Софи Кинсела
Тайният живот на Беки Б. (16) (Маниашки роман)

Петнадесет

Никога, през целия си живот, не съм се чувствала така ужасно, както се чувствах, когато се събудих на другата сутрин. Никога.

Първото, което усещам, е адска болка. Болезнени свитки ме пронизват и при най-малкия опит да си помръдна главата, да отворя очи, да осмисля такива най-простички и основни нещица като: Коя съм? Кой ден сме днес? Не трябваше ли вече да бъда някъде другаде?

Известно време лежа абсолютно неподвижно, мъчително задъхана дори само поради изтощителното усилие, че съм жива. Дишането ми е тежко и учестено, лицето ми гори, имам чувството, че всеки миг ще припадна, затова си налагам да успокоя бедния ритъм на сърцето си и да започна да дишам равномерно.

Вдишване… издишване… вдишване… издишване.

Знам, че после ще дойда на себе си и ще се почувствам по-добре.

Вдишване… издишване… вдишване… издишване…

Добре… Ребека. Точно така. Аз съм Ребека Блумууд, нали така?

Вдишване… издишване… вдишване… издишване.

И какво още? Аха! Вечеря. Снощи бях на вечеря някъде.

Вдишване… издишване… вдишване… издишване.

Пица. Ядох пица. Но я да видим… с кого я ядох?

Вдишване… издишване… вдишване…

Таркуин.

… Издишване.

О, боже! Таркуин.

Ровенето в чековата му книжка. И сега край, всичко е провалено. Изцяло по моя собствена вина!

Облива ме позната вълна на отчаяние. Затварям очи и се опитвам да уталожа болката в главата си. Същевременно си спомням как миналата нощ, когато влязох в стаята си уж за да си легна веднага, блуждаещият ми поглед попадна върху малката — и все още неотворена върху тоалетката ми — бутилка малцово уиски, която навремето бях получила като подарък при една пресконференция на шотландската застрахователна компания „Прюденшъл“. И как я бях отворила — въпреки че не обичам уиски — и бях изпила… е, да речем поне няколко огромни глътки. Което вероятно обяснява защо сега ми е толкова лошо.

Съвсем бавно и внимателно успявам да се изправя до седнало положение. Ослушвам се да чуя какво прави Сузи, но не чувам нищо. Апартаментът е празен. Съвсем сама съм.

Сама с мислите си. А тяхната компания, да си призная, ми е непоносима. Главата ми трещи, лошо ми е и цялата треперя… но няма начин, трябва да се раздвижа, за да се разсея и да не мисля за станалото. Ще изляза, ще изпия чаша кафе някъде на спокойствие и ще се опитам да се взема в ръце.

Успявам някак си да се измъкна от леглото, довличам се до скрина и се втренчвам в огледалото, което е на него. Грозна картинка! Кожата ми е зеленикава, устните — изпръхнали и напукани, косата ми лепне на мазни кичури по скалпа и челото. Но най-кошмарни са очите ми — затъпял поглед, изпълнен със самосъжаление и себеомраза. Снощи ми беше предоставен невероятен шанс — фантастична възможност, поднесена ми на тепсия. А аз запокитих всичко на боклука. Господи, аз самата съм пълен боклук. Не заслужавам да живея.

Отправям се към Кингс Роуд с надеждата да се изгубя сред анонимната тълпа. Въздухът е кристално свеж и докато вървя бързо надолу по улицата, почти успявам да забравя за снощи. Почти, но не напълно.

Влизам в „Арома“, поръчвам си двойно капучино и се опитвам да го пия нормално. Така, сякаш всичко е чудесно и аз съм само едно от многото момичета, излезли малко на пазар в неделя. Но не успявам да го направя. Не мога да избягам от мислите си. И те продължават да звучат в главата ми — като развалена плоча, която се върти… върти… върти… все на едно и също място.

Само да не бях вземала чековата му книжка! Как може да съм такава глупачка?! Всичко се развиваше толкова добре. Той наистина ме харесваше. Държахме се за ръцете. Имал е намерение пак да ме покани да излезем. О, боже, да можеше да върна часовника назад; да можеше тази вечер да започне отново, от самото начало…

Не, не мисли за това, Ребека! Не мисли за това какво би могло да бъде. Твърде болезнено и непоносимо е. Ако си бях изиграла правилно картите, сега вероятно щях да седя тук да пия кафе с Таркуин, нали така? И вероятно щях да бъда на път да стана петнадесетата най-богата жена във Великобритания.

Вместо това обаче… какво?

Затънала съм в дългове до ушите. В понеделник сутринта имам среща с банковия си мениджър. Изобщо нямам представа какво да правя. Ни най-малка представа!

Унило отпивам глътка кафе и разопаковам малкото блокче шоколад, което ми е поднесено към него. Днес нещо нямам настроение за шоколад, но все пак го напъхвам в устата си.

А най-лошото — ама абсолютно най-лошото от всичко! — е това, че аз вече съм започнала почти да харесвам Таркуин. Добре де, той може и да не е дар Божи по отношение на външния вид, но пък е много мил и твърде забавен, по свой специфичен начин. А и тази брошка… тя всъщност е доста сладка.

Както и това, че не каза на Сузи какво ме е видял да правя. А също и че ми повярва, когато му казах, че обичам кучетата и Вагнер, да не говорим пък за цигуларите от Малави. Това, че беше така напълно, така абсолютно доверчив и чистосърдечен.

О, боже, сега вече наистина ще се разплача.

Избърсвам ядно сълзите от очите си, доизпивам си кафето на един дъх и ставам. На улицата се поколебавам за миг, после отново бързо се устремявам напред. Надявам се свежият бриз да издуха от главата ми всички тези непоносими мисли. Надявам се след малко да ми стане по-добре.

Нищо подобно. Чувствам се все така зле. Главата продължава да ме боли, лицето ми гори, очите ми са зачервени и смъдят. Наистина изпитвам адска необходимост от глътка-две алкохол или нещо подобно. От нещо мъничко, което да ме накара да се почувствам по-добре. Напитка, цигара или…

Оглеждам се разсеяно и изведнъж си давам сметка, че съм пред „Октагон“. Най-най-любимата ми търговска верига на света! Три просторни етажа с дрехи, модни аксесоари, мебели, подаръци, магазинчета за кафе (където и ти сервират ароматната напитка, приготвена по какви ли не рецепти), барчета за сокове и нектари, както и цветарница (така прелестно аранжирана, че ти се приисква да напълниш цялата си къща с цветя).

Бръквам в чантата си, за да се уверя, че не съм си забравила портфейла. Тук е.

Само нещо мъничко, колкото да се ободря. Памучна блузка или друга някаква дреболийка. Или дори шишенце пенливи ароматизирани гранули за вана. Необходимо ми е да си купя поне нещичко. Няма да харча много. Просто влизам и…

Всъщност, вече съм влязла. Господи, какво облекчение! Уханната топлина, светлините… Това тук е моят свят! Това е естествената ми среда!

 

 

И все пак, дори когато се озовавам в отдела за тениски и памучни блузи, не съм толкова щастлива, колкото би трябвало да бъда. Ровя из струпаните по рафтовете блузки, като напразно се опитвам да събудя в себе си онова приповдигнато и сладостно усещане, което имам винаги, когато си купувам някоя глезотийка. Днес обаче чувствам странна пустота в душата си. Въпреки всичко си избирам една къса до кръста памучна блузка с голяма сребърна звезда отпред на гърдите и я премятам през ръката си, като се опитвам да си внуша, че вече се чувствам по-добре. После забелязвам рафт с натрупани по него най-различни пеньоари. Един нов пеньоар никога не е излишен.

Докато опипвам и галя с пръсти един прелестен бял пеньоар на ромбчета, някъде дълбоко в главата си чувам далечен гласец (сякаш долита от намалено почти до минимум радио): „Не го прави. Затънала си в дългове. Не го прави. Затънала си в дългове“.

Добре де, да, може и така да се каже.

Но пък, от друга страна, честно, има ли значение?! Това дали ще си го купя или не вече нищо не може да промени. Твърде късно е. И без друго съм затънала в дългове; просто ще затъна още мъничко по-дълбоко. Почти яростно дръпвам пеньоара от рафта и го премятам през ръката си. После посягам към чехличките от същия бял плат на ромбчета. Съвършено безсмислено е да си купиш пеньоар, а да нямаш подходящи чехлички за него.

Изходът с касите е точно от лявата ми страна, но аз се правя, че не го виждам. Все още не съм свършила. Отправям се към ескалаторите и се качвам на етажа със спалното бельо и домашните потреби. Време е за нов спален комплект — бял, за да е в тон с новия ми пеньоар. А също и за две дълги и кръгли декоративни възглавници. Ах, да, и за една кувертюра от изкуствена кожа.

Всеки път, когато прибавям по нещо към купчината си с покупки, усещам в гърдите ми да припламва искра на удоволствие — като пукот на фойерверк. И за един кратък момент всичко е великолепно. После обаче блясъкът и искрите се стопяват и аз отново потъвам в студения мрак. И трескаво се оглеждам за поредния фойерверк. Огромна ароматизирана свещ. Комплект гел и лосион за баня от „Джо Малоуни“. Ръчно изработена красива декоративна торбичка с изсушени ароматни цветчета. Сияйна искра… мрак. Сияйна искра… мрак. Но всеки път блясъкът на фойерверка е все по-кратък и по-кратък. Защо удоволствието ми се стопява така бързо? Защо не се чувствам щастлива?

— Имате ли нужда от помощ? — прекъсва мислите ми някакъв глас.

Вдигам поглед и виждам пред себе си млада продавачка, облечена в униформените за „Октагон“ бяла блуза и бели ленени панталони, която загрижено гледа струпаните на пода покупки.

— Какво ще кажете да ви помогна да ги носите?

— Ами… — започвам неуверено и поглеждам надолу към купчината в краката ми. Станала е доста голяма всъщност. — Не, не се притеснявайте. Смятам да… Просто ще платя тези тук.

Двете заедно успяваме някак си да довлечем всичките ми покупки по пода от буково дърво до стилния гранитен постамент насред отдела, където е касата, и продавачката започва да ги сканира една след друга. Оказва се, че дългите декоративни възглавници са намалени — не го бях забелязала — и докато касиерката преизчислява цената им, зад мен се извива дълга опашка.

— Общо 370.56 лири — казва най-сетне касиерката и ми се усмихва. — Как желаете да платите?

— Ъъъ… със „Суич“ карта — отвръщам и изваждам портфейла си.

Докато касиерката прокарва картата ми през машинката, аз оглеждам струпалите пред мен торби с покупките и се чудя как ли ще успея да ги домъкна до апартамента.

На секундата обаче пропъждам тази мисъл от главата си. Не, не искам да мисля за апартамента — за Сузи, за Таркуин, за станалото снощи… Искам да го забравя всичко това.

— Съжалявам — казва касиерката с извинителна усмивка, — но нещо с картата ви не е наред. Не приема сумата. — Подава ми обратно „Суич“ картата и пита: — Имате ли някаква друга?

— Ооо! — казвам и усещам, че се изчервявам. — Ами… ето ви една „Виза“.

Ама че неудобно! Какво пък не й е наред на „Суич“ картата ми? Според мен си изглежда съвсем нормално. Ще трябва да подам оплакване до банката.

Банката! Срещата с Дерек Смийт утре сутринта! О, боже! Не, не мисли за това, Ребека! Бързо, мисли за нещо друго. Виж какви са интересни дъските на пода. Огледай се из магазина. След мен вече се е извила дълга опашка. Чувам хората да се покашлят и да пристъпят от крак на крак. Все по-нетърпеливо ме чакат да свърша. Срещам погледа на жената след мен и й се усмихвам криво.

— Не — казва касиерката. — И тази не е наред.

— Какво?! — възкликвам шокирано, като се извръщам към нея.

Как е възможно „Виза“ картата ми да не е наред? Та това е „ВИЗА“ картата ми, за бога! Карта, която се приема навсякъде по света. Какво става?! Каква е тази шантава история? Пълна безсмислица! Пълна без…

Изведнъж мисълта ми сякаш се препъва и усещам да ме побиват ледени тръпки. Всички онези писма… Всички онези писма, дето ги заключвах в чекмеджето на тоалетката си… Няма начин да са били във връзка с…

Не! Няма начин да са анулирали „Виза“ картата ми! Абсурд!

Сърцето ми се разтуптява тревожно. Обзема ме паника. Добре де, знам, че имам някои издънки в плащането на сметките, но… имам нужда от „Виза“ картата си. Тя ми е жизнено необходима! Нямат право да я анулират така… така изневиделица! Изведнъж се разтрепервам и сякаш ми прималява.

— Вижте, хората чакат — казва касиерката и ми посочва с жест опашката. — Ако не можете да платите…

— Разбира се, че мога да платя — прекъсвам я рязко, с пълното съзнание, че съм се изчервила като домат.

С треперещи ръце започвам да ровя из портфейла си и най-сетне измъквам сребърната си кредитна карта на редовен клиент на „Октагон“. Тъй като я бях забутала под другите, известно време не съм я ползвала.

— Ето — казвам, — ще платя с тази.

— Чудесно — отговаря касиерката вече не чак толкова любезно и пъхва картата в машинката.

Едва докато чакаме мълчаливо картата ми да бъде одобрена, започвам да се питам как всъщност стоят нещата с просрочения ми кредит в „Октагон“. Преди време май получих от тях едно доста остро писмо. Нещо за натрупани неплатени сметки и други подобни дивотии. Сигурна съм обаче, че отдавна съм ги разчистила. Или поне част от тях. Нали така? Убедена съм, че…

— Момент само, налага се да звънна по телефона — казва касиерката, загледана в екранчето на машинката, в която е пъхната картата ми.

Пресяга се и набира някакъв номер на телефона, който е до касовия апарат.

— Касата е — казва тя в слушалката. — Да ви издиктувам номера на една сметка…

Чувам някой да въздъхва шумно на опашката зад мен. Усещам как лицето ми пламва все повече и повече. Не смея да се огледам наоколо. Не смея да помръдна.

— Разбирам — казва касиерката и затваря телефона.

Вдига поглед към мен и когато виждам израза на лицето й, стомахът ми се свива. Няма и помен от предишната учтивост и извинителни усмивки. Гледа ме с неприкрита враждебност.

— От нашия финансов отдел настояват спешно да се свържете с тях — казва ми с остър тон касиерката. — Ще ви дам номера им.

— Няма проблем — отговарям, като се опитвам гласът ми да звучи непринудено. Подобно искане си е съвсем в реда на нещата, нали така? — Ще им се обадя при първа възможност. Благодаря.

Протягам ръка да си прибера картата. Вече ми е все тая за покупките. Искам единствено да се махна колкото се може по-бързо оттук.

— Съжалявам, но се боя, че сметката ви при нас е блокирана — казва касиерката, без изобщо да си дава труда да прояви поне малко тактичност и да говори по-тихо. — Налага се да анулирам картата ви.

Зяпвам я шокирано. Чувам как хората от опашката зад мен започват да шушукат и да се побутват.

— И ако не можете да платите по друг начин… — добавя касиерката, гледайки многозначително моите струпани върху лентата покупки. Новият ми пеньоар. Новият ми комплект спално бельо. Ароматизираната ми свещ. Подозрително огромна камара от най-разнородни неща. Неща, от които изобщо нямам нужда. И за които не мога да платя. Изведнъж усещам да ми прилошава дори само при вида им, да не говорим пък за ужасното неудобство, което изпитвам от цялата тази ситуация.

Мълчаливо кимвам с глава. Чувствам се така, сякаш са ме хванали да крада.

— Елза — обръща се касиерката към продавачката, — би ли върнала тези неща тук по рафтовете? В крайна сметка клиентката реши да не ги купува.

С подчертано безизразно изражение на лицето момичето започва да сваля пакетите от лентата.

— Следващият, моля — обръща се касиерката към опашката.

Жената зад мен пристъпва напред и с явно неудобство отбягва погледа ми. Бавно се обръщам и тръгвам към изхода. Никога, през целия си живот, не съм изживявала по-голямо унижение. Имам чувството, че всички ме гледат — продавачките, клиентите, всички! — като се побутват и шушукат зад гърба ми: „Видя ли? Видя ли какво стана?“.

Вървя с омекнали крака, забила поглед в земята. Какъв кошмар! Трябва да се махна, трябва да се махна възможно най-бързо оттук. Да изляза от магазина на улицата и да отида…

Да отида… къде? Вкъщи, предполагам.

Не, не мога да се прибера вкъщи. Нямам сили да гледам Сузи в очите, която сигурно пак ще почне да ми повтаря колко мил човек бил Таркуин — още по-малко пък да налетя на самия него. О, боже! При тази мисъл буквално ми прилошава.

Какво да направя? Къде да отида?

С треперещи крака поемам по тротоара, отклонявайки поглед встрани от подигравателно пищните витрини на магазините. Какво да направя? Къде да отида? Чувствам огромна пустота в душата си. Ушите ми бучат, вие ми се свят от обзелата ме паника.

Поспирам на ъгъла в очакване да светне зелено, за да пресека. Погледът ми неволно попада върху кашмирените пуловери, изложени на една витрина вляво от мен. Сред тях мярвам и една пурпурночервена риза за голф от „Прингълс“. Изведнъж сълзи на облекчение изпълват очите ми. Има едно място на този свят, където мога да отида. Място, където винаги мога да отида.

У дома. У дома при мама и татко.