Софи Кинсела
Тайният живот на Беки Б. (4) (Маниашки роман)

Три

Прекрачвам прага на апартамента ни, Сузи ме поглежда и първото, което казва, е:

— О! „Дени енд Джордж“! Беки, сигурно сънувам!

— Не, не сънуваш — ухилвам се до уши насреща й. — Купих си един шал.

— Покажи ми го! — изпищява Сузи и скача от дивана. — Покажи-ми-го-покажи-ми-го-покажи-ми-го! — повтаря тя възторжено и нетърпеливо дърпа дръжките на торбичката от ръцете ми. — Искам да видя новия ти шал! Покажи ми го!

Ето, затова обичам да живея със Сузи. В подобни случаи Джулия, предишната ми съквартирантка, ще смръщи вежди и ще процеди: „Дени и кой?“ или „Прекалено много пари за един шал“. Сузи обаче разбира напълно за какво става дума, абсолютно и докрай. И ако трябва да бъдем честни, тя е по-зле и от мен дори.

Да де, само че тя може да си го позволи. Въпреки че вече е двадесет и пет годишна, като мен, нейните родители все още й дават джобни пари. Наричат ги „издръжка“ и доколкото схващам, идват от някакъв фамилен доверителен фонд — ама като гледам как и за какво ги харчи, са си джобни пари. Освен това родителите й купили този апартамент във Фулхам като подарък за двадесет и първия й рожден ден и оттогава тя живее в него, като понякога работи, а понякога просто се мотае насам-натам.

За известно (много кратко) време Сузи работеше като момиче за връзки с обществеността и точно тогава се запознахме, по време на едно делово пътуване до Гуърси. Тя, естествено, работеше за „Брандън Къмюникейшънс“. Не искам да я обидя, но ще кажа — пък и тя самата си го признава — че Сузи беше възможно най-нескопосаното момиче за връзки с обществеността, на което съм попадала. На промоцията си при това пътуване тя напълно забрави коя банка представлява и започна възторжено да възхвалява една от техните конкурентки. Присъстващият мениджър от банката гледаше все по-навъсено и по-навъсено, а ние, журналистите, се попикавахме от смях. Сузи имаше големи неприятности заради този случай. Всъщност, именно тогава тя реши, че кариерата във връзки с обществеността не е за нея. (Казано по друг начин, Люк Брандън я уволнил в мига, когато се върнали в Лондон. Още една причина да не го харесвам.)

Но по време на онова пътуване двете с нея си прекарвахме страхотно, като се наливахме с вино и клюкарехме до посред нощите, а и в Лондон продължихме да се виждаме. После, когато Джулия изведнъж излезе от релси и забягна с професора, при когото правеше докторската си дисертация (ненапразно казват, че тихите води са най-опасни), Сузи предложи да се пренеса при нея. Знам си, че наемът, който ми взима, е безбожно нисък за този квартал и за това жилище, но така и никога не настоях да си плащам според пазарните цени, защото просто не мога да си го позволя. Като ги гледам как вървят свободните наеми, с тази моя заплата аз съм по-скоро за Илифант и Кастъл, отколкото за Фулхам. Как изобщо е възможно нормални хора да си позволяват да живеят под наем в такива невъобразимо скъпи квартали като нашия? Умът ми не го побира.

— Беки, Беки, отвори го! — умолява ме Сузи. — Хайде де, дай да го видя!

Тя подскача от нетърпение и рови с дългите си пръсти навътре в торбичката. Измъквам я от ръцете й, преди да успее да я разкъса. Тази торбичка ще се озове на закачалката на вратата на стаята ми, при другите престижни торбички — всеки път, когато искам да впечатля някого, излизам с някоя от тях, като я ползвам така небрежно, сякаш не представлява никаква ценност за мен. (Слава богу, че престижните бутици не използват торбички с надписи „Разпродажба“. Мразя магазините, които го правят. Защото какъв му е смисълът да имаш престижна торбичка, когато напряко върху нея е отпечатано „Разпродажба“? Все едно, че пише „Дребнава беднячка“.)

Много бавно и внимателно изваждам тъмнозелената кутия от торбичката, махам капака и нежно отгръщам тънката хартия. После, почти благоговейно, вдигам и разгръщам шала. Колко е красив само! Тук ми изглежда дори още по-красив, отколкото в магазина. Замятам го около врата си и се ухилвам глупаво на Сузи.

— О, Беки! — прошепва тя задавено. — Страхотен е!

За момент и двете оставаме прехласнато смълчани. Общуваме си с една висша сила: Бога на пазаруването.

После обаче Сузи не се удържа и разваля всичко.

— Можеш да си го сложиш, като излизаш с Джеймс тази събота — отбелязва тя.

— Не става — отсичам почти грубо и си свалям шала. — Няма да излизам с него.

— Как така?

— Изобщо вече няма да излизам с него — отговарям и се опитвам да свия нехайно рамене.

— Наистина ли? — ококорва очи Сузи. — Защо? Какво стана? Нищо не си ми казала!

— Знам — отмествам поглед от очите й, изпълнени с жадно любопитство. — Малко е… странно.

— Заряза ли го? Та ти дори не си спала с него!

Сузи повишава глас развълнувано. Страшно й се иска да узнае какво е станало. Но аз пък не съм сигурна искам ли да й кажа. За момент обмислям дали да не запазя дискретност. После обаче си казвам: „Какво пък толкова? Майната му!“.

— Да, не съм спала с него — отговарям и добавям: — В това е проблемът.

— Какво имаш предвид? — пита Сузи и наострила уши се привежда към мен. — Какво искаш да кажеш, Беки?

Поемам си дълбоко дъх, обръщам глава и я поглеждам в лицето:

— Той не искаше.

— Не те е желаел, така ли?

— Не, не е това. Той… — Стисвам очи, все още и аз самата не мога да го повярвам. — Той смята, че не е редно да се прави секс преди брака.

— Какво?!? Майтапиш се!

Отварям очи и виждам Сузи да ме гледа ужасено — сякаш току-що е чула най-отвратителното богохулство, познато на човешкия род.

— Майтапиш се, Беки! — умолително повтаря Сузи.

— Не, не се майтапя — казвам и успявам да пусна една унила усмивка. — Всъщност, получи се крайно неудобно. Аз един вид… го награбих… и той трябваше да се отбранява от мен.

Изпълващият ме със срам и неудобство спомен, който бях успявала успешно да потискам, започна отново да се съживява в паметта ми. Бях се запознала с Джеймс на един купон преди няколко седмици и въпросното срамно събитие се случи на решаващата ни трета среща. Отидохме на ресторант и вечерята мина наистина много приятно, като той настоя да плати цялата сметка. После отидохме в неговия апартамент и по едно време започнахме да се целуваме на дивана.

Е, какво би трябвало да си помисля? Харесвахме се, беше ни приятно заедно, бяхме насаме — и, дайте да се разберем, ако умът му казваше „не“, тялото му буквално крещеше „да, да, да“. И тъй като аз съм едно съвсем нормално, модерно момиче, протегнах ръка към ципа на панталона му и започнах да го смъквам надолу. Когато той хвана ръката ми и я отдръпна, си помислих, че ми играе игрички, така че се заех още по-ентусиазирано с ципа му.

Като се позамисля сега, тогава май ми отне доста повече време, отколкото би трябвало, за да стопля, че той изобщо не ми се прави на интересен. Истината е, че му се наложи да ме цапне доста силно през лицето, за да ме отблъсне от себе си — а после се скъса да ми се извинява за станалото.

Сузи ме зяпа невярващо. После изведнъж избухва в див кикот.

— Трябвало е да те цапне, за да го оставиш, така ли? Ах, ти, мъжемелачко!

— Стига де! — протестирам вяло. — Той се държа много мило. Пита ме дали съм готова да го чакам.

— И ти му каза „как ли пък не“, а?

— Нещо такова — смотолевям, като отмествам поглед встрани. Всъщност, спомням си, че разгорещена и увлечена от настроението си на момента, дори му отправих нещо като предизвикателство. „Сега може и да ми се съпротивяваш, Джеймс — помня, че му казах с нисък, дрезгав глас, гледайки го със секси поглед, поне така се надявах тогава, — но само след седмица ще ми потропаш на вратата.“

Е, вече беше минало повече от седмица, а от него нямаше ни вест, ни кост. Което, като се позамисли човек, е доста смазващо за самочувствието.

— Но това е смешно! — възкликва Сузи. — Ами ако след брака се окаже, че между двамата няма сексуална съвместимост?

— Не знам — свивам рамене аз. — Предполагам, че е готов да поеме този риск.

Сузи изведнъж се изкикотва:

— Ти видя ли му…?

— Не! Изобщо не ми позволи да припаря до него!

— Ама си го опипала все пак, нали? Малък ли беше? — Очите на Сузи проблясват лукаво. — Обзалагам се, че е съвсем хилав. Сигурно се надява по този начин да подлъже някое момиче да се омъжи за него и после то, горкото, ще се види обвързано за цял живот с една нищо и никаква клечица. Добре че не си попаднала в капана, Беки!

Сузи се пресяга за пакета си „Силки Кът“ и запалва една цигара.

— По-далеч! По-далеч! — възкликвам раздразнено. — Не искам шалът ми да се увони на цигари!

— Добре де, и какво ще правиш този уикенд? — пита тя, като дръпва от цигарата си. — Да не се спихнеш сама? Искаш ли да дойдеш с мен на наш’то село?

Сузи винаги нарича така втората фамилна къща на родителите си, която е в Хамшир — „наш’то село“. Сякаш те наистина притежават цялото село — някаква реликва от робовладелския строй, за чието съществуване останалите хора дори не подозират.

— Не, всичко ще е наред — отговарям и мрачно посягам към телевизионния справочник. — Каня се да погостувам на родителите си.

— О, чудесно — казва Сузи. — Целуни майка си от мен.

— Непременно — отвръщам. — А ти целуни Пепър от мен.

Пепър е конят на Сузи. Язди го приблизително три пъти годишно — така де, ако изобщо го язди — но всеки път, когато родителите й подхвърлят идеята да го продадат, тя изпада в истерия. Доколкото знам, поддръжката на този кон им струва петнадесет хиляди годишно. Петнадесет хиляди лири стерлинги! И за какво? За да си стои в яхъра и да гризка ябълки. Не бих имала нищо против да съм кон.

— О, докато не съм забравила — казва Сузи, — дойде сметката за режийните. По триста на човек.

— По триста лири ли? — поглеждам я поразена. — Накуп ли?

— Аха. Дори сме закъснели. Просто ми подпиши един чек, ако нямаш кеш в момента.

— Чудесно — отвръщам с привидно безгрижие. — Веднага.

Пресягам се към чантата си, изваждам чековата си книжка и веднага написвам и подписвам чека. Сузи е толкова великодушна по отношение на наема, че винаги стриктно плащам половината от общите сметки за режийни разходи, а понякога дори добавям и по малко отгоре. И все пак, този път усещам да ме побиват студени тръпки, когато й подавам чека. Триста лири се изпариха от сметката ми в един миг. А пък тепърва трябва да помисля и как да разчистя задължението си към „Виза“. Чудничък месец, няма що.

— Ааа, и те търсиха по телефона — добавя Сузи и започва да разгъва някакво листче. — Май че беше Ерика Парснип. Така ли е?

— Парснип?

Понякога си мисля, че умът на Сузи се нуждае от малко смазка.

— Парнъл. Ерика Парнъл от Ендуич Банк. Да й се обадиш — прочита Сузи от листчето.

Зяпвам я ужасено.

— Тук ли се обади? На този номер?

— Да. Днес следобед.

— О, мамка му! — Сърцето ми заблъсква в гърдите. — Ти какво й каза? Каза ли й, че имам възпаление на жлезите?

— Какво имаш? — На свой ред и Сузи ме зяпва. — Разбира се, че не съм й казвала подобна глупост!

— Тя пита ли как е кракът ми? Изобщо пита ли как съм със здравето?

— Не! Попита само къде си. Казах й, че си на работа и…

— Сузи! — простенвам отчаяно.

— Добре де, какво трябваше да й кажа?

— Трябваше да й кажеш, че съм в леглото със счупен крак и възпаление на жлезите!

— Е, благодаря, че ме беше предупредила!

Сузи ме гледа с присвити очи и кръстосва крака в поза „лотос“. Сузи има най-дългите, най-слабите и най-гъвкавите крака, които съм виждала. Когато обуе черни чорапи, става досущ като паяк.

— Добре де, какво толкова? — пита тя. — Да не си си надхвърлила лимита?

Боже, дали съм си надхвърлила лимита?!

— Съвсем малко — свивам рамене. — Ще се оправя.

Настъпва мълчание. Вдигам поглед и виждам Сузи да къса чека ми.

— Сузи! Не изглупявай!

— Ще ми платиш като се оправиш — отсича тя безапелационно.

— Благодаря ти, Сузи — прошепвам и я прегръщам силно. Сузи е най-добрата приятелка, която някога съм имала.

Но през цялата вечер усещам в стомаха си някакво неприятно присвиване, което не ме е напуснало и когато се събуждам на другата сутрин. Усещане, което не успявам да притъпя, дори като си мисля за моя шал от „Дени енд Джордж“. Лежа в леглото си, втренчена в тавана, и за първи път от месеци насам пресмятам на ум колко дългове съм натрупала към кого ли не. Дължа на банката, дължа по „Виза“ картата, дължа и по кредитните си карти от различни магазини — „Харви Никълъс“, „Дибънхамс“, „Фенуикс“… А сега задлъжнях и на Сузи.

Дължа общо… я да видим… някъде към шест хиляди лири стерлинги.

Усещам да ме сковава мраз, докато си представям и обмислям тази цифра. Откъде, за бога, ще ги намеря тези шест хиляди, за да ги върна? Бих могла да спестявам по шест лири седмично в продължение на хиляда седмици. Или по дванадесет седмично в продължение на петстотин седмици. Или… или по шестдесет седмично в продължение на сто седмици. Така май ще е най-добре. Но откъде, по дяволите, ще намирам по шестдесет лири седмично, за да ги спестявам?

Или пък бих могла да натрупам куп общи познания в най-различни области и да участвам в „Стани богат“, или пък да изобретя нещо наистина, ама наистина хитро. Или пък да… да спечеля от националната лотария. При тази мисъл по тялото ми плъзва топла вълна и прогонва сковалия ме студ. Затварям очи и се сгушвам обратно в леглото. Лотарията несъмнено е най-доброто решение на проблема.

Аз, разбира се, няма да се целя да спечеля джакпота — това вече би било нещо напълно невероятно. Просто някоя от всички онези по-малки суми. Изглежда, че при всяко теглене те се разпределят със стотици. Ще спечеля да речем… сто хиляди лири стерлинги. Сто хиляди ще ми свършат работа. Ще мога да си върна всички дългове, да си купя кола, да си купя апартамент…

Всъщност… я по-добре да са двеста хиляди. Или четвърт милион. Просто за всеки случай.

А най-добре ще е да бъде някое от онези групови спечелвания на джакпота. „Всеки от петимата участници в лотарията, спечелили с групов билет джакпота, ще получи по едно цяло и три десети милиона лири стерлинги.“ (Обожавам начина, по който го съобщават. „Едно цяло и три десети.“ Сякаш тези допълнителни триста хиляди лири са някаква мъничка, незначителна сума. Все едно човек изобщо няма да забележи има ли я, няма ли я.)

Едно цяло и три десети милиона би следвало да ме оправят. Пък и щом съм съгласна да си поделя джакпота с други хора, значи не съм скръндзава егоистка, нали така? „Моля те, моля те, Господи — повтарям си мислено, — направи така, че да спечеля националната лотария. Обещавам да си я поделя съвсем честно с един-двама други участника!“

 

 

И така, на път към къщата на родителите ми спирам на една бензиностанция, за да си купя два лотарийни билета^[1]. Избирането на числата ми отнема около час и половина. Знам, че 44 се появява почти винаги, а също и 42. Дотук добре, ами останалите? Написвам на лист хартия няколко серии с числа и се вторачвам с присвити очи в тях, като се опитвам да си ги представя как ще изглеждат на телевизионния екран.

1, 6, 9, 16, 23, 44

Не! Ужасно! Къде ми е умът? Първо на първо, 1 никога не излива. А 6 и 9 също не стоят добре.

3, 14, 21, 25, 36, 44

Това изглежда малко по-добре. Вписвам втората серия числа в единия билет. После нахвърлям следваща:

5, 11, 18, 27, 28, 42

Тази определено ме впечатлява. Изглежда като сигурен победител. Съвсем ясно мога да видя числата, изписани на телевизионния екран. Представям си как Мойра Стюарт ги прочита по вечерната емисия на новините: „Един билет, за чийто притежател се предполага, че живее в югозападен Лондон, спечели джакпота на националната лотария, с натрупана сума от десет милиона лири стерлинги“.

За момент ми прималява. Какво ще направя с моите десет милиона лири? Откъде ще започна?

Е, като начало, ще вдигна грандиозен купон. На някое готино и модно място, шампанското ще се лее без ограничения, ще има танци и ще наема някоя таксиметрова служба, която да разкарва безплатно гостите ми по домовете им след купона, така че всеки да си пие на воля, без да се притеснява, че после ще трябва да шофира. А, да, за всеки ще има и подарък „за довиждане“, например наистина луксозна пяна за баня или нещо подобно. (Дали Калвин Клайн предлага пени за баня? Отбелязвам си на ум да проверя следващия път, когато вляза в „Буутс“.)

После ще купя по една къща за всички роднини и приятели, естествено. Облягам се на стенда за лотарийни билети и затварям очи, за да се съсредоточа. Да предположим, че купя двадесет къщи по двеста и петдесет хиляди лири всяка. Значи ще ми останат… пет милиона. От които изваждам приблизително петдесет хиляди за купона. А, да, и освен това ще заведа абсолютно всички на почивка, на Барбадос или на някое друго такова място. Това ще ми струва… около сто хиляди лири, като се има предвид, че всички ще летим в луксозната първа класа.

Значи, остават ми четири милиона осемстотин и петдесет хиляди. О! И от тях трябва да извадя шест хиляди, за да разчистя всичките си дългове по кредитните карти и към банката. А също и триста, които да върна на Сузи. Хубаво де, да речем общо седем хиляди. Значи ми остават… четири милиона, осемстотин четиридесет и три хиляди лири.

Разбира се, ще дам солидни суми за благотворителност. Всъщност, вероятно е най-добре да основа една благотворителна фондация. Ще подпомагам всички онези немодни благотворителни дейности, които все биват пренебрегвани — например лечението на кожните заболявания или домашният патронаж за престарелите хора. И ще изпратя солиден чек на някогашната ми учителка по английски, мисис Джеймс, така че да може да зареди с нови книги училищната библиотека. Нищо чудно дори да кръстят библиотеката на мое име. „Библиотека Блумууд“.

О, и още триста хиляди за онова разкроено палто от „Уистълс“, което е наложително да побързам да купя, преди да са ги разграбили. Колко ми остават значи? Четири милиона, осемстотин четиридесет и три хиляди минус…

— Извинете… — прекъсва размислите ми женски глас и аз вдигам замаяно поглед.

Някаква жена зад мен се опитва да стигне до химикалката, оставена на стенда.

— Прощавайте — отвръщам и учтиво се дръпвам, за да й направя място.

Но това прекъсване ме разсейва и обърквам сметките си. Колко ми оставаха значи — пет или четири милиона?

После забелязвам жената да занича към моето листче с нахвърляните серии от числа и изведнъж една мисъл ме поразява като гръм. Ами ако някоя от сериите, които съм отхвърлила, вземе, че спечели? Какво ще стане, ако тази вечер съобщят, че печели моята серия „1, 6, 9, 16, 23, 44“ например, а аз не съм я пуснала?!? Ще се ненавиждам до края на живота си, нали? Никога, до сетния си час, няма да си го простя. Ще се получи като онзи мъж, който се самоубил, защото забравил да си пусне фиша за „ТОТО“-то.

Вземам още няколко билета и бързо вписвам сериите, които си бях нахвърляла върху листчето. Така че сега имам общо девет билета. Девет билета — деветдесет лири. Доста пари, наистина. Почти ми става съвестно да ги похарча. Но пък, от друга страна, това значи девет пъти по-голям шанс да спечеля, нали така?

Пък и вече имам страхотно предчувствие относно серията „1, 6, 9, 16, 23, 44“. Ами да, че защо инак точно тази пък комбинация от числа ще се появи и ще се загнезди в ума ми? Може би някой, там някъде, се опитва да ми каже нещо.

Магазини „Бромтън“

Отдел „Сметки на клиенти“

Бромтън Стрийт 1

Лондон

Мис Ребека Блумууд

Бърни Роуд 4, ап. 2

Лондон

2 март 2000 г.

--------------------------------------------------------------------------

„Скъпа мис Блумууд,

Нашата счетоводна документация показва, че при нас не е постъпило плащане по последната Ви сметка по «Златната кредитна карта на Бромтън», която притежавате. Ако сте извършили разплащане през последните няколко дни, моля Ви да не вземате под внимание това уведомително писмо.

Понастоящем неплатената Ви сметка е 235.76 лири стерлинги. Минималната сума, която трябва да внесете, е 43.00 лири стерлинги. Можете да се разплатите кеш, с чек или да приложите документ за банков превод. Надяваме се в скоро време този въпрос да бъде уреден.“

Искрено Ваш: Джон Хънтър, мениджър на отдел „Сметки на клиенти“

 

Магазини „Бромтън“

Бромтън Стрийт 1

Лондон

Мис Ребека Блумууд

Бърни Роуд 4, ап. 2

Лондон

2 март 2000 г.

--------------------------------------------------------------------------

Скъпа мис Блумууд,

Сега е най-добрият момент за харчене на пари!

За ограничен период от време предлагаме на нашите клиенти извънредни кредитни точки за всяка покупка на стойност над петдесет лири стерлинги, извършена със „Златната кредитна карта на Бромтън“^[2] — възползвайте се сега от предоставеното Ви уникално предимство да прибавите още кредитни точки към Вашата кредитна сметка, както и от възможността да спечелите някой от нашите „Подаръци за притежателите на кредитни точки“.

Сред фантастичните подаръци, които Ви предлагаме, са:

Италианска кожена чанта 1000 кредитни точки

Каса розово шампанско 2000 кредитни точки

Два самолетни билета до Париж^[3] 5000 кредитни точки

(Понастоящем Вие разполагате с: 35 кредитни точки.)

И не забравяйте, че за периода на действие на тази наша специална оферта печелите по две кредитни точки на всеки пет лири стерлинги, похарчени със „Златната кредитна карта на Бромтън“. Надяваме се в най-скоро време да можем да Ви поздравим с „Добре дошли“ в „Бромтън“, за да се възползвате от тази наша уникална оферта.

Искрено Ваш: Ейдриън Смит, мениджър на отдел „Обслужване на клиенти“