Петер Богати
Последният човек, или странната история на Робинзон К. (2)

2

— Донесе ли я?

Въпросът беше напълно излишен, тъй като видя много добре, че в ръката си държа две ракети. Взе едната и в движение заизпробва кордажа.

— Така си и мислех — рече. — Мека като масло.

— Поне не се къса постоянно — отвърнах. — Пренатегнатият кордаж е скъпо удоволствие.

— Атакуваща игра с друг кордаж не става. — Той направи малка пауза, погледна ме. — Стига да я обичаш.

— Стига да я владееш — уточних аз, а Алберт не отговори. Общо взето, не е трудно да го поставиш на място. Може би и той го чувствува и затова се перчи. Навярно го дразни и моето спокойствие. Завижда ми за него. Все пак е свястно момче и добър специалист. Иначе надали щяхме да бъдем приятели.

Безмълвно продължихме да се обличаме. Всички ненавиждахме оранжевите гащеризони, особено през лятото. Носенето им обаче беше задължително за всички, от директора до метача. На гърдите вдясно — също като ранговете в някаква армия — червени, сини и зелени триъгълници отличаваха сътрудниците в зависимост от служебното им положение и специалността. А пък от левия горен джоб на всички стърчеше пищялката — гайгер-мюлеровият брояч. Пищялката имаше само теоретично значение, тъй като откак свят светува нито една от тях не се бе обаждала (освен по време на задължителната ежемесечна проверка); що се отнася обаче до ефекта от боядисаното в оранжево защитно облекло, мнението на всички служители в института бе едно и също, разлика имаше единствено в лаконичността на израза или в нюансите. Всъщност парадоксът е повече от очебиен: докато ние, от една страна, затваряме радиоактивно-опасните съоръжения зад дебели бетонни стени и с това признаваме високата степен на собствената ни беззащитност, от друга страна, искаме да убедим и себе си — специалистите, че ако лъчите все пак се промъкнат през бетона (или ние се промъкнем при тях), тоя единствен кат дрехи, тази напоена с метални соли синтетика ще ни спаси. Добре де, признавам, че при определени условия тя може да даде известна защита, но за съжаление не дотолкова, че съзнанието да посмее да й се довери. Във всеки случай не такава, каквато може да даде сигурното функциониране на строго контролираните и винаги поддържани в готовност съоръжения. Във високомеханизираната ни епоха — и това е дълбокото ми убеждение — гаранция за избягване на промишлените грешки и злополуки е преди всичко безпогрешната експлоатация и едва на второ място различните защитни съоръжения. Праховият пожарогасител е нужен, ако късото съединение предизвика пожар, ала с грижливо направена изолация пожарът може да бъде предотвратен.

Преминах през бариерата, но все още не бях стигнал до работната площадка, а само до предоперационната, както наричахме помежду си съблекалнята. Беше обикновена заводска съблекалня, с тази единствена разлика, че при преобличане трябваше да минем голи през един бетонен тунел, който отделяше помещенията, съхраняващи всекидневното и работното облекло. В средата на тунела имаше датчик за радиация и по този начин теоретично — а до голяма степен и на практика — се изключваше възможността за изнасяне на зараза извън института. За тези, които бяха свикнали — а с какво ли не се свиква, — предварителното измиване не причиняваше никакво неудобство. Израза бяхме откраднали от хирурзите не само по асоциация — към двете съблекални — външна и вътрешна — имаше и по една баня, задължително. Човек трябваше само да внимава да има по два комплекта от дребните предмети за всекидневна употреба: цигари, запалка, калкулатор, писалка и др. — единият в работните дрехи, и по възможност запасът да не се изчерпва. А хартиените кърпички и без това не се перат.

В тунела Алберт вървеше винаги пред мен. В началото бях решил, че това му е присъщо, но впоследствие разбрах, че е тъкмо обратното: Алберт е срамежлив. Алберт и срамежливост — това ме бе изненадало. Възможно ли е наистина въображението ми да е ограничено? Все пак преструвах се, че не забелязвам как Алберт винаги ме изпреварва с една крачка. Но днес, когато спомена атакуващата игра, си го спомних. Изпитах огромно изкушение да го ритна по синеещия се от малко хладната светлина на неона задник, дето се люшкаше пред мен. За щастие умерената ми природа ме възпря от тази неразумна постъпка. Всъщност в основата си Алберт е добро момче и мой приятел, защо да го обиждам?

Може би гневът се насъбра у мен заради чадъра. Ако Алберт не ми бе поискал на заем ракетата, нямаше да бърникам из шкафа и в раздразнението си да допусна тази непривична за мен грешка с чадъра. Алберт беше причината да се притеснявам пред жената с голямата уста, въпреки че нямам този навик. В колата включих радиото, за да чуя прогнозата за времето. Ако бяха обещали дъжд, поне впоследствие можех да се оправдая пред себе си не по отношение на причината за стореното, а по отношение на ползата от него. Ала метеоролозите обещаваха и за по-нататък сухо, тихо, задушно време и оня час и половина от днешната утрин, който за мене бе изтекъл, ми даде възможност да стигна до извода, че този път прогнозата е вярна.

Излязохме от тунела и колебливото ми раздразнение изчезна окончателно. Алберт набързо облече стерилните панталони и се обърна към мен:

— Довечера ще дойдеш ли на тренировка?

— Естествено — отвърнах, вече претръпнал от излишните въпроси. Беше забелязал, че съм дошъл с две ракети, за какво друго бих донесъл втората?

От дълго време работех с Алберт и сега, след като няколко седмици извършвах измерванията на КП, не знаех липсва ли ми компанията му, или да се радвам? Няма кой да ме дразни постоянно, но пък и спокойствието си има граници… На Алберт, естествено, методичността му е чужда, ала има идеи, това трябва да му се признае.

За щастие при измерванията няма нужда от идеи, а по-скоро от методичност. Дълго би било да обяснявам какво е това КП, въпреки че по всяка вероятност ще революционизира практическото приложение на ядрената физика. Всъщност става въпрос за това, че вече няма да е необходимо около управляемите ядрени реакции да се строят защитни стени от дебел бетон, тежка вода и тем подобни. Достатъчен ще бъде един сравнително тънък и лек слой КП, който спира по-сигурно и от най-дебелия бетонен бункер стремящото се навън лъчение! С това атомните електроцентрали ще станат по-евтини и по-лесни за управление, а освен това ще се открие възможност за снабдяване на корабите и подводниците, а и на по-малки превозни средства с атомни двигатели. Обвивката от КП ще може да осигури необходимата защита за пътниците на автомобил с атомен двигател, а с течение на времето там, където няма електрическа мрежа, акумулаторите и батериите — или пък агрегатите — ще могат да бъдат заместени с големи колкото кибритена кутия атомни източници на ток, обвити в слой от КП.

(За което, естествено, ще трябва да се внедри в практиката вече теоретично разработеният метод за превръщане на енергията, но не за това става въпрос в момента). Засега да останем на КП-то, това е прякото ми задължение. Не познавам точния му състав, но то не е толкова важно за мен. Съкращението КП всичко на всичко подсказва, че в основата на новото защитно покритие стои някаква керамична плоча, в която, доколкото съм чул, преди изпичане, под високо налягане са диспергирани кристални силикати и тежки метали. Добрите механични качества на обработените по съответния начин керамични материали са известни отдавна и се използуват в промишлеността, ала способността им да поглъщат радиацията и извънредното повишаване на тази способност посредством споменатите „сплави“ е нещо съвсем ново. Лабораторните изпитания се провеждат вече от години, но в промишлени условия за пръв път ще бъде изпитано при нас.

Въпреки че лабораторните изпитания обещаваха пълна сигурност, правителството даде съгласие за промишлени изпитания само при условие, че опитният реактор, облицован със защитна обвивка от КП, ще бъде снабден и с обичайната защитна обвивка от бетон. Според специалистите това е наистина напълно излишно, но тъй като държавата осигурява необходимите материални предпоставки, в края на краищата бяха построени и двете защити. Може би действително сме прекалено близо до града?

Строителството продължи доста дълго, навярно защото да се изпече необходимото покритие от КП наведнъж е невъзможно, а пък ако се направи от отделни парчета, като да речем стена от тухли, дори да става дума за много по-големи „тухли“, какво ще стане с фугите? И къде е — да останем на сравнението — оня хоросан, който също така ще поглъща лъчението? Явно е, че такъв няма, но проблемът според мен е по-малък от времето, отишло за решаването му: тъй като никакво лъчение не е в състояние да се движи по зигзаг, следователно, ако фугите се покрият също с КП плочи или ивици, поглъщането ще е пълно.

А моята конкретна задача, която временно ме отдели от Алберт, произлиза тъкмо от необхватността на този материал. Понеже КП реакторът е още по-автоматизиран от предишните. Всички съоръжения и уреди са с дистанционно управление. Най-капризни измежду тях са манипулаторите, тези изкуствени ръце, които освен преместването на радиоактивните вещества и модераторите^[1] този път ще бъдат в състояние да извършват и различна контролна дейност вътре в реактора. Движението им е толкова усъвършенствувано, че вече почти доближава способностите на роботите от различните утопии. Сравнението куца само там, че докато роботите повече или по-малко са способни на самостоятелни действия в рамките на дадена задача, нашите манипулатори са просто съоръжения с дистанционно управление. Но съоръжения, които се движат с точност до хилядни от милиметъра, измерват минимални напрежения и излъчване, дори ги коригират, откриват и поправят технически дефекти, но цялата дейност се направлява от пулт, разположен извън защитната стена. Задачата ми е да проверя и изпробвам монтираните манипулатори още преди официалното приемане.

Давид, ако случайно не беше станал физик, щеше да пробие и като дипломат. Той има нужда както КП-то да функционира успешно, така и успехът да дойде без сътресения. Правителството желае страстно успеха, защото е вложило много пари в тази работа, и тъкмо затова е и прекалено загрижено, няма си понятие от техническите въпроси и е склонно да приеме един изгорял предпазител като крах на целия механизъм. Ударната точка е Давид, който сменя бликащия от думите му нечуван динамизъм и подигравателна нападателност с мъдра предпазливост и претеглена пресметливост. Може би той е единственият в света, който би се осмелил да коригира теорията на относителността, но ще го направи така, сякаш я обяснява. Той несъмнено има едно голямо предимство в сравнение с останалите си колеги: ако при даден спор трябва да се позовава на някакъв авторитет, няма нужда да търси цитати, смело може да се позовава на самия себе си, няма човек, който да влезе в спор с него. А какво приказват зад гърба му — то си е друг въпрос.

Давид ме повика при себе си и каза:

— Вижте, Робинзон, вие сте прецизен човек. Имам нужда от вас. Какво правите сега? Все едно. Зарежете го, шампионът по тенис ще го довърши. Вие сте ми нужен. Ето КП-то, разгледахте ли го? Естествено, че сте го разгледали. Ако не го бяхте разгледали, нямаше да ви държа тук. Който не е любознателен, да става машинист. Влакът върви само натам, накъдето го насочи стрелочникът. Та, с две думи. Вие от утре отивате в КП-то и го проверявате от игла до конец. Всичко. Документацията ви е подръка, останалото е ваша работа. Но нищо да не пропускате, от абсорбентите до лостчетата на клозетните казанчета. Ако нещо не е в ред, докладвате на мен, на никой друг. Разбирате ли? Ако всичко е наред, пак на мен ще докладвате. Бъдете добро момче, Робинзон, и бог ще ви възнагради.

Едва ли именно господ ще възнагради Давид, дори и след като е минала официалната благословия, а енергията от КП-то ще потече само по онова виме, което доят — нека използувам израза на Давид. Всичко това обаче за мен е вторично. Взех документацията, за една седмица горе-долу я предъвках, след което се запътих към КП-то.

Не се запътих сам. За измерванията имах нужда от помощта поне на един техник. Поисках и го получих. Придадоха ми Бирике и ако обръщах внимание на такива неща, бих казал, не без задна мисъл. Всеки знаеше по нещо за морала й, но с такъв, чиито познания се опират на личен опит, още не бях се срещал. По този начин Бирике се бе превърнала и във вълнуващата въпросителна на института, което до известна степен трябваше да се схваща и в буквален смисъл, тъй като формите на Бирике очебийно следваха характерните извивки на въпросителния знак и всъщност липсваше само точката под него; която пък според древните е абсолютно необходима, за да извадим света от заседналото му положение.

Вероятно привлекателната външност на Бирике криеше твърда същност, което, прибавено към несъмнения й професионален талант и техническите й способности, спомагаше да се отнасят към нея с гневна учтивост. Бирике беше предизвикателство към мъжката половина на човечеството: оръдие, което лъскаха всеки ден, но което никога не е гръмвало.

С тази Бирике ме затвориха в една изоставена част на експерименталния комплекс, зад стени, през които и най-упоритите елементарни частици не са в състояние да проникнат. Затвориха ме и зачакаха резултат.

Бирике е наистина хубава жена, но за мен тя имаше един органичен недостатък: колега беше. Нямам много „табу“-та, по-скоро имам оформени навици, ала между създадените от самия мен забрани фигурира и тази — на работното място и с някоя от службата — никога. С никоя! Дори и самата абсолютна сексуалност да придобие плът и да ми се предложи.

Бирике не ми я предлагаше, тя я въплъщаваше. Но не беше виновна за това. Оранжевият гащеризон не подчертаваше формите, а по-скоро количеството. Бирике преди измиването беше стегната, а след това — просто „много“. Полюшваше се до мен, вирнала високо чипия си нос, докато вървяхме заедно по пътеката, покрита с жълт чакъл, към скрилата се между тъмнозелените борове сграда на КП-то. Пътищата, прорязани през тревния килим, бяха пусти, прозорците слепи и все пак имах чувството, че крачим пред стена от взрели се в далечината очи. Бях убеден, че и Бирике изпитва същото.

Не съм безчувствен по отношение на жените. Напротив. В края на краищата аз съм здрав и прав мъж, не особено представителен, но пропорционално сложен, без някакви телесни или органични дефекти. Естествено, имам любовница. Но съм предпазлив. Да получиш жена е сравнително лесно, но да се отървеш от нея — много по-трудно, това, струва ми се, е клише, но според мен е, много вярно. Признавам си, а и явно е вярно, че плътската връзка не е достатъчна — аз обаче вече бях преживял един брак и резултатът се бе оказал отрицателен. Един крах все още не доказва нищо, но не виждам защо трябва да пресилвам нещата. Липсата на партньор все още не означава самота, а аз имам право да бъда предпазлив.

Бях имал вече жена от типа на Бирике и затова, ако я пожелаех, трябваше само да си припомня формите, способностите, движенията и навиците на онова момиче и вероятността Бирике да ме изненада с нещо ставаше доста малка. Освен ако е още девствена… Но не. Бирике изповядва същата вяра, която и аз: с никого от къщата! А пък извън къщата не сме там да й светим. Тъй че едва ли е девствена.

В замяна на това е отличен сътрудник. Има нюх към техниката и дори влечение — качества почти толкова редки у жената, колкото и правилно подбраният размер на сутиена. Имах нужда точно от такъв сътрудник, да прослушваш хилядите елементи на КП манипулатора по друг начин, би било чисто мъчение! А с Бирике всичко вървеше като по ноти…

Алберт, добрият приятел, ми каза, че някои хора не са се сдържали да споделят дори и пред Давид своите съмнения, тъй като в историята на института още не е имало прецедент двама сътрудници от различен пол да работят толкова дълго и така отделени от останалите. Давид обаче отметнал вечно падащата над очите му коса и с характерното си, малко накъсано дишане отвърнал:

— Този институт е създаден за провеждане на изследвания по ядрен синтез. Вследствие на което се противопоставям на всички опити за ограничаване на свободата на тези експерименти…

Това беше фриволен отговор, точно в стила на Давид, но трябва да му се признае, беше честен отговор. Алберт сигурно ми го каза само за да ме насъска, но на мен въпреки това ми стана приятно, че Давид ме е защитил.

Дните минаваха, а от КП-то не се разнесе вик нито на екстаз, нито на уплаха и интересът към случая постепенно замря.

А Бирике и днес ме чакаше (непонятно как все тя е първа) до предоперационната. Алберт с едно кимване се отдалечи и ние с Бирике се запътихме отново по жълтия чакъл към тъмнозелените борове, но вече отдавна нямахме чувството, че някой ни следи.