото беше по-различно от това, с което бе свикнало окото. Беше станала по-зелена.

Седнах на една пейка и прегледах записките си. След това дълго гледах раззеленилата се градина — по дърветата не подсвиркваха птици, сред тревата й не жужаха бръмбари и в мен постепенно се породи хипотезата. Може би никога няма да узная какво се е случило, но предполагам как се е случило.

Гама-лъчението — или друго някакво лъчение с подобна сила от неизвестен произход, е подействувало върху живите организми и по-точно върху асоциативния им апарат. Ако бях биохимик, сигурно щях да мога детайлно да анализирам или пък да отрека процеса — а така само мога да предполагам: излъчването е действувало чрез хемоглобина на кръвта. Нарушило е механизма на окисление, вследствие на което клетките са се разрушили; тъй като преобладаващата част от тялото се състои от вода, която, преминала в молекулярно състояние, се е освободила и е попаднала в атмосферата — човешкият организъм е рухнал, разрушил се е. В края на краищата от него не е останало нищо, освен няколко грама калций и минерални соли, образуващи костната система, която е загубила структурата си и затова се е превърнала в прах. Шепа прах.

Вчера в кухнята на ресторанта намерих суровото месо цяло: тъй като в него не протичаха окислителни процеси, за излъчването то се бе оказало мъртъв предмет и бе оцеляло. Обаче същата сила, която предотвратява окислението, усилва обратния процес — редукцията. А животът на растенията всъщност е редукцията: хлорофилът се изгражда тъкмо от това, което хемоглобинът разгражда.

За нас смърт, за растенията — възраждане. Пред краката ми, между чакъла, бе надигнало острата си глава дребно стръкче. Като че ли му беше много спешно, много важно да проникне в света. Само нагоре, нагоре!

Огледах се, пътеката беше покрита с подобни кълнове. Не си спомням да съм ги видял, когато слязох в градината.

Какво ли още ме очаква?