Петер Богати
Последният човек, или странната история на Робинзон К. (4)

4

Будилникът звънеше упорито — трябваше да го чуя. Протегнах ръка и го спрях. (И през ум не ми мина да погледна колко показва.)

Ужасно ме болеше глава. Лежах по гръб, със затворени очи. През клепачите ми се промъкваше светлина, сигурно навън грееше слънце. Значи бурята бе отминала.

Привечер се бе разразила страхотна буря. Можеше да се очаква, въпреки че, както вече бях споменал, метеорологичната служба обещаваше сухо и слънчево време. Тази буря надали можеше да бъде предвидена. Облаците се появиха едва късно следобед. Дотогава пред слънцето се бе струпала все по-сгъстяваща се мараня — такова нещо може да се види понякога в тесните долини. Слънчевите лъчи се пречупваха многократно през микроскопичните водни капки и създаваха необичайно вибрираща дъга.

Всичко това обаче можех да го усетя само аз, след като събрах отново толкова сили, че да стана и да напусна сградата на дирекцията. Никога не съм можел да си го представя, ако кажеха за някого: движи се като сомнамбул. Със сигурност мога да кажа, че бях напълно буден, но дали съм бил на себе си — това не смея да твърдя. Във всеки случай долових промяната в атмосферата и светлината, но не й обръщах внимание; не търсех нито причината, нито следствието от нея. Стараех се само да заобикалям въргалящите се насам-натам жълти гащеризони. Ако не можеше по друг начин — тъй като някои от тях лежаха на вратата, — прекрачвах ги с високо вдигнат крак, за да не ги докосна. Така се върнах в предоперационната. Естествено, не проведох обичайните процедури, а се насочих направо към първото помещение, където беше делничното ни облекло. Облякох се и за втори път напуснах комплекса. Сега вече не тичах. Знаех, че вече няма от какво да бягам, но не знаех има ли накъде.

Този път карах по-внимателно. Черната кола беше само първото препятствие по пътя ми. По-късно, с приближаването ми към града, броят на спрелите и сблъскали се коли все повече нарастваше. Едни се бяха ударили в сградите, други бяха спрели в някоя витрина. С първата горяща кола се срещнах още в предградието. Димяща развалина. Но по-нататък, пред една фабрика, на паркинга гореше цяла купчина от покатерили се една върху друга коли; тук-там избухваха високи пламъци. Дадох газ, за да се отдалеча колкото е възможно по-бързо, защото всеки момент можеше да избухне още някой резервоар.

Задръстванията така бяха затворили по-тесните улици, че неведнъж се наложи да се върна и да търся друг път. Едва тогава осъзнах колко силни са рефлексите: на входа на улица с еднопосочно движение кракът ми натисна спирачките. Той още не знаеше това, което аз вече повече или по-малко знаех: никой няма да дойде насреща…

На едно място улицата беше затворена от преобърнал се камион, но на тротоара имаше достатъчно място, за да го заобиколя. Само че тротоарът бе покрит с дрехи. Тук беше още по-лошо, отколкото в института, където в еднаквите оранжеви гащеризони имаше все пак нещо чуждо — сякаш някакъв склад за униформи беше хвръкнал във въздуха и те се бяха разлетели на голяма площ. В града обаче се сблъсках с безкрайното разнообразие на дрехите — женски и мъжки, — с облеклата на възрастни и деца. И тук вече не можех да се залъгвам повече, дори и само заради самовнушението — все по-звънко, все по-крещящо, все по-непонятно от тези дрехи отсъствуваха онези, които са ги носели. Никога не съм бил на война, но не мисля, че хилядите трупове от някоя бомбардировка или картечни откоси биха били по-потресаваща гледка.

Ако на пътя ми бяха попаднали мъртъвци, навярно щях да ги преместя. Сигурно нямаше да бъде лесна работа, но от опит знам, че с времето навикът помага в преодоляването и на най-неприятните препятствия. Възможно е някога и тези дрехи да ми станат безразлични, но засега не можех нито да ги прегазя, нито да ги докосна. По-скоро приемах неудобствата от нови заобикаляния.

Всъщност защо и закъде да бързам? Смисъл на всяко действие придава желаната за достигане цел. Ала имах ли, можех ли да имам цел? Сигурно защото иначе щях да легна и да чакам и от мен да останат само дрехите. Каква беше тази цел — надали можех да кажа. Просто бях тласкан от обикновения инстинкт за живот, за който не съществуват никакви „защо“, а само вечно подновяващите се „как“.

В края на краищата за мен беше все още неясно какво се бе случило, дори не схващах напълно случилото се, наистина ли и напълно ли се е случило. Иначе надали щях да имам сили да правя каквото и да е. Така обаче инстинктът за живот ме тласкаше напред, и то по-целеустремено, отколкото ако имах някакво осъзнато намерение, тъй като след множеството препятствия и отклонения се оказах пред работното място на Етел.

Познавах я от три години. Представиха ми я в една компания и бързо се харесахме. Тя спадаше към онази малка група жени, с които ми беше приятно да се появявам на театър, в ресторант, в компании, тъй като беше атрактивна жена. Висока, стройна фигура с къса руса коса и правилен профил. Не подчертаваше елегантността си — обличаше се леко спортно, — но и не прикриваше женствеността си. Етел беше от така наречените самостоятелни жени, съответствуващи на понятието ерген, но в по-приятен вариант, при който дори и в своята самостоятелност беше съхранила сексуалността си. Може би, защото беше красива, докато повечето самостоятелни жени са самотни или защото са грозни, или защото са били изоставени. Навярно Етел беше толкова самостоятелна, защото когато и да е, можеше да се пласира. Не искаше да се обвързва, обичаше разнообразието, в което самата тя участвуваше, понеже обикаляше света като авторитетен служител на едно предприятие. Никога не я бях питал как си прекарва вечерите, но истина беше също така, че и Етел не се стряскаше, ако чуеше, че излизам и с други. Единственото ни желание беше да се чувствуваме добре един с друг. Това беше свободен съюз, далеч от умереността, но безусловно изпълнен с внимание и такт към другия. Фактът си е факт: по-подходящ партньор и да търся, нямаше да намеря и ценях това толкова, че се стараех да не го развалям с излишна чувственост. Като проява на това подсъзнателно доверие в края на първото си лутане се озовах при Етел. Виждах я как седи зад бюрото си, в едната ръка с телефонна слушалка, в другата — цигара или химикалка. Тъкмо се уговаря за някоя по-голяма партида с другия край на света, като междувременно само с един поглед в стъклото, покриващо бюрото й, проверява косата си, грима си. Ако имаше въобще разумен момент в идването ми тук, той може би се обясняваше от този въображаем телефон: Етел донякъде беше за мен поглед към света.

Защото, за да мога да изразя нещо от случилото се, преди всичко имах нужда от отклик. От където и да е, от колкото и далеч да е.

Преди обаче да изляза от колата си, върху току-що явилата ми се картина се проектира командната зала на КП-то със стола зад масата и с висящия от стола оранжев гащеризон на Бирике. Миражът с Етел, телефона, бюрото рухна, без малко да повлече и мен със себе си. Рязко дадох газ и колата ме понесе.

Сега вече се налагаше да размисля. Трябваше все пак някак да формулирам онова, което виждах около себе си, колкото и невероятно да беше то. Да изразя това, че животът около мен е престанал да съществува, изчезнали са не само неговите прояви, но и той самият като физическа реалност е изчезнал напълно. По някаква — засега непонятна причина, в околността, която бях обиколил досега, хората бяха изчезнали. Изчезнали бяха телата им, при това толкова бързо, че нямаше и помен от разложение; обаче следите от внезапно прекъснатия живот бяха неизброимо много: изпразнилите се дрехи, преобърнатите коли, отворените магазини — всичко, всичко свидетелствуваше, че катастрофата е настъпила неочаквано и изведнъж. При това без разрушения, защото всичко беше останало цяло, непокътнато, само че празно. (Разрушенията, които видях, също сочеха, че събитието е протекло ненадейно и бързо: инерцията бе повела останалите без направляваща ръка на кормилото автомобили и ги бе насочила един в друг или в стените.)

Бях прекалено нищожен и ужасен, за да търся причината за случилото се: търсех само границите. Там, където е краят на кошмара и отвъд които животът продължава.

Дали телефонът на Етел звънеше или мълчеше — от Етел не беше останало повече, отколкото от Бирике или от Алберт, от… не бях в състояние да изброявам. Все още търсех онова, което бе останало.

Спрях пред един магазин за радиоапарати. Онова там, в канцеларията на директора, беше само прибързан опит. Надали съм бил съвсем на себе си. Умственото ми състояние и след това сигурно не е било съвсем удовлетворително, но поне си давах сметка за действията си. А самоконтролът вече беше една възможност…

В магазина беше приятно прохладно. Под тавана безшумно се въртеше дългата перка на вентилатор: електроснабдяването все още функционираше. За всеки случай взех от полицата един по-мощен батериен приемник. Погледнах дали има в него батерии, после го включих. Тихото пращене показа, че апаратът е изправен. Местният предавател мълчеше; това вече не ме изненадваше. Бавно, внимателно въртях копчето. Нахлу толкова остро и накъсано пищене, че трепнах. Но нямах повод за радост: това беше фиксираният сигнал на летището, който въвежда кацащите самолети във въздушния коридор… (Къде са отишли и самолетите? О каква стена са се ударили? Когато ръката на пилота — къде ли се бе дянала?)

Щом няма глас, поне морзови сигнали да чуя! И без това преди обяд на средни вълни слабо се хваща… Превключих на къси, но вместо честите накъсани сигнали се чуваше само шумът на атмосферните изпразвания.

Появи се нова надежда: ами ако не липсва този, който предава, а само пренасящата среда. И друг път се е случвало космически смущения или електрически бури да доведат до смущения в радиопредаването. Та не е ли достатъчно космическа по мащаби — ако не и по произход — катастрофата, жертва на която бе станала цялата околност?!

Не е възможно цялата Земя, милиардите хора…

Настойчиво продължавах да търся. Всичко е въпрос само на търпение… Когато се е случило, гама-лъчението е било силно, а ето, само след няколко часа е изчезнало напълно. Трябва да се възстанови и радиовръзката!

Въртях копчето и междувременно усетих, че съм гладен. От закуска, от подлеза насам, не бях ял. Изглежда, приятната прохлада на магазина беше подействувала на вегетативната ми нервна система и раздвижи и стомаха ми. Няма никакъв смисъл да не му обръщам внимание: щеше да стане само по-лошо. Трябва да хапна нещо.

Мушнах под мишница включеното радио и се огледах. Не забелязах следи от купувач в магазина. Докато продавачите — по-точно това, което беше останало от тях — покриваха щандовете. През ума ми мина дори нещо като извинение: после ще го върна — но за щастие не го изрекох гласно.

Излязох на слънце и се огледах: все ще има наблизо някакъв ресторант! Наистина на близкия ъгъл забелязах една фирма; стиснах радиото под мишница и като избягвах дрехите по тротоара, се отправих натам.

Беше среден ресторант, масите застлани за обяд, но почти не видях следа от клиенти. Огледах се за входа към кухнята. Бутнах люлеещата се врата, в носа ме блъсна миризмата на горчив пушек. По печките, под обгорелите до черно тигани, пламтеше газта. От ястията в тиганите бяха останали само въглени. Наистина на масата се въргаляше сурово месо и въпреки че нямаше нищо по-естествено от това да взема някоя чиста тенджера и да си изпържа едно парче — някак си не бях в състояние. Затворих един по един газовите котлони и през задната врата излязох от заведението.

Наблизо открих един магазин за хранителни стоки, влязох и награбих от струпаните по хладилните щандове колбаси и студени печени меса. Заръфах ги, без да подбирам, а от другия щанд взех хлебчета. Изведнъж почувствувах, че някой ме наблюдава. Бързо се обърнах, но магазинът беше празен. Щандовете, отрупани със стока, се изправяха като витрини на ненужното изобилие. Бях застанал тъкмо пред напитките. Грабнах бутилка бира, отворих я и я изпих до капка.

Отворих друга бутилка и седнах с нея на прага на магазина. Сложих я до себе си и започнах да въртя копчето на радиото. Този път имах повече успех. На някои от по-късите вълни, които се хващат по-лесно след обяд, улових танцова музика. Не много силно, но доста чисто. Сложих радиото пред себе си и се заслушах с бирата в ръка. Все ще дойде краят на музиката, някой ще проговори. Тогава ще се изясни и откъде говорят.

Трябваше да почакам само няколко минути, до края на мелодията. Щом свърши, прозвуча галещ женски глас и настойчиво започна да препоръчва на вниманието ми „Гамбринус“ — бира тип „портер“.

Аз обаче пиех светла.

Отново музика, след това реклама за бельо. С най-голямо удоволствие бих ритнал апарата, но бях прекалено уморен. Бирата ме беше отпуснала. Седях на прага и се взирах в свирещата кутия като кобра под звуците на свирката. След всяка мелодия имаше реклами, но дори и рекламните програми не са безкрайни.

Свърши и тази. Може би след половин, може би след един час. Така очаквах края, че въобще не следях времето, и когато радиото млъкна, известно време не можех да разбера тишината. Чаках да последва нещо, глас, гонг, знак за пауза, каквото и да е, само да е признак на живот.

Предавателят обаче замлъкна, тишината се изпълни с шум и пращене и от това стана още по-тежка, още по-реална. После постепенно осъзнах, че съм станал жертва на някакъв механизъм: някъде някаква магнетофонна лента е продължавала да се върти и да рекламира стоката, която вече не е била нужна никому. Лентата е свършила и лъжливата надежда изчезна. Няма вече гласове на Земята.

А какво има под Земята?! Как не бях помислил за това досега!

Рипнах, оставих на земята като захвърлен хартиен плик радиото и се затичах към колата. Скочих в нея и се запътих към най-близката станция на метрото. Оставих двигателя включен, изскочих от колата и се втурнах в сградата на станцията. Заобиколих извиващия се като змия парапет пред касите и влязох във фоайето.

Ескалаторите безшумно се плъзгаха между двата края на многоетажната дълбочина. В края на движещите се нагоре стълби пред мен се изправи огромна планина от дрехи. Задният й край опираше о последните стъпала. Движещите се в безкрайна верига стъпала леко разклащаха пъстрата купчина. На стълбата, в момента на катастрофата, са стояли стотици. Тя прилежно е изнесла дрехите им на повърхността и ги е оставила там. Дрехите се бяха натрупали накуп на пластмасовия под и се полюшваха, сякаш искаха да продължат, но нямаха сили. Щяха да се примирят и успокоят едва когато спре стълбата.

Изведнъж ми прилоша. През стомаха ми премина спазъм и изхвърлих всичко, което бях ял преди. Олюлявайки се, излязох навън, въздухът ставаше все по-тежък, все по-неподвижен. Някъде зад сгъстилата се в прозрачни облаци мъгла слънцето се готвеше да залезе.

Строполих се на седалката и тежко задишах. Беше ми много зле, повръщането не ме облекчи. Как можах да разсъждавам толкова детински! Ако някой под земята бе останал жив, също като мен сега щеше да обикаля из града като луд… Дълбочината не бе опазила никого.

А водата?

Отправих се към реката. Още щом тръгнах, знаех, че е глупаво, тъй като не мога да надзърна в дълбините на водата… Въпреки това отидох на брега, какво друго ми оставаше. Все повече облаци от дим се издигаха в далечината. Никой не бе затворил газовите печки, нито пък металолеярните; от късите съединения възникваха искри. От прозорците изскачаха пламъци, плъзваха се по покрива и пожарите постепенно започваха да си вършат работата в останалите сами на себе си квартали.

Тинестата река лениво се влачеше в облицованото с камъни корито. Отново трябваше да приседна, защото краката ми се разтрепериха, не бях в състояние да се крепя на тях. Всъщност какво щях да правя, ако водата бе защитила живеещите в нея? У рибите ли да търся опора?

Може би не сме изпаднали чак дотам.

Под водата е можело да има и хора. Ако не в реката, в морето… Леководолази… Подводници… Само би трябвало да ги открия… Да дам признак на живот, да уловя признак на живот… Водата спира гама-лъчите. Дори и космическото лъчение се поглъща от нея. Ако не на повърхността, по-надълбоко. Не знам доколко, но във всяка енциклопедия мога да го проверя. А модерните атомни подводници проникват много надълбоко.

Най-после нещо, за което мога да се заловя.

Тогава иззад завоя се показа корабът. Беше малък кораб, бял, като пътническите, плаваше бавно надолу по течението. Носът му бе насочен право по фарватера, сякаш кормчията твърдо поддържаше курса. По палубата не виждах никого, но вече се свечеряваше, под облачното небе сенките се размиваха, а и корабът беше доста далеч. Но се приближаваше и сърцето ми заби по-силно.

След като излезе от завоя, корабът бавно се обърна настрани. Едва тогава забелязах, че няма ход, а само течението го влачи накъдето си иска.

Все пак, ако дойде насам, бих могъл да се кача, да хвана щурвала и да го поведа в средата на реката, по фарватера! Детски блян? Възкръснала носталгия? Та нали корабите се движат много бавно, дори и надолу. Но реките ги носят към морето!

Корабът обаче първо мързеливо се завъртя около оста си, после, като изхвърлен от водата животински труп, се блъсна в отсрещния бряг. Водата донесе до мен тежкия звън на металното тяло. Не можеше да се види как се е ударил, но по всяка вероятност не бе получил пробойна, а само се бе огънал. Разклати се от удара и сякаш получил нов тласък, остана на повърхността и се върна в средата на реката. Дори и да стигнеше до моя бряг, щеше да бъде много по-надолу; напразно щях да тичам към него, нямаше да мога да го стигна. Отказах се от това още преди да бях започнал да се надявам. Здрачът бавно го погълна.

Видях бялото му тяло още веднъж, за момент, когато една мълния косо разкъса небосвода. След това заедно с гърма се спусна тъмнина. Разрази се буря. Буря със страхотна сила и ярост, но все пак земно, метеорологично явление. Светкавиците падаха една след друга, ръфаха опашките си и скоро заваля дъжд.

Докато стигна до колата си, вече плющеше. Запалих фаровете, но нито на къси, нито на дълги светлини виждах нещо. Чистачките протестираха срещу пороя, но за повече нямаха сили. В буквалния смисъл на думата напредвах от светкавица до светкавица, преценявайки приблизително пътя и препятствията пред себе си. Ако колата се поклащаше през някое препятствие или се разнасяха някакви звуци изпод колелата и надделяваха над воя на бурята, правех се, че не съм ги чул или усетил. В пороя, който прерастваше в потоп, можех да си представям, че съм на кораб…

Все пак не останах да дочакам края му. Карах със стиснати зъби и упорита решителност, въпреки че вече не отивах никъде. Просто се спасявах.

Като подгонено, уплашено животно се спасявах към дупката си, бягах към къщи.

Карах към дома си, който познавах, който беше единственото място, където не можеше да ме постигне нищо неочаквано, никакъв нов удар. Към дома си, където грохнал, със страх или без страх мога да дишам задъхан, мога да сбера сили или да загина и аз.

Качих колата на тротоара, почти до входа. Въпреки това моментално подгизнах до уши. Асансьорът беше на мястото си, но сега не изпитвах доверие към него. Качих се пеша и нахлух в жилището си.

Намерих всичко така, както го бях оставил сутринта. Защо ли пък трябваше да се е променило? Светлината на абажура подпираше стените, които милосърдно затваряха границите на усещанията. Тук, вътре, всичко беше по старому, вън беше тъмно и плющеше дъждът. А какво има отвъд тъмнината, какво има под падащата вода — не ми се мислеше за това.

Може би дъждът до сутринта ще отмие всичко и точно в шест и половина часовникът ще ме събуди. Ще имам хубав ден, плодотворен ден, повече сили, отколкото днес.

Смъкнах от себе си подгизналите дрехи, намерих бутилката с коняк и си налях двойна доза. Изгълтах го, проснах се на леглото и посред святкания и гърмежи потънах в сън без сънища.