Джеймс Ролинс
Амазония (14)

12.
Прекосяване на езерото

15 август, 08:11 ч.

Институт „Инстар“, Лангли, щата Вирджиния

 

Дорийн вкара магнитната кодова карта в процепа на бравата на вратата на офиса си и влезе. Този ден за пръв пъти се удаде да посети работното си място. Посещенията й при Джеси и разговорите с членове на МЕДЕА запълваха почти цялото й време. Всъщност единствената причина, поради която си позволи да се отбие в офиса, бе състоянието на Джеси — изглеждаше добре. Не вдигаше температура и настроението и се подобряваше с всеки изминал час.

Дорийн, обхваната от предпазлив оптимизъм, дори започна да се замисля дали не бе сгрешила с първоначалната си диагноза. Може би Джеси наистина не бе пострадала от болестта на джунглата. Сега бе доволна, че не бе споделила опасенията си с Маршал и Кели. Щеше само излишно да ги хвърли в тревога. Може би се бе предоверила на статистическия модел на доктор Алвизио. Не вървеше обаче да кори него за това — той я бе предупредил, че изводите му далеч не са окончателни. Щяха да му бъдат необходими много повече данни, за да излезе с категорични заключения.

За съжаление тези му изводи в голяма степен бяха присъщи и на оценките на останалите изследователи. Болестта продължаваше да се разпространява из Флорида, а ежедневно се появяваха хиляди теории, изобилстващи с различни термини: етиологични агенти, терапевтични протоколи, диагностични параметри, карантинни изисквания. „Инстар“ се бе превърнал в национален център за изследване на епидемията. Именно от него се очакваше, като се заеме с купищата научни догадки и претенциозни епидемиологични модели, да отдели зърното от плявата. Задачата бе изключително трудна, тъй като от цялата страна не преставаше да постъпва нова информация. Така или иначе тук бяха събрали най-добрите специалисти на страната.

Отпусна се на стола и включи компютъра. Чу мелодията, известяваща я за наличието на входящи електронни послания. Въздъхна, намести върху носа си очилата за четене и се доближи до екрана. Бяха пристигнали цели триста и Четиринайсет послания. При това само на личния й електронен адрес. Започна да ги сканира, като се опитваше да разбере дали в тях има нещо важно и интересно.

 

Inbox

From	Subject
[email protected]	Относно: сходства с маймуни
[email protected]	Предложение за стандартизиране на пробите
[email protected]	Доклад
[email protected]	Лардж скейл байолоджикал лаб.
[email protected]	Лекарствени средства
[email protected]	Карантина
[email protected]	Молба за интервю

 

Едно име привлече вниманието й. Стори й се познато, но не можа да си спомни откъде. Премести стрелката върху него: „Лардж скейл байолоджикал лаб.“. Присви очи и се сети. В нощта, когато Джеси бе вдигнала температура, бе прочела този адрес върху пейджъра си. При това след полунощ, доколкото можа да си спомни. Заради болното дете тогава обаче не му обърна внимание.

Едва ли посланието съдържаше някаква важна информация, но така или иначе тя, движена от любопитство, го отвори. Писмото се появи върху монитора. Доктор Ксавиер Рейнълдс. Усмихна се, когато видя името. Преди няколко години той бе неин студент, който след дипломирането си отиде да работи в лаборатория в Калифорния, може би в тази, откъдето й се обаждаше сега. Младият човек бе един от най-добрите й студенти. Дорийн се бе опитала да го привлече към групата МЕДЕА, но той отказа. Годеницата му бе започнала работа като асистентка в Бъркли и той естествено не искаше да се разделя с нея.

Зачете писмото му. Усмивката й започна постепенно да угасва.

 

От: [email protected]

Дата: 14 август, 13:48:28

До: [email protected]

Относно: Лардж скейл байолоджикал лаб.

 

Доктор О’Брайън,

 

Моля да ме извините. Снощи се опитах да се свържа с вас чрез пейджъра, но предполагам, че сега сте много заета. Заради това ще бъда кратък.

Подобно на много други лаборатории в страната, нашата също е ангажирана в изследването на епидемията. Струва ми се, че успях да оценя проблема от интересен ракурс, който би могъл да доведе до отговор на основния въпрос: кой е причинителят на заболяването? Исках обаче да чуя вашето мнение, преди да дам гласност на изводите си.

Ръководеният от мен екип за изследване на белтъчините в нашата лаборатория се опитва да индексира генома на белтъчините на човешкия род. Проектът е подобен на проекта за изследване на ДНК на човешкия геном. Както знаете, повечето причинители на заболявания — вируси, бактерии, гъби и паразити — не са болестотворни сами по себе си. Не самите те, а белтъчините, които произвеждат, предизвикват заболяванията. Реших да се опитам за открия уникална белтъчина, която да е обща у всички заразени.

Успях да открия такава белтъчина! Формата й обаче ме наведе на ново предположение. Тази нова белтъчина притежава поразителна прилика с белтъчината, която предизвиква говежда гъбична енцефалопатия. Това от своя страна ме наведе към следния въпрос: да не би да сме вървели в погрешна посока, като сме търсели вирусен причинител на това заболяване? Никой ли не е допускал, че причинителят би могъл да бъде прион?

За ваше улеснение прилагам изображение на модел на белтъчината.

 

Название: неизвестен прион (?)

Структура: прегъната белтъчина с двойна терминална алфа ос.

Модел:

Експериментален метод: рентгенова дифракция.

Лабораторен номер: 3.4.1.18

Източник: пациент №24 — Б12, племе анавак, Долна Амазония.

Резолюция: 2.00

Рентгенова стойност: 0.145

Пространствена група: П21 20 21

Клетка:

Размери: а60.34 652.02 в44.68

Ъгъл: алфа 90.00 бета 90.00 гама 90.00

Полимерни вериги: 156Л

Остатъчна стойност: 144

Атоми: 1286

 

И така запознах ви с тази загадка. Тъй като много ценя вашето мнение, доктор О’Брайън, ще се радвам да науча какво мислите за тази радикална теория, преди да я изложа.

Искрено ваш:

 

Доктор Ксавиер Рейнълдс

 

— Значи прион — каза Лорийн и докосна изображението. Възможно ли бе той да е причинителят?

Замисли се върху тази възможност. Думата „прион“ бе научно съкращение на словосъчетанието „Proteinaceous Infectious Particle“^[1].

Ролята на прионите бе документирана едва през последното десетилетие; благодарение на тях един американски учен през 1997 година получи Нобелова награда. Прионови белтъчини бяха открити във всички живи създания, като се започнеше с хората и се свършеше с едноклетъчните организми. Макар и да бяха поначало безобидни, молекулярната им структура притежаваше коварна двойнственост, досущ като при доктор Джекил и господин Хайд от романа на Робърт Стивънсън^[2].

В една от формите си бяха безобидни и дружески разположени към клетката. Същата белтъчина обаче можеше да се прегъне и изкриви по начин, който я превръщаше в чудовище, предизвикващо хаос във вътрешноклетъчните процеси. При това ефектът бе кумулативен. Въведеше ли се изкривен прион в приемник, започваше веднага да преобразува останалите белтъчини така, че да хармонират с него. Те от своя страна постъпваха по същия начин спрямо съседните клетки и така в крайна сметка този процес се развиваше експоненциално във всички системи на приемника. Което бе по-лошо, процесът можеше да се прехвърли от приемника към друг организъм, сиреч да предизвика заразяване.

Прионови заболявания бяха регистрирани както при животните, така и при хората: от крастата при овцете до болестта на Кройцфелд-Якоб при хората. Най-известното в момента прионово заболяване имаше способността да се прехвърля от един вид на друг. Доктор Рейнълдс го бе споменал в посланието си: говежда гъбична енцефалопатия, известно като болестта луда крава.

Тези човешки заболявания обаче бяха от дегенеративно естество и не се разпространяваха лесно. Това обаче не изключваше възможността тропическото заболяване да е предизвикано от приони. Тя бе чела статии за прионите и за ролята им за генетичните мутации. Дали в случая не се бе получило такова нещо? Можеха ли прионите да се разпространяват по въздушен път. Защо не, след като бяха по-малки от вирусите, а има вируси, които се разпространяват именно по въздушен път.

Без да отмества поглед от модела върху монитора, Дорийн се присегна към телефона. По гърба й полази студена тръпка, докато набираше номера. Помоли се на Бог бившият й студент да е сгрешил. След малко чу глас:

— Доктор Рейнълдс на телефона.

— Ксавиер, ти ли си?

— Да, моля?

— Обажда се доктор О’Брайън.

— Доктор О’Брайън! — възкликна събеседникът й и започна да и благодари. Тя го прекъсна:

— Ксавиер, разкажи ми нещо повече за тази твоя белтъчина, Искаше й се да извлече колкото се може повече информация от него, и при това за колкото се може по-малко време. Ако съществуваше и най-малката възможност доктор Рейнълдс да е прав…

Отново я полазиха тръпки, докато наблюдаваше ракообразната молекула върху монитора. Имаше още нещо, което тя знаеше за заболяванията, причинени от приони.

Бяха неизлечими.

 

09:18 ч.

Амазонската джунгла

 

Натан отмести поглед към Олин Пастернак. Свързочникът на ЦРУ очевидно изпитваше трудности в опитите си да задейства спътниковата компютърна система. Потта, която се стичаше от челото му, очевидно се дължеше не само на убийствената утринна влага, но и на неговото раздразнение.

— Не ще, мамицата й… — изруга Олин и започна да присвива очи и да хапе долната си устна.

— Опитай пак — настоя Франк.

Натан погледна Кели, застанала до брат си. Погледът й бе измъчен и уплашен. Вече бе чул няколко версии за снощното нападение на странния рояк от гигантски скакалци, привлечени от горящия знак на бан-али. Изглеждаше твърде ужасно, за да е вярно, но смъртта на Йоргенсен бе доказателство, че то наистина се бе случило.

След като двете части на групата отново се събраха в лагера до тресавището, рейнджърите останаха на пост през цялата нощ. Бяха поставени постове в самата гора и в близост до нея. Всички бяха нащрек и имаха готовност да забележат и най-малката следа от опасност, била тя пламък или бръмчене на скакалци. Не се случи обаче нищо. Няколкото часа до разсъмване преминаха спокойно.

Веднага след като се оказаха в обсега на комуникационния спътник Олин направи опит да се свърже със САЩ и да препредаде съобщение до базовия лагер във Ваувай. Сега бе от жизнено важно значение да съобщи внесените промени в плановете на експедицията. След като по петите й имаше неизвестни преследвачи, бе взето решение да се прекоси езерото. Капитан Уоксмън реши да спечели два дни авантаж спрямо преследвачите, като ги остави да заобикалят блатото пешком. Междувременно щеше да проверява непрекъснато дали във водата има канута на бан-али и да защищава групата до пристигането на хеликоптера за евакуиране. Имаше намерение да замени всички цивилни с рейнджъри от базовия лагер. С тези подкрепления щеше да продължи по следите на Джерълд Кларк.

Възникна обаче проблем.

— Този лаптоп ще трябва да го разглобя целия — каза Олин. — Нещо в него не е наред. Или някой чип се е повредил, или направо се е измъкнал от гнездото си през тези последни два дни. Не знам. Ще трябва да го разглобя и да гр огледам част по част.

Уоксмън, който разговаряше със сержанта, чу думите на Олин и се приближи до него.

— Нямаме време за това. И третият сал вече е готов, а за прекосяването ще са ни необходими поне четири часа. Трябва да тръгваме.

Натан отиде до брега и видя как четирима рейнджъри довлякоха новопостроения сал до първите два. Щеше да бъде за попълненията в групата им.

Олин продължаваше да се върти около лаптопа и спътниковата антена с малка отверка.

— Не успях да се свържа с никого! Те дори няма да знаят къде сме!

Изтри потта от челото с опакото на ръката си. Бе пребледнял.

Дзейн, който видимо се чувстваше неловко и разтриваше лепенка върху бузата си, където го бе ухапал скакалец, направи предложение:

— Можем да изпратим някого да прибере военната радиостанция на Йоргенсен.

Наоколо започнаха да се излагат доводи за и против.

„Ще изгубим цял ден“. „Ще изложим на риск още един човек“. „Непременно трябва да възстановим връзката“. „Кой знае дали тази радиостанция ще работи, щом е останала при скакалците. Може да са й прегризали кабелите…“ Уоксмън сложи край на дискусията.

— Няма място за паника. Ако не успеем да установим връзка, от вчерашния ни рапорт в полевата база имат приблизителна представа къде сме. Когато се появи бразилският хеликоптер, както се уговорихме, ще го чуем. Дори и от другата страна на блатото. Ще изстреляме оранжеви ракети и той ще разбере къде се намираме.

Натан кимна. Не бе взел участие в спора. Според него можеше да се продължи само в една посока — напред. Уоксмън се обърна към Олин:

— Прибери го. Ще се заемеш с него, след като преминем на другата страна.

Олин примирено въздъхна и прибра малката отверка в раницата си.

След като въпросът бе решен, останалите се разпръснаха, за да приберат личното си снаряжение.

— Поне няма да ни се наложи да вървим пеша — каза Мани, като потупа Натан по рамото. После тръгна да събужда Тортор. Ягуарът бе заспал под една палма, уморен от продължителното пътуване през предната нощ.

Натан се протегна, за да раздвижи изтръпналия си врат, и се приближи до професор Коуве. Индианският шаман бе застанал до тресавището и пушеше лулата си. И неговият поглед бе измъчен, досущ като погледа на Кели. Когато Натан и ефрейтор Варчак се срещнаха с търсещата ги група на пътеката, професорът бе необичайно тих и мрачен. Според Натан състоянието му не можеше да се обясни единствено със загубата на Йоргенсен.

Без да каже и дума, застана до стария си приятел и също започна да изучава с поглед тресавището.

След малко Коуве наруши тишината, без да обръща поглед към Натан:

— Бан-али този път ни изпратиха скакалци… Преди това избиха индианците яномамо, като им изпратиха жабообраз-ните пирани. Дотогава никога не бях виждал подобни неща. Човек би казал, че кървавите ягуари наистина са в състояние да контролират самата джунгла. Ако излезе, че това не е мит, а истина, какво може да се направи?

— Какво те смущава?

— От близо две десетилетия се занимавам с индианците. Аз всъщност израснах в тази джунгла — каза с изпълнен с болка глас. — Длъжен бях да съобразя… Още си спомням ефрейтора и виковете му…

Натан погледна Коуве в лицето и сложи ръка на рамото му.

— Приятелю, ти спаси всички с праха ток-ток.

— Не всички — отвърна професорът и всмукна дълбоко дим от лулата си. — Трябваше да съобразя да запаля символа на бан-али още преди да напуснем лагера. Младият ефрейтор щеше да е жив.

Натан вложи твърдост в гласа си, за да му помогне да се освободи от угризенията и чувството за вина:

— Прекалено си строг към себе си. Никакъв натрупан опит и никакви знания нямаше да могат да те подготвят за противодействие на биологичните нападения на бан-али. Подобни неща досега не бяха документирани.

Коуве кимна в знак на съгласие, но Натан не остана с чувството, че го е убедил в правотата си.

— Да тръгваме! — чу се гласът на капитан Уоксмън. — По петима на сал! — разпореди и се зае с разпределението на Цивилните и военните.

Натан се оказа в компанията на Коуве, Мани и Тортор. Спътници им бяха ефрейтор Окамото и редник Карера. Групата нагази в плитчината, за да достигне сала. Когато Натан се качи на борда, оцени високо здравината на плавателния съд. Протегна ръка и помогна на Мани да насочи голямата котка към сала.

На Тортор не му бе приятно да се мокри. След като се качи на сала, побърза да отърси козината си от блатната вода.

На съседния сал Кели и Франк се оказаха в компанията на капитан Уоксмън и ефрейторите Варчак и Ямир. Останалите петима заеха най-отдалечения сал. Олин държеше раницата със свързочното оборудване високо над главата си. Ричърд Дзейн и Ана Фонг му помогнаха да се качи на борда, От двете им страни застанаха мрачният Том Грейвс и сърдитият сержант Костос.

След като всички се настаниха на плавателните съдове, използваха дълги бамбукови прътове, за да се отблъснат от брега й да преминат плитчините. Дълбочината обаче внезапно се увеличи и само на трийсетина метра от брега прътовете вече не достигаха дъното. Наложи се да ползват гребла. При четири гребла на сал един от пътниците си почиваше. Бяха си поставили целта да пресекат тресавището без почивка.

Натан гребеше на десния борд. Малката флотилия бавно започна да се придвижва към отсрещния бряг. Започнаха да чуват заглушения и застрашителен шум на множество водопади. Натан засенчи очи с длан и впери поглед напред. Хълмовете едва се различаваха. Представляваха панорама от зелени джунгли, червеникави скали и гъста мъгла. Насочиха се към тесен пролом, разположен между два високи плосковърхи хълма. Именно натам сочеше последният пътепоказател на Кларк.

Обитателите на блатото забелязаха преминаването им. Снежнобяла чапла се плъзна над водата само на педя от повърхността. Жаби, заели позиции по калните островчета, с шумен плясък скочиха във водата. Птиците хоацин, наподобяващи грозни кръстоски между пуйки и птеродактили, напуснаха гнездата си и започнаха с шумно грачене да кръжат над палмите, растящи върху малките островчета. Единствените обитатели, които се зарадваха на присъствието им, бяха комарите, които на цели облаци се понесоха към плаващата „шведска маса“.

— Проклети гадини — изруга Мани, като се плесна по врата. — Омръзна ми да ставам обяд на летящи насекоми.

Сякаш всичко това им бе малко, Окамото започна отново да си подсвирква. Фалшиво, както преди.

Натан въздъхна. Пътешествието щеше да му се стори дълго.

След час малките кални островчета изчезнаха. В центъра на тресавището водата бе доста дълбока. Само тук-там се виждаха отделни островчета, по правило лишени от дървета.

Пътниците бяха непрекъснато под лъчите на яркото и изгарящо слънце.

— Прилича ми на парна баня — въздъхна Карера, гребяща от другата страна на сала.

Натан се съгласи. Въздухът бе наситен с влага и трудно се дишаше. Умориха се и започнаха да напредват по-бавно. Започнаха да пият вода от манерките. Дори и Тортор започна да се измъчва от жегата — отвори уста и започна да диша тежко.

Единствената им утеха бе временното освобождаване от горещата прегръдка на джунглата. Тук имаше простор и усещане за свобода. Натан често поглеждаше към брега, който бяха напуснали, сякаш едва ли не очакваше да види там туземец, заканващ се с юмрук. Нямаше обаче никакви признаци на бан-али. Следотърсачите на призрачното племе не се виждаха. За щастие групата продължаваше да напредва и така щеше да спечели няколко дни преднина пред преследвачите си.

Някой потупа Натан по рамото.

— Ще те сменя — каза Коуве, докато изхвърляше пепелта от лулата си във водата.

— Не съм уморен — отказа Натан.

— Аз пък все още не съм инвалид — отвърна Коуве и взе греблото от него.

Натан реши да не спори и се отмести. Гледаше как доскорошният им лагер се смалява пред очите му. Присегна се към манерката и долови движение отдясно на сала. Едно от голите островчета, скалисто и черно, потъваше. Потъваше така плавно, че на повърхността на водата не се образуваше никаква следа.

Какво, по дяволите, бе това?

Откъм лявата му страна започна да потъва друго островче. Натан се изправи. Докато се опитваше да си обясни това необичайно явление, едно от скалистите островчета отвори голямо стъклено око и го погледна. Натан веднага съобрази какво наблюдава.

— Дявол да го вземе!

Успя да разпознае бронираните люспи и неравните контури на крокодилска глава. Кайман! Бяха се появили два великана. Широчината на главите им, измерена като разстояние от едното до другото око, бе най-малко метър и двайсет. Щом главите им имаха такива размери…

— Има ли нещо? — попита редник Карера.

Натан посочи мястото, където вторият от двата каймана започна да се скрива под повърхността.

— Какво е това? — попита рейнджърката. Погледът й издаваше обърканост. Досущ като погледа на Натан преди миг.

— Каймани — отговори дрезгаво шокираният Натан. — Гигантски каймани.

Хората от неговия сал престанаха да гребат и втренчиха погледи в него.

Натан повиши глас, така че да го чуят и на другите два сала. Размаха ръце.

— Разпръснете се! След малко ще бъдем нападнати!

— Кой ще ни нападне? — попита капитан Уоксмън, разположен на около двайсет метра от неговия сал. — Какво видя?

В отговор между двата сала премина нещо огромно, което леко ги завъртя. Браздите във водата издадоха мястото, откъдето минаха кайманите.

Натан познаваше добре това поведение. Казваха му „блъскане“. Кралете на кайманите, големите черни каймани, не бяха лешояди. Предпочитаха да убиват храната си. Именно поради това човек понякога можеше да се спаси от хищниците, като останеше неподвижен във водата. Те нерядко блъскаха умишлено нещата, които възприемаха като потенциална храна, за да проверят дали те ще реагират с движения.

Предстоеше блъскане.

Третият сал внезапно леко подскочи и промени курса си. Вторият кайман също проучваше странните нашественици.

Натан отново извика, като междувременно даде нов съвет.

— Не мърдайте! Никой да не гребе! Ако гребете, ще нападнат!

— Правете каквото ви казва! — изкомандва Уоксмън. — Пригответе гранатите!

Мани, междувременно преместил се до Натан, бе разтревожен.

— Трябва да са дълги най-малко по трийсет метра! Три пъти по-дълги от най-големия известен кайман!

Карера прикрепваше гранатохвъргачката си към своята карабина М — 16.

— Не ме учудва, че Кларк е предпочел да заобиколи благото — каза.

Окамото също приготви оръжието си, отново целуна разпятието и се обърна към професор Коуве:

— Помолих се на Бог да криеш в ръкава си още един от твоите вълшебни прахове.

Шаманът поклати глава и го изгледа с немигащ поглед.

— Аз пък се моля да сте добри стрелци.

Окамото погледна въпросително Натан. Той му обясни какво има предвид професорът.

— Както са бронирани, единственият сигурен начин да ги убиеш е да ги улучиш в окото.

— Може и в небцето — добави Мани, като посочи собственото си небце. — Трябва да си обаче много близо до него, за да можеш да го улучиш там.

— Преминава отляво! — съобщи отсечено Карера и коленичи с пушка в ръка.

Равната повърхност бе нарушена от дълга бразда.

— Не стреляй, освен ако не си сигурна, че ще улучиш — изсъска Натан, като приклекна до нея. — Би могла само да го раздразниш. Стреляй само ако си уверена, че ще го убиеш.

Всички утихнаха. Уоксмън чу предупреждението на Натан.

— Чухте какво каза доктор Ранд! Ако ще стреляте, да е на сигурно!

Приготвиха пушките си за стрелба. Дори Натан извади двуцевката си. Зачакаха. Под ярките слънчеви лъчи от тях продължи да се стича пот и устата им пресъхнаха. Кайманите продължиха да кръжат около тях. Единствената следа от преминаването им бяха браздите по повърхността. От време на време някой от саловете леко потрепваше. Кайманите го проучваха.

— Колко време могат да се задържат под повърхността без да дишат? — попита Карера.

— Часове — отвърна Натан.

— Защо не ни нападат? — озадачи се Окамото. На този въпрос отговори Мани:

— Може би още умуват дали ставаме за ядене. Ефрейторът се намръщи.

— Да се надяваме, че няма да им се отдаде да го разберат. Чакането продължи. Въздухът около тях сякаш се сгъсти.

— Дали пък да не взривим граната далеч оттук? — изказа предположение Карера. — Може би ще се насочат към мястото на взрива.

— Не съм сигурен дали това ще ни бъде от полза. Възможно е шумът просто да ги раздразни и да ги накара да се нахвърлят върху първото движещо нещо пред очите им. Това сме ние.

Гласът на Дзейн се раздаде от най-далечния сал. Натан обаче добре го чу.

— Аз викам да вземем да вържем малко взрив за този ягуар и да го хвърлим зад борда. Когато го налапа някой от крокодилите, ще го взривим.

Натан изтръпна, когато чу тези думи. Лицето на Мани се помрачи. Някои погледи обаче се насочиха към тях в очакване на реакцията им.

— Дори и да направим това, ще убием само един от тях — каза Натан. Другият, който очевидно му е партньор, ще се вбеси и ще нападне саловете. За нас ще е най-добре тази двойка да престане да се интересува от нас и да се разкара, а ние да се отдалечим с гребане.

Уоксмън се обърна към сапьора Ямир:

— Приготви две напалмови бомби, в случай че не им омръзнем.

Ефрейторът кимна и се надвеси над раницата си.

Играта на изчакване продължи. Времето отново затече мъчително.

Натан усети как салът потрепери под коленете му. Един от кайманите бе отрил дебелата си опашка у дъното му.

— Дръжте се!

Салът внезапно подскочи. Носът му се оказа високо във въздуха. Хората се заловиха за бамбука като паяци. Незакрепените раници една след друга с шумен плясък паднаха във водата. После салът отново се озова на повърхността, като разтресе всичките си пътници.

— Всички ли са добре? — извика Натан. Останалите замърмориха утвърдително.

— Изгубих си пушката — каза сърдито Окамото.

— Важното е ти да си жив и здрав — утеши го със скръбен глас Коуве.

— Стават все по-дръзки! — ядоса се Натан. Окамото присегна към една от плаващите раници.

— Това е моята раница! Натан забеляза движението му.

— Ефрейторе, недей!

— Майната му… — каза Окамото и застина. Вече бе хванал един от ремъците на раницата и наполовина я бе измъкнал от водата.

— Пусни я и стой по-далеч от борда — каза Натан. Окамото пусна раницата си. Тя отново падна с тих плясък във водата. Той отдръпна ръката си.

Стори го твърде бавно обаче.

Чудовището внезапно изскочи от дълбочините. Челюстите му бяха широко разтворени, а от люспите му се стичаше вода. Подаде се на три метра височина над тресавището. Приличаше на бронирана кула, а зъбите му бяха големи колкото човешка ръка до лакътя. Рейнджърът бе подхвърлен високо във въздуха и изпищя ужасено. Когато огромните челюсти се сключиха, всички отчетливо чуха звука, предизвикан от хрущенето на кости. В писъка на Окамото ужасът бе заменен от болката и изненадата. Тялото му бе разтърсено като парцалена кукла. След това туловището на каймана отново се прибра в глъбините.

— Огън! — изкрещя Уоксмън.

Натан, изненадан от случилото се, бе изпаднал във вцепенение. Карера започна да стреля със своята карабина М — 16. Куршумите заиграха по корема на гигантския праисторически кайман, но и там жълтите му люспи бяха твърди като Кевлар. Макар стрелбата да се водеше едва ли не от упор, куршумите не му причиняваха особена вреда. Слабите места на животното, очите, се намираха на другия край на туловището му.

Натан взе пушката си, присегна над главата на Мани и стреля. Сачмите изсвистяха над празната повърхност, тъй като чудовището междувременно се скри. Изстрелът отиде нахалост.

Кайманът бе изчезнал. Нямаше го и Окамото.

Всички бяха застинали от ужас.

Натан погледна към мястото, където бе изчезнал рейнджърът Окамото, който непрестанно си подсвиркваше. От глъбините на повърхността изплава червено петно.

Кръв във водата… Сега чудовищата щяха да знаят, че тук има храна.

 

Кели и брат й бяха приклекнали в центъра на сала. До тях бяха коленичили капитан Уоксмън и ефрейтор Варчак с пушки, готови за стрелба. Ямир довърши настройването на две черни бомби. Имаха размерите на плоски супени чинии и в тях бяха вградени електронен таймер и приемащо устройство.

— Готово — каза сапьорът и кимна на капитана.

— Вземи си оръжието и имай готовност за действие — нареди му Уоксмън.

Ямир взе своята карабина М — 16 и зае позиция от другата страна на борда.

Зад гърба им се чу силен шум. Кели се извърна тъкмо навреме, за да види как във въздуха полита третия сал от тяхната флотилия. Така, както бе полетял преди малко салът на Натан. Пътниците на този сал обаче не извадиха същия късмет. Ана Фонг не успя да се хване здраво и бе катапултирала във въздуха. Антроположката се стовари във водата едновременно със сала. Останалите — Дзейн, Олин, сержант Костос и ефрейтор Грейвс, успяха да се задържат върху него.

Ана подаде глава над повърхността. Кашляше и плюеше вода. Бе само на няколко метра от сала.

— Не се движи, Ана! — извика Натан. — Свий ръце и крака и стой неподвижно.

Тя се опита да послуша съвета му, но мократа й раница започна да я тегли към дъното. За да не потъне, трябваше да рита с крака във водата. Очите й бяха побелели от страх. Страхуваше се както от удавяне, така и от чудовищата, които се криеха под повърхността.

Тя отново извърна поглед към нападнатия сал, в който нещо се раздвижи. Сержант Костос й подаваше един от дългите бамбукови пръти, с които се отблъснаха от брега.

— Хвани се за пръта! — извика Костос.

Ана присегна към пръта и след няколко опита успя да се залови за него.

— Сега ще те изтегля към сала.

— Не! — изстена Ана.

— Успокой се, Ана! — обади се Натан. — Всичко ще бъде наред, ако не правиш резки движения. Костос, тегли съвсем бавно. Така, че по водата да не остане следа.

Кел и потрепери. Франк я прегърна. Сержантът започна бавно да тегли Ана към сала.

— Добре, добре… — започна да повтаря успокояващо Натан.

Непосредствено зад Ана се появи бронирана муцуна. Само ноздрите й, очите все още оставаха скрити под водата.

— Никой да не стреля! — извика Натан. — Не го дразнете. Всички пушки бяха насочени към чудовището, без да се стреля.

Жената във водата изстена.

Муцуната съвсем бавно започна да се приближава до нея. Огромните челюсти започнаха да се разтварят.

Костос продължи бавно да издърпва Ана. Стараеше се да я държи поне на половин метър от преследващото я чудовище.

— Внимателно — предупреди го Натан.

Всичко се развиваше като във филм със забавен кадър. Филм, в който те губеха битката.

Главата на каймана вече се намираше на по-малко от трийсет сантиметра от жената. Челюстите зад нея се разтвориха. Нямаше как да издърпат Ана на борда, без той да ги нападне.

Поне един от тях стигна до този извод.

Ефрейтор Грейвс пробяга през сала и скочи над главата на Ана като олимпийски състезател на дълъг скок.

— Грейвс! — изкрещя Костос.

Ефрейторът се приземи върху муцуната на звяра. Принуди го да затвори челюсти и да се потопи във водата.

— Изтеглете я! — изкрещя с все сила Грейвс, преди чудовището да го завлече в глъбините.

Костос рязко дръпна Ана към себе си, а Олин му помогна да я изтеглят на борда.

Миг по-късно чудовището отново се появи над водата. Грейвс все още се държеше за широката му глава. Кайманът я разтресе, опитвайки се да се освободи от този странен ездач. Отвори широко челюсти и от гърлото му се разнесе сърдит рев.

— Да ти еба майката! — извика Грейвс. — Това е за брат ми! — каза. Измъкна нещо от якето си и го хвърли в гърлото на звяра.

Граната.

Огромните челюсти рязко се затвориха, но рейнджърът вече се бе измъкнал от обсега им.

— Залегни! — извика Уоксмън.

Грейвс се изтласка от каймана и се устреми към сала.

— Да се задавиш, дано, мръсно копеле! Безмълвието бе нарушено от взрив. Главата на каймана се пръсна на парчета, които заваляха наоколо им.

Грейвс полетя във въздуха и нададе победен вик.

От глъбините обаче внезапно изскочи другият кайман. С широко разтворени челюсти се устреми към летящия ефрейтор и го хвана във въздуха. Така, както куче хваща подхвърлена му топка. След това избяга, като завлече жертвата със себе си. Всичко това стана за секунди.

Тялото на убития кайман бавно изплува на повърхността на езерото с корема нагоре. Бе покрит със сиви и жълти люспи.

Неподвижното тяло бе разбутано. Около него забълбукаха мехурчета. Живият звяр се опитваше да разбере какво се бе случило с мъртвия.

— Може би ще се махне — каза Франк. — Смъртта на другия ще го уплаши.

Кели си даваше сметка, че това нямаше да стане. Тези животни навярно бяха на възраст от стотици години. Бяха партньори за цял живот. Единствената двойка от този род, обитаваща тази екосистема.

Мехурчетата изчезнаха и повърхността отново се успокои.

Никой не откъсна поглед от водата. Всички бяха затаили дъх или дишаха едва-едва. Времето отново продължи да тече мъчително. Слънцето продължи да ги обгаря.

— Къде отиде? — прошепна Дзейн, надвесил се над уплашената си колежка. Ана, мокра и ужасена, не преставаше да трепери.

— Може и да се е махнало — промърмори Франк.

Трите сала, останали без кормчии, бавно заплаваха покрай тялото на мъртвото животно. Салът на Натан бе най-отдалечен от него. Погледът му срещна погледа на Кели. Той и кимна, опитвайки се да я успокои, но си личеше, че също е уплашена. Ягуарът зад гърба му се бе прилепил до господаря си. Козината му бе настръхнала.

Франк леко помръдна с крак.

— Сигурно се е махнало. Може би…

Кели го усети само миг преди нападението. Бе почувствала внезапно раздвижване на водата под сала.

— Дръжте се!

— Защо…

Салът под тях внезапно се взриви. Не просто подскочи, а буквално се понесе към небесата. От разбитата му средна част се подаде масивната бронирана муцуна на разярения кайман.

Кели полетя във въздуха. С крайчеца на окото си видя как другите пътници изпопадаха във водата, като върху тях заваля дъжд от раници и бамбукови пръчки.

— Франк! — успя да извика Кели, като видя как брат и пада от другата страна на чудовището.

Самата тя се пльосна във водата по корем и остана без Дъх. Спомни си за съвета на Натан и се опита да остане неподвижна. Повдигна глава тъкмо навреме, за да види как към нея се е устремило парче греда.

Успя да се отмести на достатъчно разстояние, за да избегне смъртоносен удар, но краят на летящата цепеница все пак я удари странично по главата. Преди да изгуби напълно съзнание, усети как потъва във водата и как отвсякъде я обгръща мрак.

 

Натан, оказал се от другата страна на плаващия труп на каймана, успя да види как Кели бе ударена от дървото и потъна. Не знаеше дали е мъртва, или просто в безсъзнание. Водата около разбития сал бе изпълнена с хора, раници и плаващи трески.

— Движете се колкото се може по-малко! — успя да извика Натан, докато трескаво се опитваше да разбере какво се бе случило с Кели.

Кайманът отново се бе скрил под водата.

— Кели! — извика Франк.

Сестра му изплува на повърхността. Бе далеч от него. Лицето й бе потънало във водата и главата й не помръдваше.

Натан се поколеба. Дали бе мъртва? Сетне видя как ръката й леко помръдва. Бе жива! Колко време обаче щеше да остане жива? Както бе замаяна, рискуваше да се удави.

— Дявол да го вземе! — извика. Опита се да измисли план за спасението й. Непосредствено зад тялото й имаше малко островче, върху което растеше едно-единствено мангрово дърво. Бе голямо. Плътната плетеница от оголените му корени преминаваше във високо стебло, завършващо от надвиснала над водата гъста корона. Ако Кели можеше да го достигне…

Някой изкрещя и привлече вниманието му. Сред плаващите останки от сала, подобно перископа на подводница, се бе появила главата на каймана. Голямо черно око изучи околността. Някой стреля по него, но то се бе укрило зад плаващите останки от сала и хората. След малко отново изчезна във водата.

Франк най-после забеляза сестра си.

— Кели! За Бога! — извика, извърна се и понечи да се хвърли във водата.

— Франк, стой на мястото си! — каза му Натан. — Аз ще отида при нея! — Остави пушката си върху бамбуковото дъно.

— Какво правиш? — попита Мани.

Вместо да отговори, Натан прескочи разстоянието между сала и мъртвия кайман. Приземи се върху корема на животното, приклекна и се затича по хлъзгавото тяло на чудовището, като се опитваше да се доближи до Кели.

От дясната си страна чу вик. Видя как ефрейтор Ямир маха с ръце, а после внезапно изчезна под водата, като върху повърхността останаха само бълбукащи мехурчета. Кайманът се бе заел с оцелелите.

Времето изтичаше.

Натан отскочи от корема на плаващия кайман с все сила. Падна точно при Кели. Извади главата й от водата. Тя се опита да окаже слаба съпротива.

— Аз съм, Кели! Натан! Не мърдай!

Навярно смисълът на думите му стигна до нея, тъй като съпротивата й отслабна.

Натан се устреми към островчето с мангровото дърво, ръката му докосна нещо. Черна чиния, украсена с мигащи червени светлинки. Една от бомбите на мъртвия ефрейтор.

Натан инстинктивно я сграбчи със свободната си ръка и продължи да плува напред.

— Зад теб е! — чу се гласът на сержант Костос. Натан се извърна.

Водата зад него първо се раздвижи, после на повърхността се подаде върхът на муцуната, а след това и огромната глава, покрита с черни люспи. Погледите на Натан и на звяра се срещнаха. Той осъзна, че в този поглед имаше разум. Това не бе тъпо животно. Не биваше да се преструва на умрял. Тук този номер нямаше да мине. Продължи да гребе с напалмовата бомба по посока на островчето. Краката му докоснаха калното дъно.

Страхът му даде сила. Грабна Кели под мишница, достигна брега и се закатери по него.

— Точно зад теб е!

Този път Натан не си направи труда да се обръща. Затича се към плетеницата от мангрови корени, тикна Кели между тях и бързо се пъхна при нея. Зад основните корени на дървото се бе образувала естествена кухина.

Кели започна бавно да идва в съзнание. Изплю вода и изплашено се заозърта. Натан се хвърли върху нея.

— Какво…

Тя очевидно успя да види през рамото му кой ги преследва и очите й се разшириха.

— Дявол…

Натан се извърна и видя как животното се измъква от езерото и започва да изкачва брега. Ударът бе като удар на локомотив, блъскащ вагони по релсите. Цялото дърво се разтресе. Натан за миг си помисли, че чудовището ще се стовари върху им. Дървото обаче издържа на удара. Кайманът със зинала уста и застрашително блестящи зъби се втренчи в Натан. Изгледа го, а след това даде заден ход и отново се скри във водата.

— Ти ме спаси — каза му Кели.

Той я погледна в очите. Носовете им почти се докоснаха в малкия затвор.

— Или насмалко не причиних смъртта ти. Всичко е относително — каза Натан и се изправи на колене. После се залови за един от корените, за да стане по-лесно на крака. — А и все още не сме се измъкнали оттук.

Огледа внимателно повърхността, търсейки следи от движенията му. Водата бе спокойна. Той обаче чудесно знаеше, че се крие някъде в нея и го дебне. Пое си дълбоко въздух и се запъти към брега.

— Къде отиваш?

— Във водата има още хора. Включително и брат ти.

Пъхна напалмовата бомба в пазвата си и започна да се катери по дървото, обмисляйки нещо. Когато се изкачи достатъчно високо, избра дебел клон, намести се върху него и започна постепенно да се спуска към мястото, където той докосваше повърхността. Клонът започна да се извива под тежестта му. Той продължи да се придвижва по-предпазливо.

Най-после достигна място, откъдето не можеше да продължи по-нататък. Огледа се. Трябваше да се задоволи с тази позиция.

Измъкна бомбата от пазвата си и се извърна към другия сал.

— Някой от вас знае ли как се задействат тези бомби? Отговори му сержант Костос.

— Настрой времето на ръка. После натисни червеното копче.

Обади се и Уоксмън. Натан изпита уважение към спокойствието му, когато изслуша допълнителната информация.

— Взривната вълна има радиус на поразяване от двеста метра. Ако не я използваш както трябва, ще избиеш всички ни.

Натан кимна и погледна бомбата. Имаше малка водонепроницаема клавиатура, напомняща тази на калкулатор. Натан се помоли на Бог да не е повредена. Нагласи таймера на петнайсет секунди. Реши, че това е достатъчно. Притисна бомбата към гърдите и измъкна ножа си. Като стисна зъби, заби острието в палеца си и направи дълбок разрез в него. Трябваше му рана, която силно да кърви.

След това се хвана за друг клон и се изправи. Хвана бомбата с окървавената си ръка и провери дали няма опасност да се изплъзне от пръстите му. Протегна ръка над водата, като държеше бомбата. По повърхността на оръжието започна да се стича кръв, която закапа във водата на едри капки. Те започнаха да образуват кръгчета върху повърхността. Продължи да стиска здраво бомбата, положил пръст върху копчето.

— Хайде, идвай, дявол да те вземе!

Някога в Австралия бе посетил един национален парк и бе видял как дресиран десетметров крокодил, живеещ в солена вода, скачаше във въздуха, опитвайки се да глътне току-що обезглавена кокошка, закачена на висок прът.

Планът на Натан не се различаваше от това, което бе видял. Само дето този път той щеше да играе ролята на кокошката.

Леко разтърси ръка, за да паднат повече капки.

— Къде си, по дяволите? — просъска. Ръката му бе започнала да изтръпва.

Видя как върху повърхността на водата започна да се образува малко петно от собствената му кръв. Кайманите можеха да усетят кръвта във водна среда на разстояние от километри.

— Хайде, идвай!

Присви очи и си позволи да отмести поглед към другите, които все още плаваха сред остатъците от сала. На другите два сала не знаеха къде точно се намира животното, така че не се осмеляваха да предприемат спасителна акция.

Натан леко се разсея и насмалко не пропусна да забележа голямата сянка, промъкваща се към плитчината.

— Натан! — извика Кели.

Той го видя.

Кайманът изскочи от водата и се устреми към него с широко разтворени челюсти. Издаде застрашителен рев.

Натан натисна копчето и след това пусна окървавената бомба в широко разтворената уста. Едва тогава си даде сметка, че не бе имал истинска представа за размерите, които може да достигне един блатен крокодил.

Приклекна върху клона и после отскочи направо нагоре, изтласкан както от мускулите на краката си, така и от клона. Като премина през листата, успя да се залови за друг, по-висок клон. Присви крака тъкмо в момента, когато челюстите на чудовището щракнаха непосредствено под бедрата му. Усети горещия му дъх на гърба си. То не успя да залови плячката си и се пльосна във водата. Пръските достигнаха височината на скока му.

Натан погледна надолу и видя клона, на който допреди малко бе стъпил. Нямаше го. От него бе останало само чуканче. Бе срязан като с бръснач от могъщите челюсти. Ако бе останал върху него…

Видя как кайманът отново преминава от плитчината към по-дълбоките води. Чудовището остана на повърхността и той успя да прецени дължината му. Ве дълго не по-малко от четирийсет метра.

Като продължаваше да виси от клона, Натан забеляза как то извърна поглед към него. Този поглед издаваше безсилие. После бавно заплава към спътниците му. Очевидно бе решило да не се занимава с него, преди да види сметката на по-лесната плячка.

Натан видя как кайманът внезапно потрепери, преди да успее да направи завой. Съобрази, че бе забравил да брои секундите.

Коремът му се разду като балон. То отвори уста, за да изреве, но оттам излязоха само пламъци. Бе се превърнал в истински огнедишащ дракон. Извърна се на хълбок и потъна в мрачните води. След това се чу гръм и над повърхността се издигна стълб от вода, пламъци и парчета кайман.

Натан продължи да се държи на клона с ръце и крака. Някъде долу, скрита между корените, Кели изпищя.

Експлозията не бе продължителна. В езерото заваляха съвсем безобидни парченца горящо месо. Бронираното туловище на великана бе успяло да поеме силата на взривната вълна.

Всички нададоха победен вик.

Натан бързо се спусна по дървото и отиде при Кели.

— Добре ли си? — попита я разтревожен.

Тя кимна утвърдително и му посочи кървяща рана на главата си.

— Главата малко ме наболява, но ще ми мине. — После се изкашля. — Навярно съм глътнала не по-малко от пет литра блатна вода.

Като я придържаше, двамата отидоха до брега. Докато салът на Костос започна да прибира плувците и раниците, салът на Натан, управляван от приятелите му и от редник Карера, се доближи до острова, за да им спести плуването.

Карера помогна на Кели да се качи на борда. Мани улови Натан за китката и го издърпа върху бамбуковата повърхност.

— Доста си съобразителен, докторе — каза ухилено.

— Нуждата учи човека на какво ли не — отвърна Натан с уморена усмивка. — Много ми се иска обаче най-после да се озовем на сушата.

— Дали тук има още каймани? — попита Кели, докато групата се придвижваше към другия сал.

— Не ми се вярва — отвърна Мани, който сякаш изпитваше съжаление от този факт. — Не мога да си представя тук да има толкова много храна, че да може да насища повече от два от тези гигантски хищника. Но е добре да сме предпазливи. Дори и малките на подобни великани биха могли да ни създадат неприятности.

— Допускате ли, че и тях са ни ги изпратили бан-али, както ни изпратиха пираните и скакалците? — попита Карера.

— Не вярвам — отговори Коуве. — Допускам обаче, че са отгледали тази двойка, за да бъдат като пазачи на техните земи. Постоянни пазачи, които да унищожат всекиго, дръзнал да навлезе в тяхната територия.

Пазачи ли? Натан се загледа в отсрещния бряг. На ярките лъчи на следобедното слънце възвишенията можеха да се наблюдават съвсем ясно. Сребристи водопади се стичаха от скали с цвета на съсирена кръв. Върховете и склоновете бяха покрити с дървета с яркозелен цвят.

Погледна другия сал и започна да брои пътниците му, Уоксмън, Костос, Варчак и Карера. От дванайсетте рейнджъри, изпратени тук, бяха останали само четирима. При това все още не бяха навлезли в същинските земи на бан-али.

— Никога няма да успеем — промърмори, докато гребеше. Карера обаче го чу.

— Не се тревожи. Ще продължим да вървим напред и ще изчакаме да ни изпратят подкрепления по въздуха. Това не би трябвало да отнеме повече от ден.

Натан се намръщи. Само днес бяха изгубили трима души, елитни професионални военни. Един ден съвсем не бе малко време. Докато гледаше наближаващия отсрещен бряг, Натан изведнъж реши, че вече не е съвсем сигурен дали изпитва чак толкова голямо желание да се озове на сушата. Особено на тази суша. Така или иначе нямаха избор. В САЩ се ширеше епидемия, а може би именно тяхната малка група можеше да открие отговор на загадката. Обратен път за тях нямаше.

Освен това по този път бе минал и баща му. Не се бе побоял да отправи предизвикателство към тази биологична среда. Натан нямаше как да отстъпи. Независимо от смъртната опасност, независимо от всички рискове бе длъжен да разбере какво се бе случило с баща му. Със или без епидемия можеше да продължи само напред.

Наближиха брега и след малко се разнесе гласът на Уоксмън:

— Бъдете нащрек! Когато стигнем до брега, веднага се отдалечете от тресавището! Ще си устроим лагер навътре в гората.

Натан бе забелязал, че капитанът не преставаше да наблюдава блатото. Уоксмън очевидно се тревожеше от възможното присъствие на други каймани. Натан обаче продължида се взира в джунглата. Нещо му подсказваше, че истинската опасност се крие другаде. В бан-али.

После капитанът се обърна към Олин Пастернак:

— Ти вземи да задействаш тази връзка колкото се може по-бързо. Разполагаме с тричасов прозорец, преди спътниците да излязат от обсега ни.

— Ще направя всичко възможно — увери го Олин. Уоксмън кимна. Натан успя да забележи, че погледът на капитана бе изпълнен с мъка и страх. Независимо от спокойния си и уверен глас командирът на рейнджърите бе не по-малко разтревожен от самия Натан. Колкото и странно да бе, именно тази тревога на капитана го успокои. Разтревожените хора наблюдават по-внимателно света около тях и Натан смяташе, че оцеляването им щеше да зависи именно от тази наблюдателност.

Двата сала достигнаха плитчините и след малко опряха до брега. Първи слязоха рейнджърите с пушки, готови за стрелба. Разгънаха се във верига и започнаха оглед на гората непосредствено пред тях. След малко от джунглата се разнесоха гласове:

— Всичко е чисто!

Натан изчакваше сигнала за слизане на суша. Пространството бе изпълнено с ехото от безброй водопади. От двете им страни имаше високи хълмове, между които се простираше тясно дефиле, изпълнено с гъста тропическа растителност. В центъра му имаше широк поток, който се вливаше в тресавището.

— Открих го! — извика Варчак. — Открих още една следа от Кларк! — повтори ефрейторът, измъкна се от сенките и махна с ръка на командира си.

— Всички да слизат! — извика Уоксмън и ги подкани с пушката си.

Натан не чака повече. Заедно с останалите побърза да отиде при Варчак. Само на няколко метра навътре в гората откриха огромен испански кедър, върху чийто ствол бе прикрепено парче плат. Под него имаше знаци, издълбани в кората на дървото. Всички се вгледаха в тях мълчаливо и уплашено. Една стрелка сочеше към дефилето. Посланието бе съвсем ясно и недвусмислено.

— Череп и кръстосани кости — вцепени се Дзейн. Отпред ги очакваше смъртта.

 

15:40 ч.

 

— Това бе наистина много забавно — каза Луи на своя помощник, като отмести бинокъла от очите си. — Взривяването на каймана действително говори за съобразителност.

Рано тази сутрин бе получил послание от своя шпионин. Научи, че рейнджърите смятат да устроят бивак на отсрещния бряг, докато получат подкрепления по въздуха. Предположи, че загубата на още трима души ще накара капитан Уоксмън да се придържа още по-строго към плана си. В групата бяха останали само четирима рейнджъри. Не представляваха никаква опасност. Екипът на Луи можеше да се справи с тях, когато си поиска. Той реши, че това съотношение на силите трябва да се запази. Обърна се към Жак:

— Ще ги оставим да си починат до полунощ, а след това малко ще ги поразсъним, за да ускорят ход. Кой знае какви други опасности ни очакват. — Той посочи към блатото.

— Разбрах, господин докторе. Ще подготвя екипа си още по светло. Започнахме да събираме керосин от лампите.

— Много добре — каза Луи и се обърна с гръб към тресавището. — След като те тръгнат на път, ние ще ги последваме с канутата.

— Разбирам, господин докторе, но… — Жак погледна тресавището и прехапа устна.

Луи потупа помощника си по рамото.

— Не се бой. Ако в блатото се бяха мотали други животинки, щяха да нападнат рейнджърите. Нищо не те застрашава — успокои го той. Напълно разбираше обаче страховете на заместника си. Не той щеше да прекосява блатото с леководолазен апарат, отделен от обитателите му само от гумен костюм. Дори и с лампите за нощно виждане пътуването щеше да бъде потискащо.

Жак кимна в знак на съгласие. Нямаше как да не изпълни заповедта му.

Луи се завърна в джунглата и се запъти към лагера. Не само заместникът му, но и мнозина други бяха погълнати от работа и имаха замислен вид. Всички бяха видели останките на рейнджъра. Войникът сякаш бе изяден жив и оглозган до кости. Нямаше ги и очите му. Няколко скакалци все още подскачаха из местността, но повечето си бяха отишли. Предупреден от своя агент, Луи се бе погрижил да запалят прах ток-ток при прекосяването на гората. Ей така, за всеки случай. За щастие Цуи успя да събере достатъчно изсъхнали лиани и да приготви защитния прах.

Независимо от всички опасности планът му се осъществяваше безпрепятствено. Не бе толкова самонадеян, за да допуска, че групата му се движи незабелязано. Засега обаче бан-али насочваха всичките си удари срещу челната група, тази на рейнджърите.

Луи обаче си даваше сметка, че нямаше да може да разчита още дълго време на това преимущество. Особено сега, когато навлизаха в територията на тайнственото племе. Очевидно не само той мислеше така. Трима наемници от групата му се бяха опитали да дезертират, уплашени от неизвестността. Страхливците естествено бяха заловени и Цуи ги наказа по назидателен начин.

Луи стигна до временния лагер в джунглата. Любовницата му бе коленичила до палатката. От другата страна на пътеката бяха тримата дезертьори, разпънати на кръст по дърветата. Луи отмести поглед от тях. Цуи определено влагаше артистичност в работата си, но стомахът на Луи не издържаме на такива сцени.

Тя вдигна поглед, когато усети приближаването му. Измиваше инструментите си в паница с вода.

Луи й се усмихна. Тя се изправи, дългокрака и мускулеста. Луи я хвана под мишница и я поведе към палатката им.

Когато я доближиха, Цуи изръмжа гърлено, хвана го за ръката и го завлече вътре, в мрака и горещината.

Почивката щеше да остане за по-нататък.