Рафаел Сабатини
Морският ястреб (5)

ГЛАВА ПЕТА
ЗАЩИТАТА

Старият Никълъс бе този, който на другата сутрин донесе на братята новината, когато закусваха.

Лайонел би трябвало да остане през този ден на легло, но не посмя, за да не събуди с това подозрение. Имаше лека треска, естествена последица и от раната, и от загубата на кръв, но по-скоро й се радваше, отколкото съжаляваше: от нея страните му бяха поруменели, докато иначе щяха да изглеждат твърде бледи.

Той слезе, облегнат на ръката на брат си, за да закуси с херинги и леко пиво, преди още късното декемврийско слънце да се бе издигнало в небето.

Никълъс се втурна при тях пребледнял и цял разтреперан. Задъхано, с ужас в гласа той им разказа новината за нещастието, а двамата братя се престориха на потресени, изумени и отказаха да повярват. Ала старецът още не им беше съобщил най-лошата част от новината, истинската причина за страшното му вълнение.

— И те разправят — извика той с надделял над страха гняв, — те казват, че бил убит от вас, сър Оливър.

— От мене? — втрещено повтори сър Оливър и изведнъж, като порой, в ума му нахлуха стотина причини, за които не беше помислил досега и които трябваше неминуемо да доведат хората до това и единствено до това заключение. — Къде си чул тази мръсна лъжа?

Объркан от мислите си, той не обърна внимание на отговора, даден от Никълъс. Какво значение можеше да има къде го беше чул, сега то вече се беше превърнало в обвинение на устата на всеки срещнат. Можеше да направи само едно и трябваше да го стори незабавно, както го бе сторил в подобен случай и преди. Трябваше да отиде направо при Розамунд, да изпревари онова, което другите щяха да й разправят. Дано с божията помощ да не стигне твърде късно.

Сър Оливър се забави само колкото да си обуе ботушите, грабна шапката си, изтича до обора за кон и полетя направо по полските пътеки към отстоящия на една миля Годолфин Корт. Не срещна никого, докато не стигна в двора му. Когато приближи, до него долетя глъчка на възбудени гласове. Ала щом го зърнаха, настъпи пълно мълчание, зловещо и учудено. Там бяха събрани десетина мъже и техните очи го измериха първо с изумление и любопитство, а сетне с мрачен гняв.

Той скочи от седлото и почака за миг някой от тримата коняри на Годолфиновци, които беше забелязал в тълпата, да поеме юздите. Но когато никой не се помръдна…

— Какво е това? — викна сър Оливър. — Няма ли тук прислуга? Ела насам, господинчо, и хвани коня.

Конярят, към когото се обърна, се поколеба за миг, а после под втренчения, повелителен поглед на студените очи на сър Оливър мрачно и неохотно пристъпи, за да изпълни нареждането. В тълпата се понесе шепот. Сър Оливър ги стрелна с поглед и всички езици замлъкнаха с трепет.

Последван от това мълчание, той се изкачи по стълбището и влезе в постлания с тръстика хол. Когато изчезна от погледа им, той долови врявата зад него да избухва наново, по-ожесточена от преди. Но не й обърна внимание.

Посетителят се озова лице с лице с един слуга, който се отдръпна от него със същия поглед, както и тези в двора. Сърцето му се сви. Ясно беше, че е вече позакъснял; слухът бе стигнал там преди него.

— Къде е твоята господарка? — рече той.

— Аз… аз ще й кажа, че сте тука, сър Оливър — заекна слугата и мина през вратата отдясно.

Сър Оливър остана за миг да потупва ботушите си с камшик, с бледо лице и дълбока бръчка между веждите. После слугата се върна и затвори вратата.

— Госпожица Розамунд ви моли да си отидете, сър. Тя не желае да ви види.

За миг сър Оливър се взря в лицето на слугата — или поне тъй изглеждаше, защото надали го виждаше изобщо. Сетне вместо отговор той се запъти към вратата, от която беше излязъл слугата. Прислужникът решително я закри с гръб.

— Сър Оливър, моята господарка не желае да ви види.

— Махни се от пътя ми! — промърмори той с присъщия му гневен и презрителен глас, но понеже верният на своя дълг слуга не отстъпи, сър Оливър го хвана за предницата на дрехата, блъсна го настрана и влезе.

Розамунд стоеше в средата на стаята, облечена като за присмех в сватбено бяло, което все пак не бе тъй бяло, както нейното лице. Очите й изглеждаха като две черни петна, скръбни и блуждаещи, когато се спряха върху натрапника, незачел нейния отказ. Устните й се разтвориха, но тя нямаше какво да му каже. Само го гледаше с ужас, който стопи цялата му дързост и повелително държане. След кратко мълчание сър Оливър заговори:

— Виждам, че си чула лъжата, която се мълви из околностите. Това е доста лошо. Обаче виждам, че си й повярвала, а това е най-лошото.

Тя продължаваше да го гледа с леден поглед на отвращение, това дете, което едва преди два дни се беше притискало към гърдите му и го бе гледало с доверие и обожание.

— Розамунд! — възкликна той и пристъпи с още една крачка. — Розамунд! Дойдох да ти кажа, че това е лъжа.

— По-добре си върви — рече девойката и в гласа й прозвуча нещо, което го накара да изтръпне.

— Да си вървя — безсмислено повтори той. — Пъдиш ме? Не искаш ли да ме изслушаш?

— Неведнъж съм се съгласявала да те изслушам, отказвала съм да послушам други, които разбираха повече от мене, и не обръщах внимание на предупрежденията им. Няма какво повече да си кажем. Моля бога да те хванат и да те обесят.

Той побеля чак до устните и за първи път в живота си изпита страх и усети голямото си тяло да трепери.

— Нека ме обесят, то ще е добре дошло, щом ти вярваш в това нещо. Не ще могат да ме наранят повече, отколкото ме нараняваш ти, нито пък с обесването ще ме лишат от нещо, което ценя, щом вярата ти в мен се разколебава от първата мълва в околността.

Сър Оливър видя бледите й устни да се свиват в ужасна усмивка.

— Струва ми се, че това е повече от мълва — отвърна тя. — В него има повече, отколкото биха могли да прикрият всичките ти лъжи.

— Моите лъжи? — провикна се той. — Розамунд, кълна ти се в честта си, че нямам нищо общо с убийството на Питър. Бог да ме убие на това място, ако не е истина!

— Изглежда — рече зад него груб глас, — че се боите от бога толкова малко, колкото и от всичко друго.

Той рязко се извърна и се намери пред сър Джон Килигрю, влязъл след него.

— Аха — бавно каза сър Оливър и очите му станаха непроницаеми и блестящи като ахат, — това е ваше дело! — И той махна с ръка към Розамунд. Беше ясно какво искаше да каже.

— Мое дело? — запита сър Джон. Той затвори вратата и пристъпи напред. — Сър, изглежда, че вашата дързост, вашето безсрамие прехвърлят всякакви граници. Вашето…

— Млъкнете! — прекъсна го сър Оливър и стовари огромния си пестник на масата. Изведнъж го обзе пристъп на ярост. — Оставете думите за глупците, сър Джон, а преценките за онези, които умеят да ги отстояват по-добре.

— Да, вие говорите като кръвопиец. Идвате да се перчите тук, в самия дом на покойния… в същата къща, която сте поразили със скръб и убийство…

— Млъкнете, ви казвам, или наистина ще стане убийство!

Гласът му се превърна в рев, изражението му бе страхотно. И макар и да бе смел човек, сър Джон се стъписа. В същия миг сър Оливър се овладя наново. Той се обърна към Розамунд.

— О, прости ми! — помоли я той. — Аз съм луд… побърках се от отчаяние поради приписваното ми деяние. Не съм обичал брат ти, това е вярно. Но както ти се заклех, така и постъпих. Приемал съм от него удари и съм се смял, ала вчера на публично място той ме оскърби, удари ме по лицето с камшика си, от което още имам белег. Който каже, че не съм имал право да го убия за това, е лъжец и лицемер. Но мисълта за теб, Розамунд, мисълта, че той е твой брат, бе достатъчна да укроти гнева, събуден от него. А сега, когато по някаква нещастна случайност той е срещнал смъртта, наградата за цялото ми търпение, за цялото ми внимание към теб е обвинението, че съм го убил аз и че ти вярваш в това обвинение.

— За нея няма друг избор! — солна се Килигрю.

— Сър Джон — изкрещя сър Оливър, — моля ви да не се бъркате в нейния избор. Това, че го вярвате, показва, че сте глупак, а съветите на един глупак винаги са били най-несигурната опора. Милостиви боже! Да предположим, че съм искал да потърся удовлетворение за нанесеното ми оскърбление: толкова малко ли познавате мъжете и преди всичко мене, та допускате, че бих извършил отмъщението си по такъв разбойнически начин, че сам да сложа примката на палача на врата си? Чудесно отмъщение, няма що! Така ли постъпих спрямо вас, сър Джон, когато позволихте на езика си да плещи прекалено много, както сам признахте? В името на небето, човече, помислете добре, вярвате ли, че е възможно подобно нещо? Смятам, че вие сте по-опасен противник, отколкото беше нещастният Питър Годолфин, и все пак, когато потърсих удовлетворение от вас, направих го смело и открито, какъвто ми е обичаят. Когато си премерихме сабите във вашия парк в Аруинак, направихме го както следва, пред секунданти, за да не бъде останалият жив тревожен от съдиите. Вие знаете добре и мене, и как си служа с оръжието. Не бих ли направил същото и с Питър, ако исках да му взема живота? Не бих ли го направил по същия начин и не бих ли го убил спокойно и без страх, без да се излагам на укори от страна на когото и да било?

Сър Джон се замисли. Той се видя изправен пред логика, по-твърда и по-безупречна от леда, а рицарят на Аруинак не бе глупав. Но докато той остана намръщен и озадачен на края на това дълго словоизлияние. Розамунд бе онази, която отговори на сър Оливър.

— Не си искал да се изложиш на ничии укори, така ли го каза?

Той се обърна и се смути. Беше схванал мисълта, която й се въртеше в главата.

— Искаш да кажеш — заговори той бавно и тихо, с порицание, сякаш сам не можеше да го повярва. — че съм толкова подъл и вероломен, щото бих могъл по този начин да извърша нещо, което заради теб не бих се осмелил да извърша открито? Това ли искаш да кажеш, Розамунд? Горя от срам заради теб, че можеш да допуснеш подобна мисъл за човека, когото… когото си уверявала в своята любов.

Сдържаността я изостави. Засегната от обидните му, полупрезрителни слова, девойката даде воля на гнева си, който за миг заглуши дори и скръбта за починалия й брат.

— О, вероломен измамнико! — извика тя. — А тези, които са те чули да се кълнеш в неговата смърт! Предадоха ми точните ти думи. А от мястото, където лежеше в снега, до собствената ти врата е водела кървава следа. Ще продължаваш ли да лъжеш?

Те го видяха да пребледнява. Видяха ръцете му безсилно да се отпускат, а очите да се разширяват от нескриван внезапен страх.

— Кър… кървава следа? — несвързано заекна той.

— Да, отговорите на това! — намеси се сър Джон, отърсил се ненадейно от съмненията си при тази забележка.

Сър Оливър пак се обърна към Килигрю. Неговите думи възстановиха смелостта, от която го беше лишила Розамунд. С мъж можеше да се бори, с мъж нямаше защо да подбира изразите си.

— Не мога да обясня това — рече той натъртено, с глас, който изключваше всякакво обвинение. — Щом казвате, че е било така, трябва да е било наистина тъй. Все пак, след всичко казано, какво можете да докажете? Установява ли това без всякакво съмнение, че аз съм този, който го е убил! Оправдава ли това жената, която ме е любила, да вярва, че аз съм убиец и дори нещо по-лошо? — Той спря и пак я изгледа с неизмерим укор в погледа. Розамунд се беше отпуснала на стола, полюляваше се на него и чупеше ръце; лицето й бе маска на неописуема мъка.

— Можете ли да посочите какво друго доказва то, сър? — запита сър Джон и в гласа му прозвуча нотка на съмнение.

Сър Оливър долови тази нотка и от устните му се изтръгна стон.

— О, милостиви боже! — възкликна той. — Във вашия глас звучи съмнение, а в нейния го няма. По-рано бяхте мой враг, след което сключихме невдъхващо доверие примирие, и въпреки това дори вие можете да се съмнявате, че съм извършил това нещо. А тя… която ме е любила, не вижда възможност дори да се съмнява!

— Сър Оливър — отвърна му Розамунд, — извършеното от вас разби моето сърце. Все пак, като зная всичките оскърбления, които са ви довели до него, мисля, че бих могла да ви простя, макар че вече не бих могла да стана ваша съпруга. Казвам, че бих могла да ви простя, ако не беше подлото ви отричане.

Пребледнял, той я изгледа за миг, обърна се и се запъти към вратата. Там се спря.

— Мисълта ви ми е доста ясна — каза той. — Вие желаете да бъда съден за това деяние. — Той се изсмя. — Кой ще ме обвини пред съдиите? Вие ли, сър Джон?

— Ако госпожица Розамунд пожелае — отвърна Килигрю.

— Добре! Тъй да бъде. Но не мислете, че съм от онези, които ще допуснат да ги изпратят на бесилката само с тия жалки доказателства, с които се задоволява тази дама. Ако някой обвинител дойде да блее за кървавата следа към моята врата и за известни думи, които вчера съм изрекъл в гнева си, ще приема да бъда съден… но то ще бъде съд чрез двубой над трупа на моя обвинител. Това е мое право и аз ще го използувам докрай. Съмнявате ли се в божието правосъдие? Аз го призовавам тържествено да отсъди между мене и този човек. Ако съм виновен в това престъпление, нека господ изсуши ръката ми, когато вляза в двубоя.

— Самата аз ще ви обвиня — глухо рече Розамунд. — И ако искате, можете да предявите правата си и да ме заколите, както сте заклали него.

— Бог да ти прости, Розамунд! — рече сър Оливър и излезе. Той се завърна в къщи с буря в сърцето. Не знаеше какво може да му донесе бъдещето, но изпитваше такова отвращение от Розамунд, че в гърдите му не оставаше място за отчаяние. Не бива да го обесят. Ще се отбранява с нокти и зъби и пак няма да допусне да пострада Лайонел. Ще се погрижи за това. И тогава мисълта за Лайонел малко промени настроението му. Колко лесно би могъл да опровергае обвинението им, колко лесно би могъл да я накара да падне на гордите си колене и да го моли за прошка! Би могъл да го направи с една дума, ала се боеше с тази дума да не изложи на опасност брат си.

В спокойните, тихи часове на тази нощ, когато лежеше буден в леглото си и разглеждаше всичко, без да се горещи, в схващанията му се появи промяна. Той си преповтори всички доказателства, довели Розамунд до заключенията й, и се видя принуден да признае, че трябва до известна степен да я оправдае. Ако тя му беше сторила зло, той беше й сторил по-голямо. Години наред девойката беше слушала всички отровни неща, разказвани за него от враговете му, а неговата дързост му беше спечелила доста врагове. Розамунд бе отхвърляла всичко, понеже го любеше. Това доведе до влошаване на отношенията й с нейния брат, а ето че сега цялата тежест падаше върху й; разкаянието имаше своя дял в жестокото й убеждение, че Питър Годолфин е паднал от неговата ръка. Сигурно й се струваше, че донякъде е била съучастничка в убийството му поради непреклонността, с която бе продължавала да люби мъжа, мразен от брат й.

Сега сър Оливър я разбра и стана по-милостив в преценката си спрямо нея. Би била свръхчовек, ако не изпитваше онова, което, както го виждаше сега, трябваше да изпитва. А тъй като противодействията се измерват с духовните увлечения, които ги предизвикват, напълно естествено бе сега страстно да мрази онзи, когото бе любила също така страстно.

Това бе тежък кръст. И въпреки всичко заради Лайонел трябваше да го носи, доколкото му позволяваха силите. Лайонел не биваше да бъде принесен в жертва на неговото себелюбие заради постъпка, която бе напълно оправдателна за самия Лайонел. Би било действително подло дори да помисли за подобен изход.

Обаче ако сър Оливър не помисляше за това, Лайонел мислеше и тръпнеше през тези дни от ужас — ужас, който прогонваше съня и подхранваше треската, тъй че на втория ден след печалното произшествие той заприлича на привидение, с хлътнали очи, изнемощял. Сър Оливър му се поскара, и то в такъв дух, че да му върне самообладанието. Толкова повече, че в този ден имаше и друга новина, която трябваше да го успокои: на съдиите в Труроу било донесено за случката и за отправеното обвинение, но те решително отказали да се занимават с този въпрос. Причината бе, че един от тях бил същият мастър Антони Бейн, който бе присъствувал на оскърблението, нанесено на сър Оливър. Той заявил, че каквото и да се е случило на мастър Годолфин като последица от постъпката му, то не било нищо друго освен заслуженото, нищо повече от онова, което сам си е навлякъл, и съдията оповестил решението си, че съвестта му на почтен човек не му позволява да издаде заповед за задържане.

Сър Оливър се научи за новината от другия свидетел, свещеника, който сам беше пострадал от грубостта на Годолфин и който, макар и да бе човек на божието слово и на мира, напълно поддържаше решението на съдията — или поне тъй твърдеше.

Сър Оливьр му благодари, като подчерта, че било много любезно от негова страна и от страна на мастър Бейн да вземат такова становище, но не пропусна да го увери, че няма пръст в това престъпление, колкото и обстоятелствата да говорят против него.

Обаче когато подир два дни дочу, че цялата околност кипяла срещу мастър Бейн поради взетото от него становище, сър Оливър извика свещеника и отиде с него в дома на съдията в Труроу, за да представи известни доказателства, които беше премълчал пред Розамунд и сър Джон Килигрю.

— Мастьр Бейн — започна той, когато тримата се затвориха в библиотеката на този господин, — аз чух за справедливото и благородно решение, взето от вас, и дойдох да ви поблагодаря и да изкажа моите почитания за вашата смелост.

Мастър Бейн тежко се поклони. Той бе човек, надарен от природата с тежест.

Но понеже не желая вашата постъпка да повлече лоши последици, дойдох да ви представя доказателства, че сте действували по-справедливо, отколкото допускате, и че аз не съм убиецът. — Не сте ли? — е изумление се провикна мастър Бейн.

— О, уверявам ви, ще видите, че не се опитвам да ви заблудя. Както ви казах, аз мога да ви представя доказателство и дойдох да то сторя, преди времето да го направи невъзможно. Не желая да го разгласявам, мастър Бейн, но ще ви моля да издадете някакво удостоверение, което би задоволило съдилищата, ако в бъдеще вьпросът бъде отнесен по-горе, както по всяка вероятност ще стане. Това бе ловка защита. Доказателството не се носеше от него, а от Лайонел, но времето щеше да го заличи. А ако в бъдеще се оповестеше онова, което се канеше да покаже сега той, щеше да е твърде късно да го търсят другаде.

— Уверявам ви, сър Оливър, дори и да бяхте го убили след всичко, което стана, не бих могъл да ви сметна виновен в нещо повече, освен в наказанието на един груб и дързък оскърбител.

— Зная, сър. Но не беше тъй. Една от уликите против мене — всьщност главната — е тази, че от трупа на Годолфин до моята врата водела кървава следа.

Двамата господа наостриха слух. Свещеникът го наблюдаваше, без да мигне.

— Логичното, струва ми се, неоспоримото заключение е, че убиецът трябва да е бил ранен в сбиването. Кръвта надали е могла да бъде на жертвата, следователно е била на убиеца. Че убиецът е бил действително ранен, е установено, понеже по сабята на Годолфин е имало кръв. Сега, мастър Бейн, и вие, сър Андрю, ще бъдете свидетели, че по тялото ми няма дори и драскотина от последно време. Ще се съблека пред вас гол, както когато за първи път съм имал нещастието да се явя на този свят, и вие ще го установите. След това ще ви помоля, мастър Бейн, да съчините споменатото удостоверение. — И при тези думи той свали дрехата си.

— Но тъй като не желая да дам на тези тъпаци, които ме обвиняват, такова удовлетворение, за да не си помислят, че ме е страх от тях, трябва да ви помоля, господа, да запазите всичко в пълна тайна, докато оповестяването му се наложи от обстоятелствата.

Те разбраха основателността на предложението му и се съгласиха, все още изпълнени с недоверие. Но когато направиха проверката, и двамата останаха съвършено поразени, защото всичките им предположения бяха опровергани. Мастър Бейн естествено издаде необходимото удостоверение, подписа го и го скрепи с печата си, а сър Андрю добави своя подпис и печат като свидетел.

С този пергамент, който трябваше да му послужи за защита в случай на бъдеща нужда, сър Оливър се завърна у дома с повдигнат дух. Защото, щом това станеше безопасно, този пергамент можеше да се представи пред очите на сър Джон Килигрю и Розамунд и може би всичко щеше да се уреди.