Рафаел Сабатини
Морският ястреб (33)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
ЗАЩИТНИЦАТА

Пред тежката кафява дъбова маса наредиха столове и офицерите насядаха с лице към отворената врата и слънчевия блясък на горната палуба, гърбом към другата врата и слюдените прозорци, които гледаха към прохода на кърмата. Централното място, поради длъжността си на кралски управител, зае лорд Хенри Гоуд и сега стана ясно защо беше сложил служебната си огърлица. Той щеше да председателствува извънредния съд. От дясната му страна седна сър Джон Килигрю, а до него един офицер на име Юлдън. Другите двама, чиито имена останаха неизвестни, седнаха от лявата страна на негова светлост.

За Розамунд сложиха стол в десния край на масата, откъм тясната й страна, та да я отделят от състава на съда. Тя седеше сега там с лакти на полираната повърхност, опряла лице върху полусключените си ръце, и съсредоточено разглеждаше петимата господа от състава на съда.

Отвън се чуха стъпки и някаква сянка преряза слънчевата светлина пред отворената врата. От средната палуба долетя неясна глъчка и смях. След това на входа се появи сър Оливър, охраняван от двама моряци с ризници, шлемове и извадени саби.

Той се спря за миг на прага и клепките му трепнаха, сякаш се бе стреснал, когато погледът му се спря върху Розамунд. Сетне по заповед на стражите влезе, пристъпи към масата, все още с вързани на гърба ръце, и застана малко по-напред от двамата воини.

Обвиняемият кимна небрежно на съда със съвършено спокойно изражение.

— Добро утро, господа — каза той.

Петимата го загледаха, без да отговорят, но погледът на лорд Хенри, когато се спря върху мюсюлманското облекло на корсаря, красноречиво изрази презрението, което, както сам той ни казва, изпълваше неговото сърце.

— Без съмнение вие знаете, господине — заговори след дълго мълчание сър Джон, — с каква цел сте доведен тука.

— Досещам се — отговори корсарят. — Но ни най-малко не се съмнявам в целта, с която ще бъда след малко изведен оттука. Обаче — невъзмутимо и сурово продължи той — от съдийските ви пози се сещам за излишната комедия, която възнамерявате да разиграете. Ако това ще ви позабавлява, уверявам ви, че нямам нищо против да ви доставя удоволствието. Ще забележа само, че може би любезността изисква да спестите на госпожица Розамунд мъката и отегчението от предстоящата ви работа.

— Госпожица Розамунд сама пожела да присъствува — навъсено каза сър Джон.

— Може би тя не си дава сметка… — забеляза сър Оливър.

— Аз й го обясних надълго и нашироко — прекъсна го почти злобно сър Джон.

Обвиняемият я изгледа, сякаш учуден, със сключени вежди. После сви рамене и се обърна пак към съдиите.

— В такъв случай няма какво да говорим повече — рече той. — Но преди да започнете, има друг въпрос, по който искам да се разберем. Условието за моето предаване беше да не бъде задържан никой друг. Вие си спомняте, сър Джон, че ми дадохте рицарската си дума. И въпреки това аз открих на вашия кораб човек, който доскоро бе заедно с мен на моята галеаса, някогашен английски моряк на име Джаспър Ли, когото сте задържали като пленник.

— Той уби мастър Лайонел Тресилиън — студено каза сър Джон.

— Може да е тъй, сър Джон. Но той е нанесъл удара, преди аз да сключа споразумението си с вас, и вие не можете да нарушите това споразумение, без да накърните честта си.

— Вие ли ще ни говорите за чест? — обади се лорд Хенри.

— За честта на сър Джон, ваша светлост — каза обвиняемият с подигравателно смирение.

— Вие сте тука, за да бъдете съден, господине — напомни му сър Джон.

— Така и предполагах. Това е удоволствие, срещу което се съгласихте да заплатите известна цена, а пък изглежда, че искате да изкористите една част от нея. Така изглежда, казвам. Защото предполагам, че задържането е станало случайно и че ще е достатъчно само да обърна вниманието ви върху въпроса за пленяването на мастър Ли.

Сър Джон заби очи в масата. Без съмнение честта му го задължаваше да освободи мастър Ли, каквото и да е направил този човек; освен това капитанът бе задържан без негово знание и той се научи едва по-късно.

— Какво да го правя? — ядно изръмжа той.

— Това ще решите вие, сър Джон. Но аз мога да ви кажа какво не бива да правите с него. Не бива да го държите като пленник, нито да го заведете в Англия, нито да му причините каквото и да било зло. Понеже задържането му, доколкото разбирам, е било чиста грешка, трябва да поправите тази грешка колкото можете по-добре. Достатъчно ще ми е да знам, че ще го направите, и няма нужда да казвам нищо повече. На вашите услуги, господа — добави той, за да им подскаже, че сега е напълно на тяхно разположение, и зачака.

Настъпи кратко мълчание, докато най-после лорд Хенри с непроницаемо изражение на лицето и враждебен, студен поглед се обърна към обвиняемия:

— Ние заповядахме да ви доведат тука, за да ви дадем възможност да изложите каквито и да било основания, поради които не бива да ви обесим незабавно, което е наше право.

Сър Оливър го изгледа почти развеселен и изненадан.

— Бога ми! — най-сетне рече той. — Никога не съм имал навика да хабя думите си.

— Страх ме е, че не ме разбрахте правилно, господине — отговори негова светлост и гласът му прозвуча меко и кадифено, както и подобаваше на съдийските му задължения. — В случай че държите на редовния съд, ние ще ви заведем в Англия, за да бъдете съден там.

— Но за да не градите върху това излишни надежди — намеси се с ожесточение сър Джон, — нека ви предупредя, че тъй като престъпленията, за които ще отговаряте, са извършени предимно в областта, подведомствена на лорд Хенри Гоуд, ще бъдете съден в Корнуол, където лорд Хенри има честта да бъде управител на нейно величество и върховен съдия.

— С което трябва да поздравим нейно величество — изискано забеляза сър Оливър.

— Можете да избирате, господине — продължи сър Джон, — дали искате да ви обесят на море, или на суша.

— Единственото, което не искам, е да бъда обесен във въздуха. Но едва ли ще си вземете бележка от желанието ми — дръзко отговори корсарят.

— Позволете да ви помоля, господине, да бъдете сериозен във ваш личен интерес — смъмри той обвиняемия.

— Признавам, че имам късмет, ваша светлост. Защото, ако ще ме съдите за пиратство, не бих могъл да пожелая по-опитен съдия по тези въпроси, по море или по суша, от сър Джон Килигрю.

— Радвам се, че съм заслужил вашето одобрение — язвително отвърна сър Джон. — Пиратството — добави той — е едно от най-дребните обвинения срещу вас.

Веждите на сър Оливър се вдигнаха и той изгледа редицата сериозни лица.

— Бог да ми е свидетел, че в такъв случай другите ви обвинения трябва да бъдат много убедителни, защото иначе, ако изобщо има правосъдие във вашите похвати, не е изключено да бъдете разочаровани в надеждите си да ме видите на въжето. Продължавайте, господа, с другите обвинения. Честна дума, започвате да ставате по-интересни, отколкото можех да се надявам.

— Можете ли да отрече пиратството? — запита лорд Хенри.

— Да го отрека ли? Не. Но отричам правото ви да ме съдите за него или правото на който и да е английски съд, тъй като не съм вършил никакво пиратство в английски води.

Лорд Хенри признава, че този отговор го накарал да млъкне и го объркал, понеже бил съвсем неочакван. От друга страна, това, което твърдеше обвиняемият, беше толкова очевидна истина, че бе трудно да се разбере как негова светлост не се е досетил за нея. Боя се, че въпреки заеманата от него съдийска длъжност негова светлост не беше много силен в правните науки. Обаче сър Джон, по-недосетлив или по-небрежен в тези неща, имаше готов отговор:

— Не дойдохте ли в Аруинак и не отвлякохте ли насилствено оттам…

— Чакайте, чакайте сега — добродушно го прекъсна корсарят. — Трябва да тръгнете отново на училище, сър Джон, за да научите, че отвличането не е пиратство.

— Наречете го отвличане, щом тъй искате — съгласи се сър Джон.

— Не ако искам, сър Джон. Ще го наречем с истинското му име, ако нямате нищо против.

— Вие издребнявате, господине. Но ние ще поправим тая работа ей сега. — И сър Джон удари с юмрук по масата, а лицето му леко се изчерви от яд. (Лорд Хенри много уместно порицава подобна проява на раздразнение в такъв момент.) — Не се преструвайте, че не знаете — продължи сър Джон, — че по английските закони отвличането е наказуемо със смърт. — Той се обърна към другите съдии: — В такъв случай, господа, с ваше съгласие няма да говорим вече за пиратство.

— Бога ми — забеляза лорд Хенри с мекия си глас, — и да искаме, не можем. — И с едно свиване на раменете той приключи въпроса: — Обвиняемият е прав в твърденията си. Този въпрос не ни е подсъден, като имаме предвид, че той не е вършил пиратство в английски води, нито пък, доколкото се простират нашите знания, против някой кораб, плаващ под английско знаме.

Розамунд се размърда. Тя бавно свали лакти от масата, кръстоса ръце и ги облегна на ръба й. Така, наведена напред, тя заслуша сега с някакво странно огънче в очите, с леко поруменели бузи, които говореха за необикновеното вълнение, предизвикано от признанието на лорд Хенри — признание, което чувствително намали обвиненията срещу подсъдимия.

Сър Оливър, който я наблюдаваше почти крадешком, забеляза това и се възхити, както се възхищаваше от самообладанието й изобщо. Напразно се мъчеше да долови какво е настроението й сега, след като се беше намерила в безопасност между приятели и защитници.

Но сър Джон, който мислеше единствено върху онова, което предстоеше да се направи, гневно побърза да продължи.

— Така да бъде — нетърпеливо се съгласи той. — Ще го съдим по обвиненията в отвличане и убийство. Имате ли да кажете нещо?

— Нищо, което би имало тежест за вас — отговори сър Оливър. И тогава внезапно премина от леко подигравателния си тон към тон, изпълнен с гняв. — Хайде да сложим край на тази комедия — възкликна той, — тази игра на съдебно заседание! Обесете ме и сложете точка или ме хвърлете в морето! Постъпете по пиратски, защото това е занаят, от който разбирате. Но за бога, недейте опозорява кралските пълномощия, като разигравате ролята на съдия!

Сър Джон скочи на крака с пламнало лице.

— Кълна се в небето, безочлив подлецо…

Но лорд Хенри го спря, като сложи ръка на ръкава му, за да го обуздае, и леко го подръпна обратно на мястото му. След това сам се обърна към обвиняемия:

— Господине, думите ви не са достойни за човек, който, каквито и да са престъпленията му, си е спечелил славата на корав и храбър войник. Делата ви са толкова добре известни — особено това, което ви принуди да избягате от Англия и да станете морски разбойник, както и появяването ви в Аруинак и отвличането, извършено там, — че осъждането ви от английския съд е без всякакво съмнение предрешен въпрос. Въпреки всичко ние сме съгласни и на това, както ви казах, стига да поискате. И все пак — добави той и гласът му прозвуча по-ниско и много сериозно, — ако ви бях приятел, сър Оливър, щях да ви посъветвам да предпочетете кратката морска процедура.

— Господа — отговори сър Оливър, — не съм оспорил правото ви да ме обесите, нито го оспорвам сега. Не мога да ви кажа нищо друго.

— Но аз мога!

Така най-после Розамунд стресна съда с отчетливия си остър възглас. Всички се обърнаха да я изгледат, когато се изправи и застана, висока и неотразима, в края на масата.

— Розамунд! — възкликна сър Джон и скочи на свой ред. — Умолявам те…

С властно, почти презрително движение на ръката тя го накара да млъкне.

— Понеже в историята с отвличането, в което е обвинен сър Оливър, аз съм лицето, за което се казва, че е било отвлечено — каза тя, — може би няма да е зле, преди да разгледате въпроса по-нататък, да чуете онова, което може да кажа впоследствие пред съда в Англия.

Сър Джон сви рамене и седна. Стана му ясно, че девойката ще направи, както си беше наумила, а беше сигурен и в това, че единственото, което може да постигне, е да им загуби времето и да продължи агонията на обречения корсар.

Лорд Хенри се обърна към нея с крайно почтителен вид:

— Тъй като подсъдимият не е отхвърлил обвинението и тъй като е достатъчно разумен да не настоява да бъде изправен пред редовен съд, няма защо да ви безпокоим, госпожице Розамунд. Нито пък ще бъдете търсена за някакви показания от съда в Англия.

— Тъкмо в това грешите, ваша светлост — възрази тя с много спокоен глас. — Непременно ще ме потърсят да кажа нещичко, след като обвиня всички ви в убийство в открито море, както и ще ви обвиня, ако изпълните докрай намерението си.

— Розамунд! — извика Оливър, обзет от внезапно изумление, и това бе вик на радост и ликуване.

Тя го погледна и се усмихна — това бе усмивка, изпълнена със смелост и дружелюбие, нещо повече — усмивка, за която, според него, грозящото го обесване бе нищожна цена. Сетне девойката се обърна отново към съда, в който думите й бяха вселили внезапен ужас.

— Понеже той не се унижава да отхвърли обвинението, трябва да го отхвърля зарад него аз — заяви им тя. — Той не ме е отвлякъл, господа, както се твърди. Аз обичам Оливър Тресилиън. Аз съм пълнолетна и съм господарка на своите действия, аз отидох с него в Алжир по собствена воля и там станах негова жена.

Да беше хвърлила сред тях бомба, надали щеше да причини по-голямо объркване в умовете им. Те седяха, облегнати на столовете, зяпаха я с безизразни лица и несвързано мърмореха.

— Негова… негова жена? — избърбори лорд Хенри. — Вие станахте негова…

И тогава сър Джон яростно се намеси:

— Лъжа! Лъжа, за да спаси тоя мръсен злодей от въжето!

Розамунд се наведе към него и усмивката й се превърна почти в презрителна гримаса.

— Винаги сте имали бавен ум, сър Джон — рече тя. — В противен случай не би трябвало да ви напомням, че не бих имала никакво основание да лъжа и да го спасявам, ако наистина ми беше причинил злото, което му се приписва. — Тя погледна към другите. — Смятам, господа, че по този въпрос моята дума ще натежи повече от думата на сър Джон или на някой друг пред който и да е съд.

— Бога ми, това е вярно! — възкликна смаяният лорд Хенри. — Почакайте малко, Килигрю! — И той отново усмири буйния сър Джон. Негова светлост загледа сър Оливър, който всъщност съвсем не беше най-малко слисаният в цялата тази група. — Какво ще кажете вие за това, господине? — попита той.

— За това? — откликна се почти онемелият корсар. — Какво друго може да се каже? — избягна той прекия отговор.

— Това не е истина! — пак се развика сър Джон. — Ние бяхме свидетели на станалото, вие и аз, Хари, и ние видяхме…

— Видяхте — прекъсна го Розамунд. — Но вие не сте знаели какво е било уговорено.

За миг това ги накара да замълчат отново. Приличаха на хора, застанали на ронеща се почва, където всяко усилие да стигнат по-здраво място причиняваше само ново свличане. Тогава сър Джон презрително се изсмя и й отправи следващата си нападка:

— Без съмнение тя ще е готова да се закълне, че годеникът й мастър Лайонел Тресилиън я е придружил драговолно при това бягство.

— Не — отговори девойката. — Що се отнася до Лайонел Тресилиън, той беше отведен, за да изкупи греховете си — грехове, които беше стоварил върху този свой брат, грехове, които са предмет на другото ви обвинение срещу него.

— Какво искате да кажете пък с това? — попита негова светлост.

— Че историята, че сър Оливър е убил брат ми, е клевета; че убиецът е Лайонел Тресилиън, който, за да не бъде изобличен и за да довърши делото си, е наредил сър Оливър да бъде отвлечен и да бъде продаден като роб.

— Това е вече много — изкрещя сър Джон. — Тя си играе с нас, тя прави бялото черно, а черното бяло! Тя е била омагьосана от този хитър мошеник с мавритански магии, които…

— Чакайте! — рече лорд Хенри и вдигна ръка. — Позволете ми! — Той се обърна много сериозно към Розамунд: — Това… това е много тежко обвинение, госпожице. Имате ли някакво доказателство… нещо, което смятате като доказателство за това, което твърдите?

Но сър Джон не се поддаваше на увещания:

— Това е само лъжливата история, която й е разказал този злодей! Той я е омагьосал, казвам ви! Това е ясно като белия ден вънка!

Сър Оливър направо се изсмя на тези думи. Настроението му беше започнало да става весело, радостно, ликуващо и това беше първият му изблик:

— Да съм я омагьосал? Решили сте за всичко да имате обвинение. Първо пиратство, сетне отвличане и убийство, сега пък черна магия!

— Ах, моля ви се, един момент! — възкликна лорд Хенри и си признава, че в този миг е изпитвал известно раздразнение. — Сериозно ли твърдите, госпожице Розамунд, че Лайонел Тресилиън е бил този, който е убил Питър Годолфин?

— Сериозно ли? — възкликна тя и устните й се извиха в презрителна усмивка. — Не само го твърдя, аз се кълна в това тука, пред лицето на бога! Лайонел е бил онзи, който е убил брат ми, и Лайонел е този, който е разпространил мълвата, че го е извършил сър Оливър. Говореше се, че сър Оливър избягал от последиците на направените против него разкрития, и аз за свой позор повярвах на хорските приказки. Но след това открих истината…

— Истината ли, казвате, госпожице? — завика неукротимият сър Джон с тон на страстно презрение. — Истината!…

И негова светлост пак се видя принуден да се намеси.

— Имайте търпение, човече! — смъмри той благородника. — Истината ще възтържествува накрая, не се безпокойте, Килигрю.

— Само си губим времето! — промърмори сър Джон и потъна в мрачно мълчание.

— Трябва ли да разбираме от думите ви, госпожице — подхвана отново лорд Хенри, — че изчезването на обвиняемия от Пенароу не се е дължало на бягство, както се предполагаше, а на това, че е бил отвлечен по нареждане на брат си?

— То е тъй вярно, както е вярно, че стоя тука пред лицето на всевишния — отговори тя с глас, който звънтеше така искрено, че убеди повечето от офицерите, насядали край масата. — С тази постъпка убиецът е целял не само да се спаси от разкриване, но и да довърши делото си, като наследи имотите на Тресилиъновци. Сър Оливър трябвало да бъде продаден като роб на маврите от Варвария. Вместо това корабът, на който се намирал, бил пленен от испанците и Инквизицията го изпратила да работи на галерите. Когато неговата галера била пленена от мюсюлманските корсари, той направил единственото нещо, което е могло да го спаси. Станал корсар и водач на корсари, а след това…

— Какво друго е правил, ние вече знаем — прекъсна я лорд Хенри. — И аз ви уверявам, че всичко това не би имало много голямо значение нито за нас, нито за кой да е друг съд, стига останалото, което ни казвате, да е вярно.

— То е вярно. Кълна ви се, ваша светлост — повтори тя.

— Добре — отговори той и тежко кимна. — Но можете ли да го докажете?

— Какво по-силно доказателство мога да ви предложа освен това, че го обичам и съм се омъжила за него?

— Приказки! — подхвърли сър Джон.

— Това, госпожице — каза лорд Хенри, и то много благо, — това е доказателство, че лично вие вярвате в тази удивителна история. Но то не доказва, че самата история е вярна. Предполагам — продължи той меко, — че сте я чули от самия Оливър Тресилиън?

— Това е тъй, но то стана в присъствието на самия Лайонел и Лайонел лично го потвърди… призна, че е истина.

— Вие се осмелявате да кажете това? — извика сър Джон и я загледа с гневно недоверие. — Боже мой! Вие се осмелявате да кажете това?

— Осмелявам се и го казвам — отговори му Розамунд, като го гледаше право в очите.

Лорд Хенри се облегна на стола си и леко задърпа пепелявосивата си брада; лицето му беше навъсено и замислено. В цялата работа имаше нещо, което съвсем не можеше да разбере.

— Госпожице Розамунд — каза той тихо, — позволете ми да ви помоля да помислите колко тежки са вашите думи. Вие всъщност обвинявате човек, който вече не е в състояние да се защити; ако думите ви бъдат доказани, паметта на Лайонел Тресилиън ще остане завинаги покрита с позор. Позволете ми да ви попитам още веднъж и ми позволете да ви отправя молба да ми отговорите напълно честно. Призна ли Лайонел Тресилиън истинността на това, в което, както вие казвате, подсъдимият го обвини?

— Още веднъж тържествено се заклевам, че това, което казах, е вярно, че в мое присъствие, когато сър Оливър го обвини в убийството на брат ми и отвличането на самия него, Лайонел Тресилиън призна верността на тези обвинения. Сега достатъчно ясно ли е, господа?

Лорд Хенри разпери ръце:

— След всичко това, Килигрю, смятам, че не можем да продължим разглеждането на делото. Сър Оливър трябва да дойде с нас в Англия и да бъде съден там.

Но между тях имаше един човек — онзи офицер на име Юлдън, — чийто ум, изглежда, беше по-остър.

— Ще ми позволите ли, ваша светлост? — намеси се той и пристъпи към разпита на свидетелката: — Какви бяха обстоятелствата, при които сър Оливър изтръгна това признание от брат си?

Без да се отклони от истината, тя отговори:

— В неговия дом в Аджир, вечерта, когато той… — Изведнъж тя се пресече, разбрала скроената й клопка. Но и другите я разбраха. Сър Джон се възползува от пробива, тъй коварно направен от Юлдън в нейната отбрана.

— Продължи, моля! — подкани я той. — „Вечерта, когато той…“

— Вечерта, когато пристигнахме там — отговори тя с отчаяние; лицето й започна постепенно да пребледнява.

— И това, разбира се — каза сър Джон бавно, почти присмехулно, — е бил първият път, когато си чула туй обяснение за поведението на сър Оливър?

— Да — неохотно, със запъване отговори тя.

— Тъй че — настоя сър Джон, решил да не й позволява да се изплъзне, — тъй че до тази вечер ти естествено си продължавала да вярваш, че сър Оливър е убиецът на брат ги?

Розамунд мълчаливо обори глава, понеже разбра, че истината не ще може да възтържествува тука, защото самата тя беше препречила пътя й с една лъжа, която сега излизаше наяве.

— Отговори ми! — заповяда сър Джон.

— Не е нужно да отговаря — рече бавно лорд Хенри с болка в гласа, с очи, сведени към масата. — Разбира се, може да има само един отговор. Госпожица Розамунд ни каза, че той не я е отвлякъл насила, че е отишла с него по собствена воля и се омъжила за него, и тя посочи това обстоятелство като доказателство за убеждението й в неговата невинност. Но сега става ясно, че по времето, когато е напуснала с него Англия, тя все още е вярвала, че той е убиецът на брат й. Въпреки това тя иска да й повярваме, че той не я е отвлякъл. — Лордът пак разпери ръце и изкриви устни в горчиво презрение.

— За бога, хайде да сложим край! — рече сър Джон и се изправи.

— О, почакайте! — извика Розамунд. — Кълна се, че всичко, което казах, е вярно, всичко освен отвличането. Признавам го, но аз му го простих, като имах предвид онова, което научих после.

— Тя го признава! — подигра й се сър Джон.

Но девойката продължи, без да му обърне внимание:

— Като зная какво е изстрадал чрез злините на други, аз с радост го признавам за свой съпруг и се надявам да изкупя своето участие в неговите злочестини. Трябва да ми повярвате, господа. Но ако не желаете, питам ви, нима вчерашната му постъпка няма за вас никаква стойност? Нима ще забравите, че ако не беше той, нямаше да узнаете къде се намирам?

Те я загледаха с нова изненада.

— Сега пък какво имате предвид, госпожице? Коя негова постъпка е спомогнала за това?

— Нима иска питане? Тъй твърдо ли сте решили да го убиете, та се преструвате, че не знаете? Положително трябва да ви е известно, че не друг, а той изпрати Лайонел да ви съобщи къде се намирам.

Лорд Хенри ни разказва, че при тези думи той плеснал масата с отворена длан и с това дал израз на гнева си, който не можел да сдържа повече.

— Това е вече прекалено! — провикна се той. — Досега вярвах, че сте искрена, но подведена и заблудена. Но една такава преднамерена лъжа минава всякакви граници! Какво ви е прихванало, момиче? Ами че самият Лайонел ни описа обстоятелствата на бягството си от галеасата. Той сам ни разказа как този злодей накарал да го бият и след това да го хвърлят в морето, понеже уж бил умрял.

— А! — проточи сър Оливър през зъби. — Напълно присъщо за Лайонел! Той си остана лъжец докрай, разбира се. Трябваше да се сетя за това.

Розамунд, видяла се в безизходно положение, в пристъп на царствен гняв се наведе напред, за да бъде лице срещу лице с лорд Хенри и с другите.

— Излъгал е подлото, вероломно псе! — извика тя.

— Госпожице — укори я сър Джон, — вие говорите за човек, който е пред прага на смъртта.

— И е повече от прокълнат — добави сър Оливър. — Господа — възкликна той, — вие не доказвате нищо друго освен собствената си глупост, когато обвинявате тази благородна девойка в измама!

— Достатъчно ви слушахме, господине — прекъсна го лорд Хенри.

— Може и да сте, бога ми! — изрева той, пламнал от внезапен гняв. — Но сега ще чуете и още нещо! Вие сам казахте, че истината ще възтържествува, и тя наистина ще възтържествува, щом тази прекрасна девойка тъй много желае това!

Беше обзет от вълнение, светлите му очи се забиваха в тях като стоманени остриета и като стоманени остриета упражняваха принуда. Беше стоял пред тях полунасмешлив и безразличен, примирил се, че ще бъде обесен, и изпълнен с желанието всичко това да свърши и да свърши колкото може по-бързо. Но така беше, докато не подозираше, че животът все още може да му предложи нещо, докато мислеше, че Розамунд е безвъзвратно загубена за него. Наистина беше запазил спомена за известна нежност, която тя бе проявила към него предишната вечер на галерата, но беше сметнал, че тази нежност не е нещо повече от онова, което налагаше самият момент. Беше сметнал, че и сега е така, докато не стана свидетел на яростта и отчаянието, с което тя се бореше за неговия живот, докато не чу и не прецени искреността на признанието й, че го обича и иска да изкупи всичките му страдания в миналото. Това го подтикна към действие, а ако беше нужен и още някакъв подтик, той го получи, когато съдиите заклеймиха думите й като измама, когато й се присмяха в лицето зарад онова, което предполагаха да е лъжа. Тогава у него се надигна гняв, който подсили решението му да им даде отпор и да използува единственото оръжие, което му оставаше — оня благоприятен случай, който някакъв справедлив бог бе поставил на негово разположение почти въпреки собствената му воля.

— Нямах никаква представа, господа — каза той, — че сър Джон е бил ръководен от самото провидение, когато е нарушил условията на предаването ми и е задържал един пленник от моята галеаса. Този човек, както казах, е бивш английски моряк на име Джаспър Ли. Той ми падна в ръцете преди няколко месеца и избра същия път за спасение от робството, който бях избрал и аз при същите обстоятелства. Аз се показах милостив, като му позволих да го направи, защото той е същият капитан, който бе подкупен от Лайонел да ме отвлече и отведе във Варвария. Заедно с мене той попадна в ръцете на испанците. Заповядайте да го доведат тука и го разпитайте.

Всички го гледаха в мълчание, но на доста лица той видя изписано изумление от неговата дързост, както я схващаха те. Пръв заговори лорд Хенри.

— Това е наистина извънредно странно, господине, извънредно подозрително съвпадение — каза той и не можеше да има никакво съмнение, че лекичко се подсмива. — Точно нужният човек да бъде тука, на кораба, и да е бил взет в плен така, кажи-речи, случайно…

— Не съвсем случайно, но горе-долу. Той не крие, че има зъб на Лайонел, понеже на Лайонел дължи злощастията си. Снощи, когато Лайонел тъй необмислено скочи от галерата. Джаспър Ли видял удобен случай да уреди старата сметка и се възползувал от него. Именно това стана причина да бъде задържан.

— Дори да е така, тази случайност е цяло чудо!

— Ако искаме правдата да тържествува, ваша светлост, понякога трябва да се случват и чудеса — отвърна сър Оливър и в гласа му отново прозвуча предишната подигравка. — Накарайте да го доведат и го разпитайте. Той не знае нищо за станалото тука между нас. Би било лудост да се предположи, че е бил подучен за положение, което никой не би могъл да предвиди. Хайде, заповядайте да го доведат тука!

Отвън се чуха стъпки, но никой не им обърна внимание в момента.

— Положително прекалено дълго вече се оставяме да ни разиграват разни лъжци! — каза сър Джон.

Вратата рязко се отвори и на прага се поява слабата, облечена в черно фигура на лекаря.

— Сър Джон! — извика той припряно, като прекъсна безцеремонно заседанието и не обърна внимание на това, че лорд Хенри се навъси. — Мастър Тресилиън дойде на себе си! Иска да види вас и брат си! По-бързо, господа! Той вече издъхва!