Рафаел Сабатини
Морският ястреб (10)

ГЛАВА ВТОРА
ВЕРООТСТЪПНИКЪТ

Как беше станало така, че Сакр-ел-Бар, Ястребът на морето, мюсюлманският морски разбойник, бичът на Средиземно море, страшилището на християните и любимецът на Асад-ед-Дин, пашата на Алжир, да е същият сър Оливър Тресилиън, корнуолският благородник от Пенароу, е описано надълго и нашироко в хрониката на лорд Хенри Гоуд. Негова светлост ни показва колко крайно изненадващо му се е видяло горното обстоятелство чрез скучната изчерпателност, с която проследява стъпка по стъпка това изключително преобразяване. Той му посвещава цели два тома от осемнадесетте, които ни е оставил. Всичко това обаче може успешно да бъде обобщено в една кратка глава.

Сър Оливър бе един от малцината, спасени от удавяне от испанския кораб, който потопи „Лястовичка“; между тях бе и Джаспър Ли, капитанът. Всички бяха отведени в Лисабон и там предадени на съда на Светата инквизиция. Понеже всички бяха друговерци — или поне почти всички, — най-подходящо и належащо бе братята от ордена „Св. Доминик“ да се занимаят на първо място с обръщането им в правата вяра. Сър Оливър произхождаше от семейство, което никога не се беше славило с непоклатими верски схващания, и положително нямаше намерение да изгори жив, щом приемането на чужди убеждения относно крайно съмнителния задгробен живот щеше да бъде достатъчно, за да го спаси от кладата. Той прие католическото кръщение с почти презрително безразличие. Колкото за Джаспър Ли, близо до ума е, че по гъвкавост на съвестта си капитанът не падаше по-долу от сър Оливър и съвсем не беше от хората, които ще се оставят да ги опекат заради някаква си вяра.

Естествено в светата църква настъпи голяма радост, когато тези две нещастни души бяха спасени от сигурната гибел, която ги беше очаквала преди. Като новопокръстени, те бяха горещо посрещнати и над тях се проляха обилни благодарствени сълзи от ревнителите на бога. Толкова за тяхното вероотстъпничество. Те напълно се очистиха, като надлежно, със свещ в ръка и вретище на раменете, се покаяха на събрание, състояло се на площада в Лисабон. Църквата ги освободи с благословия и напътствие да постоянствуват в спасителния път, посочен от нея с такова благосмирение.

Всъщност това освобождение се равняваше на отхвърляне. Последицата беше, че те бяха върнати на светските власти, а на светските власти тепърва предстоеше да ги накажат за престъпленията им по моретата. Вярно е, че никакво престъпление не можеше да се докаже. Ала съдът се задоволи да постанови, че отсъствието на престъпно деяние било естествена последица от липсата на благоприятен случай. Наопаки, той отсъди, че без съмнение при наличност на удобен случай престъплението е щяло да бъде извършено. Тази увереност почиваше на факта, че когато испанският кораб дал изстрел над „Лястовичка“ като покана да спре, той продължил своя път. Тъй, с несъкрушимата кастилска логика, бе доказана нечистата съвест на неговия капитан.

От друга страна, капитан Ли възрази, че бил подбуден към това действие от недоверието си към испанците и от твърдото си убеждение, че всички испанци са пирати, от които трябва да се пази всеки честен моряк, съзнаващ, че не е достатъчно добре въоръжен. Това бе защита, която не можа да му спечели благоразположението на тесногръдите му съдии.

Сър Оливър усърдно доказваше, че не е принадлежал към екипажа на „Лястовичка“, че бил благородник, озовал се на борда съвсем против волята си, и бил жертва на разбойническо отвличане, извършено от продажния му капитан. Съдът изслуша защитата му с уважение и пожела да узнае неговото име и звание. Сър Оливър бе дотолкова непредпазлив да им каже истината. Последиците бяха крайно поучителни за него; те му показаха с каква последователност се попълват испанските архиви. Съдът представи книжа, които дадоха възможност на неговите съдии да му разкажат повечето от онази част на живота му, която беше прекарал по моретата, и да изтъкнат множество неблагоприятни дребни обстоятелства, отдавна забравени от него, които сега си припомни и които положително не можеха да допринесат за облекчаване на присъдата му.

Не е ли бил в Барбадос в еди-коя си година и не е ли пленил там галеона^[1] „Мария де лас Долорес“? Какво друго е било това, ако не разбойническа и пиратска постъпка? Не беше ли потопил преди четири години испанска карака^[2] в залива Фунчал? Не е ли участвувал с оня пират Хокинз в случката при Сан Хуан де Ульоа? И тъй нататък. Въпросите се сипеха върху му и го погълнаха без остатък.

Той вече почти съжаляваше, че си беше дал труда да приеме кръщението и всичко, свързано с него, от страна на доминиканските братя. Започна да му се вижда, че си е губил времето и се е спасил от църковната клада само за да увисне на светското въже като жертва на отмъстителните богове на разгневена Испания.

Чак дотам обаче не се стигна. По онова време средиземноморските галери имаха крещяща нужда от хора и на това обстоятелство сър Оливър, капитан Ли и още неколцина от злополучния екипаж на „Лястовичка“ дължеха живота си, макар и да подлежи на съмнение дали някой от тях го е сметнал за много утешително. Оковани двама по двама, глезен за глезен, само с по няколко брънки помежду, те се присъединиха към доста голямото стадо от несретници, което бе подкарано през Португалия в Испания, а после на юг, към Кадис. Сър Оливър видя капитан Ли за сетен път на утрото, когато потеглиха от вонящия лисабонски затвор. Оттогава нататък, през цялото уморително пътуване, всеки от тях знаеше, че другият е някъде в това окаяно множество от роби гребци, но никога вече не се срещнаха лице с лице.

В Кадис сър Оливър прекара един месец в широко, заградено място, отворено към небесата, но въпреки това неописуемо мръсно — място на нечистотии, болести и неподдаващи се на описание страдания, подробности за които любопитният може да потърси сам в хрониката на лорд Хенри. Те са прекалено отвратителни, за да бъдат разказани тука.

В края на този месец той бе сред хората, подбрани от един офицер за галерата, предназначена да отведе инфантата в Неапол. Дължеше го на здравата си природа, успешно устояла на заразите в това зловонно място на терзания, както и на чудесните си мишци, които офицерът удряше и опипваше, сякаш купуваше товарно животно, понеже всъщност тъкмо това и правеше.

Галерата, на която бе изпратен нашият благородник, бе кораб с петдесет весла, всяко движено от по седем души. Те седяха на нещо като стълба, издигната по наклона на веслото, която започваше от прохода по средата на кораба и слизаше до ниските бордове. Мястото, отредено на сър Оливър, бе до самия проход. Тук, съвършено гол, както майка го е родила, той бе прикован към пейката и в тези вериги, да го кажем още отсега, остана без нито миг прекъсване цели шест месеца.

Между него и твърдата дъска на седалката нямаше нищо освен изтъркана и мръсна овча кожа. От единия до другия си край пейката не беше по-дълга от десет стъпки, докато разстоянието, отделящо я от средната редица, бе едва четири стъпки. В това нищожно пространство от десет на четири стъпки сър Оливър и шестимата му другари гребци влачеха жалкото си съществуване ден и нощ, понеже спяха във веригите си на веслото, без да имат достатъчно място да се изтегнат.

Скоро сър Оливър се закали и привикна към това неописуемо съществуване, към живата смърт на роба от галерата. Но това първо дълго пътуване до Неапол щеше завинаги да остане най-страшната преживелица в неговия живот. По шест или осем безкрайни часа наред, а веднъж и цели десет часа трябваше да гребе без нито миг прекъсване. Сложил единия крак на напречната дъска, а другия на предната пейка, стиснал своята част от това ужасно тежко, петнадесет стъпки дълго весло, той превиваше гръб, налягаше напред и нагоре, за да не се блъсне в гърбовете на пъшкащите потни роби пред него, след това издигаше края, тъй че да потопи лопатата във водата, и здраво стиснал дръжката, ставаше от мястото си, за да употреби цялата си тежест при дърпането, сетне падаше с издрънкване на веригата върху стенещата пейка, изхвърляше се пак напред и все тъй, докато му се завиеше свят, пред очите му тъмнееше, устата се напукваше и цялото тяло се превръщаше в трептяща, напрегната болка. Тогава се стоварваше жестокият удар от камшика на боцмана, за да поднови силите при най-малкото отпускане, а понякога и за да остави кървава рязка на голия му гръб.

Така ден след ден, кога изнемогващ и обгорен от безмилостното южно слънце, кога зъзнещ от нощната роса през време на съня, който не даваше отмора в това свито положение, неописуемо мръсен и разчорлен, с коса и брада, сплъстени от безконечното потене, окъпван само от твърде оскъдните по това годишно време дъждове, почти задушен от смрадта на жалките си другари и измъчван от гнусните пълзящи гадинки, гъмжащи в гниещите овчи кожи и бог знае какви други мръсотии в този плаващ ад. Хранеха го оскъдно с червясали сухари и отвратителна бъркоч от залоен ориз, да пие му даваха възтопла, често пъти застояла вода освен в случаите, когато гребането продължеше повече от обикновеното време и боцманите тикаха парчета натопен във вино хляб в устата на изнемогващите роби, за да поддържат силите им.

При това пътуване избухна скорбут, а имаше и други болести между гребците, без да споменаваме гнойните рани, придобити от търкането о пейката, които никой не можеше да избегне и всеки трябваше да понася според силите си. С победените от болестта роби или с онези, които, стигнали предела на своята издръжливост, си позволяваха да припаднат, боцманите се справяха набързо. Болните изхвърляха през борда, припадналите измъкваха в прохода или на мостика и ги бичуваха, за да ги съживят; ако не се свестяваха, продължаваха да ги бият, докато се превърнеха в страхотна кървава маса, която хвърляха в морето.

Веднъж или дваж, когато стояха по посока на вятъра и вонята на робите се издигна от кърмата и стигна изящната позлатена задна палуба, на която пътуваше инфантата и нейната свита, кормчиите получиха нареждане да обърнат галерата и в продължение на дълги уморителни часове робите трябваше да я задържат в това положение и лекичко да гребат срещу вятъра, за да не бъдат отнесени.

Броят на умрелите през първата седмица на това пътуване достигна близо четвърт от общото число. Ала на носовата част имаше запас от роби и с тях запълваха празните места. Само най-годните успяха да преживеят това ужасно изпитание.

Сър Оливър беше от тях, от тях бе и най-близкият му съсед по весло, снажен, здрав, безстрастен млад мавър, който не роптаеше и приемаше съдбата си с твърдост, будеща възхищение у сър Оливър. Дълги дни не бяха разменили нито дума, като мислеха, че поради различието във вярата трябва да се смятат за врагове, макар да бяха другари по нещастие. Но една вечер, когато някакъв стар евреин, паднал в блажено безсъзнание, бе измъкнат и бит според установения обичай, сър Оливър случайно забеляза как облеченият с алена роба прелат, който придружаваше инфантата, наблюдава от перилата на палубата със студени безмилостни очи, и бе обзет от такъв гняв при вида на цялата безчовечност и ледено безсърдечие на този уж призван служител на кроткия и милостив спасител, че гласно прокле всички християни изобщо и този облечен в алено княз на църквата в частност.

Той се обърна към съседа си мавър и му заговори на испански. — Преизподнята — възкликна той — положително е била създадена за християните и сигурно затова те се мъчат да оприличат на нея и земята!

За негово щастие скърцането и плясъкът на веслата, дрънкането на веригите и острото плющене на бича върху нещастния евреин бяха достатъчни да заглушат гласа му. Обаче мавърът го чу и черните му очи заблестяха.

— Там ги очаква седем пъти напалена пещ, о, братко — отвърна той с увереност, която, изглежда, бе извор на твърдостта му. — Но не си ли и ти християнин?

Мавърът говореше на оня чудноват език на североафриканското крайбрежие, оня лингва франка, който звучеше като някакво френско наречие, изпъстрено с арабски думи. Обаче сър Оливър разбра смисъла почти по усет. Той му отвърна пак на испански, тъй като, макар и да не говореше на този език, ясно бе, че мавърът го разбира.

— Отричам се от този час — отговори той в гнева си. — Не признавам никоя вяра, в чието име се вършат подобни неща. Погледни само това алено изчадие на ада там горе. Виж колко превзето помирисва парфюмираната си кърпичка, да не би светите му ноздри да се осквернят от изпаренията на нашите страдания. И все пак ние сме божи създания, сътворени по божия образ също както и той. Какво знае той за бога? За него вярата е като доброто вино, обилната храна и нежните жени. Той проповядва самоотрицанието като единствен път към небето и неговите собствени догми му навличат проклятие. — Сър Оливър изръмжа непристойна ругатня и блъсна грамадното весло напред. — Аз и християнин? — провикна се той и се изсмя за първи път, откакто бе закован за тази пейка на мъчението. — Аз скъсвам с християните и християнството!

— Ние принадлежим на бога и при него ще се върнем — рече мавърът.

Така възникна приятелството между сър Оливър и този човек, който се казваше Юсуф-бен-Мохтар. Мюсюлманинът си въобрази, че в лицето на сър Оливър вижда душа, белязана с милостта на аллаха, душа, узряла да възприеме учението на пророка. Юсуф бе благочестив и се зае с обръщането на другаря си роб в правата вяра. Ала сър Оливър го слушаше с безразличие. След като бе отхвърлил едно верую, трябваше да намери много предимства в някое друго, за да го възприеме, а му се струваше, че по-рано беше чувал християнството да се възхвалява за същите ония великолепни неща, изтъквани от Юсуф във възхвала на исляма. Но той запази тези разсъждения за себе си, а междувременно общуването с мюсюлманина му даде възможност да изучи лингва франка, тъй че след шест месеца започна да го говори като мавританец, с цялата мюсюлманска цветистост и още по-изпъстрен с арабски.

Към края на тези шест месеца стана събитието, което върна свободата на сър Оливър. А междувременно неговите ръце и крака, които винаги се бяха отличавали с по-голяма от обикновената сила, бяха придобили слонска мощ. Така ставаше с гребците. Хората или умираха от преумора, или техните мишци и жили се каляваха за изискванията на безпощадния труд. В течение на тези шест месеца сър Оливър се беше превърнал в човек от стомана и желязо, недостъпен за умората, с почти свръхчовешка издръжливост.

Завръщаха се у дома след пътуване до Генуа, когато една вечер, на минаване край Минорка на Балеарските острови, бяха изненадани от четири мюсюлмански галери, които се плъзнаха иззад един нос, за да ги заобиколят и нападнат.

На борда на испанския кораб се разнесе ужасният вик „Асад-ед-Дин“ — името на най-страшния мюсюлмански корсар след смъртта на италианския вероотстъпник Окиали, известен като Али паша, който бил убит при Лепанто. На палубата екнаха тръби и забиха барабани; испанците с шлемове и ризници, въоръжени с каливери^[3] и копия, се приготвиха да отстояват своя живот и свобода. Топчиите се втурнаха при кулверините. Но първо трябваше да се запали огън, да се възпламенят фитилите, а в бъркотията се изгуби много време — толкова много, че дори един топ не можа да гръмне, когато куките на първата галера вече издрънчаха и се закачиха за борда на испанския кораб. Сътресението от сблъскването беше ужасяващо. Бронираният нос на мюсюлманската галера тази на самия Асад-ед-Дин — нанесе на испанеца кос удар в средната част, който раздроби петнадесет от веслата, като да бяха сноп сухи съчки.

От робите се изтръгна вик, последван от такива жалостни стонове, каквито могат да издават само прокълнатите в ада. Близо четиридесет души бяха ударени от дръжките на веслата, полетели срещу тях. Някои бяха убити на място, други лежаха безчувствени и смазани, някои с пречупен гръбнак, други с раздробени крайници и ребра.

Сър Оливър положително щеше да бъде един от тях, да не бяха предупреждението, съветът и примерът на Юсуф, който бе добре запознат с морските битки и ясно предвиди какво ще се случи. Той изхвърли веслото, колкото можеше по-нагоре и напред, като накара и другите на пейката да сторят същото. После се смъкна на колене, пусна греблото и се сви, докато раменете му се изравниха с пейката. Беше извикал на сър Оливър да последва примера му, а сър Оливър, без дори да разбере какво означава тази уловка, ала доловил нейната важност от настойчивостта на другаря си, мигновено се подчини. Веслото бе ударено в следния миг и преди да се пречупи, полетя обратно, сплеска главата на един от робите на пейката и смъртно нарани другите, но мина тъкмо над главите на сър Оливър и Юсуф. След миг телата на гребците от предната пейка се стовариха отгоре им с викове и проклятия.

Когато сър Оливър се изправи, боят беше започнал. Испанците бяха дали залп от своите каливери и гъст облак дим беше надвиснал над борда. През този дим се устремиха корсарите, водени от висок, сух, възстар мъж с развята бяла брада и мургаво орлово лице. На белоснежната му чалма блестеше полумесец от изумруди, над чалмата се издигаше върхът на стоманен шлем, а тялото му бе закрито от ризница. Той размахваше грамаден ятаган, под който испанците падаха като класове под сърпа на жетваря. Той се биеше за десет души, а в негова подкрепа се изсипваше безкраен порой от мюсюлмани, които крещяха: „Дин! Дин! Аллах, Аллах!“ Испанците отстъпваха все по-назад и по-назад пред този неудържим пристъп.

Сър Оливър забеляза, че Юсуф напразно се мъчи да се освободи от веригата си, и му се притече на помощ. Той се наведе, сграбчи я с две ръце, опря крак на пейката, напъна се с всичка сила и изтръгна скобата от дървото. Юсуф беше свободен, ако не се смята, разбира се, парчето тежка верига, която висеше на глезена му. На свой ред той оказа същата услуга на сър Оливър, макар и не толкова бърза, защото, при все че беше здрав мъж, или силата му не се равняваше на тази на корнуолеца, или скобата е била забита в по-здраво дърво. Но накрая тя се поддаде и сър Оливър също бе свободен. Тогава той сложи окования с веригата крак на пейката и със скобата, която продължаваше да виси на края, отвори брънката, която я придържаше към глезена.

Свършил това, той пристъпи към отмъщението. Сър Оливър закрещя „Дин!“ не по-слабо от когото и да било от нападателите мюсюлмани и се нахвърли върху тила на испанците, размахал веригата си. В неговите ръце тя се превърна в страхотно оръжие. Сър Оливър я употребяваше като бич, удряше с нея наляво и надясно, тук спукваше някоя глава, там разбиваше някое лице, докато си проби път право през тълпата на испанците, които, втрещени от това неочаквано нападение откъм гърба, не направиха почти никакъв опит да му се отплатят. Подир него, развъртял останалото триметрово парче от счупеното весло, вървеше Юсуф.

След това сър Оливър призна, че помни много малко от случилото се в тези мигове. Когато дойде напълно на себе си, боят беше вече свършил, няколко корсари с чалми стояха на стража около купчинката испанци, други разбиваха вратите на кабината и измъкваха струпаните там сандъци, трети, въоръжени със секачи и чукове, минаваха край пейките и освобождаваха останалите живи роби, мнозинството от които бяха чеда на исляма.

Сър Оливър се намери лице в лице с белобрадия предводител на корсарите, който се подпираше на ятагана си и го разглеждаше с весел и същевременно изумен поглед. Голото тяло на нашия благородник беше опръскано от глава до пети с кръв, а в дясната си ръка той все още стискаше оня къс от желязната верига, с който беше нанесъл такова страхотно поражение. Юсуф стоеше до корсарския предводител и бързо говореше.

— В името на аллаха, имало ли е някога друг толкова юначен боец! — провикна се корсарят. — Силата на пророка трябва да е в него, щом може тъй да помита неверните свини.

Сър Оливър свирепо се ухили.

— Върнах им част от ударите на техния бич с лихвите! — каза той.

Тези бяха обстоятелствата, при които се срещна със страшния Асад-ед-Дин, пашата на Алжир, и това бяха първите думи, разменени между тях.

Скоро с галерата на самия Асад сър Оливър потегли за Варвария. На кораба го измиха и му обръснаха главата, като оставиха само един перчем, за който пророкът трябваше да го хване и издигне на небето, когато се изпълнеше писаното за земната му съдба. Той не се възпротиви. Измиха го, нахраниха го и го оставиха да почива, а щом сториха за него всичко това, можеха да направят и всичко, каквото пожелаят. Най-сетне, облечен с широки, непривични за него одежди и с чалма, увита на главата, сър Оливър бе отведен на палубата, където под един навес седеше Асад с Юсуф, и той разбра, че в съгласие със заповедите на Юсуф с него се бяха държали като с правоверен.

Юсуф-бен-Мохтар се оказа много важна личност, племенник на Асад-ед-Дин и любимец на пълномощника на аллаха в самата Висока порта — човек, чието пленяване от християните било дълбоко оплаквано. Ето защо и освобождението му от това робство бе повод за ликуване. След избавлението той си спомни за своя другар по весло, по отношение на когото впрочем и самият Асад-ед-Дин бе проявил най-голямо любопитство, защото старият корсар не обичаше на тоя свят нищо повече от добрия воин, а както се кълнеше, през целия си живот не бил виждал равен на този снажен роб гребец, нито нещо подобно на извършеното от него с тази смъртоносна верига. Юсуф го осведоми, че този мъж бил плод, узрял достатъчно, за да бъде откъснат от пророка, че бил белязан с милостта на аллаха и по дух трябвало вече да се смята за добър мюсюлманин.

Когато сър Оливър се яви пред Асад-ед-Дин умит, напарфюмирай и пременен с бял халат и чалма, които го правеха да изглежда още по-висок, отколкото беше, корсарят му съобщи, че ако влезел в редовете на вярната челяд на пророка и посветял силата и смелостта, с които е надарен от единния аллах, за процъфтяването на правата вяра и за наказване на враговете на исляма, очаквали го големи почести, богатство и високо звание.

От цялото това предложение, изложено надълго и нашироко, богато украсено с източно многословие, единственото изречение, което се загнезди в доста объркания му ум, бе това за наказване враговете на исляма. Той схвана, че враговете на исляма бяха и лични негови врагове, сетне разсъди, че те има за какво да бъдат наказани и че да вземе участие в това наказване, би било изключително приятна задача. Сър Оливър обмисли направеното му предложение. Прецени също, че в противния случай — ако откаже да прегърне предлаганата му вяра — ще бъде изпратен отново на веслото, но този път на мюсюлманска галера. А на това занятие отдавна се беше наситил и след като го бяха измили и върнали към нормалните усещания на чисто човешко същество, разбра, че колкото и безгранична да е смелостта му, не би могъл да си представи връщане при веслото. Ние видяхме колко леко се беше отрекъл от вярата, в която бе възпитан, в полза на католическото изповедание и колко жестоко бе излъган в очакванията си. Сега той премина със същата лекота и към исляма, но с много по-голяма печалба. Толкова повече, че прегърна вярата на Мохамеда с известен дял дълбоко убеждение, което бе напълно липсвало при предишното му вероотстъпничество.

През времето, прекарано на борда на испанската галера, както вече ни е известно, сър Оливър беше дошъл до заключението, че християнството, както се прилагаше в неговото време, представлява жестока подигравка, от която светът би трябвало да се освободи. Нямаме основание да предполагаме, че убеждението му в погрешността на християнството е отивало чак дотам, щото да повярва в непогрешимостта на исляма, нито пък, че преминаването му към вярата на Мохамеда не е било само привидно. Ала принуден да избира между пейката на гребеца и горната палуба, между веслото и ятагана, той смело и решително направи единствения възможен избор, който в неговия случай водеше към свобода и живот.

По този начин той бе приет в редовете на правоверните, чиито шатри ги очакват в рая, сред градина, вечно пълна с плодове, край реки от мляко, вино и бистър мед. Той стана кехая или адютант на Юсуф на галерата, водена от този корсар, взе участие като негов помощник в десетина нападения, в които така се прояви и изпъкна, че скоро се прочу в редовете на средиземноморските разбойници. Подир близо шест месеца край бреговете на Сицилия, в бой с една от галерите на Вярата — както се наричаха корабите на малтийските рицари, — Юсуф бе смъртно ранен тъкмо в момента на победата. След час той издъхна в прегръдките на сър Оливър, като го посочи за свой заместник на галерата и заповяда на всички сляпо да му се подчиняват до завръщането им в Алжир и до обявяването на по-нататъшната воля на пашата.

Воля на пашата бе да потвърди предсмъртното желание на своя племенник и сър Оливър се видя пълновластен заповедник на галерата. От този час той стана Оливър-реис, но неговата смелост и жестокост много скоро му спечелиха името Сакр-ел-Бар, Ястреба на морето. Славата му се разрасна бързо и се простря отвъд безбрежното море до самите брегове на християнския свят. Скоро той стана адютант на Асад, заместник-началник на всички алжирски галери, което го правеше всъщност главнокомандуващ, тъй като Асад вече остаряваше и все по-рядко се впущаше по море. Сакр-ел-Бар извършваше нападенията от негово име и вместо него. Храбростта, ловкостта и неизменното щастие му помагаха никога да не се връща с празни ръце.

За всички бе ясно, че той е благословен от аллаха, че е бил избран от аллаха да прослави исляма. Асад, който винаги го беше уважавал, обикна сър Оливър. Като дълбоко благочестив човек, можеше ли да постъпи другояче спрямо този, към когото благият и милостивият проявяваше такова явно предпочитание? Всички бяха, уверени, че когато Асад-ед-Дин завърши земния си път, Сакр-ел-Бар ще го наследи в пашалъка на Алжир и по този начин Оливър-реис ще тръгне по стъпките на Барбароса, Окиали и други християнски вероотстъпници, станали корсарски князе на исляма.

Въпреки известната враждебност, породена от бързия му възход, за която скоро ще чуем по-големи подробности, само веднъж се изправи той пред опасността да изгуби влиянието си. Когато влезе една сутрин във вонещия алжирски затвор, около шест месеца след издигането му на предводителското място, той намери там двадесетина свои съотечественици и заповяда незабавно да им свалят оковите и да им възвърнат свободата.

Повикан да даде на пашата отчет за тази постъпка, сър Оливър се държа високомерно, тъй като в това беше единственото спасение. Той се закле в брадата на пророка, че щом ще размахва сабята на Мохамеда и ще служи на исляма по моретата, щял да му служи според своите разбирания, а едно от тези разбирания било собствените му съотечественици да останат неприкосновени за острието на същата тази сабя. Закле се, че ислямът нямало да изгуби от това и срещу всеки англичанин, комуто върнел свободата, щял да зароби двама испанци, французи, гърци или италианци.

Той се наложи, но само при едно условие: понеже пленените роби били собственост на държавата, ако желаел да ги освободи от това положение, трябвало първо да ги откупи. Тъй като след това щели да бъдат негова собственост, можел да разполага с тях, както намери за добре. Така мъдрият и справедлив Асад разреши появилата се мъчнотия, а Оливър-реис разумно се преклони пред решението му.

След тази случка Оливър-реис купуваше всичките заробени англичани, освобождаваше ги и намираше начин да ги върне в родината. Наистина това бе голям годишен разход, ала той скоро натрупа такива богатства, че можеше без затруднение да плаща този данък.

Като четете хрониката на сър Хенри Гоуд, може да дойдете до заключението, че във вихъра на този нов живот сър Оливър напълно е забравил случилото се в корнуолската му родина и обичаната от него жена, тъй лесно сметнала го за виновен в убийството на брат й. Може да вярвате в това, докато стигнете до разказа как веднъж между неколцината английски моряци, пленени и докарани в Алжир от Бускен-ел-Борак, станал сега негов заместник, той намери млад корнуолски момък от Хелстън, на име Пит, чийто баща беше познавал.

Той отведе момъка в хубавия дворец, който обитаваше близо до Баб-ел-Уеб, прие го като почетен гост и разговаря с него цялата лятна нощ — запитваше го ту за едного, ту за другиго и тъй постепенно изтръгна от Пит кратката история на родното си място за тези две години, изтекли, откак го беше напуснал. От това добиваме представа за тъжните копнежи, за дълбоката носталгия, които вероятно са били обхванали вероотстъпника, и за усилията му да ги уталожи с безкрайните си въпроси. Корнуолският момък му напомни рязко и болезнено за миналото, обратния път към което си беше пресякъл, когато бе станал мохамеданин и корсар. Единственият допустим извод е, че в тези нощни летни часове у него се е събудило разкаяние и неудържимо желание да се завърне. Розамунд трябваше да му отвори онази врата, която под натиска на нещастни обстоятелства беше хлопнал зад гърба си. В това, че тя ще го стори, щом узнае истината, той ни най-малко не се съмняваше. А сега вече нямаше защо да премълчава истината, нямаше за какво вече да прикрива подлия си природен брат, когото беше намразил толкова дълбоко, колкото го беше обичал преди.

Скришом сър Оливър написа обширно писмо, в което изложи всичко, случило се след отвличането му, и разказа цялата истина и за самото отвличане, и за постъпката, довела до него. Животописецът му изказва мнение, че това е било писмо, което е могло да изтръгне сълзи и от камък. Освен това то не съдържало само прочувствени уверения в невинност, нито пък необосновани обвинения срещу брат му. В него се говорело за съществуване на доказателства, които трябвало да разпръснат всяко съмнение. Той писал на Розамунд за свидетелството, съставено от мастър Бейн и приподписано от свещеника, което трябвало да й бъде предадено заедно с писмото. По-нататък я молел в случай на съмнение да потърси потвърждение за достоверността на документа от самия мастър Бейн. И след като сторела това, умолявал я да изложи всичко на кралицата и тъй да му осигури правото да се върне в Англия и да бъде освободен от всяка отговорност за последвалото вероотстъпничество, към което го подтикнали неговите страдания. Сър Оливър натовари младия корнуолец с дарове, даде му писмото със заръка да го връчи лично и го напъти как да намери документа, който трябваше да представи заедно с писмото. Скъпоценният пергамент бил оставен между страниците на старо ръководство за лов със соколи в библиотеката на Пенароу, където вероятно щял да го намери в същото състояние, тъй като брат му надали подозирал за съществуването му, а и не бил любител на книги. Пит трябвало да потърси в Пенароу Никълъс и да си осигури неговата помощ, за да се сдобие с този документ, ако още се е запазил.

След това Сакр-ел-Бар намери начин да препрати Пит в Генуа и там да го настани на английски кораб.

Подир три месеца получи отговор — писмо от Пит, което стигна до него чрез Генуа, тъй като този град бе в мирни отношения с алжирците и им служеше за съобщителен път с християнския свят. В това писмо Пит му съобщаваше, че изпълнил всичко, наредено му от сър Оливър: че намерил документа с помощта на Никълъс, лично се явил пред госпожица Розамунд Годолфин, която живеела сега при сър Джон Килигрю в Аруинак, и й предал писмото и пергамента, ала когато се научила от чие име идва, девойката запокитила пред очите му и едното, и другото в огъня и отпратила момъка, без да изслуша разказа му.

Сакр-ел-Бар прекара нощта на открито в благоуханната си градина, а робите му ужасено разправяха, че дочули стонове и ридания. Но ако сърцето му беше наистина ридало, то бе за сетен път; след туй той стана още по-непроницаем, по-безпощаден, жесток и подигравателен, отколкото когато и да било досега, и от този ден нататък вече не си направи труда да освободи от робство нито един англичанин. Сърцето му се превърна в камък.

И тъй, изминаха пет години от онази пролетна вечер, когато беше отвлечен от Джаспър Ли; славата му се разпростря, а името му се превърна в страшилище по моретата и цели флоти потегляха от Малта, от Неапол и Венеция, за да сложат край на него и на безпощадното му разбойничество. Ала аллах продължаваше да бди над него и Сакр-ел-Бар никога не влизаше в битка, без да изтръгне победа за ятаганите на исляма.

После, през пролетта на тази пета година, той получи ново писмо от корнуолеца Пит — писмо, което му показа, че благодарността не е изчезнала от този свят, както си беше мислил. Защото момъкът, когото беше освободил от робство, изключително от благодарност му пишеше да го осведоми за някои неща, които го засягаха. Това писмо отново разкървави старата рана; то направи нещо повече: нанесе му нова. От писмото научи, че Пит бил принуден от сър Джон Килигрю да даде показания за преминаването на сър Оливър към исляма, които дали основание на съда да обяви сър Оливър за човек, мъртъв пред закона, и да провъзгласи природения му брат мастър Лайонел Тресилиън за негов наследник. Пит уверяваше в крайното си огорчение, че бил насилен, без да го съзнава, да се отплати на сър Оливър с такава злина за оказаните му добрини и добавяше, че щял по-скоро да се съгласи да го обесят, отколкото да проговори, ако би могъл да предвиди последиците от показанията си.

Дотука сър Оливър прочете писмото, без да изпита друго чувство освен дълбоко презрение. Ала имаше и още нещо. По-нататък в писмото се разказваше, че госпожица Розамунд наскоро се е завърнала от двугодишен престой във Франция, за да се сгоди с неговия природен брат Лайонел, и че двамата щели да се венчаят през юни. Пит му съобщаваше, че женитбата била замислена от сър Джон Килигрю в желанието да види Розамунд омъжена и под закрилата на съпруг, тъй като сам той възнамерявал да тръгне по море и строял хубав кораб за пътуване до Източна Индия. Пит добавяше, че женитбата се посрещала с всеобщо одобрение и се смятала за много разумна стъпка за двата рода, защото щяла да слее в едно двата съседни имота — Пенароу и Годолфин Корт.

Оливър-реис се изсмя, когато стигна дотук. Изглежда, че женитбата се посрещаше с одобрение не сама по себе си, а защото чрез нея две парчета земя щяха да се слеят в едно. Това бе женитба на два парка, на два имота, на две площи обработваема земя и гора, а туй, че две човешки същества имаха някакво участие в нея, бе явно не повече от случайно обстоятелство.

Сетне иронията на всичко това завладя неговата душа и я заля с горчивина. След като го беше напъдила като предполагаем убиец на брат й, Розамунд щеше да приеме в обятията си истинския убиец. А той — това псе, този вероломен подлец! — от кои дълбочини на преизподнята черпеше той смелост да докара докрай лицемерието си? Нямаше ли сърце, нямаше ги съвест, чувство на почтеност, нямаше ли страх от бога?

Той разкъса писмото на късчета и се помъчи да изличи всичко това от ума си. Пит беше искал да му стори добро, а беше извършил жестокост. В усилията си да се отвлече от преследващите го мъчителни видения сър Оливър се впусна по море с три галери и по този начин след около две седмици се намери лице с лице с мастър Джаспър Ли на борда на испанския кораб, пленен от него при нос Спартел.