Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- Az utolso ember, avagy C. Robinson kulonos tortenete, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от унгарски
- Христо Боевски, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Victor (2004)
Издание:
Петер Богати. Последният човек или странната история на Робинзон К.
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986
Библиотека „Галактика“, №77
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Преведе от унгарски: Христо Боевски
Рецензент: Георги Крумов
Редактор: Владимир Шомов
Редактор на издателството: Ася Къдрева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева
Унгарска, I издание
Дадена за набор на 25.VI.1986 г. Подписана за печат на 3.X.1986 г.
Излязла от печат месец ноември 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1992
Печ. коли 20,50. Изд. коли 13,27. УИК 12,35. Цена 2 лв.
Страници: 322. ЕКП 95364 23331 5627-78-86
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
8.09.451.1–31
© Георги Крумов, предговор, 1986
© Христо Боевски, преводач, 1986
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986
c/o Jusautor, Sofia 1986
© Bogáti Péter, 1982
Az utolsó ember, avagy C. Robinson különös története
Kossuth Könyvkiadó, Budapest
История
- — Добавяне на анотация
- — Добавяне
- — Корекции от gogo_mir; отделяне на предговора като самостоятелно произведение
12
„Бедният Робинзон е голямо магаре, но е щастлив и аз му завиждам. За щастие, само в моменти на слабост. Сигурно е ужасно да живееш като него. Слава богу, не приличам на него. И въпреки всичко един господ знае какво бих правил без него? Ако в някой тих час подхвърлех темата на Давид, какво би казал? Би разрошил косата си с дясната си ръка и би изсъскал: «Робинзон е онази гърбица на гърба ти, мойто момче, без която ще имаш комплекс за малоценност.» На мен обаче все ми стига дотолкова умът да не сервирам провокиращи топки на Давид, защото знам, че ги връща къси и ще има да препускам към мрежата…“
Изгубил съм нишката… Нямам календар… Не след дълго се сетих, че бях ходил в библиотеката. Много четях — ах, колко напразно! — и забелязах, че се стъмва рано. Край на лятото?
Листата на дърветата не опадаха. Дори и не пожълтяваха. Короните, упорито свежи, седяха, украсяваха клоните, тревата стърчеше като гора от копия и се навеждаше под стъпките ми само докато не си махнех крака от нея; след това се изправяше и чакаше. Какво?
Растителността лъже. Напоила се е със съдбоносния еликсир и сега предизвиква календара на дуел. Ще загуби. Напразно ще зеленее, когато падне снегът: дъхът й ще замръзне, тя също ще бъде мъртва, красив зелено-бял мъртвец. Да умре, така й се пада. С какво право, с какво право…
Отново плача. А наистина всичко това е нищо… Само дето бих искал да знам коя дата сме днес… Но вече и в месеца не съм сигурен… Кога съм сбъркал?
Затворникът, когато го затворят, драсва една черта на стената на затвора. Щом мине седмица, я задрасква. Дори и в траещата година самота знае колко го дели от освобождението. Даже и осъденият на смърт брои дните. Събира си ги за опрощение на греховете, за оня свят. А пък аз съм забравил да броя… Но нали аз съм свободен. Мога да отида, където си поискам. Ако ми хрумне да събера на един куп всички водородни бомби на света и да ги взривя едновременно, никой не може да ме възпре.
Но точно това е страшното!
И всъщност винаги съм го знаел, винаги съм го броил: днес, вече една седмица, днес — две седмици, днес — три…
Кога съм сбъркал?
Ако трябва да бъда откровен, трябва да си призная, че доста скоро. Ала с напрегнати упражнения на паметта, с припомняне на програмите си успях да възстановя реда на дните. Веднъж, два пъти, може би и три пъти. След това дойде един ден, когато не успях. Дните се сливаха и само някой закотвен спомен се люшкаше по течението: появяваше се къде с една вълна по-насам, къде с една седмица по-нататък!
Пък и все едно е кога и защо съм сбъркал. Каква нужда имам аз от календар? Отминалото, броя не броя, вече го няма. Предстоящото не е важно, от времето се интересува само онзи, който планира нещо, който чака някого и който се готви да умира. Аз нямам планове, не очаквам никого и не се готвя за смъртта. Нямам договор нито с бога, нито с дявола, нито с календара, за който да се караме. Щом съм се развил от унищожението, а нямам възможност да давам нов живот, тогава съм излишен. Не знам дата, която да ми обещава освобождение.
След това, в един момент на трезвост, натиснах копчето на кварцовия си часовник и часовникът ми показа точно датата. Няма що, дори и в древните векове календарите са били издълбавани в камък. По-трайни са — а по-издръжливи ли са — от нас.
Скоро ще бъде есен. Дори и листата да не пожълтеят. Слънцето вече е ниско, по-късно изгрява, по-рано залязва. Вятърът е подсладен, а прахът, който вдига — и с който така съм свикнал вече, — понякога оцветява мъглите привечер… Крача сред червени и сини, и сиви пари. Ако крача. Вмъквам се в къщата си и чета. По цели дни оставам в леглото, чета. След това ми идва наум, че ако не се движа, ще отслабна и мускулите ми ще атрофират. В такъв момент ставам — барикадата от консервени кутии със звън се разпада на атомите си — и бягам около къщата. Пет обиколки, десет, двадесет. След това отново лягам в леглото и спя или чета.
Понякога меря температурата си: от време на време ме втриса. След онова къпане във фонтана настинах. Но толкова безкрайно хубаво ми беше! По всяка вероятност бях настинал в магазина. Там нямаше слънце и в продължение на няколко часа се размотавах гол. Беше лекомислие.
Е, и какво? Друго ли щях да правя, ако нищо ми нямаше?
Разбира се, и зимата няма да е лесно. Ще мръзна ли? Това е най-малкото. Докато имам ток, ще се топля. Имам и балтон, само трябва да го взема от жилището си. Напразно бих търсил из магазините, там все още е лято, навеки, амин.
Би трябвало да събера повече храна… Картофи, зеле, цвекло, такива работи. Ако падне голям сняг, може би с дни няма да мога да мръдна оттук… Край на номадския живот. Чак пролетта! Тогава ще си посадя боб и чушки… Не така, за показ, както тази година — не даде много! — а истински, сериозно. Вече си бях набелязал парцел тук, в парка, който е най-подходящ за земеделие… През пролетта ще го разкопая…
Наистина ли е есен?! Всичко може да спре, само това не?!
А какво би станало, ако поспя зимата? Като животните? Как? Откъде да знам? Може би ако се хибернизирам. Глупости! Какво ли не му минава на човек през ума! Само да не бях толкова злочесто самотен…
„Завиждам на Робинзон. Завиждам му отчаяно, до смърт. Той винаги знае какво трябва да се направи. Винаги знае как трябва да се направи. Има принципи ли? Глупости! Има система. Има хора, които живеят добре, има, които живеят лудо — и аз например, струва ми се, макар и да не е сигурно; има — които живеят страстно. А за него животът е поредица от математически изводи. Остаряла му колата — да я смени ли, да й направи ли основен ремонт? Едната му мадама иска дете от него и се установява, че от един месец не взема таблетки? Какво е мнението на господин асистента, виновни ли са атомните физици за надпреварата във въоръжаването? Намира съответната математическа формула и замества. Където A отговаря на карбуратора, X — на аборта, а ламбда пи — на изборите следващата година. Действува според резултата, ако излезе положително цяло число — казва да, ако е отрицателно — не.“
Не, не, не! Всичко това не е вярно! Алберт лъже! Алберт е луд! Това не съм бил аз! Това не съм аз! Не искам да бъда такъв! Никога не съм бил такъв! Бях такъв, какъвто и той! Винаги съм искал да бъда като тях! Аз… Аз… Аз…
Всъщност вече е все едно.
„Не завиждам на Робинзон. Ей богу, не му завиждам. Робинзон каменното лице, съвършеният Робинзон всъщност не е и съвършен. Всичко си има, само най-важното му липсва. Дарбата за съмнение, това му липсва. Робинзон винаги е сигурен в онова, което мисли и прави. Сигурен е в света, в реда, в себе си. Живее в рамките на твърдите си убеждения, в това е силата му. Но в това е и безкрайната му слабост, клетият. Казвам го така, от съжаление, защото е най-добрият ми приятел, другата половина на душата ми, обичам го повече и от брат. Робинзон е умен, талантлив, но никога няма да стане от него «велик човек». Никога не може да стане откривател, защото предпоставката за творчество е непрекъснатото съмнение. Готовността за приемане обратното на всяка възможност. Е, разбира се, ако му възложат, и той ще се замисли над това. Уравнение с две неизвестни, нали. Но сам, да реши сам, че може и другояче, моля ви се! Чувам го как казва: «Грешка в изчисленията. Моля да коригирате и отново да направите сбора…»“
Не аз го казвам, господи божичко, майчице мила, как бих го изрекъл, да ме погълне земята, но какво чака още, за бога, какво чака?!
„Горкият добричък Робинзон, единственият ми сърдечен приятел, какво би сторил ти, ако попаднеше в положение, при което ще ти се наложи да използуваш въображението си? Където математиката не струва и пукната пара, ако те изстрелят на чужда планета или те натикат в някой мравуняк? Какво би правил, Робинзон, сред марсианците? Сред червените мравки? Какво би правил сред неандерталците?“
Бих взел един камък и бих ти счупил главата, проклетнико!
„Робинзон, ако знаеше, че като състезател би могъл да станеш световен шампион! Но никога не ти мина през ума да опиташ…“
Осъден съм на гибел, вече знам. Дори и ако присъдата никъде не е била произнесена, не е имало и процес. На практика няма и разкрито престъпление. Присъдата си е присъда, дори никога и никъде да не е била произнасяна. И е по-силна от всякакво „може би“. Ще загина и благодарение на оня късмет, че съм останал жив, ще загина не внезапно, неочаквано и мигновено, а продължително, мъчително и до края в съзнание. Условията за живот ще изчезнат първо около мен, след това и вътре в мен. Въпреки че може и да се обърне редът, понякога чувствувам, усещам всички признаци, но съм безсилен. Все още има въздух, има светлина, има и топлина, и храна, но желанието у мен да ги имам е на привършване.
Никога не съм обръщал внимание на това, че живея сред хора. Приемах го, знаех го, както въздуха, светлината, топлината, храната. Обществото, със своя променлив или неизменим ред, с напреженията си и противоречията си, разкъса човечеството на части, насади вражда и създаде съюзи, всички със своя определяща роля.
Стоя тук съвсем сам и размишлявам: ако стоях на друго място на това земно кълбо, в друго общество, с друга култура, с повече или по-малко собственост, с повече или по-малко познания — друго ли щеше да бъде положението ми? Дори да бях вярващ или не, дори да имах представа за случилото се или не, дори да бях господар или слуга, да мръзнех или да ми беше горещо — положението ми сега щеше да бъде същото: щях да бъда човек без общество.
И все пак: аз съм част от човечеството, която общественото битие е направило човек. От момента, в който останах без общество, мога да издържа само до време. Какво като имам въздух и светлина, топлина и храна? Изчезнала е общността, член на която съм бил. Съществуването ми повече няма смисъл. Трагедията на човечеството, като такава, вече е само фикция, та нали щом нещо го няма, то не може нито да се радва, нито да плаче. Моята трагедия обаче присъствува във всеки час на деня и във всяка минута на всеки час, понеже е в мен, а аз съществувам. И е още по-голяма, защото аз съм единственият в състояние да почувствувам истинската трагедия: тази, която бе постигнала всички ни.
„Давид се реши на необичайна постъпка: попита ме какво ще правя по Нова година. Какво му е станало! Промърморих нещо в смисъл, че още нищо не съм уредил, но му личеше, че не вярва на нито една моя дума. До Нова година остават два дни. Усети, че е сервирал в аут, затова не тичам след топката. Смути се, както винаги, когато усетеше, че е направил грешка, и от припряност, да се поправи колкото се може по-бързо, заобяснява с още по-силно съскане:
— Жена ми отиде на ски, по-големият ми син е на специализация, по-малкият се готви за държавен изпит в леглото на една курва. Сериозно. Аз плащам, а мадамата е навита само ако момчето й разкаже някоя глава. Останал съм сам. Сам ли да изпия бутилка шампанско? Не съм достатъчно стар за това. Помислих си, че може би ще предложите нещо.
Така вече е друго.
— Заел съм маса в «Гърнето» — казах и на никой от нас и мускулче не трепна по лицето от това, че лъжата, която бях изрекъл преди малко, все още звънеше наоколо.
— «Гърнето»? Оня клуб на интелектуалците?
— Да. При записване трябва да се покаже дипломата.
— Хубаво. Курвите също ли?
— Дипломата казах. Не е задължително да бъде собствената.
— Кой ще бъде на онази маса?
— Малцина. В «Гърнето» масите са малки.
— И все пак?
— Робинзон ще бъде там. — Давид направи гримаса.
— Толкова ли не можете без него?
— Сега да започна да обяснявам ли? — попитах в отговор. — А Робинзон знае да пие. Не обича, но знае.
— И жени ли ще има?
— Нали знаете, отдавна не тренирам. Още не съм решил руса ли да си поканя, или брюнетка.
— Какво е това за вас!
— Виждали ли сте да играят тенис само с една топка?
— Виждал съм. Но това си е ваша работа. Мога ли да се запиша при вас като момче за гонене на топките?
— Даже и за съдия.
— Отвратителен сте, когато се подмазвате.
— Толкова често ли го правя?
— Ако беше така, отдавна нямаше да сме заедно.“
Тази част бях започнал да чета първа, когато намерих дневника на Алберт. Държеше го в горното чекмедже на бюрото си, чекмеджето заключваше. Ключът висеше на халката, която намерих в джоба му, когато го погребвах.
След една особено кошмарна нощ бях отишъл в жилището на Алберт. Спах през цялата нощ, но сигурно отново имах температура, защото сънувах много и все шантави работи. Около мен танцуваха познати и приятели, сякаш бях лагерен огън, който мята ръце към небето, пращи и хвърля искри, но съвсем напразно: небето над него и земята около него са грижливо оградени, за да гори безопасно. Останалите обикаляха извън кръга, показвайки се от време на време от тъмнината и разтваряйки се отново в нея. Зовяха ме и ми махаха, но аз напразно се протягах към тях, не можех да достигна. Понякога, ако внезапно се втурнех натам, отскачаха с писък да не ги изгоря. А аз само исках да ги прегърна всичките, да почувствувам хладината на телата им, гладката им кожа, допира на дрехите им. Само за момент, след това не ме интересуваше, ако ще и да се изпепеля. Но те не разбираха какво исках, смятаха ме за враг, а аз ридаех за тяхното приятелство.
С отминаването на минутите, часовете вече и те разбираха, че съм безопасен, започнаха да ме дразнят. Мъжете мятаха върху мен сухи съчки, за да хвърлям нависоко сноп искри от мъка; жените разтваряха блузите си и вдигаха нависоко полите си. Плътта им припламваше в червената ми светлина, след което изчезваше в мъглата. Строполих се. За последно мярнах стегнатите като топка гърди на Бирике да изчезват в сноп светлина, след което стана тъмно и аз се събудих в мокър от пот чаршаф.
Посрещна ме суха, хладна, все още слънчева утрин. Главата ми беше бистра, но се чувствувах съвсем празен. Стоях на ръба на една дупка в леда, под мен се вълнуваше оловночерна дълбочина.
Взех един хладен душ, облякох се и след като закусих, взех ключовете на Алберт и тръгнах към жилищния комплекс. Алберт обичаше да снима, сам проявяваше и копираше снимките. Детинско удовлетворение, съзнавам го, но щом не ми идва нищо по-добро наум… Ако не ги видя, макар и на бледата, глупава снимка, вперили вдървена усмивка в аматьорското си старание да задържат мига в полет — нямаше да доживея до вечерта!
Добре познавах комплекса, въпреки че не исках да се „пренеса“ да живея там. Тук живееха много колеги и аз, макар и не често, бях идвал много пъти тук на гости. В комплекса имаше и нещо като клуб, там ходех по-рядко. Отчасти защото не ходех никъде, отчасти, но ако все пак излезех, Алберт ме мъкнеше със себе си в „Гърнето“. Аз обаче намирах за превзети „Гърнето“ и подобните на него изкуствено създадени псевдоинтелектуални институции. Бардакът си остава бардак, дори и момичетата в него да свирят на пиано или да смятат интеграли между две прегръдки. „Гърнето“, естествено, беше солидно място, комфортна и снабдена с климатична инсталация бохемска кръчма, където затворените в капана на бюрата си „бели яки“ за няколко часа можеха да си поиграят на плешиви и брадати момченца. В светския си живот аз мразех дори и онези бащи, които си играеха с влакчетата на децата си — тогава защо да обичам онези, които си уреждаха публични игрални площадки, където правеха сапунени мехурчета с уиски?
По-възрастната генерация най-често слизаше в така наречения клуб на комплекса, за да поиграе на карти, а в края на седмицата там танцуваха младите. Единственото смислено нещо понякога бяха филмовите прожекции. Тук при умерено посещение се прожектираха онези филми, които бяха пропаднали в града. Понякога само от любопитство отивах. Някои от тях наистина ме развличаха.
Най-последния не го бях гледал. Избледнелият му плакат, като минах покрай него, продължаваше да събира праха под стъклото. „Диво око“ — гласеше гръмкото заглавие, а под него стоеше името на един модерен режисьор. Рекламният плакат изобразяваше огромен увеличен обектив, а в средата на лещата — полугола жена от Западна Индия.
Продължих и влязох в блока, в който живееше Алберт. Ключът с лекота отвори бравата. Следите от стъпките ми останаха в тънкия слой фин прах, покрил пластмасовия под на антрето. (Познавах и бях свикнал със собствените си следи; обикаляйки по стари пътища, понякога се срещах и с такива, които вече бяха полузасипани от новия пласт прах…) В стаята беше още повече. Прозорецът зееше — вятърът го беше блъскал, докато всичките му стъкла не се бяха изпочупили, а нахлуващият прах се беше разположил в дебел слой по дивана, по столовете, по масата, по изсъхналите декоративни растения, по позлатените купи и по посредствените икони, които Алберт страстно колекционираше, въпреки че до една бяха фалшификати.
Не бях дошъл да чистя, но видях, че не мога да се докосна до нищо, без да се оклепам до уши. Върнах се в антрето и потърсих някакъв парцал в гардероба. Не намерих друго освен дрехи. Накрая изтрих мебелите с някакъв дебел вълнен пуловер. Знаех къде държи снимките си Алберт. Макар че любовта към реда никога не е спадала към достойнствата му, той пазеше филмите и копията, групирани и надписани, иначе би било безнадеждно начинание да намериш измежду хилядите някоя определена снимка. Въпреки това трябваше да отворя дузини кутии, докато открия снимки, които желаех да видя.
Те обаче ми причиниха разочарование: не събудиха у мен никакъв отклик. Независимо че към тях ме влечеше непреодолимо желание, постоянно бях изпълнен и със страх: няма ли да шокират и без това разклатените ми нерви? Нищо подобно. Познати и непознати, между тях и собствената ми физиономия, ме гледаха с еднакво безразличие. Случайни снимки на плажа, на тенискорта, на екскурзия, на имен ден, на юбилей — Алберт ненавиждаше такива снимки, но бяха неизбежни. Ако откажеше, щеше да има повече неприятности, отколкото полза. Възможно е принудената им случайност да ги правеше толкова далечни, но не можех да се радвам на отново видените приятели, не ми донесе удовлетворение дори това, че ликовете на няколко мои неприятели ми напомниха: те поне не са избегнали съдбата си. Прехвърлях снимките с безразличие и скука, както се прелистват семейни албуми, когато си на гости. А сега дори букаите на учтивостта липсваха, за да се чувствувам притеснен…
Така че бързо захвърлих всичко. И може би разочарованието ме подтикна към онова, което иначе надали бих извършил: започнах да бърникам и тършувам из чекмеджетата на Алберт. Така попаднах на дневника. Никога не бе споменавал, дори и на мен, че води дневник. Изпълни ме горчивина, почувствувах го като предателство, което не съм заслужил. Никога не се бяхме разпитвали един друг, казвахме си само толкова, колкото намирахме за добре, но бях убеден, че нямаме тайни един от друг.
Изглежда, съм се заблуждавал. И дневникът го доказва.
„В края на краищата в «Гърнето» заведох Жу, която не е нито русо, нито черно, а кестеняво кротко създание с малко сърнешки поглед. Дори и през лятото носи стегнат корсет-сутиен, защото гърдите й не са еднакво големи, но въпреки това изненадващо бързо и покорно го сваля, щом я помолят за това. Може би още по-голямо нейно достойнство е, че рядко се обажда, в повечето от случаите само ако я питат, и отговаря по възможност кратко. Съвсем не е глупаво момиче, просто живее под знака на онзи мъдър принцип, че светът винаги е толкова сложен, колкото сме си го създали. А пък вече има зад малкото си нежно гръбче някое и друго усложнение. Все пак едно нещо е словото, дори и да не е прозвучало, друго си е делото. Няма съмнение обаче, че тези усложнения са оставили малко следи върху здравия й и упорит нрав. Аз лично много я ценя за това, че ако я потърся по телефона: Имаш ли време сега? — не се преструва — ако има време, идва. А най-често има време. Почти идеален партньор. Робинзон доведе със себе си Етел. Етел, мраморна статуя на еманципираната жена, отговаряща на всички сексуални изисквания.“
„Горкият Робинзон е голямо магаре, но е щастлив…“ — ми попадна пред погледа, докато прелиствах дневника. Дотогава не ми беше минавало през ума да го чета. Макар и само за това, че бях обиден. А пък и напук: щом си го крил, докато си бил в състояние да го криеш, аз няма да ти го отнема, когато вече не можеш да го криеш! Оставам си твой приятел, щом съм оцелял…
Господи, какво дете може да бъде човек… Ордени, дуели, кодекси на честта. И достойнство, дори и отвъд гроба…
„Горкият Робинзон, голямо магаре е…“
Така е безспорно. Добре го знае и Робинзон. Ала защо ти го казваш? Откъде, защо си стигнал до този извод, скъпи приятелю Алберт?
Ако беше тук, щях да те попитам. Но не можеш да бъдеш тук и сам виждаш, че сега аз сам трябва да узная защо и според теб съм магаре?
Няма оправдание, трябва да продължа да чета.
„Давид не познаваше жените. Жу бързо му стана ясна и не го интересуваше повече. Етел обаче го развълнува. Не бяхме седели и половин час в «Гърнето» и вече знаех, че бях направил глупост. Трябваше да докарам жена и за Давид. Беше в смокинг, изненадващо добро качество, въпреки че не беше нов. Давид не е научен работник от пиесите, в сако, посипано с пепел от цигари, с панталон, стигащ до глезените, крачеща разсеяност. Давид е човек за общество и компания, който презира всички видове публична изява: от телевизията до правителствените приеми, но охотно участвува в тях, защото, както казваше, «науката няма нужда от реклама, а само от пари. Но за какво дават в днешно време пари без реклама?»
Трябваше да изнамеря отнякъде още една жена, защото две жени между трима мъже е абсурдна ситуация дори и в ежедневието, а какво остава на Нова година! А не можех да го накарам той да си доведе, докато жена му кара ски в планината. Въпреки че сигурно си има, макар че един дявол знае — какъвто е щур, възможно е и да няма. Едва откъсваше време за частния си живот.
Точно затова едва не паднах по нос, когато ми заяви, че иска да прекараме заедно Новата година. Бих могъл да кажа, че е голяма чест, само че нека не почитат човек тогава, когато се кани да се натряска до козирката. Обаче Давид е адски умен. Ако го приемем като почест, ще се усети и през ум няма да му мине да ни предложи. Просто е скучал и е търсел компания. Което си е вярно, вярно си е, напразно бихме отишли в Академията, веселите момчета не се събират там.
Хубаво де, вече бяхме заедно, три панталона и две поли, независимо от това дали се бях оказал глупак или не, ситуацията вече не можеше да се промени. Надявам се, настроението скоро ще се повиши дотолкова, че границите между компаниите да се размият и някоя да прескочи при нас. В края на краищата в «Гърнето» бяхме седнали все наши хора… Всъщност кой знае. Ако бях довел някоя, още не е сигурно, че Давид щеше да й обърне внимание. Лесно можеше да стане така, че тя да остане да развлича Робинзон. Защото Давид налетя на Етел като муха на мухоловка.
Етел, разбира се, е голяма работа. Кълна се, че държи Робинзон само за това, за което един мъж прави секретарката си своя любовница. Да не бъде само представителна, а и да има някаква полза от нея. Робинзон е представителен тип. Има модерна професия, не печели зле, образован събеседник е, не яде рибата с нож. Освен това на него може да се разчита поне два пъти седмично като на мъж. Не прави деца, не иска да се жени — нужно ли е повече на една дама, която държи на независимостта и положението си? Давид още не знаеше много за това. А и да знаеше, не е сигурно, че щеше да го интересува. Етел доста бързо го запита:
— Кажете, какво е да си бог?
На Давид и окото му не мигна. Но все пак попита:
— Какво имате предвид?
— Не отговаряйте с въпрос.
— Тогава дефинирайте по-точно. Бог, както твърдят, живее в нас, така че не е сигурно, че мислим за едно и също нещо.
— Боговете живеят на Олимп.
— Това е множествено число…
— Естествено. Вие не сте единственият бог, не съм твърдяла такова нещо. Вие сте единият от боговете, които държат в ръка мълнията, за да могат да я стоварят в който и да е момент.
— Знаете ли вие въобще с какво се занимавам аз? Тези момчета тук с какво се занимават?
— Предполагам. Но не това е важното. Вие сте учен. По-точно физик, ако така ви харесва, а не някакъв интелектуален теляк като занимаващите се с философски науки. Вие когато и да е можете да натиснете едно копче и «бум»!
— Копчето го натискат военните, миличка.
— Не бъдете толкова дребнав! — Етел възбудено блъскаше запалката си о масата. — Военните и до днес щяха да се сражават с прашки, ако вие не бяхте открили копчето. Вие сте Отецът.
— Ако бях, щях добре да нашляпам по дупето непослушните момиченца.
— Не бъдете инфантилен, моля ви се. Говоря сериозно.
— На Нова година дори и боговете не работят.
— Извинете… — Етел малко се смути и това й дойде нанагорно. — Не съм искала да показвате божествената си същност. Не се сърдете. Просто исках да разбера какво усещане е да си бог?
— Потискащо. Стига ли ви?
— Заради отговорността ли?
— Ами. Заради незначителността ни.
— О… — каза Етел и натисна в пепелника наполовина изпушената си цигара. След това се усмихна. — Може би е заради смокинга… — Обърна се към Робинзон: — Ще бъдеш ли така любезен да ме поканиш? — Беше се изправила. Междувременно пак се обърна към Давид: — Който е слязъл от Олимп, за да прекара Нова година, нека вземе образа на орел… — И вече от паркета: — Или на бик!
Давид си наля.
— Тази жена обича ли Робинзон? — ме попита.
— Не знам — отвърнах. — Но му е вярна.
— Глупости — рече и изпи чашата си. — Обичате ли да се обзалагате?
— Не. Едно време залагаха на мен. Но това вече е минало.
— Жалко, че не се обзалагате. Сега бих се обзаложил с вас.
— За какво?
— За това момиче. Че ще изневери на Робинзон.
— Не знам такова нещо.
— Естествено. Защото още не му е изневерявала. Само ще започне.
— Тогава сигурно ще скъса с него.
— Не ми се вярва. Защото ще му изневери с мене.
Намерих за по-подходящо да отведа Жу да танцуваме. Когато музиката направи пауза, всички се върнахме на масата. На Давид не му личеше да е скучал насаме със себе си. Сега той запита Етел:
— Вие с какво се занимавате?
— Продавам крави.
— И това ви развлича?
— Колкото вас вашите електрони. Или какво беше там.
— Миличка, аз тези какво беше там никога не съм ги виждал с просто око.
— Нито пък аз моите крави. За мен те съществуват само на хартия.
— Но някой все пак ги изяжда.
— А вашите електрони може би не?
Давид се усмихна:
— Преди малко говорехте за това, че те ще ни изядат. «Бум» — не си ли спомняте?
Етел се изпъна.
— Възможно е, господин професоре, да сте първокласен физик, но никога не трябва да напомняте на една жена за нейната непоследователност — каза тя.
В този момент Робинзон — всъщност съвсем добронамерено — направи нещо глупаво. Покани Жу да танцуват. Искаше да се покаже учтив и остави котката и мишката сами в клетката. Мен все едно че ме нямаше.
— Обичате ли това момче? — попита Давид.
— Това не е хубав въпрос — поклати глава Етел. — Нека предположим, че не го обичам. Мислите ли, че ще ви го кажа?
— Добре. Ще попитам друго. Какво е необходимо, за да го предадете?
— Още не съм мислила по това.
— Естествено. Иначе би било излишно да питам. Сега си помислете.
— Не бих искала.
— Сега пък това е слабо като отговор. Щом не смеете да мислите, вече сте го предали. Що за любов е тази, която не издържа и най-простото изпитание.
— Струва ми се, че ме провокирате. Не е честно.
— А търговията с крави? Та значи? Повтарям: какво е необходимо, за да го предадете?
Етел изведнъж кипна. Очите й хвърляха искри, когато му подхвърли:
— Поне един бог. Но истински!
Давид се разсмя гръмогласно.
— Браво! Вие би трябвало да станете политик! Защо не се кандидатирате! Бих гласувал за вас! — И преди Етел да беше отговорила каквото и да е, смени тона: — Скучно ли ще ви е, ако ви поканя на танц?
Етел се отпусна и станаха. Аз останах на края на игрището и се замислих как бих могъл да отпратя или Давид, или другите двама. Но беше Нова година, настроението около нас се повишаваше на квадрат и «Гърнето» се бе изпълнило с лилав дим. Хората се смееха, викаха и си мислеха, че са много щастливи. Пиех и оплаквах Робинзон.
В края на танца всички се върнаха на масата и не им личеше нещо да ги измъчва. Дрънкаха за незначителни неща, а Давид омота цветни ленти около Етел и Робинзон.
— Добре ли се чувствуваш? — попитах Жу.
— Да — отговори тя и топлите й кафяви очи вече не бяха на сърна, а по-скоро напомняха за свещена крава. Вярно, беше си и пийнала малко.
— Как танцува Робинзон?
— Съвсем добре… — Щях да дам стотак, ако кажеше «приемливо». Или «сносно», евентуално «поносимо». Мислех си да й го кажа, но и без това нямаше смисъл. Пък и днес не се обзалагаме. Нова година е и който загуби днес, предварително губи всички облози за цяла година напред. Но като че ли някой преди малко предлагаше някакъв облог… Как беше всъщност?
— Заспахте ли, момченце? — Давид кротко ме блъсна в гърба и аз побързах да отведа Жу да танцуваме. Свиреха нещо бавно и тя съвсем се подпря на мен. Топлото й, силно тяло се отпусна отгоре ми и ръката ми постепенно започна да изтръпва. Можех да я предупредя, защото танцува свястно, но някак не ми се искаше. По-скоро отпуснах се и аз. Осемдесет кила все пак са повече от шестдесет. Все ще го усети. Усети го. Хвърли ми благодарен поглед и стисна ръката ми. Такава степен на общителност издаваше силни чувства. Ако нямаше около нас толкова хора, сигурно щяхме да се любим.
Не знам какво се беше случило през това време на масата, но когато се върнахме, останалите си събираха нещата.
— Още няма полунощ — учудих се.
— Вие да мълчите — изкряка Давид и в края на устата му се появиха две отвесни бръчки. — Искахте да натикате нашия дух в някакво гърне! Но гърнето не е бутилка и ние се разбунтувахме.
— Тогава къде? — загледах ги тъпо.
— У нас, мойто момче, у нас!
Не може да бъде! Давид още никого от сътрудниците си не бе канил в къщата си. Някои твърдяха, че имал и малка частна лаборатория в нея, но още никой от нас не я бе виждал. Какво можеше да се е случило? Погледнах Етел, но лицето й не издаваше нищо. Откакто бяхме отишли да танцуваме с Жу, нито за момент не бяха оставали насаме. И въпреки всичко само слепец не можеше да забележи, че мишката бе захапала котката за носа. И лисицата сега е щастлива.
Робинзон ходеше с изправен гръб, въпреки че все още не беше истински пиян. Но какъвто си е предвидлив, той се изпъва още когато не е необходимо, за да може да покаже, че се е държал така и тогава, когато е бил трезвен като младенец.
Вън беше студено и тъмно, защото още не бе валяло сняг. С най-голямо удоволствие бих се върнал в лилавия пушек на «Гърнето». И то не е истинското, но поне е топло. Ала се понесох с течението. Голяма, блестяща черна кола без шофьор очакваше вън Давид. Той извади от джоба си ключ и я отвори.
— Сам, господине, щом слугата ти е в почивка — каза и се поклони.
Шофираше бавно, но с удоволствие, като човек, комуто рядко се удава тази възможност. Движението беше доста натоварено, властите се бяха абстрахирали тази нощ от един куп забрани, съзнавайки, че и без това никой няма да ги спазва. Въпреки това в повечето от случаите хората правеха път на голямата и блестяща кола. Плавахме в черно над тълпата, бавно и тайнствено, като пирати в нощта. На всеки ъгъл очаквах пред нас да се появят галеоните на испанската флота, превозващи съкровища.
Оказа се напразна надежда. Щом изплувахме от центъра на града към луксозните вилни квартали, движението започна да намалява. Улиците тук бяха по-тихи, само откъм вилите, сгушени в дълбочината на градините, от време на време се разнасяше откъслечен смях, между дърветата проблясваше светлина, издайнически свидетел на среднощни оргии. По всяка вероятност минавахме покрай кротки семейни тържества, но нощем фантазията винаги се развихря. А в такава нощ — двойно.
Вилата беше плоска и приземна. Беше се разположила удобно в дъното на поддържан, но безличен парк. Давид слиза на два пъти, докато прекара колата през заключената желязна врата. Докара ни чак до входа на къщата. В прозорците — никаква светлина, вратата — заключена. Разбира се, семейството му го няма у дома, а прислугата — ако има такава — сигурно е в почивка. От джоба си извади нови ключове, мина напред, извинявайки се, и запали лампите. Къщата отвътре изглеждаше още по-голяма и главното — по-широка. За обзавеждането вече не си спомням, сигурно защото не е имало нищо интересно. Удобни, меки мебели, килими, в които потъваш и естествено — множество книги, списания, сякаш цялото жилище беше работна стая с продължения.
Някъде забелязах едно бюро, на което в компанията на книги, бронзова мастилница и няколко пълни пепелника искряха красиви тоалетни принадлежности от оловен кристал. Одеколонът беше зелен, пудрата — кафява, лаковете за нокти — червени, ножичките — остри. Бързо се отдръпнах оттам, за да не става нужда от обяснения за съжителството.
Давид отвори едно барче и остави на нас да решим кой какво ще си налее. Междувременно изчезна за момент, след което се върна, балансирайки с огромна тава сандвичи.
— Не си мислете, че всичко това е за вас — оправдаваше се. — Когато работя през нощта, обикновено изгладнявам. Затова винаги ми се приготвят няколко сандвича в хладилника. Обслужвайте се.
Разпръснахме се и Жу, сякаш от това зависеше съдбата на човечеството, направи всичко възможно, за да ме обладае. Борех се упорито, защото не познавах терена, а Давид все пак ми е шеф. Ами ако се обиди? За щастие Давид, геният на физическите науки, измисли отнякъде музика и с това ме спаси от притесненото ми положение. Успях да изтикам Жу в средата на стаята да танцуваме и докато бавно се полюшвахме на паркета, притиснати един до друг, вече беше достатъчно пияна, за да помисли, че желанието й се е осъществило. Какво са правили през това време останалите трима, не знам. Но бяха заедно и това през обгръщащата ме мъгла ме успокояваше. Докато са трима, могат да си играят на много неща, но не и на лов на лисици.
Стреснах се от удар на гонг. Давид биеше гонга.
— Дами и господа — каза той и отметна косата си с чукчето за гонга. — Моля за малко внимание. След пет минути ще бъде полунощ. Време е да дойдете на себе си.
— А вие? — веднага попита Етел.
И тя не пропуска вица.
— Аз съм дежурен бог и като такъв — освободен от земни грехове.
— О, Зевсе, чуваш ли, къде ти е мълнията? — извиках толкова внезапно, че и сам се изненадах. Нашият дежурен бог ме погледна строго, после се обърна към Жу:
— Госпожице херцогиньо, положете малкия Гъливер в деколтето си, това ще го успокои — каза той, а Жу силно се изчерви. Това беше нощта на чудесата. А пък бяхме още само в началото.
— Ако разрешите, ще продължа — и Давид отвори бутилка шампанско. Внимателно наля. — Време е да дойдете на себе си… Ако не се лъжа, тук бях спрял. Смятам да държа тържествена реч, въпреки че ние, които присъствуваме тук, особено мъжете, знаем, че този тържествен момент е само конвенция. Неточен знак, рожба на споразумение, за оня момент, когато Земята минава през онова място със скорост тридесет километра в секунда, през което е преминала точно преди една година. Този момент вече е отминал, или едва предстои тази година, къде така, къде иначе — не знам. Но не е и важно. Важен е знакът, който показват часовниците. Можете ли да ми следвате мисълта още? Правилно. Така че бих искал да насоча любезното ви внимание към условните знаци. Най-значителното дело на френската революция е било създаването на метъра. Създаването на онзи условен знак, който е привел към общ знаменател амбулантния търговец, астронома и кантонера. Какво е метърът? Едно парче разстояние, от тук до тук. Какво е годината? Едно парче време, от тук до тук. Полезни, но произволни условни знаци. От последния вече остават само секунди и слагат граница на размишленията ми.
Но вие сте културни хора и може би още не сте толкова пияни, та да има нужда от дълги обяснения. Що се отнася до мен, мога да ви уверя, че съм трезвен с такава сигурност, с каквато мога да твърдя, че точно в полунощ е краят на годината.
А това, заради което държа този малък тост «про домо», заслужава много повече внимание, отколкото личи да му отдавате. Моля ви да се концентрирате за момент, след малко ще се изясни защо смятам за толкова важни иначе простичките в основата си думи. Вие, мои вътрешни сътрудници — поне що се отнася до господата, — не сте единствени по рода си, но сте мои другари в една тънка и значителна работа. Тя ни свързва до такава степен, че ми дава право и на известни субективни изявления. Та в този смисъл бих искал да наблегна пред вас, които работите с дузини мерки и стандарти, да внимавате, много внимавайте. Всичко това са само условни знаци, с други думи — илюзии. Удобни, за да подходим с тях към същността, но никога не са адекватни на нея. Който много ги използува, с течение на времето става склонен да преувеличава значението им. Това още не е чак толкова голяма беда. Бедата започва тогава, когато забравите, че сме ги избрали произволно, за да можем да се разбираме един с друг. Годината като единица време сама по себе си не означава нищо. Става само за да има нещо, под което и аз, и ти, и той да разбираме едно и също. Откакто сме хора, живеем в света на условните знаци.
Но стигнахме в епохата, в която информацията ни засипва и вече трябва да създаваме условни знаци, за да можем да съхраняваме, систематизираме и използуваме милионите познания, обхванати в условните знаци. Опасността става все по-голяма. Още прачовекът е знаел, че щом има понятие, трябва да измисли за него условен знак. Ако изречеш или изпишеш знака, се появява понятието. А един ден знакът се превърнал в самото понятие и се родила вярата, магията, фетишът. Човекът станал роб на илюзиите. Облякъл дрехи, защото му било студено, и решил, че голотата е срамна. Да продължавам ли? Защо? И без това го знаете. Но опасявам се, че не го съзнавате достатъчно добре. И ще дойде ден, когато свещените книги ще се състоят от перфоленти и перфокарти, хората ще се кланят пред тях, ще ги обожават, а вече никой няма да си спомня каква програма крият дупките…
Някъде започна да бие камбана, сменящите се остри и дълбоки звуци проникваха между дърветата на парка, през затворените прозорци, през стените и объркано се лутаха из стаята. Не знаеха към кого да се обърнат.
Давид направи пауза, колкото да си поеме дъх, учтиво пропусна новите гости, изчака, докато се настанят по ъглите, после вдигна чашата си:
— Честита Нова година на всички!
Чукнахме се, изпихме шампанското, след това последва един неловък момент. Жу ме целуна в устата, Робинзон пък искаше да целуне Етел, но момичето се извъртя сякаш случайно и Робинзон уцели само ухото й. Давид стоеше на средата с празна чаша в ръка и се кискаше неприкрито. Робинзон се изчерви и не се опита повече, дори не подозираше, че е станало нарочно. И аз не бих го повярвал, ако Давид не се радваше толкова безочливо открито, в погледа със сигурното съзнание за притежание. Интересно дали изпитва същото удоволствие и когато хване за ушите някоя нова елементарна частица?
Жената, стар хитрец на говеждия пазар, беше свикнала с това, че да се пазари, да се печели, да се лъже е нужно безизразно лице. Робинзон, приятелю, къде остана математиката ти?“
Страх ме е. По-добре ще е да не продължавам да чета.
„— Нула часът и една минута. Новата година се роди — каза Давид, преди тишината да бе станала осезаема. — Време е да прережем пъпната й връв. Бих искал да ви покажа нещо. Да не си мислите, че мога само да плямпам. Това, което ви казах преди малко, го казах извънредно сериозно. Нещо повече, мога и да го докажа. Позволете ми, да ви покажа Мод — паяка-чудо. Елате с мен.
И ние безмълвно го последвахме.
Минахме през около три еднакви стаи, докато стигнахме до една, различаваща се от останалите, здрава дъбова врата. Отново измъкна само ключ и три пъти го превъртя в бравата, докато вратата се отвори. В този момент ми напомняше за тайнствените, мистични учени от романите на Уелс и от това изтрезнях, но ми се струва, че и останалите също. Макар че може и просто необичайното време и трепетът от очакването да ни бяха докарали дотам. Може би ще бъде по-добре, ако просто опиша станалото след това, без никакъв коментар. Дори и така не е съвсем сигурно, че ще бъда поне приблизително толкова точен, колкото Робинзон, ако беше на моето място.“
Да бих могъл да бъда на твоето място…
„Влязохме в доста голяма стая, но все пак беше стая, не зала. Размерите й се увеличаваха и от това, че беше съвсем празна. Пластмаси в неутрален цвят покриваха стените, тавана и пода. Сякаш стояхме във вътрешността на някакво сиво кубче, осветено с приглушена светлина.
В центъра на стаята стърчеше обикновен лабораторен статив, висок приблизително метър и половина. На върха му беше закрепена матова стъклена пластинка. Приличаше на старите фотографски плаки, но се и различаваше от тях. Нямах понятие какво можеше да бъде, а без разрешението на Давид не исках да я разглеждам по-отблизо. Още повече че той не насочи вниманието ни към нея, а отиде в единия ъгъл, в който бе монтиран лазерен генератор. Очите ми последваха направлението на невидимите лъчи до средата на стаята до пластинката и тогава започнах да предполагам за какво може да става дума. Сигурно и Робинзон се бе досетил. Ръката на Давид вече беше на прекъсвача.
— Моля ви, докато не се обадя, по възможност да стоите до стената — каза и изключи осветлението. Останахме на тъмно само за няколко секунди. Прекъсвачът на лазерния генератор тихо щракна и в средата на стаята, над статива, се появи една гръцка ваза — тумбест съд, висок около петдесет сантиметра, изпечен до черно, с разлато гърло. От външната й страна бяха нарисувани червени фигури.
— Моля, обиколете вазата — обади се Давид. — Само не ходете в ъгъла, където съм аз.
Изпълнихме нареждането и четиримата, но никой от нас не каза нищо.
Давид не ни остави много време за разглеждане. Изключи апарата и отново включи осветлението. Вазата изчезна, само стативът и пластинката бяха останали на мястото си.
— Гледката едва ли е изненадала господа колегите — каза, като отиде до средата на масата и извади пластинката от мястото й. — Дамите обаче сигурно още не са виждали такова нещо. Е, уважаеми дами, това беше Мод — паякът-чудо. Може би така по сте го чували? Не? Значи Мод е бил една от любимите атракции на някогашните панаирджийски зрелища. Огромен черен паяк, който обаче имал женска глава. Най-често се явявал пред погледа на уважаемата публика в образа на някоя чернокоса страдаща красавица. Страдала от това, че до шия е абсолютна жена, но от шията надолу била просто паяк. Несъмнено неприятно усещане, при положение че беше вярно. С хитра система от огледала прожектирали едно над друго една женска глава и гумен паяк с мърдащи крака. В полутъмната зала, на покритата със завеси сцена, пред очакващата чудеса публика ефектът е бил френетичен. Защото може би не е необходимо да изтъквам, че Мод, чудото на паяците, е немислима без готови да я приемат почитатели.
Мод остаряла, излязла от мода. Чудото обаче не остарява, уважаеми дами. Чудото — и това все повече се потвърждава от завоеванията на науката — е наша душевна потребност. Все по-рядко ни се удава да го срещнем и това покачва цената му. Така че ето пред вас чудото на нашия век, съвременната Мод, заснетата с лазерен лъч абсолютна стереофотография, холограмата. Описанието й можете да намерите в което и да е научнопопулярно списание. Така че ще ви помоля да не ме товарите и с това. Същността е, че при съответни условия лазерният лъч заснема не само онази страна на предмета, поставена пред него, която е на пътя му, но и може да се каже, го обикаля, и каквото види, го фиксира. Ако осветим снимката с лазерен лъч, изображението на предмета се появява така, че можем да го обиколим. Можахте да се убедите. Но да видим още…
В следващите минути сред стаята се появиха бронзова актова статуетка, модел на самолет и човешки череп.
Напрежението бе напуснало двете жени, които придружаваха гледките с леко учудени възгласи. Не знаех какво да мисля за донякъде детинската игра, а сигурно и Робинзон, но не си проговорихме, защото се бояхме, че Давид ще ни чуе и ще се обиди.
Давид обаче не ни остави време за размишление. Щом привърши странните прожекции, той ни помоли да останем, а Робинзон изпрати в жилището да донесе още пиене и чаши. Чукнахме се прави и пихме. Давид сложи бутилката до стената, защото в стаята нямаше и маса.
— А сега — продължи той — нека се върнем към същността. Господа колегите сигурно са се изненадали, че обичаният им шеф се развлича с детински игри. Наистина онова, което за лаика е все още новост, за нас вече е просто игра. Но не и само игра. Всяко достижение на техниката е същевременно въведение към следващото откритие — това, ако така ви харесва, е клише. Та значи аз не се срамувам в малкото си свободно време да се занимавам с по-нататъшното усъвършенствуване на видяната преди малко игра… Изходна точка за мен беше поредицата от мисли, които се осмелих да споделя в полунощното си приветствие. Лазерната Мод не е друго освен илюзия, изтъкана от различни физични и психически условни знаци. Вследствие на това и тя — или това? — не може да бъде предпазена от възможността при дадени условия да заеме мястото на действителността. Естествено, от нея няма да стане действителност, но вече няма да е и само илюзия. Тогава какво? Още не знам. Думата «холограма» произхожда от холос. А оригиналният смисъл на холос е написана собственоръчно дума или собственоръчно нарисувана рисунка. И вече сублимирал в условен знак, холос означава съвършенство. Съвършенство? Или илюзия за съвършенството? Или нещо трето? Все някога ще се изясни. Понякога е по-трудно да намериш подходящия въпрос, отколкото отговора, който трябва да се даде — или може да се даде. Въпреки всичко аз поставих въпроса. На езика на епохата, със средствата на епохата. Вижте до какво стигнах.
Давид положи чашата си на пода, до бутилката и извади иззад лазерния апарат плосък предмет, по-висок от човешки ръст. Той приличаше на предишните пластинки, различаваше се само по размери и по това, че сам стоеше изправен. Давид отдръпна статива от средата на стаята и на негово място постави новия предмет. След това затъмни стаята и включи генератора.
В средата на стаята се появи една врата. Проста, боядисана в кафяво врата, която не беше свързана със стена отникъде. След това Давид остави лазера и пристъпи към нас.
— Този път не е необходимо да я обикаляте. Обикновена врата и от двете страни. Само че през нея може да се мине.
— Това ли е новото в нея? — попита Робинзон.
— Да, мойто момче — отвърна с изменен глас Давид.
— Искате ли да я изпробвате?… Впрочем не. Предимството е на дамите. Може ли? — и протегна ръка към Етел.
— Посока Олимп…
Етел, след кратко колебание, което направи впечатление само на мен, който си мислех, че прозирам нещата, прие протегнатата ръка на Давид.
Отидоха до средата на стаята и пред вратата Давид учтиво пропусна жената пред себе си.
Етел гордо вдигна глава и протегна ръка към бравата. Не можа да я натисне, но щом я докосна, вратата, сякаш не беше добре затворена, се отвори. Зад нея беше съвсем тъмно, много по-тъмно, отколкото там, където стояхме ние.
Етел пристъпи прага, а Давид я последва веднага. Вратата от едно движение на Давид се затвори след тях също така безшумно, както се бе отворила.
Жу изпищя и започна да ръкопляска. Но след като никой не я последва, спря. Изтекоха няколко дълги секунди, без да се случи нищо.
— Етел! — чух разтревожения глас на Робинзон, а след като не получи отговор, малко по-силно: — Етел! Всичко наред ли е?
Но Етел не отговори и на това.
Последваха неприятни моменти. Срам ни беше да помръднем, явно бе, че бяхме станали жертви на оптическа измама и онези двамата сега подличко са се притаили в другата половина на стаята и се смеят на тревогата ни. Времето обаче минаваше и шегата започна да става неприятна.
Робинзон накрая се реши.
— Етел! Моля те, върни се! — След малко: — Етел, веднага се покажи! — и тръгна из стаята. Аз след него.
Отвъд вратата обаче нямаше никого. Само врата. Откъдето и да я гледахме. Само врата. Нищо друго.
Трябваше да направя нещо. При това бързо.
Пристъпих до генератора и изключих лъча. Вратата изчезна. Запалих лампите.
В стаята бяхме тримата, а в средата — пластината. Нищо друго, никой друг.
— Етел! — изрева Робинзон и изскочи от стаята. Гласът и виковете му постепенно се отдалечаваха, докато тичаше през празните стаи.
Погледнах към Жу, на чието кротко лице бе изписано такова дълбоко изумление, каквото вероятно е имало лицето на Ева, узнала, че за една хапка ябълка я гонят от рая. Искаше ми се да й обясня, че нищо не се е случило, просто съм загубил един облог, който дори и не съм сключвал. Но с това само още повече щях да я объркам. Хванах я за ръка и я изведох от стаята.“