Джеймс Ролинс
Амазония (18)

16.
Предателство

17 август, 07:05 ч.

Амазонската джунгла

 

Когато Натан се събуди, видя, че е прегърнал голата жена. Очите й вече бяха отворени.

— Добро утро — поздрави я той.

Кели се притисна по-плътно до него. Все още можеше да се усети миризмата на дъжд върху кожата й. Тя му се усмихна:

— Утрото започна доста отдавна.

Той се повдигна на лакът, което не бе лесно да се направи в люлка, и я погледна в лицето.

— Защо не ме събуди?

— Защото реших, че един час повече сън няма да ти навреди — обясни тя. Измъкна се от люлката, завъртя я, сръчно издърпа единственото одеяло в нея и го уви около себе си.

Той присегна да я хване, но тя бързо се отдръпна.

— Недей, предстои ни дълъг ден — напомни му тя. Натан въздъхна, стана и измъкна боксерките си от купа дрехи, нахвърляни върху пода. Кели прибра своите. През задната врата се виждаше джунглата.

Снощи с Кели в ранните часове след полунощ разговаряха за родители, братя, дъщери, за живота и за загубата на близки хора. Плакаха. Любиха се отново. По-бавно, не така напрегнато, както преди, но с по-дълбока страст. После се отпуснаха в люлката и се опитаха да поспят поне малко, преди Да се зазори.

Натан излезе на площадката и огледа гората. Утринното небе бе чисто и ясно, от снощната буря нямаше и следа, а светлината бе ярка. По листата все още бяха полепнали дъждовни капки, блестящи като скъпоценни камъни. Това обаче не бе всичко.

— Ела да видиш нещо.

Вече облечена и закопчала наполовина ризата си, тя отиде при него. Той я погледна и се изуми за пореден път от красотата й. Очите й се разшириха от удивление, когато видя това, което го бе впечатлило.

— Какво великолепие! — възкликна удивена. Облегна се на него и той инстинктивно я прегърна. Привлечени от влагата, върху горните клони на дървото бяха накацали стотици пеперуди. Изпълваха цялото пространство. Не само покриваха листата и клоните, но и пърхаха във въздуха. Всичките, с яркосин или кристалнозелен цвят, имаха размерите на човешка ръка.

— От вида morpho са — констатира Натан. — Не бях виждал обаче подобни разцветки.

Кели видя как една от пеперудите премина под слънчев лъч. Стори й се, че тя започва да луминисцира със собствено сияние.

— Човек би казал, че някой е разбил стъклопис и е поръсил върховете на дърветата с неговите парченца — сравни тя видяното.

Той я притисна по-силно към себе си, опитвайки се да удължи мига. Известно време не си казаха нищо. После под тях се разнесоха гласове.

— Вероятно е време да слезем — наруши мълчанието им Натан. — Предстои ни много работа.

Кели кимна в знак на съгласие и въздъхна. Той разбираше неохотата й. Тук, изолирани от света, можеха да забравят, поне за известно време, всички страдания и тревоги.

Преди да напуснат, Натан отиде до задната платформа и отмести резето, което придържаше сенника от бамбук и палмови листа, така че той отново запълни пространството в отвора на задната врата. Кели се доближи до него и огледа пантите в горната част на сенника.

— В тази позиция служи за врата, а като се отвори и повдигне, изпълнява ролята на сенник. Хитро са го измислили.

Натан кимна в знак на съгласие. Вчера той също се изненада от съобразителността на индианците.

— Досега не бях виждал подобни работи в джунглата. Баща ми записал в дневника си, че това племе е по-напреднало от други местни племена. Пример за това са и примитивните му асансьори.

— Точно сега един асансьор би ми дошъл добре — отбеляза Кели и се протегна. — Интересно как дървото въздейства върху тези хора.

Натан кимна в знак на съгласие и след това отиде да вземе раницата си. Тук много неща бяха интересни. Огледа стаята за последно и отиде до вратата, където го очакваше Кели.

Когато тя преметна раницата си през рамо, той се наведе и страстно я целуна. Тя сякаш на пръв поглед се изненада, но после отвърна на целувката му със същата страст. И двамата не споменаха и дума за това, как ще се развият по-нататък отношенията им. Знаеха, че случилото се през нощта бе в голяма степен предизвикано от общата им болка. Все пак то бе начало. Натан изпита желание да предусети развоя на тяхната връзка. По целувката на Кели разбра, че и тя очаква същото.

Разделиха се и без да си кажат повече и дума, тръгнаха към стълбата, водеща към общото помещение.

Когато Натан започна да се спуска по нея, усети миризмата на храна. Стигна до най-долното стъпало и скочи върху площадката. Ана и Коуве приготвяха закуската. Натан видя хляб от маниока и висок каменен съд, пълен със студена вода.

Ана се обърна и всички видяха, че държи в ръцете си поднос с печени пържоли.

— От глиган са — поясни тя. — Рано тази сутрин ги донесоха две индианки.

Натан усети, че е много гладен. Имаше още плодове, яйца и нещо, което приличаше на сладкиш.

— Не се учудвам, че баща ти се е задържал тук толкова дълго време — промърмори редник Карера между две хапки хляб и месо.

Дори и това напомняне за баща му не лиши Натан от апетит. Продължи закуската си заедно с останалите.

Докато се хранеше, забеляза, че двама членове на експедицията не бяха сред тях.

— Къде са Дзейн и Олин? — попита той.

— Занимават се радиостанцията — уведоми ги Костос. — Олин тази сутрин успя да задейства Джи Пи Ес-а.

— Значи успя най-после! — зарадва се Натан, като насмалко не се задави.

Костос кимна утвърдително и повдигна рамене.

— Успя да го пренастрои, но не знаем дали някой е получил сигнала.

Натан се замисли. Погледна към Кели. Ако сигналът с верните координати достигнеше адресата си, можеха да бъдат евакуирани още тази вечер. В очите на Кели също забеляза проблясък на надежда.

— Трудът му обаче ще отиде по дяволите, ако не получим потвърждение по основната радиостанция — продължи Костос. — Докато това не стане, ще се придържаме към досегашния си план. Ти заедно с Кели и Дзейн ще трябва да имате грижата Франк да е готов за бърза евакуация при необходимост.

— Освен това трябва да съберем и мъзга от дървото — добави Кели.

Костос кимна, без да престава да дъвче.

— Докато Олин се занимава с радиостанцията, останалите трябва да се разделим и да се опитаме да научим нещо повече от индианците. Да разберем нещо и за тези проклети репеленти.

Натан не възрази на сержанта. Със или без Джи Пи Ес най-разумно щеше да бъде да се действа бързо и предпазливо. Закуската приключи в мълчание.

После експедицията напусна жилището и се спусна на поляната. На дървото остана само Олин със своето спътниково оборудване. Мани и двамата рейнджъри се отправиха в една посока, Ана и Коуве, в друга. Договориха се да се срещнат отново тук по пладне.

Натан и Кели заедно с Дзейн тръгнаха към яга. Натан намести пушката на рамото си. Сержантът бе настоял всеки член на експедицията да е въоръжен най-малкото с пистолет. Кели бе затъкнала деветмилиметров пистолет на пояса си. Дзейн, постоянно изпълнен с подозрения, държеше своята берета в ръка и непрестанно се озърташе. Всяка от трите групи освен това получи по една портативна армейска радиостанция „Сейбър“, за да могат да поддържат връзка помежду си. — Искам на всеки четвърт час всички да потвърждавате, че няма произшествия — нареди строго Костос. — Не трябва да го забравяте.

Така инструктиран, екипът се раздели. Натан слезе на ливадата и погледна още веднъж гигантската праисторическа гимноспора. Бялата кора на дървото, покрита с роса, блестеше. Блестяха ярко и листата му. От клоните висяха гроздове с огромни орехи. Натан изпитваше желание да разгледа по-подробно гигантското дърво.

Стигнаха до дебелите възлести корени и Кели поведе спътниците си към отвора в подножието на ствола. Натан разбра защо туземците наричаха дървото „яга“, сиреч „майка“. Успя да схване символиката. Двата основни корена, обграждащи отвора, наподобяваха огромни крака от двете страни на гигантска утроба. Бан-али смятаха, че са родени от нея. — Тук може да влезе и камион — каза Дзейн, като видя отвора.

Натан изтръпна, когато навлезе в сенчестата вътрешност на дървото. Усети силната мускусова миризма на мъзгата му. Обърна внимание на малките сини отпечатъци от длани по коридора. Бяха стотици, големи и малки. Дали всеки отпечатък бе оставен от отделен член на племето? Дали някъде върху тази стена нямаше отпечатък и от дланта на баща му?

— Оттук. — Кели ги поведе към коридора, водещ нагоре. Натан и Дзейн я последваха. По някое време сините отпечатъци от длани изчезнаха.

Натан погледна голите вече стени, а после се извърна към изхода. Нещо го смущаваше, но така и не можеше да разбере точно какво. Нещо не бе наред. Разгледа тръбите от проводяща тъкан, по които водата и хранителните вещества навлизаха в ствола. Тръбите образуваха изящни виещи се линии по стените. В самата основа обаче, там, където коридорът изведнъж свършваше, тръбите вече не се извиваха плавно, а бяха сякаш начупени и назъбени. Преди да успее да ги разгледа по-внимателно, оказаха се в коридора.

— Пътят е дълъг — предупреди Кели. — Болничното помещение е на самия връх, близо до короната на дървото.

Натан я последва. На пръв поглед изглеждаше, че тунелът е прояден от чудовищно насекомо. Когато учеше ботаника, той се запозна старателно с насекомите, увреждащи дърветата, европейски и други. Този тунел обаче не бе прояден от насекоми и бе готов да се обзаложи за това. Бе се образувал естествено, подобно на кухините и коридорите, които можеха да се видят в мравешкото дърво, в резултат на еволюционна адаптация. Това обаче поставяше нов въпрос. Дървото нямаше как да не е столетия по-старо от първите индианци бан-али, озовали се при него. При това положение защо се бе сдобило с тези коридори? Спомни си думите, изречени от Кели по време на вчерашната дискусия. „Пропускаме нещо… Нещо важно…“ Започнаха да преминават покрай отворите, водещи навън. През някои от тях се влизаше направо вкъщи. През други се излизаше върху клони, където къщите бяха построени по-далеч от ствола.

Движещ се зад него, Дзейн говореше по радиото. И при другите групи нямаше произшествия.

Най-после стигнаха до края на коридора и се озоваха в огромното, подобно на пещера, помещение с процепи, пробити високо в стената, за да влиза светлина. Въпреки това помещението тънеше в полумрак.

Кели бързо отиде при брат си.

В стаята бе дребният шаман и преглеждаше друг пациент. Обърна поглед към тях, когато усети пристигането им.

— Добро утро — поздрави ги на английски.

Натан в отговор кимна. Убеден бе, че този човек по всяка вероятност е научил тези думи от баща му. От дневника му знаеше също, че шаманът бе и официалният водач на бан-али. Класовата структура на тези индианци не изглеждаше особено сложна. Впечатлението бе, че всеки човек си знае мястото и задълженията. Шаманът обаче бе крал на племето. Бе човекът, който общуваше с яга.

Кели коленичи до Франк. Той бе приседнал върху люлката и отново изсмукваше съдържанието на един орех от дървото с помощта на сламка. Остави течната си закуска встрани.

— Закуска за шампиони — каза с обичайния си добродушен тон.

Натан забеляза, че той все още носеше шапката на „Ред Сокс“. И нищо друго. Малко одеяло го закриваше от кръста надолу и осакатените му крака не се виждаха. Бе обаче гол до кръста и върху гърдите му бе нарисувано нещо.

Червена виеща се змия със синя длан в центъра.

— Събудих се с нея — поясни Франк, след като забеляза погледа на Натан. — Навярно са я нарисували през нощта, докато бях под наркоза.

Знакът на бан-али.

— Ти наистина ли си син на вишва Керл? — обърна се шаманът към Натан.

Натан се извърна към него и кимна утвърдително. Очевидно техният гид Дакий го бе осведомил.

— Да, Карл е мой баща.

— Той добър човек. — Кралят шаман го потупа по рамото.

Натан се затрудни как да реагира. Усети се, че кима утвърдително, докато всъщност изпитваше желание да се нахвърли върху шамана. Щом е бил толкова добър, защо е трябвало да го убивате? От дългото си общуване с местните племена обаче знаеше, че нямаше да получи удовлетворителен отговор на този въпрос. Тук дори и добър човек можеше да бъде убит за нарушаването на табу. А после да бъде почетен чрез използването му като тор за растения.

Кели приключи прегледа на Франк.

— Раните му са зараснали напълно. Скоростта на гранулирането е невероятна.

Шаманът очевидно бе разбрал правилно изражението на лицето й.

— Яга го лекува. Ще оздравее. Ще израсне… — смръщи се, като се опита да се сети за необходимата дума. Не успя и в крайна сметка се наведе и потупа собствения си крак.

Кели погледна шамана, а после, Натан.

— Смяташ ли, че това може да се случи? Че е възможно краката на Франк наистина да израстат отново?

— Ръката на Джерълд Кларк се регенерира. Значи е въз-можно.

Кели се наведе към Франк.

— Жалко, че не можем да проследим този процес в една съвременна болница…

— Не забравяйте, че ни предстои да изпълним една задача — прекъсна я с шепот Дзейн, застанал с гръб към шамана.

— Каква задача? — попита Франк.

Кели тихо му обясни. Лицето на Франк се разведри.

— Джи Пи Ес-ът е проработил. Значи има надежда! Кели кимна утвърдително.

Шаманът, загубил интерес към тях, междувременно ги бе напуснал.

— Трябва да си набавим образец от мъзгата — зашептя Дзейн.

— Знам откъде — каза Кели и кимна по посока на улей в стената. Закривана от гърбовете на двамата мъже, взе от брат си празния вече орех и извади от него сламката. Отиде до стената и измъкна от нея малък дървен чеп. По улея започна да струи гъста червена мъзга. Подложи отвора на ореха под него и започна да я събира. Тя потече бавно.

— Нека аз да свърша тази работа, а ти се погрижи за брат си — предложи Дзейн.

Кели се съгласи и се обърна към Натан.

— Носилката е все още тук. — Тя я посочи с поглед. — Ако получим сигнал за напускане, ще трябва да действаме бързо.

— Би трябвало…

Първата експлозия ги изненада. Всички застинаха, когато ехото й започна да заглъхва. Натан надникна през един от процепите. Това не бе гръмотевица. Не бе гръм от ясно небе. После се чуха още няколко експлозии, последвани от викове.

Чуха се и писъци.

— Нападнати сме! — изуми се Натан.

Обърна се и видя, че към него е насочен пистолет.

— Не мърдайте — заповяда им Дзейн, привел се до стената с изплашено изражение на лицето. В едната ръка държеше ореха, вече препълнен с мъзга, а в другата, своя деветмилиметров пистолет „Берета“. — Никой да не мърда.

— Ти какво… — започна Кели.

Натан я прекъсна. Веднага разбра всичко.

— Значи това си ти — извика. Спомни си опасенията на Коуве. „Някой ни преследва. Между нас има шпионин.“ — Значи ти, мръсно копеле, ни предаде!

— Не се приближавайте! — предупреди Дзейн с насочен към тях пистолет.

Взривовете навън продължиха. Гранати.

Натан отмести Кели встрани от пистолета на Дзейн.

Шаманът внезапно се затича към вратата. Уплашен от експлозиите, пренебрегна по-близката опасност. Нададе тревожен вик.

— Стой! — изкрещя Дзейн на индианеца.

Шаманът бе твърде стреснат, за да го чуе. А и не разбра казаното от пришълеца. Продължи да тича.

Дзейн се извърна и стреля. В затвореното пространство звукът бе оглушителен. Не толкова силен обаче, че да заглуши изненадания вик на шамана. Индианецът падна на хълбок, като се държеше за корема. Между пръстите му започна да струи кръв.

Натан, почервенял от гняв, се обърна към Дзейн.

— Мръсно копеле! Та той нямаше как да те разбере! Дзейн отново насочи пистолета към тях. Отдалечи се дори от люлката на Франк, за да не рискува.

— Винаги си бил наивник и глупак! — процеди през зъби служителят на „Телукс“. — Досущ като баща си. Така и не се научихте да цените парите и властта.

— За кого работиш? — попита го Франк.

Дзейн вече се бе приближил заднешком до изхода. Шаманът продължаваше да се гърчи и да стене. Дзейн спря и им даде знак с оръжието си.

— Изхвърлете оръжието си през процепите. Един по един. Треперещият от гняв Натан отказа да помръдне. Дзейн стреля пред краката му и между тях се разлетяха трески. — Правете каквото ви казва — обади се лежащият Франк. Кели с нескривано недоволство се подчини. Извади пистолета си от кобура и го хвърли през един от прозорците. Натан все още се колебаеше.

— Следващият куршум ще попадне направо в сърцето на приятелката ти — усмихна се студено Дзейн.

— Натан… — започна да го увещава Франк.

Натан със стиснати зъби се доближи до стената, като размишляваше дали няма възможност да изпревари Дзейн. Това обаче бе много рисковано, тъй като бе застрашен животът на Кели. Взе пушката си и я пъхна в процепа.

Дзейн, доволен от видяното, отстъпи заднешком към изхода.

— Боя се, че ще трябва да ви помоля да ме извините, но имам делова среща. Позволявам си да ви предложа да останете тук. В момента това е най-безопасното място в долината.

След тези подигравателни заключителни думи Дзейн се измъкна от помещението и изчезна в тунела.

 

08:12 ч.

 

Дълбоко в джунглата Мани тичаше до редник Карера. Тортор с прилепнали уши не изоставаше. Утрото бе разкъсано от взривове и през дърветата започна да се просмуква дим.

Пред тях тичаше Костос, който в движение даваше инструкции по радиото.

— Всички обратно в базата! Съберете се при жилището!

— Дали това не са наши хора? — попита Мани. — Да са приели сигнала от Джи Пи Ес-а и да са дошли?

Карера го погледна и се намръщи.

— Не биха могли да пристигнат така бързо. Нападнати сме.

В потвърждение на думите им недалеч от тях се появиха трима мъже в защитни униформи и автомати АК — 47 и гранатомети в ръце.

Костос даде знак на хората си да залегнат.

Те веднага изпълниха нареждането му.

Към групата се затича индианец с копие в ръка. Тялото му бе прерязано на две от огъня на автоматите.

Тортор, раздразнен от изстрелите, зае позиция за скок.

— Недей, Тортор! — изсъска му тихо Мани, повдигна се на коляно и присегна към котката.

Ягуарът излезе на открито и застана точно пред наемнищите. Един от тях изломоти нещо на испански и го посочи с пръст. Друг се ухили, повдигна оръжието си и се прицели.

Мани насочи пистолета си. Преди обаче да успее да стреля, Костос рязко се изправи и даде три бързи последователни изстрела със своята М — 16. Бум. Бум. Бум. Главите на мъжете се пръснаха като дини и тримата се сгромолясаха по гръб.

Мани застина от изненада.

— Да тръгваме. Трябва да се върнем при дървото — нареди Костос, без да откъсва поглед от джунглата. — Защо, по дяволите, никой от другите не се обажда?

 

08:22 ч.

 

Коуве, затулен от огромна папрат, каза на Ана да се скрие ад гърба му. Четиримата наемници бяха застанали само на шест метра от тях и не си даваха сметка, че ги наблюдават чужди очи. Коуве бе чул нареждането на сержанта, но поради близостта на престъпниците не посмя да го изпълни. Не можеха да помръднат от мястото си. Между тях и дървото се намираше групата наемници. Нямаше как да минат покрай тях незабелязано.

Зад него бе застинал Дакий, неподвижен като камък. Бе напрегнат до крайност, макар да не се издаваше. Бе станал свидетел как същата тази група изби дванайсетина негови съплеменници — мъже, жени и деца.

В гората продължаваха да се раздават експлозии. Разнесоха се писъци и трясък от падащи постройки, съборени от дърветата. Бандитите бяха започнали да унищожават селото. Единственият шанс на групата на Коуве да се спаси бе да се укрие в някой потаен ъгъл на покритото с джунгли плато с надеждата да не бъде забелязана.

Един от наемниците с груб глас съобщаваше на испански по портативната си радиостанция:

— Екип „Танго“ зае позиция. Зоната за убийства е под контрол.

Коуве усети нечие докосване. Дакий му даде знак да не мърда. Професорът с кимване потвърди, че е разбрал.

Дакий бързо и безшумно се отдалечи от него. Дори лист не помръдна. Индианецът бе тешари-рин, един от следотърсачите на племето. И без защитна боя той изчезна в сенките. Движенията му наподобяваха потрепването на неясно петно. Коуве осъзна, че става свидетел на тайнствените способности, с които яга бе дарила пазачите си. Дакий направи кръг около дървото и Коуве го изгуби от поглед.

Ана го стисна за ръката. Той разбра безмълвния й въпрос. Дали ни изостави?

И Коуве си зададе този въпрос, но след малко забеляза Дакий. Бе приклекнал от другата страна на пътеката. Ана и професорът го виждаха, но четиримата наемници нямаше как да го забележат.

Дакий безшумно се прилепи към земята и се прицели нагоре с малкия лък, който си бе набавил. Показа на Коуве накъде е насочил стрелата си. След това му посочи наемниците. Коуве в отговор кимна и даде знак на Ана да приготви оръжието си. Тя погледна нагоре, а после, към него, и също с кимване потвърди, че го е разбрала.

Коуве даде знак на Дакий.

Индианецът опъна лъка и пусна стрелата. Чу се как прошумоля, когато премина през короната на дървото. Наемниците започнаха да се оглеждат и стиснаха оръжието си.

Коуве не им обърна внимание. Гледаше нагоре. Високо в клоните се виждаха развалините на жилище. Наемниците обаче не бяха успели да забележат едно от хитрите изобретения на бан-али, примитивния асансьор. Стрелата на Дакий сряза въжето, на което бе закачена противотежест, огромно парче гранит. Камъкът полетя право върху наемниците.

Един от тях погледна нагоре и успя да го зърне в последния миг. Бе смазан обаче моментално.

Коуве и Ана вече бяха излезли от укритието си. Стреляха от упор върху останалите трима, като ги улучиха в гърдите, ръцете и корема. Наемниците се свлякоха на земята. Дакий като стрела отиде при тях и преряза с обсидианов нож гърлата на тези, които все още шаваха. Направи го бързо и делово.

Коуве леко разтърси Ана, която бе пребледняла от случилото се.

— Трябва да отидем при другите.

 

09:05 ч.

 

Застанал на площадката в края на прохода, Луи можеше да наблюдава цялата долина. На врата му висеше бинокъл. Джунглата в затворената долина бе изпълнена с дима на безброй пожари и сигнални ракети. Само за час екипът му бе успял да обкръжи селото и сега бавно се придвижваше към центъра му, където го очакваше неговата награда и плячка. Брайл, назначен за негов помощник след изчезването на Жак, се обади. Следотърсачът се бе надвесил над карта и задраскваше различни места с кръстчета, след като изслушваше рапортите по радиото.

— Обръчът е стегнат, господин докторе. Сега остава само да прочистим местността.

Луи усещаше, че немецът очакваше с нетърпение да прибере своя дял от плячката. — А рейнджърите? Американците? — Изтикани са към центъра, както заповядахте.

— Чудесно — похвали го Луи и отмести поглед към любовницата си. Цуи бе гола и въоръжена единствено с малка тръбичка за изстрелване на отровни стрели. Между гърдите и висеше сбръчканата смалена глава на ефрейтор Де Мартини. Бе окачена на шията и заедно с неговите бронзови знаци за установяване на самоличността.

— Време е да се включим в празненството — обяви Луи и вдигна двата си чипоноси автомата „Мини-Узи“. Почувства как му придават сила. — Струва ми се, че настъпи часът да се запозная с Натан Ранд.

 

09:12 ч.

 

— Ти се погрижи за брат си и за шамана — каза Натан, разбирайки, че не разполагаха с време. — Аз ще потърся Дзейн.

— Нямаш оръжие — предупреди го Кели, коленичила до; шамана. С помощта на Натан бе настанила индианеца в една люлка и му бе направила инжекция с морфин, за да потисне болката. Раните в корема бяха най-болезнени. Тъй като в момента не разполагаше с други инструменти, намаза входната и изходната рана с мъзга от дървото. — Какво ще му сториш, ако го хванеш?

Натан почувства болка в корема си, не по-слаба от причинената огнестрелна рана.

— Този човек първо предаде баща ми, а сега извърши предателство спрямо нас — изля гнева си той. Всъщност искаше само едно: отмъщение.

— Какво си намислил? — обади се Франк от люлката.

— Още не знам — отговори Натан и се запъти към изхода. Експлозиите бяха престанали, но се чуваха откъслечни изстрели. Колкото по-разредени ставаха изстрелите, толкова по-ясно ставаше на Натан, че е започнало изтреблението на населението. Такава щеше да бъде и собствената им съдба, ако не предприемеха нещо. Какво обаче?

Започна да се спуска по тунела. В началото, предпазливо, после, по-бързо. Какво изобразяваше знакът на бан-али? Спираловидния тунел или както Кели предположи, модел на мутагенната белтъчина, на приона? Ако символизираше тунела в дървото, какво означаваха извивките в краищата? Ако едната бе болничното помещение, какво символизираше другата? Какво означаваха сините отпечатъци от длани? Натан си спомни за многото такива отпечатъци, които украсяваха стените на пространството при входа. Какъв можеше да бъде смисълът на всички тези знаци?

След един завой се препъна в тялото на мъртъв индианец, лежащо върху пода на тунела. Падна и се Приплъзна на колене. Обърна се и видя рана от куршум в гърдите му и друга, в тила. Погледна надолу и видя още едно тяло. Това бе работа на Дзейн.

Изправи се на крака и усети как изгаря от гняв. Дзейн бе започнал да избива невъоръжените хора, лечители и помощници на шамана, като си разчистваше с кръв пътя към изхода. Гаден страхливец.

Натан продължи да се спуска по тунела, като броеше отворите от лявата си страна. Когато стигна до последния, излезе от тунела и прекоси малка празна постройка. Озова се върху клон, дебел поне метър и половина. Преди да продължи, трябваше да разбере какво става под него.

Над поляната се стелеха кълба дим. Неколцина индианци отстъпваха към дървото. Над селището бе надвиснала зловеща тишина. Натан измина още известно разстояние по клона, но не можа да види оттам дъба, върху който бе разположено жилището им. Клонът растеше в друга посока. Не можа дори да види входа към яга. Дявол да го вземе! Под краката му прогърмя изстрел. Дзейн! На поляната се чу вик. Страхливецът навярно се бе скрил във входа на тунела и Стреляше по приближаващите индианци. Натан знаеше, че копелето разполага с достатъчно боеприпаси, за да стреля дълго време. Индианците побягнаха и се прикриха зад някои от дебелите съседни дървета. |Натан неволно докосна с крак омотано въже, оставено върху клона. Огледа го. Не бе въже, а стълба от лиани. Съобрази, че я бяха оставили за евакуация. В главата му започна да се оформя план. Реши да започне да действа, преди да се е разколебал, и отблъсна стълбата от клона. Тя безшумно се размота и краят й увисна на около метър над земята. Разстоянието не бе малко, но ако Дзейн бе там, Натан може би щеше да успее да го нападне незабелязано. Това бе единственото, което засега му дойде на ум. Започна да се спуска бързо по стълбата. Ако групата му и останалите индианци успееха да се оттеглят тук, може би щяха да се отбраняват по-успешно. За тази цел обаче трябваше първо да обезвреди Дзейн. Достигна края на стълбата и скочи от нея. Оказа се обграден отвсякъде от високи корени и му бе нужно известно време, за да се ориентира. Потокът се падаше от лявата му страна. Съобрази, че спрямо входа на тунела той се намираше на мястото, където стрелката на часовник щеше да отбелязва четири часа. Започна да заобикаля ствола в посока, обратна на движението на часовниковата стрелка. Три часа… Два часа… Някъде в гората се чу картечен откос, последван от избухването на граната. Значи в някои части на селото продължаваха бойните действия.

Под прикритието на шума Натан ускори ход. След малко успя да види един от огромните корени, обграждащи входа. Един часа.

Облегна се на ствола. Зад корена се намираше Дзейн. Как обаче трябваше да действа отсега нататък? Откъм бункера на Дзейн се раздаде поредният изстрел. Натан погледна празните си ръце и се намръщи. Какво да правя сега?

 

09:34 ч.

 

Дзейн, подпрял се на коляно, се прицелваше с пистолета. Ръката с оръжието бе изтръпнала, но той я поддържаше с другата. Нямаше да се отпуска тъкмо сега, когато победата бе толкова близо. Трябваше да издържи само още малко, след което ролята му в тази мисия щеше да приключи.

Стрелна с поглед ореха, пълен с вълшебната мъзга. Тя представляваше състояние, струващо милиарди. Фармацевтичната компания „Сен Савен“ бе закупила сътрудничеството му със значителна сума, депозирана на негова сметка в швейцарска банка, но той всъщност се реши на предателство заради обещания му четвърт процент от обема на всички продажби. Вече разполагаше с мъзгата на яга, така че богатството му щеше да нараства безгранично.

Облиза устни. Работата му тук почти бе приключила. Преди няколко дни успешно въведе вирус в комуникационната система на групата. Сега оставаше само да направи последния ход. През нощта Фавр бе инструктирал Дзейн да вземе образец от мъзгата и да го защищава, ако ще и с цената на живота си.

— Ако тези шибани индианци рекат в последния момент да направят някоя магария и да подпалят дървото, за да запазят тайната си, ти ще си нашата гаранция — бе му заявил Фавр.

Дзейн естествено се съгласи. Имаше обаче и собствен план, който не сподели с кръвожадния си партньор. Оказал се сам, отля част от мъзгата от ореха в гумен презерватив и го погълна. Човек трябваше да се застрахова. Ако някой се опиташе да го измами, не „Сен Савен“, а „Телукс“ щеше да се сдобие с образец от вълшебното вещество.

В гората се разнесоха пушечни изстрели. Хората на Фавр стягаха примката. Не след дълго щяха да свършат.

Сякаш в потвърждение на мислите му, в края на поляната избухна граната. Постройка на едно от големите дървета бе улучена и във въздуха се разлетяха листа и клони. Дзейн се усмихна. После чу глас, който се смеси с ехото от взрива. Стори му се, че гласът се раздаде наблизо.

— Пази се! Граната!

Нещо се удари в стъблото на дървото над главата му и се блъсна в близкия корен. Граната!

Като нададе изплашен вик, той се отдръпна бързо от входа и се скри във вътрешността на дървото. Закри главата си с ръце. Изчака напрегнато да изминат няколко секунди. После още няколко. Започна да пъхти уплашено. Очакваният взрив така и не настъпи. Внимателно свали ръцете от главата си и стисна зъби. Пак не чу експлозия. Приседна, изпълзя бавно до изхода и надникна навън. Върху земята лежеше нещо малко с размерите на кокосов орех. Бе един от недозрелите плодове на шибаното дърво. Очевидно бе паднало от някой клон.

— Мамицата му! — изруга. Почувства се като глупак. Изправи се, без да изпуска оръжието, и се върна на предишната си позиция. Много плашлив взех да ставам…

Усети някакво движение в близост до себе си. Нещо го удари рязко по китката. Изпита силна болка и изпусна пистолета. Олюля се и насмалко не падна по гръб, но ръката му бе хваната от някого, намиращ се от другата страна на входа. Бе измъкнат оттам и блъснат напред. Падна на земята и удари болезнено рамото си. Обърна се и се огледа. Това, което видя, бе невъзможно.

— Ранд? Как тъй?

Натан Ранд се бе надвесил над него. В ръката си държеше дебела пръчка и я размахваше застрашително. Дзейн започна с пълзене да се отдалечава от него.

— Как тъй ли? Това е малък урок от нашите индиански приятели. Урок по внушение — разясни грубо Натан, като подритна недозрелия орех. — Внушиш ли си нещо достатъчно силно, и други ще повярват в него.

Дзейн се изправи на крака.

Натан замахна с пръчката като с бухалка, удари го по рамото и отново го събори.

— Това ти е за шамана, когото застреля като куче! А това… Дзейн отмести поглед към нещо зад рамото на Ранд.

— Кели? Слава Богу! Натан се обърна.

Като се възползва от този миг на разсеяност на Натан, Дзейн скочи и с три крачки се озова далеч от корена. Чу зад гърба си яростен вик и се усмихна.

Какъв глупак съм! Да ме изиграят със собствения ми номер! Пред тунела нямаше никого. Кели не бе там.

— Няма да ми избягаш, мръсно копеле! — извика Натан и се понесе с пръчката в ръце подир отдалечаващия се беглец.

Все още изпълнен с гняв, забеляза, че Дзейн заобиколи дървото и се устреми към плетеница от корени. Предателят можеше да се скрие в тях и да избяга. Натан за миг се замисли дали да не се върне, за да прибере падналия пистолет. Нямаше време за това. Не искаше да изпуска копелето от погледа си.

Дзейн се шмугна под извит корен и чевръсто продължи напред. Наистина бе пъргав, кучият му син. В това състезание малкият му ръст и мършавото му телосложение му даваха предимство.

Натан предположи, че след малко ще последва юмручен бой, и захвърли пръчката. И двамата продължиха да си пробиват път през плетеницата от корени, като тичаха, пълзяха, катереха се и скачаха. Дзейн започна да се отдалечава от преследвача си.

По едно време корените изчезнаха и двамата се оказаха на една и съща пътека. Натан изруга и продължи да тича подир Дзейн. Пред очите му заблестя вода. Видя, че пътеката завършва при малко езеро. Задънена улица. Натан се усмихна. Сега ще се видим отблизо, Дзейн.

Преследваният също съобрази, че се е озовал в задънена улица, и забави ход. Не реагира обаче като победен. Издаде възглас, изпълнен с ликуване, не с отчаяние. Отскочи встрани и приклекна.

Натан съкрати разстоянието между тях.

Дзейн рязко се извърна към него. В ръката си държеше деветмилиметров пистолет „Берета“.

Натан в началото се изненада от това. После забеляза и собствената си двуцевка, окачена за ремъка върху корен на няколко метра от дясната му страна. Пистолетът бе на Кели.

Това бяха оръжията, които Дзейн ги принуди да изхвърлят през процепа.

Натан изстена. Боговете очевидно не му съчувстваха. Опита да се присегне към пушката, но Дзейн го предупреди да не прави това.

— Помръднеш ли още сантиметър, ще се сдобиеш с трето око.

 

09:46 ч.

 

Коуве изтласка Ана пред себе си. Изстрелите се чуваха все по-наблизо. Поведе ги Дакий. Целият му вид издаваше спокойствие и решителност. Тръгна с уверена походка по пътека, която трябваше да ги отведе при дървото, в което бяха нощували. Трябваше да се срещнат с рейнджърите и да решат какво да правят по-нататък.

Коуве бе успял да се свърже със сержант Костос по радиото и да му докладва за случилото се. Разбра, че такава връзка бе установил и Олин. Руснакът бе успял да се укрие в дървото. Нямаше обаче вест от групата на Натан. Коуве се надяваше да не им се е случило нищо лошо.

Пред очите им най-после се появи слънчева светлина. Бяха на централната поляна. Групата я достигна откъм юг. Според сержанта рейнджърите я наближаваха откъм северната й страна.

Дакий забави ход, приведе се и им посочи нещо. Коуве се взря през храсталаците и видя малката дървена колиба. Успя да се ориентира и се втренчи в мястото, сочено от индианеца. Дъбът, в който бяха прекарали нощта, се намираше само на петдесет метра пред тях. Индианецът обаче не сочеше него. Зад гигантския му ствол се мерна Тортор. Ягуарът се разхождаше на края на поляната. Привлечен от движението му, Коуве забеляза няколко силуета в шубраците зад него. Рейнджърите и Мани. Бяха успели да се завърнат! Дакий продължи напред, като се придвижваше безшумно в края на поляната. След няколко минути двете групи се събраха в основата на дървото. Сержант Костос потупа Коуве по рамото. Ана и Мани се прегърнаха.

— Имате ли вести от Натан? — попита Коуве. Сержантът поклати отрицателно глава и посочи дървото.

— Наредих на Олин да вземе Джи Пи Ес-а и да се присъедини към нас.

— Защо? Бях останал с впечатлението, че трябва да се срещнем при дървото.

— И без това сме близо до него. Доколкото мога да преценя, обкръжени сме. Дървото не може да ни предложи никаква закрила.

Коуве се намръщи, но разбра смисъла на думите му. Престъпниците систематично разрушаваха всички жилища. Не след дълго щяха да се окажат в капан.

— Какво ще правим?

— Ще трябва да намерим начин да се промъкнем през обръча им колкото се може по-безшумно. След това ще потърсим укритие. Място, където да не могат да ни намерят.

Мани се доближи до тях и погледна часовника си.

— Сержантът остави една от напалмовите си бомби в гората. Трябва да избухне след петнайсет минути.

— Целта е да отвлечем вниманието им — поясни Костос и потупа раницата си. — Имам още от тях.

— Заради това не можем да си позволим да изчакаме Натан — оправдаваше се Мани.

Коуве отмести поглед към яга. Изстрелите се чуваха все по-наблизо. Не разполагаха с време. Ако щяха да рискуват, трябваше да го направят сега. Макар и неохотно, Коуве кимна в знак на съгласие. Усети движение по стълбата от лиани и погледна нагоре. Оттам се спускаше Олин с радиостанцията на гърба. Коуве махна с карабината си.

— Време е да тръг…

От силния взрив всички изпопадаха на колене. Коуве видя как покривът на колибата излетя високо във въздуха. Остатъците от постройката се разлетяха на всички страни със страшна сила. Една греда прелетя със свистене над главите им и падна навътре в джунглата. Пространството около тях се изпълни с дим.

Това не бе граната. През дима видяха приближаваща ги група наемници с пушки, готови за стрелба.

Коуве бе впечатлен едновременно от две неща. Първото бе гола жена, вървяща ръка за ръка с висок мъж, облечен в бяло. Второто обаче представляваше по-непосредствена опасност. Бе нещо, носено от един от нападателите. Мъжът коленичи и намести върху рамото си дълга черна тръба. Бе гледал достатъчно холивудски филми и имаше представа за това оръжие.

— Базука! — изкрещя Карера зад гърба му. — Залягайте!

 

10:03 ч.

 

При първата експлозия Натан и Дзейн застинаха на мястото си. Натан не откъсваше поглед от оръжието на противника си. Пистолетът, само на няколко метра от него, бе насочен право към гърдите му. Не посмя да помръдне и затаи дъх. Какво ставаше там?

При втората експлозия Дзейн неволно отмести поглед по посоката на звука. Натан знаеше, че няма да има друга възможност. След малко ще бъде мъртъв, ако не направи нещо. Дори да е глупаво.

Направи рязък скок. Не към Дзейн, а към висящата двуцевка. Движението му не остана незабелязано. Чу трясъка на пистолетен изстрел и усети в бедрото си нещо, подобно на ужилване, но не спря.

Сгромоляса се върху корена и ръцете му трескаво се устремиха към пушката. Нямаше време, за да я откачи от дървото. Просто инстинктивно насочи цевта й по посока към; Дзейн и натисна спусъка. Откатът изтръгна оръжието от ръцете му.

Натан залегна и се извърна. Видя как Дзейн отстъпи назад с разтворени ръце и окървавен корем. Пльосна шумно в езерцето в края на пътеката. След миг подаде глава над повърхността — водата бе удивително дълбока, макар и непосредствено до брега — и изпищя от болка.

Дзейн неволно започна да усвоява урока, който бе преподал на невъоръжения шаман от племето бан-али. Раните в корема наистина бяха най-болезнени.

Натан се изправи и откачи пушката си от корена. Насочи я към Дзейн. Не бе разбрал какво бе станало с пистолета и реши този път да не рискува.

Дзейн със страдалческо изражение на лицето се опита да се измъкне на брега. После цялото му тяло изведнъж се разтресе и в погледа му болката отстъпи място на изненадата. Стенанията му преминаха в ужасяващи писъци.

— Натан! Помогни ми!

Натан инстинктивно направи крачка напред. Дзейн се опита да протегне ръка към него. Изпълненото му със страх лице сякаш го молеше за милост. Водата около него изведнъж яростно забълбука. Пред очите на Натан се мярнаха няколко сребърни тела. Пирани. Отстъпи крачка. Бе разбрал, къде се намира. При люпилнята, която му бе описал Мани.

Дзейн продължи да се мята и гърчи в окървавената бълбукаща смес. Започна да потъва. Очите му се разшириха от ужас, когато осъзна, че няма да успее да задържи устата си над водата. Главата му потъна под повърхността и. Над езерото за известно време се задържа ръката му, но после и тя изчезна в плискащите се води.

Натан тръгна обратно по пътеката, без да изпитва каквото и да е съжаление към Дзейн. Огледа набързо раната в бедрото си. Видя върху панталоните си дупка и петънце от кръв. Този път бе извадил късмет. Бе му се разминало само с драскотина. Стисна двуцевката в ръка и продължи, като се помоли на Бог този му късмет да не го напусне.

 

10:12 ч.

 

Мани се размърда под купчина развалини. Опита се да ги размести с рамене. Димът го задушаваше. Взривът, предизвикан от изстрела на базуката, все още кънтеше в ушите му. Челюстта му го болеше. Измъкна се изпод отломките. Наоколо се разнасяха заповеди.

— Хвърлете оръжията!

— Вдигнете ръцете си!

— Тръгвайте или ще ви застреляме на място!

Мани изстена и изплю кръв. Огледа хаоса около себе си. Видя, че Ана Фонг е застанала на колене с ръце зад главата. Изглеждаше невредима. До нея бе коленичил професор Коуве. По бузата му се стичаше кръв. Дакий също бе там и сякаш не можеше да повярва в случилото се.

Мани се обърна и видя петнистата муцуна на Тортор да наднича иззад един храст. Даде знак на ягуара да не се доближава. Забеляза, че застаналата в близост до храста Карера ловко скри дискомета под част от покрива на жилище, паднал от дървото.

— Ставай! — нареди грубо някой. — На теб говоря! Мани разбра, че се обръщат към него едва когато усети дулото на пистолет до слепоочието си. Застина на мястото си.

— Ставай! — повтори мъжът със силен акцент. Може би бе немец.

Мани се изправи първо на колене, а после, на крака. Олюляваше се, но позата му, изглежда, удовлетвори наемника.

— Дай си оръжието! — нареди отново.

Мани се озърна с погледа на човек, търсещ изгубена обувка или чорап. Видя пистолета си на земята и го подритна с крак.

— Ето го.

Отнякъде се появи втори наемник и прибра оръжието.

— Върви при другите! — заповяда немецът и го блъсна. Мани тръгна с несигурна крачка към коленичилите си приятели. Видя, че Карера и Костос са охранявани от други наемници. Кобурите им бяха празни и раниците им ги нямаше. Държаха ръцете си зад главата. Лявото око на сержанта бе подуто, а носът му бе разкървавен. Очевидно бе оказал съпротива за разлика от Мани.

Внезапно една отдалечена част от гората се превърна в огнено кълбо. Глухият тътен на експлозия достигна до тях.

Усетиха миризмата на напалм.

Това бе „отвличането на вниманието“, замислено от Костос. Твърде закъсняло и твърде неубедително.

— Господин Брайл, този не мърда — извика един от наемниците на смес от немски и испански.

Мани се извърна. Ставаше дума за Олин. Лежеше неподвижно. Един клон, подобно на копие, бе пронизал рамото му и по светлата му риза се стичаше ярка кръв. Все още дишаше.

Човекът на име Брайл отмести поглед от горящата гора и отиде при руснака. „Мръсно куче“, изсъска немецът, извади пистолета си и застреля Олин в тила.

Ана подскочи и изхълца.

Откъм мястото, където се намираха развалините на колибата, се появиха двамата ръководители на нападението. Дребната гола индианка се движеше безгрижно, сякаш на градинско парти. Бе заоблена и дългокрака. Между гърдите и висеше талисман. Мани първоначално го взе за кожена кесия, но после откри, че е изсушена човешка глава. Косата й бе обръсната.

Стройният мъж до нея, облечен целия в бяло и с контешка панамена шапка на главата, видя накъде гледа. Повдигна украшението на индианката така, че и другите да го видят. Мани забеляза, че по него бяха закрепени медальоните за установяване на самоличността.

— Позволете ми да ви запозная повторно с ефрейтор Де Мартини — обяви мъжът и се засмя на остроумието си. После пусна отново осквернената глава на бившия им спътник върху гърдите на жената.

Сержант Костос просъска нещо заканително, но дулото на автомата АК — 4 7, опряно до тила му, го задържа на колене. Луи погледна коленичилите пленници и се усмихна.

— Радвам се да ви видя отново всички заедно. Човекът говореше с подчертано френско произношение.

Кой бе той?

Професор Коуве отговори на неизречения въпрос на Мани.

— Луи Фавр — прошепна и на лицето му се изписа погнуса. Французинът го чу и извърна поглед към него.

— Не Луи Фавр, а доктор Фавр, професор Коуве. Нека се държим възпитано и да приключим с тази неприятна работа колкото се може по-скоро.

В отговор професорът просто го погледна презрително.

Това име бе познато на Мани. Биолог, осъден в Бразилия за незаконна търговия и престъпления срещу местното население. Миналото му бе престъпно.

— Преброихме главите и видяхме, че не всички от вас са тук — обърна се към тях Фавр. — Къде са останалите членове на малката ви група?

Никой не му отговори.

— Кажете, моля ви. Нека разговаряме като приятели. Така ще е по-добре, нали? Нека не помрачаваме хубавия ден — подкани ги Фавр. — Нали не искате нещата да станат грозни? Въпросът ми е лесен.

Мълчанието не бе нарушено и пленниците продължиха да гледат пред себе си. Фавр тъжно поклати глава.

— Значи ще трябва да станат грозни. — Обърна се към индианката. — Цуи, мила моя, избери си някого. — След тези думи разтвори ръце с жеста на човек, който се освобождава от отговорност.

Голата жена се изправи пред тях. Огледа първо редник Карера, но след кратко колебание рязко се отмести и коленичи пред Ана. Носът й се оказа само на сантиметър от носа на антроположката. Ана понечи да се отдръпне, но тилът й опря до дулото на пистолет.

— Моята любима умее да цени красотата. Индианката със скоростта на змия измъкна от косата си дълъг и остър костен нож. Мани знаеше, че имаше само едно индианско племе, криещо ножове в косите си. Това бяха шуарите, ловците на глави от Еквадор.

Острият бял нож бе насочен към нежната плът под брадичката на Ана. Азиатката потрепери. По бялото острие започна да се стича червена кръв. Ана изстена.

Стига, помисли си Мани и дясната му ръка инстинктивно се отмести към дръжката на камшика. Освен това можеше и да се движи бързо, когато пожелаеше. Бе си изработил тези рефлекси през времето, когато се бе занимавал с укротяването на дивата котка. Опитната му ръка стисна камшика.

Краят на кожения камшик удари костения нож, който бе изтръгнат от ръката на шуарката и поряза бузата й под окото.

Подобно ранена котка, тя със съскане се изтърколи встрани. В ръката й сякаш по чудо се появи втори нож. Тази котка имаше много нокти.

— Оставете Ана на мира! — изкрещя Мани. — Ще ви кажа къде са другите!

Преди да успее да изрече още нещо, бе ударен с тояга по главата и паднало лице в прахта. Нечий крак ритна камшика му встрани, а после го настъпи по ръката и му счупи пръста.

— Озаптете го! — изрева Фавр. От гласа му изчезнаха всички следи от престорените любезни обноски.

Мани бе повдигнат за косата. Притисна ранената си ръка към гърдите.

Фавр, застанал до индианката, почистваше кръвта от лицето й. После се обърна към Мани и облиза пръстите си.

— Нима наистина трябваше да правиш това? — попита го и протегна ръка зад себе си. Един от наемниците пъхна в нея автомат с къс ствол. Приличаше на миниатюрен узи.

Ръката, стиснала Мани за косата, започна отново да я тегли.

— Пусни го, Брайл — каза Фавр.

Ръката го пусна. Мани, останал без опора, насмалко не се свлече на земята.

— Къде са? — попита Луи.

Мани успя да пренебрегне болката.

— В дървото… Не отговарят обаче на обажданията ни…

— Вярно е — потвърди Фавр и измъкна от джоба си портативна радиостанция. — Ефрейтор Де Мартини бе любезен да ми услужи със своята радиостанция и да ми съобщи честотите.

Мани се намръщи.

— В такъв случай защо… — смотолеви и се обърна към Ана.

В отговор чу дълга и отегчена въздишка.

— За да се уверя, че никой не ме лъже. Боя се, че изгубих контакт с моя агент в групата ви. Това няма как да не събуди у мен подозрение.

— Агент ли? — изуми се Мани.

— Шпионин — обади се Коуве, застанал в другия край на редицата пленници. — Става дума за Ричърд Дзейн.

— Вярно е — потвърди Фавр, обърна се към дървото и доближи радиото до устните си. — Натан, ако можеш да ме чуеш, стой на мястото си. След малко ще дойдем при теб.

Никой не му отговори.

Мани искаше да вярва, че Натан е успял да избяга заедно с Кели. Даваше си сметка обаче, че тя никога нямаше да остави брат си. Всички те навярно все още се криеха в древното дърво.

Французинът, без да откъсва поглед от великана с бяла кора, присви очи. След малко отмести повторно поглед към. Мани.

— Ще трябва да възмездя някого за обидата, нанесена на моята дама.

Миниатюрният узи бе отново насочен към него.

— Не се държахте като кавалер, господин Азеведу. Фавр натисна спусъка и се чу автоматен откос. Мани присви очи, но нито един куршум не го засегна. Зад гърба му се разнесе стон. Човекът, стоял дотогава зад него, се свлече на земята. Гръдният му кош бе надупчен от куршуми. Дишаше тежко, като риба на сухо. От устата и носа му потече кръв.

Фавр отпусна оръжието си. Мани погледна французина. Фавр повдигна вежда.

— Не виня вас. Брайл трябваше да ви надзирава както трябва. Трябваше да ви отнеме камшика. Мърлява, много мърлява работа — произнесе Луи и поклати глава. — За два дни се лиших от двама заместници. — После се обърна, махна с ръка и се отправи към яга. — Доведете пленниците. Омръзна ми да увещавам момчето на Карл. Нека се опитаме все пак да убедим този срамежлив мъж да се присъедини към нас.

 

11:09 ч.

 

Натан се бе укрил в сянката на главния корен на яга. Облаци дим се стелеха над поляната. Откъм дъба, където бяха прекарали нощта, се чуваха изстрели и приглушени викове. Какво ставаше? Единственото нещо върху ливадата, което бе в полезрението му, бяха изкорубените останки на колибата на баща му. Обзеха го смесени чувства на ужас и отчаяние. После, подобно призраци, измъкнали се от гробница, от димната завеса започнаха да излизат неясно очертани фигури.

Натан се укри по-дълбоко в сянката на корена и насочи пушката си към тях. Фигурите започнаха постепенно да придобиват облик. Начело бяха Мани и Коуве, които придържаха вървящата между тях Ана. На крачка зад тях бяха Костос и Карера. Дори и индианецът Дакий бе включен в групата. Телата и дрехите им бяха окървавени. Всички държаха ръцете зад гърба си и се препъваха, подтиквани да вървят напред от фигури, оставащи в сянка. Когато групата се приближи, той различи и тях. Бяха мъже с полувоенни-полуловджийски облекла, насочили оръжия от всякакви марки към приятелите му.

Натан се прицели. Осъзна обаче, че двуцевката му щеше да се окаже съвсем непълноценно оръжие при такова съотношение на силите. Трябваше да предприеме нещо друго. Засега обаче можеше да разчита единствено на това, че не го виждаха.

Пазачите наредиха на другарите му да спрат.

Мъж, облечен от глава до пети в бяло, доближи малък мегафон до устните си. Насочи го към върха на яга.

— Натан Ранд, покажи се! Излез или приятелите ти ще заплатят за твоето отсъствие! Давам ти две минути!

Приятелите му и индианецът бяха принудени да коленичат.

Натан приклекна в убежището си. Без съмнение мъжът бе командир на тези наемници. Бе французин, ако съдеше по произношението му. Човекът погледна часовника си, а после насочи отново поглед към върха на дървото и започна нетърпеливо да потропва с крак. Очевидно доверяваше се на последната информация на мъртвия си агент и смяташе, че Натан все още се намира на върха на дървото.

Натан се колебаеше. Какво да направи? Да се покаже или да избяга? Дали си заслужаваше да опита да нападне наемниците в гръб? Отказа се от този замисъл. Не смяташе, че притежава умението да води партизанска война в джунглата.

— Остават трийсет секунди, Натан! — прокънтя гласът на мъжа през мегафона.

От върха на дървото се разнесе глас.

— Натан го няма тук. Тръгна си. Бе гласът на Кели!

— Лъжа — промърмори французинът. Обади се Коуве:

— Доктор Фавр, искам да ви кажа нещо, ако не възразявате.

Когато чу това име, Натан неволно стисна по-здраво пушката си. То му бе познато. Баща му бе разказвал за чудовищните престъпления, извършени от човек на име Луи Фавр. Човек, превърнал се в страшилището на Амазония, и възприеман от местните племена като демон. Изверг, прогонен от района от баща му. Сега отново се бе появил тук.

— Какво има, професоре? — попита раздразнено Фавр.

— Това е Кели О’Брайън. Тя е горе при ранения си брат. Щом казва, че не е там, значи той наистина е другаде.

— Ще видим тази работа — намръщи се Фавр и погледна отново часовника си. — Десет секунди!

После протегна ръка и някой пъхна в нея оръжие със зловещ вид. Криво мачете, дълго като ятаган. Въпреки че въздухът наоколо бе задимен, то блестеше с ярък блясък. Личеше си, че е току-що наточено.

Фавр се приведе и допря острието до шията на Ана Фонг. После отново доближи мегафона до лицето си.

— Времето изтича, Натан! Дадох ти цели две минути. Отсега нататък всяка изминала минута ще отнеме живота на един от приятелите ти. Покажи се и всички ще бъдат пощадени! Кълна се в честта си на джентълмен и французин.

После Фавр започна да отброява последните секунди:

— Пет… Четири…

Натан се напрегна, но така и не съумя да измисли нищо. Ясно си даваше сметка, че честната дума на Фавр не струва и пукната пара.

— Три… Две…

Оставаха му броени секунди, за да намери някакъв изход.

— Едно…

Не откри никакъв изход.

— Нула!

Натан излезе от скривалището си. Направи крачка напред, вдигнал двуцевката над главата си.

— Вие победихте! — произнесе съкрушено.

Приведеният над Ана Фавр се изправи и присви вежди.

— Ах, млади човече, как ме уплашихте! Какво правехте тук през цялото това време?

По бузите на ужасената Ана течаха сълзи. Натан хвърли пушката си.

— Вие победихте — повтори. Няколко наемници веднага го обкръжиха.

— Аз винаги побеждавам — отвърна усмихнато Фавр. Усмивката му обаче вече издаваше озвереност.

Преди някой да успее да реагира, той рязко се извърна и с цялата сила на ръката и тялото си нанесе удар с мачетето.

Във въздуха бликна струя кръв.

Главата на жертвата му, отрязана при шията, отлетя встрани.

— Мани! — извика Натан и безсилно се свлече на колене. После падна по лице.

Тялото на приятеля му се свлече на земята. Ана изпищя и припадна върху рамото на Коуве. Фавр даде гръб на Натан и се обърна към ужасените пленници.

— Моля ви! Нима някой от вас наистина допусна, че ще позволя на мосю Азеведу да удря любимата ми безнаказано? Боже мой! Нима наистина нямате чувство за кавалерство?

Натан забеляза, че индианката докосна рана на бузата си.

Фавр се обърна и погледна Натан в лицето. Върху белия му костюм имаше червено петно от кръвта на Мани. Чудовището потупа часовника си с пръст, а после се обърна към него:

— Освен това, Натан, броенето наистина стигна до нула. Ти закъсня. Постъпих справедливо.

Натан с безпомощно оклюмала глава се отпусна върху земята.

— Мани…

Някъде в далечината воят на котка разкъса утрото и закънтя из долината.