Петер Богати
Последният човек, или странната история на Робинзон К. (11)

11

Събудих се с туптящо слепоочие, с разбунен стомах. Лежах по гръб. В проникващите през процепите на плюшената завеса ивици светлина танцуваха прашинки. В заведението цареше безредие, носеше се воня на ракия, примесена със студен мирис на свещи.

Надигнах се, въпреки че се чувствувах ужасно. Хвърлих бегъл поглед на нарисуваните по тапицерията на стените, замислени като екзотични, но вече доста поизвехтели женски фигури, след това се заех да открия някоя бутилка бира — лекарство срещу махмурлук. Даже намерих, и то, в съответствие със заведението, от най-скъпата. Веднага обърнах една, после бавно, замислено изпих още една. Когато свърши, стомахът ми се бе успокоил и спазъмът във вените на слепоочието ме беше отпуснал. Скъпата бира обаче същевременно означава и по-високо алкохолно съдържание: в главата ми нахлу леко опиянение. Стана ми приятно и с подобряването на настроението околната среда започна да ме притеснява. Вече нищо не ме задържаше тук.

Вън бушуваше слънчевата светлина и аз застанах премигващ под вдигнатите крака на танцьорките, затворени във витрината. Сега накъде?

Би трябвало да се върна в библиотеката за събраните книги и да ги натоваря на колата… Прекосих площада и без каквито и да било трудности, за броени минути си свърших работата… Вече можех да тръгвам. В другия край на площада плискаше фонтан. Водата, която с хладна прозрачност кристално чиста се лееше от гърлото на каменните хидри в мраморния басейн, сигурно идваше от някакъв извор или намиращ се нависоко резервоар. Каналите се бяха запушили и водата преливаше през стените на басейна. Площадът беше наклонен и тя се вливаше в една странична улица. Там изчезваше под вратата на някаква дрогерия, по-нататъшният й път и съдба можеше само да се предполагат. Редкият подарък на фонтана събуди у мен непреодолимо желание да измия от външната половина на тялото си онази мръсотия от изминалия ден и нощ, която можеше да бъде измита. Беше топло, слънчевата светлина ме галеше, вятърът сякаш се беше изтощил… Хвърлих от себе си дрехите и нагазих в басейна.

Къпах се дълго, до забрава. Застанах под падащата вода и се оставих силната струя да ме масажира. Порите ми започнаха да дишат, сухожилията, мускулите, кожата възвърнаха еластичността си. Обхвана ме някакво странно, трезво опиянение, което вече не можеше да бъде от бирата… Изпълненото с надежди тяло празнуваше преоткриването си!

Къпах се дълго, после излязох от басейна. Спрях се над съблечените си дрехи, но ме беше гнус да ги облека отново… Не ми беше студено, слънцето светкавично изпи водните капки от кожата ми.

Добре би било да си намеря чисти дрехи… Все има някъде някакъв магазин… Най-много на стотина метра… Там мога да избирам на воля. Тъй както си бях, гол както ме е майка родила, тръгнах да търся магазина. (Не трябваше да се страхувам, че отнякъде ще се появи някоя жена. А ако все пак се появеше — надали точно от ужас щеше да изпищи…)

Забелязах магазина. Извисяваше се като кула над ъгъла на височина няколко етажа. Влязох през изхода, въпреки че отдавна такива неща не ми доставяха особена радост. Просто той се оказа на пътя ми. На партера се продаваха стоки за къмпинг. Притиснат от преходите между етажите — сякаш бяха покрили със стъкло двора на някоя кооперация — партерът беше зает от изложба на палатки, гумени дюшеци, сгъваеми столове и хамаци. Хилядите идеи, с които се опитваха да помогнат на пребития от благата на цивилизацията човек да побегне, обкръжен от пълен комфорт, обратно в скута на майката-природа, не ме интересуваха.

Палатката ми, само да поискам, ще бъдат куполите на парламентите, дюшекът ми — леглата на кралиците, примус — факлите на нефтените кули. На мен вече не ми трябва да ходя в гората, тя ще тръгне след мен, ще ме следва докрай.

Застанах в подножието на парализирания ескалатор и си помислих, че ако сега се размърда, би могъл да ме отнесе, както съм гол, чак до рая. Само че табелите с меркантилния си дух показваха само къде може да се купи порцелан, къде детски играчки и къде дамски обувки. А накъде е раят, това не казваше никоя. Принуден бях пеша да тръгна по етажите.

Надали има по-излишно нещо на света от магазин, останал без купувачи. Дори когато обстоятелствата са такива, че всички средства се оказват излишни. Магазинът с претъпканото си ежедневие, с уравновесената си, консуматорска природа, въобще с целия си механизъм, подчинен в служба на преходността, изглежда по-непреходен от много други творения, наречени на вечността. Пирамидите и Пикасо служат еднакво на човешкото безсмъртие. С тях обаче, въпреки всичко, бихме умрели от глад и бихме замръзнали, и бихме полудели, ако не бяха магазините, натъпкани догоре с преходности. Затова изглеждат толкова крещящо излишни в момента, когато няма кого да обслужват.

Ако бях философ, сигурно щях да направя извода, че безсмъртието на шедьоврите започва там, където свършва безсмъртието на нещата за потребление, иначе казано — с края на обществото. Аа, не, благодаря, пак добре, че съм физик, който безнаказано може да създава парадокси, докато гол, както майка го е родила, пристъпва нагоре по мъртвия ескалатор на някакъв универсален магазин, за да се снабди с риза и гащи, та да прикрие голотата на отпадналата си душа.

На втория етаж — табелата не лъжеше — наистина попаднах в отдела за играчки. Колко жалко, че никога не съм изпитвал влечение към железниците, бръмчащите, блестящи модели, дето са „също като истински“. Може би защото не ми е оставала неизразходвана енергия, а инфантилизма считах за духовна леност. При други условия може би кутиите с конструктори щяха да събудят интереса ми, но за момента смятах за повече от излишно да се строи каквото и да било. Дори и на игра. А така може би още повече.

Радост ми достави единствено това, че този ход на мисли сякаш ме върна към някогашното ми истинско аз. Към трезво последователния и приблизително точно формулиращ Робинзон, с когото единствено се гордеех. Вече щях да започна да се срамувам от голотата си, когато забелязах ролерите. Имаха гумени колела, спирачки и фарове — малки шедьоври на техниката. И просто беше чудно, че въпреки това трябваше да се тикат с крак. Избрах си един и го опитах. Пластмасовият под на широките пространства между щандовете безшумно се плъзгаше под мен. С широк замах се отритвах от земята и се радвах на движението, дълго балансирайки на двете колела, докато скоростта им намалее дотолкова, че почти спират. Може би бях обиколил етажа двадесет пъти, когато започнах да усещам ефекта от изконсумираната бира и усиленото движение. Мехурът ми се бе напълнил и мъчително опънал.

Пуснах колелото на земята и разгорещен, леко задъхан от играта, се огледах за някой клозет. Наведох се над решетките на перилата, дано да видя някоя упътваща натам табела. Но не видях нито една. Обаче забелязах изложбата за къмпинг на партера, а в нея — недалеч под мен — надута пластмасова вана. Минибасейнът бе заобиколен отстрани с кръгли, червени кървавици. Сигурно беше изпуснал малко въздух, защото едната му страна беше поддала, но все още се държеше.

А у мен той събуди непреодолимото желание да опитам: ще уцеля ли?

Както не съм философ, така и не съм психолог и затова не търся причината за възникналото психическо дразнение вследствие на физическо дразнение. Достатъчно е да се каже, че изкушението беше по-силно, а рискът, що се отнася до последствията — по-малък от нищо. Така че застанах плътно до перилата и от височина два етажа се оказах доста добър за неизпробваните си способности. Дори съжалявах, че не съм се опитал от най-горния етаж. Не можех обаче да си обещая, че ще остана в магазина, докато ми се удаде възможност за повторение. Във всеки случай завърших дейността си с едно звънко „юхухуху-у“, давайки израз на това, че телесното облекчение често е придружено и от душевно. Викът радостно обиколи многоетажните тераси на сградата със стъкления покрив и гръмко заехтя по средата. Удовлетворен, метнах на рамо ролера си и прескачайки през стъпало, се затичах към горния етаж.

Малко по-късно отново леко ми се зави свят. А вече се чувствувах толкова добре! Няма защо веднага да се изпада в паника: сигурно мястото ме е замаяло. Прелитах между щандове, натъпкани с куфари, чанти, бельо, трикотаж, съдове — очите ми бяха претоварени от близостта и изобилието на бягащото пред тях. Напрегнатият стремеж на зрителните нерви за краткото време, което имат на разположение, да схванат, предадат и разгадаят попадащите пред тях дразнители — отвъд определена прагова стойност — причинява спазъм. А спазъмът, посредством замайване и главоболие, сигнализира, че организмът очаква разтоварване. Така че спрях и хвърлих ролера.

Но продължих да обикалям магазина. Замайването понамаля. Това не би било беда, ако не бях попаднал в отдела за оръжия. Черно блестящите цеви на ловните пушки ми бяха чужди и може би затова ме притеглиха. В присъствието на други хора надали бих посегнал към тях, защото щях да се срамувам от некомпетентността си. Сега ми се представяше случай да проверя колко трепери ръката ми…

Дълго избирах измежду карабините — винаги съм презирал сачмалийките. Щом искаш да уцелиш птицата в полет, прави го честно: една птица — един куршум. Да напълниш огромно пространство със сачми — все някоя ще я уцели — не е работа. Който иска да стреля, да се научи и да цели. Или да си остане у дома и да колекционира марки.

Накрая попаднах на една по-солидна на вид пушка, която донякъде приличаше на използуваната във войската карабина. Разбира се, беше друг калибър, но все пак ми напомняше за онова единствено оръжие, с което — не по собствено желание, а при изпълнение на гражданския си дълг — и аз се бях научил да боравя. Резултатът, естествено, бе пропорционален на умерената ми амбиция. Но да видим все пак какво беше останало и от него.

В едно от чекмеджетата намерих подходящи патрони, преди да намеря цел, по която си заслужаваше да насоча оръжие. Така че метнах на рамо пушката, но твърдият й, чисто нов ремък убиваше голото ми рамо. Снех я и хванал я с две ръце, както го правят по снимките ловците с ботуши, паласки и малки шапчици, готови за дивеча, който може всеки момент да изпърха, продължих да обикалям залите, стълбищата, докато ловното ми куче, самотата, не вдигна и моя дивеч.

Стоеше на двадесет-двадесет и пет крачки от мен, очевидно съвсем нищо неподозиращ. Беше среден на ръст, леко наклонил гладко зализаната си, руса, фризирана глава на момче от добро семейство, държеше двете си ръце леко протегнати напред, сякаш тъкмо се канеше да поздрави някой стар познат. Костюмът конфекция идеално падаше по фигурата му. Към мен беше обърната лявата му страна, гледаше вдървено напред, дори и да искаше, не можеше да ме забележи. Птица се убива във въздуха, земно животно — като стои, учат професионалните ловци. Добре, моето не помръдва. В началото се прицелих в слепоочието му, после все пак във врата.

Оръжието гръмна доста слабо, но празната сграда — кутия със стъклен покрив, дълго връщаше ехото. Манекенът се килна почти безшумно, шумът от падането бе погълнат от продължаващия да ехти трясък на изстрела. Не се надявах, че още първият изстрел ще бъде пряко попадение. Бях по-скоро изненадан, отколкото доволен. Убеждението ми, че повторението е доказателство на опита, ме накара да потърся нова цел.

Модерните манекени на отдела за мъжка конфекция стояха разхвърляни из ъглите покрай щандовете. Можех да си ги избирам по желание и да изменям положението за стрелба. За половин час причиних сума опустошения. Не твърдя, че винаги уцелвах от пръв път, но съотношението не беше от най-лошите. Като дете, когато много рядко попаднех на панаир, със снизхождение гледах разгорещените от бирата селянчета и чираци, които с ядно усърдие стреляха по разположените на няколко стъпки фигури. Ако уцелеха, фигурата отдаваше чест или танцуваше, а уцелилият гордо стисваше в шепа наградата: евтино огледалце, глинена фигурка или гребен. Моите фигури не отдаваха чест и не тропаха с крака, само безмълвно се килваха настрани. Настрана или по нос, в зависимост от това, откъде съм ги взел на мушка (нито веднъж не стрелях в гръб). Награда за попаденията не ми даде никой, ала ако сляза в отдела за бижута, бих могъл да си избера златен пръстен, украсена с диаманти верижка. И то би било в реда на нещата, в края на краищата съвременните магазини работят по системата на самообслужването.

За какво мислех междувременно? Не бих могъл точно да кажа. При вида на успеха бях обзет от изкушението да се обзаложа с късмета си: ако уцеля следващите десет манекена от първия път, до една седмица ще срещна жив човек. Целих се продължително, старателно, изчаквах мъртвата точка, когато ръката, държаща оръжието, вече и все още не трепери и първата кукла от десетте падна веднага. Преди обаче да се бях прицелил във втората, се отказах от облога. Алберт сигурно щеше да го нарече самозастраховка: на надеждата не й е нужно да печели, живее си тя и без облози. Но ако загубя, доброволно елиминирам шансовете си.

Алберт обаче и този път щеше да греши. Играта винаги има две възможности, а на изгубилия винаги му остава утехата, че е било само игра. Надеждата е част от живота, не може да се загуби по друг начин, освен и двете заедно. Затова се отказах от облога, защото, като сметнем и вече застреляната, бяха останали само девет кукли. А що за облог е този, при който човек намалява залога по време на играта?

Все пак останалите осем свалих от първи път. Жалко, че винаги от едно зависи. Един куршум, една секунда, една лъжа. Мойсей е издълбал на каменната си плоча десет заповеди, но компютрите вече познават само едно да или едно не. От десетичната система е останало само толкова: избор от две възможности — винаги едната.

Вече няма облог, но какво би станало, ако си потърся десета жертва? На някой от етажите все ще се намери!

Недалеч зърнах един манекен. Видях му гърба, трябваше да го заобиколя, за да мина отпред. Вятър не духаше, не можеше да ме подуши. Пристъпвах на пръсти, да не би пластмасовият под да проскърца под мен. Достатъчно е човек да настъпи някоя тънка, суха съчка и дивечът е подплашен.

Беше в сиво палто, под него се подаваше черен панталон. Приближих се откъм щанда за полилеи — цветните абажури на лампионите ме прикриваха добре. Кучето ми се бе сгушило безмълвно в хипоталамуса ми.

Най-после излязох на поляната, на която стоеше, сред гората от закачалки. Забелязах лицето. Беше жена.

Съкрушено отпуснах вдигнатото за прицелване оръжие. Не мога да направя това. Може да се стреля само по мъжките: и манекените имат право да се размножават. А след война броят на ражданията винаги се повишава. Да продължаваме нататък. Все ще има някъде още един! А ако няма? Вече няма облог, значи няма и домашно: един повече или по-малко, какво значение?

Все пак добре би било да намеря и онзи, последния! Трябва да има още!

Последен етаж. Най-горния. Поглеждам през парапета в дълбокото. Някъде там, долу — малко червено петно: гуменият басейн. Все пак добре, че не изчаках, докато стигна дотук. Твърде далече е. Самоувереността ми лесно щеше да се пречупи.

Хайде обратно, този път — надолу. Навсякъде същото, както когато вървях нагоре! Ама тук никога ли не сменят стоката? Никога ли не подреждат витрините? Винаги все едно и също?! Позор! Би трябвало да се подпали магазинът! Тогава ще се покаже и десетият, който се крие тук. Ще си спасява кожата, за да не се опърли. Би било красиво. Ще тича право към пушката ми.

Къде си, мръснико? Ще те пипна, ако ще да пукна, пак ще те пипна. Ти си причина за всичко, за цялата тая крастава история. Не можеш да ми се измъкнеш, градът е мой. Не можеш да се скриеш от мен, съдбата ти е в цевта на пушката ми.

Срещнахме се в отдела за шапки. Когато се обърнах към него, и той се обърна към мен. Беше бледен, погледна ме. За момент погледите ни се срещнаха и аз вече бях натиснал спусъка. От бедро.

Огледалото със звън се счупи на парчета и парченцата се посипаха по пода.

Силно зъзнех. Цялото ми тяло настръхна. Положих пушката на най-близкия щанд, заобиколих отдалеч стъклените парчета с босите си крака и си потърсих дрехи. Избрах си бяла риза, макар да знаех, че скоро ще се измърси. Над нея навлякох пуловер. Панталонът беше малко тесен, но не му обръщах внимание. След пет минути бях на улицата и се отправих към колата си. Към онази кола, в която бях натоварил книгите. Седнах и подкарах.

Не бях минал и сто метра, когато си спомних за фонтана, и обърнах. Водата се лееше от гърлата на хидрите със същия хладен, кристален блясък, както сутринта. И сега преливаше през ръба на шадравана, вливаше се в страничната улица и изчезваше във вратата на дрогерията. Останалият й път можеше само да се предполага.

До фонтана се търкаляха старите ми дрехи. Никаква нужда нямах от тях, но ги вдигнах и хвърлих в колата.

По улиците, по площадите, по континентите се въргалят достатъчно безстопанствени дрехи. Не изпитвах никаква нужда и моите да бъдат сред тях.