Рафаел Сабатини
Морският ястреб (27)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
БУНТОВНИЦИТЕ

По-късно тази сутрин, малко след като галеасата се беше събудила за живот и на нея се почувствува мързеливо раздвижване, ако изобщо може да се говори за раздвижване на екипаж, който стои в очакване, Сакр-ел-Бар отиде да споходи Розамунд.

Завари я ободрена и освежена от съня и й донесе успокоителната новина, че всичко е наред, като се помъчи да й вдъхне смелост с надежди, в които сам той не вярваше. Ако тя не го прие с подчертано дружелюбие, не го прие и с вражда. Изслуша изразените от него надежди, че все пак ще успее да я избави благополучно, и макар да не му поблагодари за усилията, които се канеше да положи заради нея — прие ги като нещо, на което имаше пълно право, като непълноценно изплащане на неуредения помежду им дълг, — нямаше вече и следа от онова почти презрително високомерие, с което се беше отнасяла към него досега.

Отби се пак няколко часа по-късно, след обеда, когато на стража отново бяха застанали нубийците. Не можеше да й каже нищо ново освен това, че наблюдателят на върха съобщил за някакъв кораб на запад, който пълзял към острова, движен от лекия ветрец. Но испанската галера, която причаквали, още не се виждала, и й призна, че известни предложения, които направил на Асад за свалянето й във Франция, са били отхвърлени. Въпреки всичко нямало защо да се страхува — веднага добави той, като забеляза внезапната тревога, появила се в нейните очи. Все щял да се представи някакъв случай. Той бил нащрек и нямало да изпусне и най-малката възможност.

— Ами ако не се представи никаква възможност? — попита го тя.

— Тогава ще я създам аз — отговори той почти без да се замисли. — Създавал съм ги цял живот и би било странно, ако това не ми се удаде в най-важния миг от живота ми.

Това споменаване за живота му я накара да го запита:

— Как създадохте възможността, която ви направи това, което сте сега? Искам да кажа — побърза да добави тя, сякаш уплашена, че смисълът на този въпрос може да бъде разбран погрешно, — която ви помогна да станете корсарски капитан.

— Това е дълга история — каза Сакр-ел-Бар. — Сигурно ще ви отегчи.

— Не — отговори девойката и поклати глава, а ясните й очи отвърнаха сериозно на помръкналия му поглед. — Няма да ме отегчите. Надали ще имам друг случай да я науча.

— А бихте ли искали да я научите? — попита той и додаде: — За да можете да ме съдите?

— Може би — рече тя и сведе очи.

С наведена глава той крачеше назад-напред из малкото помещение. Поиска му се да изпълни това нейно желание, което беше напълно естествено, защото, ако е истина, че онзи, който знае всичко, ще не ще, трябва да прости всичко, това никога не би могло да бъде по-вярно, отколкото в случая на сър Оливър Тресилиън.

И тъй, той й разправи историята си. Както крачеше от ъгъл до ъгъл, той разказа за всичко от дните, когато бе работил като гребец на испанската галера, до часа, когато на борда на испанския кораб, пленен под нос Спартел, беше решил да предприеме пътуването до Англия, за да поиска сметка от брат си. Разказа историята си просто, без прекалено много подробности, но все пак не пропусна нищо от събитията, спомогнали да заеме сегашното си място. А тя така дълбоко се трогна, докато слушаше, че в един миг в очите й блеснаха сълзи, които напразно се мъчеше да сдържи. Ала корсарят продължаваше да крачи унесен, с наведена глава и очи, които нито веднъж не погледнаха към нея, и нищо не видя.

— И тъй — каза той, когато най-после този чудноват разказ стигна до своя край, — вие знаете какви са били силите, които са ме движели. Някой друг, по-силен от мене, може би щеше да се противопостави и да предпочете смъртта. Но аз не бях достатъчно силен. Или пък желанието ми да накажа, да излея лютата омраза, в която се беше превърнала някогашната ми любов към Лайонел, беше по-силно от мене.

— И към мен също… както вече ми казахте — добави Розамунд.

— Не е точно така — поправи я той. — Мразех ви зарад вашата невярност, а най-много за това, че сте изгорили непрочетено писмото, което ви изпратих по Пит. С тази постъпка допринесохте към злочестините, които понасях, унищожихте единствената възможност да установя невинността си и да възвърна правата си, осъдихте ме за вечни времена да водя този живот. Но аз не знаех тогава каква основателна причина сте имали да вярвате, че съм такъв, какъвто изглеждах. Не знаех за убеждението на хората, че съм избягал. Затова на драго сърце ви прощавам едно деяние, за което, признавам, ви бях намразил и което ме подбутна да ви отвлека, когато ви намерих в Аруинак вечерта, когато бях дошъл да отведа Лайонел.

— Искате да кажете, че да направите това, не е влизало в сметките ви? — попита го тя.

— Да ви отведа заедно с него ли? — попита той. — Кълна ви се, че не бях мислил за това, защото, ако бях го преценил, струва ми се, че щях да се опазя от подобна съблазън. Тя ме обзе неочаквано, когато ви видях там с Лайонел, и аз й се поддадох. След като научих това, което зная сега, мисля, че съм достатъчно много наказан.

— Струва ми се, че мога да ви разбера — промърмори тя тихо, сякаш за да го утеши, защото остра болка затрептя в гласа му.

Корсарят отметна назад увенчаната си с чалма глава.

— Да разберете, все пак е нещо — каза той. — То е вече половин прошка. Но преди да мога да приема прошката, трябва напълно да изкупя извършеното зло.

— Ако е възможно — рече девойката.

— Трябва да се направи възможно — отговори той разгорещено, но изведнъж се прекъсна, дочул някакъв вик отвън.

Той позна гласа на Ларок, който в зори се беше върнал да застане на стража на най-високата точка на носа и да смени човека, който го беше заместил през нощта.

— Господарю! Господарю! — крещеше вероотстъпникът с глас, треперещ от възбуждение, и виковете му бяха подхванати в хор от екипажа.

Сакр-ел-Бар бързо се обърна към входа, отметна настрана завесата и излезе на горната палуба. Ларок тъкмо се прекатерваше през фалшборда около средната палуба, където Асад го чакаше заедно с Марзак и верния Бускен. Носът, където корсарите се бяха изтягали безгрижно предишния ден, сега представляваше кипящо множество от любопитно дърдорещи мъже, стълпили се край перилата и дори надолу, по парахода, нетърпеливи да научат каква е тази новина, която стражът е донесъл на кораба с такова вълнение.

От мястото, където стоеше, Сакр-ел-Бар чу високите думи на Ларок:

— Корабът, който забелязах призори, господарю!

— Е? — кресна Асад.

— Той е тука… в залива, под онзи нос. Току-що пусна котва!

— В това няма нищо страшно — веднага отговори пашата. — Щом е пуснал там котва, ясно е, че не подозира присъствието ни. Що за кораб е той?

— Висок галеон с двадесет топа под английски флаг.

— Английски! — извика с учудване Асад. — Трябва да е як кораб, за да се осмели да навлезе в испански води!

Сакр-ел-Бар се приближи към перилата.

— Носи ли някакви други отличителни знаци? — попита той. Ларок се обърка при въпроса.

— Да — отговори той, — тясно синьо флагче на задната мачта и на него бяла птица, мисля, че е щъркел.

— Щъркел ли? — замислено повтори Сакр-ел-Бар. Не можеше да си спомни такъв английски герб, нито пък му се вярваше, че може да е английски. Той чу как зад гърба му някой бързо поема дъх. Когато се озърна, видя Розамунд да стои на входа, почти съвсем незакрита от завесата. Лицето й изглеждаше пребледняло и напрегнато, очите й бяха широко отворени.

— Какво има? — отсечено я запита той.

— Щъркел, мисли той — каза девойката, сякаш това беше достатъчен отговор.

— Малко ми се вярва да е тая птица — забеляза Сакр-ел-Бар. — Той е сгрешил.

— Но не много, сър Оливър.

— Какво? Не много ли? — Озадачен от нещо в гласа и погледа й, той бързо пристъпи към нея, а долу глъчката ставаше все по-голяма.

— Това, което е взел за щъркел, е чапла, бяла чапла, а бялото в хералдиката означава сребро, нали?

— Вярно. Какво от това?

— Не се ли сещате? Този кораб трябва да е „Сребърната чапла“!

Той я изгледа.

— Бога ми! — каза корсарят. — Пет пари не давам дали е сребърната чапла или златният скакалец! Има ли някакво значение?

— Това е корабът на сър Джон… сър Джон Килигрю — обясни тя. — Корабът беше почти готов да отплава, когато… когато вие дойдохте в Аруинак. Сър Джон се канеше да тръгва за Източна Индия. Вместо това… Не виждате ли? … От обич към мен трябва да е поел по моите следи със слабата надежда да ви догони, преди да сте стигнали във Варвария.

— Боже господи! — възкликна Сакр-ел-Бар и се замисли. После вдигна глава и се изсмя. — Човек да не съм, ако не е позакъснял с няколко дни!

Но шегата не намери отклик у нея. Тя продължаваше да го гледа със своите пламенни и все пак плахи очи.

— И въпреки всичко — добави корсарят — той идва съвсем навреме. Макар и ветрецът, който го е довел, да е слаб, той положително духа от небето.

— Би ли могло?… — Тя спря и се позапъна. — Би ли могло да влезем във връзка с него? — запита тя все още колебливо.

— Би могло… да — отговори той. — Но изглежда, че ще трябва ние да измислим начина, а това няма да е толкова лесно.

— И вие бихте го направили? — попита тя с нотка на учудване в гласа и със сянка от това учудване на лицето.

— Ами на драго сърце — отговори той, — тъй като не виждам друг изход. Без съмнение това ще струва няколко живота — додаде той, — но в края на краищата… — И Сакр-ел-Бар сви рамене, за да довърши мисълта си.

— О, не, не! Не на тази цена! — възпротиви се Розамунд. А откъде можеше той да знае, че единствената цена, за която тя мислеше, беше собственият му живот, който, както разбираше, щеше да бъде загубен, ако се потърсеше помощта на „Сребърната чапла“?

Преди да може да й даде някакъв отговор, вниманието му се отвлече. Мрачна заплашителна нотка се беше вмъкнала във врявата на екипажа и изведнъж един-два гласа се издигнаха с настойчивото искане Асад незабавно да излезе в открито море и да изведе кораба си от това място, което бе станало тъй опасно. А виновен за това беше Марзак. Неговият глас бе този, който пръв промълви плахото предложение, а заразата на неговия страх мигновено обхвана редиците на корсарите.

Асад, изправил се в целия си мършав ръст, обърна към тях взор, който беше усмирявал по-големи роптания, и издигна гласа, който навремето изпращаше стотина мъже безропотно направо в ноктите на смъртта.

— Млъкнете! — заповяда пашата. — Аз съм ваш господар и нямам нужда от други съветници освен аллаха. Когато сметна, че му е дошло времето, ще наредя да гребат, но не и по-рано. Бързо по местата си сега и да има мир!

Той смяташе под своето достойнство да спори с тях, да им посочи основателните си съображения за оставането в това тайно заливче и против излизането в открито море. Достатъчно им беше да знаят, че такава е неговата воля. Те нямаха право да се усъмнят в неговата мъдрост и неговите решения.

Но Асад-ед-Дин твърде дълго беше стоял в Алжир, докато флотите му, водени от Сакр-ел-Бар и Бускен, бяха кръстосвали вътрешното море. Хората вече бяха отвикнали да ги насърчава неговият глас, вярата им в неговите преценки не беше изградена върху здравите основи на опит от миналото. Никога още не беше водил в бой хората от този екипаж, нито ги беше връщал победоносно у дома, обогатени с плячка.

Затова сега те противопоставиха своята преценка на неговата. Виждаше им се безразсъдно — както всъщност беше подсказал Марзак — да се бавят тука и голото му изявление за това намерение беше съвсем недостатъчно, за да разпръсне съмненията им.

Недоволството се разрастваше, без да му подействува страшното присъствие и навъсеното чело на пашата, а изведнъж един от вероотстъпниците (тайно подтикнат от лукавия Виджитело) високо извика капитана, когото те познаваха и в когото имаха вяра:

— Сакр-ел-Бар! Сакр-ел-Бар! Не ни оставяй затворени в този залив да загинем като плъхове!

Това беше като искра в буре с барут. Двадесетина гласа веднага подхванаха вика, ръце се вдигнаха към Сакр-ел-Бар, който стоеше над тях, пред очите на всички, облегнал се, безстрастен и суров, на перилата на горната палуба, докато с бързия си ум претегляше представилия му се удобен случай и преценяваше ползата, която можеше да извлече от него.

Асад отстъпи крачка назад от дълбока обида. Лицето му бе позеленяло, очите пламтяха от ярост, ръката му сграбчи обсипаната със скъпоценни камъни дръжка на ятагана, но той се въздържа и не го изтегли от ножницата. Вместо туй изля върху Марзак злобата, пламнала в сърцето му, след като бе видял колко е намаляло влияние му.

— Глупак такъв! — изръмжа той. — Полюбувай се на делото си, страхливецо! Виж каква каша забърка с женските си съвети. И ти ще ми командуваш галера! Ти ще ми станеш боец по моретата! Защо не ме уби аллах, преди да зачена син като тебе!

Марзак се сви пред яростните думи, които, както се боеше, можеше да бъдат последвани и от нещо още по-лошо. Не смееше да отговори, нито да се оправдае; в този миг почти не смееше да диша.

В това време Розамунд, обзета от нетърпение, пристъпи напред така, че застана до самия Сакр-ел-Бар.

— Бог ни помага — промълви тя с глас, изпълнен с гореща благодарност. — Ето ви случая! Хората ще ви се подчинят!

Корсарят я погледна и леко се усмихна на нетърпението й.

— Да, госпожице, те ще ми се подчинят — каза той. В тия няколко кратки мига той вече беше взел решението си.

Докато Асад без съмнение беше прав и по-разумно би било да се спотайват в това закрито заливче, където вероятността да останат незабелязани натежаваше чувствително в тяхна полза, все пак и преценката на хората не беше съвсем погрешна. Ако излезеха в открито море и се насочеха на изток, биха могли да минат също така незабелязани и дори в случай че плясъкът на веслата им стигнеше до галеона отвъд носа, докато той вдигнеше котва и тръгнеше да ги преследва, те щяха да имат голяма преднина, като използуват всяка капчица сила на своите гребци, а вятърът (важно обстоятелство при тези негови пресмятания) беше толкова стихнал, че спокойно можеха да се смеят на всяко преследване от страна на кораб, който се движи само с платна. Оставаше единствената опасност топовете на галеона, но доколкото Сакр-ел-Бар знаеше от опит, тази опасност не беше чак толкова голяма.

Така, ще не ще, той бе принуден да заключи, че по-разумният път беше да подкрепи Асад, а тъй като беше напълно уверен в подчинението на хората, корсарят се утеши с мисълта, че може да му предстои морална победа, от която скоро ще може да извлече някоя по-сигурна печалба.

И тъй, в отговор на тези, които все още викаха неговото име, той скочи от стъпалата и се запъти към средната палуба, за да застане до пашата. Асад наблюдаваше приближаването му с гневни предчувствия: беше му предварително ясно, че при създалите се отношения Сакр-ел-Бар ще се вдигне срещу него, за да подчини напълно тези бунтовници и да извлече най-голяма облага от положението. Тихичко и без да бърза, той изтегли ятагана си. Сакр-ел-Бар го видя с крайчеца на окото си, но се престори, че не го е забелязал, и пристъпи напред, за да говори на корсарите.

— Какво? — гневно изрева той. — Какво значи това? Глухи ли сте всички, та не чувате заповедите на своя паша, избраника на аллаха, и се осмелявате да вдигнете бунтовнически глас, за да изявявате своята воля?

Внезапна мъртва тишина последва това обръщение. Асад го слушаше с облекчение и изненада, Розамунд стаи дъх от уплаха.

Какво ли искаше да каже с това? Нима само я е залъгвал и мамил? Нима намеренията му към нея са точно обратни на неговите уверения? Тя се облегна на перилата, напрегнала слух да долови всеки звук от тази негова реч на лингва франка, с надеждата, че малките й знания на езика са я въвели в заблуждение по отношение на онова, което той казваше.

Тя го видя да се обръща с ядно заповедническо движение към Ларок, който стоеше до фалшборда и чакаше.

— Върви на поста си там горе, наблюдавай движенията на тоя кораб и ни докладвай. Ние няма да се помръднем оттука, докато не благоволи да го пожелае нашият господар Асад. Тръгвай!

Без да прояви недоволство, Ларок прехвърли крак през фалшборда, скочи на веслата и оттам се покатери на брега, както му бе заповядано. И нито един-единствен глас не се издигна в роптание.

Мрачният поглед на Сакр-ел-Бар се плъзна по редиците на корсарите, стълпили се на предната палуба.

— Понеже тоя глезеник на харема — продължи той с безгранична дързост и посочи с презрително движение Марзак — блее за опасност в ушите на мъже, нима трябва всички да се уплашите и оглупеете като стадо овце? Кълна се в аллаха! Кои сте вие? Нима сте същите безстрашни морски ястреби, които политат с мен и нападат там, където се забиват куките на моите канджи, или сте само гарги, които търсят леш?

Отговори му стар морски разбойник, комуто страхът бе придал голяма смелост:

— Тука сме впримчени, както Драгут при Джерба!

— Лъжеш! — отвърна Сакр-ел-Бар. — Драгут не е бил впримчен, защото Драгут намери начин да се измъкне. И срещу Драгут беше излязла цялата флота на Генуа, а ние имаме насреща си един-единствен галеон. Кълна се в Корана, ако ни нападне, нямаме ли и ние зъби? Нима това ще е първият галеон, чиито палуби сме опустошили? Но ако вие, синове на позора, предпочитате съвета на един страхливец, знайте, че излезем ли в открито море, неприятелят непременно ще ни види, а Ларок ви каза, че той носи двадесет топа. Казвам ви, че ако ни нападне, най-добре ще е да ни нападне отблизо, и ви казвам, че ако си останем тука, без да се показваме, много малка е вероятността да бъдем нападнати изобщо. Че галеонът не подозира присъствието ни, е очевидно, понеже е хвърлил котва оттатък носа. А имайте предвид, че ако побегнем от опасност, която не съществува, и при това бягство имаме късмета да не превърнем опасността в действителна и да не трябва да я посрещаме, ще изтървем богатата галера, която ще донесе печалба на всички ни… Но аз напразно си хабя думите да ви убеждавам — изведнъж се пресече той. — Вие чухте заповедите на вашия господар Асад-ед-Дин и това трябва да е достатъчно, за да ви убеди. И тъй, ни дума повече!

Без дори да ги изчака да се разпръснат от перилата и да се върнат пак на предната палуба, той се обърна към Асад:

— Може би щеше да е по-добре да обесим това псе, дето заговори за Драгут и Джерба. Но никога не съм могъл да бъда жесток към онези, които ме следват. — И с това приключи въпроса.

След изумлението Асад бързо бе обзет от възхищение и нещо като разкаяние, в което се промъкна отсянка от завист, понеже видя Сакр-ел-Бар да спечелва там, където сам той щеше напълно да се провали. Тази завист се разля и покри всичко като петно от масло. Ако преди беше изпитал към Сакр-ел-Бар недоброжелателство, това недоброжелателство изведнъж се превърна в истинска омраза към човека, в когото сега виждаше съперник, готов да заграби властта и управлението, които би трябвало да принадлежат само на пашата. Без съмнение в алжирския пашалък нямаше място за двамата.

Затова похвалните думи, готови да се откъснат от устните му, замръзнаха на тях, когато Сакр-ел-Бар и той се намериха лице срещу лице. Без да проговори, Асад загледа своя адютант с присвити зли очи, изражението на които можеше да бъде изтълкувано погрешно само от един глупак.

Сакр-ел-Бар не беше глупак и не го разбра погрешно нито за миг. Той усети, че сърцето му се стяга и в гърдите му се надига зложелателство, събудено от зложелателството на пашата. Сега почти се каеше, че не е използувал този миг на слабост и бунтарство от страна на екипажа, за да направи опит напълно да измести пашата.

Той потисна помирителните думи, които се канеше да изрече. На злобния поглед корсарят противопостави неизменното си присмехулство. Той се обърна към Бускен.

— Оттегли се — отсечено му заповяда той — и вземи със себе си тоя храбър морски боец! — И посочи Марзак.

Бускен се обърна към пашата:

— Това твое желание ли е, господарю?

Асад мълком кимна и отпрати с ръка и него, и изплашения Марзак.

— Господарю — заговори Сакр-ел-Бар, когато двамата останаха сами. — вчера ти направих предложение да намерим лек за този разрив помежду ни и ти ми отказа. Но сега, ако бях изменник и бунтовник, както ти ме обвини, можех да използувам докрай настроението на моите корсари. Ако го бях направил, нямаше вече да има нужда да предлагам и да моля. Вместо това щях да ти заповядам. Понеже ти дадох такова несъмнено доказателство за верността си, надявам се и разчитам да си възвърна мястото, което загубих в твоето доверие, и ако е така, сега ще се съгласиш на моето предложение относно тази франкска жена там.

За беда в това време Розамунд стоеше незабулена на горната палуба, където можеше да я стигне погледът на Асад, и може би тъкмо нейният вид победи мигновеното му колебание и се наложи над предпазливостта, която му подсказваше да се съгласи. Той я загледа за миг и лека руменина заля пребледнелите му от яд бузи.

— Какво право имаш ти, Сакр-ел-Бар, да ми правиш предложения? — най-после отговори той. — Като се осмеляваш, доказваш, че си много далече от верността, за която мълвят устните ти. Ти знаеш волята ми относно девойката. Веднъж ти ми попречи и открито не ми се подчини, като злоупотреби със свещения закон на пророка. Продължавай да ми се пречиш на пътя, и ще пострадаш. — Гласът му се извиши и затрепери от яд.

— По-тихо! — каза Сакр-ел-Бар и очите му блеснаха от събудилия се и у него гняв. — Защото, ако хората ми чуят тия твои закани, не поемам отговорността за онова, което може да стане. Аз ти се противопоставям и затова ще пострадам, казваш ти. Така да бъде тогава! — Той мрачно се усмихна. — Отсега сме във война, Асад, щом ти го искаш. Спомни си после, когато последиците се стоварят на главата ти, че сам си го поискал да е така.

— Бунтовник, предател, кучи син! — кипна Асад. Сакр-ел-Бар рязко се изворна.

— Продължавай да вървиш, накъдето те тласка старческото безумие — подхвърли той през рамо, — и ще видиш докъде ще те докара.

С тези думи той се качи спокойно на горната палуба и остави пашата самичък, обзет от гняв и някакъв неясен страх, събуден от тази последна дръзка заплаха. Но въпреки че го беше заплашил тъй дръзко, сърцето на Сакр-ел-Бар беше изпълнено със страхове. Беше изковал план, но си даваше сметка, че между изковаването и изпълнението може да се изпречат много трудности.

— Госпожице — обърна се той към Розамунд, когато стигна на горната палуба, — не постъпвате разумно, като се показвате така открито.

За негово изумление девойката го посрещна с враждебен поглед.

— Не постъпвам разумно? — рече тя с презрително изражение. — Искате да кажете, че може да видя повече, отколкото бихте искали да видя. Каква игра сте подхванали вие тука, сър, та ми разправяте едно, а с делата си показвате, че целите нещо друго?

Нямаше нужда да я пита какво иска да каже. Той веднага схвана доколко погрешно девойката беше изтълкувала сцената, на която бе свидетелка.

— Искам само да ви напомня — много тежко й отговори той, — че веднъж вече ми навредихте с прибързаните си заключения, както ви доказах.

Това донякъде намали самоувереността й.

— Но тогава… — започна тя.

— Аз само ви моля да запазите заключенията си за края. Ако остана жив, ще ви избавя. А засега ви моля да не напускате кабината си. Не ме улеснявате, като се показвате.

Тя го погледна с молба за обяснение, готова да се откъсне от устните й. Но пред спокойния му заповеднически тон и поглед бавно наведе глава и се скри зад завесата.