Софи Кинсела
Тайният живот на Беки Б. (24) (Маниашки роман)

Двадесет и три

Пъхам ключа в ключалката и бавно отварям вратата на апартамента. Сякаш са минали едва ли не милион години, откакто за последен път съм била тук, и се чувствам като съвършено различен човек от преди. Някак пораснала и помъдряла. Или променена. Или каквото и да било там.

— Здрасти — отправям предпазливо към смълчания апартамент и пускам чантата си на пода. — Има ли някой…

— Беки! — възкликва Сузи, изскачайки на прага на дневната. Обута е в черен ластичен панталон и държи в ръката си недовършена фоторамка, която е започнала да облепва с дънков плат. — Боже мой! Къде беше! Какво става? Видях те да се появяваш в «Сутрешно кафе» и просто не можех да повярвам на очите си! Обадих им се и исках да говоря с теб, но казаха, че трябвало да имам някакъв финансов проблем. Добре де, викам им, искам съвет къде да инвестирам половин милион? Те обаче казаха, че това не било… — Тя млъква рязко и пак пита: — Беки, къде беше? Какво става?

Не й отговарям направо. Гледам купчината адресирани до мен писма, струпани на масичката в антрето. Бели, явно официални пликове; кафяви пликове с прозорче; пликове със заплашителен надпис «Последно напомняне». Най-страховитата купчина писма, която можете да си представите.

Само че някак си… те вече не ми изглеждат чак толкова страховити.

— Бях при мама и татко — вдигам поглед към Сузи. — А после бях в телевизията.

— Но аз звъних на родителите ти! И те казаха, че не знаят къде си!

— Знам — отвръщам и усещам, че се изчервявам леко. — Те… те ме пазеха от… от един преследвач. — Виждам, че Сузи ме гледа с тотално неразбиране. Което, предполагам, е напълно обяснимо. — Добре де — казвам отбранително, — нали ти оставих съобщение на телефонния секретар, че съм добре и да не се тревожиш?!

— Да, оставила си — извиква Сузи, — ама нали по филмите все така правят! Което обаче означава, че лошите са те хванали и са ти опрели патлак в слепоочието! Ами аз вече мислих, че си мъртва! Мислех, че са те накълцали на милион парченца и са те… така де… някъде.

Вглеждам се в лицето й. Няма шега, няма майтап. Наистина се е побъркала от тревога. Изведнъж ми става адски кофти. Не трябваше да изчезвам така! Постъпих ужасно лекомислено, безотговорно и егоистично.

— О, Сузи! — Импулсивно се хвърлям към нея и я прегръщам силно. — Съжалявам, наистина съжалявам. Не съм искала да те тревожа.

— Добре, добре — отвръща Сузи и също ме прегръща. — Отначало се разтревожих наистина… ама после се успокоих, че си добре, като те видях по телевизията. Беше страхотна, впрочем!

— Наистина ли? — питам и усещам ъгълчетата на устните ми да потрепват в зараждаща се усмивка. — Наистина ли мислиш така?

— О, да! — възкликва Сузи. — Беше сто пъти по-добра от този смотаняк Люк Брандън. Ама че арогантен тип, Господи!

— Да — казвам след микроскопична пауза, — може би. Но пък след предаването се държа всъщност доста мило с мен.

— Така ли? — пита Сузи с пълно безразличие. — Както и да е, ти беше страхотна! Искаш ли кафе?

— О, да! — отговарям и тя изчезва в кухнята.

Вземам купчината писма и сметки и бавно започвам да ги преглеждам. Допреди ден самият им вид би ме хвърлил в сляпа паника. И всъщност, всички те биха заминали директно в кошчето за боклук — неотворени и непрочетени. Но знаете ли какво? Днес не чувствам и капчица страх. Не, честно, как изобщо съм могла да бъда такава тотална глупачка по отношение на финансите си?! Как съм могла да бъда такава ужасна страхливка?! Ааа, не! Този път ще подходя към купчината сметки както подобава. Ще седна с чековата си книжка и с последните получени банкови извлечения и методично ще преглед дам и сортирам цялата бъркотия.

Гледайки пликовете в ръката си, изведнъж започвам да се чувствам страшно пораснала и отговорна. Прозорлива и разумна. Ще оправя живота си и от днес нататък ще държа финансите си в идеален ред. Вече напълно и окончателно съм променила нагласата и отношението си към парите.

И освен това…

Добре де, аз всъщност няма да ви кажа колко точно ми плащат, но «Сутрешно кафе» ми плаща куп пари. Купища пари. Няма да повярвате, ама за всяко участие, за да отговарям на въпроси на зрителите, ще получавам…

О, адски се смущавам да ви кажа точно колко. Да речем, че е… хм… доста много. Хи-хи-хи!

Просто не мога да се спра да си хихикам по този повод. Откакто ми го казаха, се нося над земята като щастливо перце. Та така значи, сега вече ще мога без проблем да разчистя всичките си задължения. По «Виза» картата. И по картата от «Октагон». И парите, които дължи на Сузи. Абе… всичко! Най-после! Най-после животът ми ще потече нормално.

— Добре де, защо изчезна така изведнъж? — пита Сузи, излизайки от кухнята, с което така ме стресна, че чак подскочих. — Какъв ти беше проблемът?

— Не знам всъщност — въздъхвам и оставям купчината пликове върху масичката в антрето. — Изведнъж ми се прииска да се махна от всичко и да поразмисля. Чувствах се адски объркана.

— Заради Таркуин ли? — веднага пита Сузи, при което усещам как се сковавам в тревожно предчувствие.

— Отчасти — казвам след кратка пауза, преглъщайки мъчително. — Защо питаш? Той какво…

— Знам, че не си падаш чак толкова много по Таркуин — отвръща Сузи със съжаление, — но съм убедена, че той наистина те харесва. Преди вечеря мина за малко и ти остави ей онова писмо там — добавя и ми посочва мушнатия в рамката на огледалото кремав на цвят плик.

Вземам го с леко треперещи ръце. О, боже, какво ли ми пише? Поколебавам се за секунда, после разкъсвам плика и от него на пода изпада един билет.

— За опера — казва Сузи, като го вдига. — За тази вечер! — възкликва тя и ме поглежда развълнувано. — Господи, Беки, какъв късмет, че се върна точно днес!

Зачитам писмото и направо не мога да повярвам:

«Мила ми Ребека,

Прости ми за плахостта, поради която не ти се обадих по-рано. Но колкото повече време минава, толкова повече осъзнавам какво огромно удоволствие ми достави прекараната с теб вечер и колко много бих искал отново да излезем заедно.

Билетът е за „Die Meistersinger“^[1] в Опера Хауз. Аз при всички положения ще отида и ще бъда истински щастлив, ако и ти успееш да дойдеш.»

Искрено твой: Таркуин Клийт-Стюарт“

Гледам писмото, обзета от безкрайно объркване. Какво означава това? Дали че в крайна сметка Таркуин наистина не ме е видял да му ровя из чековата книжка? Или че ме е видял… но е решил да ми прости? Или че е пълно куку?

— О, Беки, трябва да отидеш! — възкликва Сузи, която е прочела писмото иззад рамото ми. — Непременно трябва да отидеш! Той ще бъде направо съсипан, ако не отидеш. Наистина мисля, че Таркуин страшно много те харесва.

— Не мога да отида — казвам и пускам писмото на масичката под огледалото. — Имам делова среща довечера.

— Е, няма проблем — свива рамене Сузи. — Ще я отложиш.

— Аз… не мога. Доста важна е.

— Ооо! — проточва Сузи потресено. — Ами горкичкият Таркуин? Ще седи там и ще те чака, тръпнещ от вълнение…

— Защо не идеш вместо мен? — предлагам й аз. — Ти отиди.

— Наистина ли? — сбърчва чело Сузи и поглежда колебливо към билета. — Бих могла всъщност. Обичам операта. Ама да ти кажа честно… — Не довършва изречението си и ме поглежда изпитателно: — С кой имаш среща, впрочем?

— С… с Люк Брандън — отговарям, като се опитвам гласът ми да прозвучи безразлично.

Старанията ми са безсмислени обаче, защото усещам как се изчервявам.

— С Люк Брандън ли? — пита озадачено Сузи. — Какво пък имате да… — започва тя, но ме поглежда и изражението й постепенно се променя. — О, не! Беки?! Само не ми казвай, че…

— Само делова среща е — отговарям, избягвайки погледа й. — Нищо повече. Делови хора се срещат, за да поговорят за бизнес. В… в делова среда. Нищо повече.

И буквално побягвам към стаята си.

Делова среща. Дрехи за делова среща. Добре, я да видим сега…

Изваждам всичките си делови тоалети и ги нареждам върху леглото. Син костюм. Черен костюм. Розов костюм. Безнадеждна работа. Тъмносив раиран костюм? Хммм. Май ще е прекалено делово. Кремав костюм… по-скоро като за сватба. Зелен костюм… ама този цвят не беше ли на лош късмет или нещо подобно?

— Какво смяташ да облечеш? — пита Сузи, като надниква през отворената врата на стаята ми. — Може би нещо новичко, а? — Лицето й светва. — Хей, я хайде на пазар!

— На пазар ли? — питам разсеяно. — Ммм… може би.

Обикновено аз, разбира се, бих подскочила до небето от радост само при мисълта за пазаруване. И веднага бих хукнала. Днес обаче някак си… О, не знам всъщност. Чувствам се някак прекалено напрегната, за да тръгна да пазарувам. Като пренавита пружина. Но мисля, че бих могла да отдам на пазаруването дължимото внимание.

— Беки, не ме ли чу какво ти казах? — възкликва Сузи изненадано. — Казах ти: „Хайде на пазар!“.

— Да, чух — хвърлям й бегъл поглед аз, после вземам една черна блузка и я оглеждам критично. — Всъщност, по-добре да го оставим за друг път.

— Искаш да кажеш, че… — Сузи замълчава потресено. — Искаш да кажеш, че не искаш да ходим на пазар ли?!

— Именно.

Настъпва мълчание, толкова тежко и дълбоко, че вдигам очи от блузката и виждам Сузи да ме гледа безкрайно изненадано.

— Не разбирам — казва тя най-сетне и изглежда явно разтревожена. — Защо се държиш така откачено?

— Не се държа откачено! — свивам неопределено рамене. — Просто нямам настроение за пазаруване.

— О, господи! Нещо не е наред, нали? — извиква Сузи искрено уплашена. — Знаех си аз, знаех си. Сигурно си болна. — Притичва притеснено до мен и слага ръка на челото ми. — Да нямаш температура? Боли ли те нещо?

— Не! — отговарям през смях. — Не, разбира се!

— Да не са те ударили с нещо по главата? — пита Сузи и започва да размахва ръка пред лицето ми. — Колко пръсти виждаш?

— Сузи, престани, добре съм — побутвам ръката й настрани. — Честно. Просто… нямам настроение за пазаруване. — Вдигам един сив костюм и го слагам пред гърдите си. — Какво ще кажеш за този?

— Виж, Беки, сериозно, тревожа се за теб — клати Сузи глава. — Мисля, че трябва да идеш да се прегледаш. Толкова си… различна. Чак ме плашиш.

— Да, наистина — казвам, като вземам една бяла блуза и се усмихвам на Сузи. — Може би съм се променила.

 

 

Целият ми следобед отива в това да избера какво ще облека вечерта. В събличане и обличане, в пробване на различни тоалети, на различни комбинации между отделни дрехи. Току си спомням за едно или друго, забутано нейде в дъното на гардероба (трябва някой път да ги обуя тези лилави джинси). Но постепенно решавам, че ще е най-добре да облека нещо по-обикновено и сдържано. Спирам се на най-красивия си черен костюм (от разпродажба в „Джигсоу“, преди две години), бяла тениска („Марк енд Спенсър“), високи до коленете черни велурени ботушки („Долче и Габана“). (На мама обаче казах, че са наше, английско производство. Което впрочем беше груба грешка, защото после тя поиска да й купя и на нея същите, така че ми се наложи да кажа, че са се свършили.) Облякох така комбинирания си тоалет, прибрах косата си на кок високо на тила и се заоглеждах в огледалото.

— Много добро съчетание — възхитено подхвърля Сузи откъм вратата. — И много секси.

— Секси ли? — трепвам изненадано. — Не искам да е секси! Искам да е делово.

— А не може ли да е и двете едновременно? — предлага Сузи. — Делово и секси?

— Аз… Не! — казвам след кратка пауза и отклонявам поглед встрани. — Не, не искам да е секси.

Не искам Люк Брандън да си помисли, че съм се издокарала специално за него. Не искам да му давам и най-малък повод да си помисли, че пак съм разбрала неправилно за какъв тип среща става дума. Като последния път.

Изневиделица отново ме обхваща чувство на унижение, когато си спомням за онзи ужасен момент в „Харви Никълъс“. Тръсвам силно глава, за да прогоня тези мисли и да успокоя ритъма на сърцето си. По дяволите, защо изобщо ми трябваше да приемам тази покана за вечеря?!

— Искам да изглеждам колкото се може по-сериозна и делова — казвам и се смръщвам сурово срещу отражението си в огледалото.

— Ясно — казва Сузи. — В такъв случай знам от какво имаш нужда. От подходящи аксесоари. От някой аксесоар на бизнес дама.

— Като какво например? Електронен органайзер ли?

— Като… като… — Сузи се замисля за миг, после отсича: — Добре, хрумна ми нещо. Чакай малко, ей сега се връщам…

 

 

Вечерта пристигам в „Риц“ пет минути след 19.30 ч., когато трябваше да се срещнем. Когато прекрачвам прага на ресторанта, виждам, че Люк е вече там, седи, облегнал се небрежно назад на стола си, и отпива от нещо, което ми прилича на джин фис. Прави ми впечатление, че е с различен костюм от този, с който беше сутринта, а също и е друга, тъмнозелена риза. Изглежда направо… Хм… доста добре. Доста добре изглеждащ.

Не особено делово всъщност.

А като се замисля, ресторантът също не е особено делови. Целият е в свещници и златни гирлянди; столовете са с прекрасна розова тапицерия; а таванът му е невероятно красиво изрисуван — целият в облаци и цветя. Залата е окъпана в светлинни отблясъци и изглежда страхотно…

Ами всъщност… думата, която ми идва на ум, е „романтично“.

О, боже! Сърцето ми се разтуптява лудешки от нерви. Хвърлям бърз поглед към отражението си в украсеното със златни гирлянди огледало. Облечена съм с черния си костюм от „Джигсоу“, бялата тениска и черните велурени ботушки — както и възнамерявах първоначално. Сега обаче нося и брой на „Файнаншъл Таймс“ под мишница, чифт очила с рамки от коруба на костенурка (с прозрачни стъкла без диоптър), обемистото си дипломатическо куфарче в едната ръка, а в другата — „поразяващия аксесоар“ на Сузи — лаптоп „Епъл Мак“.

Май съм прекалила с аксесоарите.

Чудя се дали не мога да се шмугна бързичко обратно във фоайето и да оставя дипломатическото си куфарче на гардероб (въпреки че, да си призная, бих предпочела просто да го зарежа на някой стол и завинаги да забравя за съществуването му), когато Люк вдига поглед от чашата си, забелязва ме и се усмихва. Мамка му! Принудена съм да поема към масата по дебелия мъхест килим, като се старая да изглеждам колкото се може по-непринудено отпусната (въпреки че и двете ми ръце са заети с шантави аксесоари, а едната на всичкото отгоре е плътно прилепнала до тялото, за да попречи на „Файнаншъл Таймс“ да се свлече на пода).

— Здрасти — казва Люк, когато най-сетне стигам криво-ляво до масата.

Учтиво става, за да ме посрещне, и в този миг осъзнавам, че не мога да му подам ръка за делово ръкуване, защото държа лаптопа. Скърцайки мислено със зъби, оставям дипломатическото си куфарче на пода, премествам лаптопа от дясната в лявата си ръка — при което за малко да изпусна „Файнаншъл Таймс“ — и най-сетне с леко порозовели от смущение бузи му подавам делово ръка за поздрав.

По лицето на Люк пробягва сянка на усмивка и той тържествено се ръкува с мен. Отдръпва ми стол да седна и учтиво наблюдава как оставям лаптопа върху покривката на масата, готов за употреба.

— Внушителна машинка — отбелязва Люк. — Много… високотехнологична.

— Да — отвръщам и му отправям кратка, хладно делова усмивка. — Често го ползвам, за да си водя бележки по време на делови срещи.

— Аха — кимва Люк. — Явно си много организиран човек.

Очевидно ме чака да включа лаптопа, така че натискам бутона, който ми е показала Сузи — при което, според нея, екранът би трябвало да светне и тъй нататък. Обаче нищо не светва.

Небрежно натискам повторно бутона — пак нищо. Доста силно го удрям трети път — като се преструвам, че пръстът ми се е подхлъзнал — и пак нищо. Мамка му, ама че неудобно се получава! Що ли изобщо я слушам Сузи?!

— Някакъв проблем ли има? — пита Люк.

— Не! — отвръщам на секундата и рязко затварям капака на лаптопа. — Само че… размислих и реших да не го използвам точно сега. — Бръквам в чантата си и изваждам големия си журналистически бележник. — Реших, че ще е по-добре да си нахвърлям бележките на ръка.

— Прекрасна идея — кимва Люк одобрително. — Би ли желала чаша шампанско?

— О! — възкликвам изненадано. — Ами… може.

— Чудесно — казва Люк. — Надявах се, че ще приемеш.

Вдига поглед и до масата ни сякаш от небитието се материализира келнер с бутилка шампанско в ръка. Адски скъпо, при това — „Крюг“.

Няма обаче да се усмихвам, нито да показвам задоволство, изобщо нищо. През цялото време ще бъда хладно сдържана и делова. Всъщност, ще изпия само една чаша шампанско, след което ще мина твърдо на минерална вода. За да мога да мисля ясно и делово, нали така?

Докато келнерът сипва шампанско в издължената кристална чаша пред мен, аз записвам в бележника си: „Работна среща между Ребека Блумууд и Люк Брандън“.

Един миг гледам преценяващо написаното, после го подчертавам два пъти. Сега е добре. Така изглежда съвсем делово.

— Ами… — казвам, като вдигам поглед от бележника си, а също и чашата си за наздравица — … за бизнеса.

— За бизнеса — отвръща като ехо Люк, след което се усмихва криво и добавя: — За малкото бизнес, който ми остана.

— В какъв смисъл малко? — зяпвам го озадачено. И в следващия миг ми светва: — Искаш да кажеш, че… след това, което каза в „Сутрешно кафе“… Неприятности ли имаш?

Той кимва мрачно. Усещам прилив на симпатия към него.

Така де, Сузи е права… Люк е адски арогантен. Но пък, от друга страна, смятам, че постъпи адски смело, като оповести на всеослушание какво мисли за „Флагстаф Лайф“. И сега, ако в резултат на това бъде разорен… просто не е честно!

— Разорен ли си? — питам тихичко и съчувствено.

Люк се разсмива.

— Е, не чак разорен. Но днес следобед се наложи да даваме куп обяснения пред другите ни клиенти — казва и добавя с гримаса: — Да ти кажа, да обидиш един от най-големите си клиенти на живо по телевизията не е сред най-нормалните практики на връзките с обществеността.

— Е, аз пък смятам, че би трябвало да те уважават заради това! — отвръщам с категоричен тон. — За това, че си казал каквото мислиш! Така де, в днешно време твърде малко хора го правят. Но пък би могло да стане мото на компанията ти: „Ние казваме истината“.

Отпивам щедра глътка шампанско и понеже той мълчи, вдигам поглед да видя какво става. Люк ме гледа втренчено с някакъв странен израз на лицето.

— Ребека, ти притежаваш удивителната способност да уцелваш право в десетката — казва той най-сетне. — Точно това казаха и някои от нашите клиенти. Казаха, че това ни е белязало като компания, която държи на почтеността.

— О! — отронвам, всъщност доста доволна от себе си. — Ами, хубаво. Значи не си разорен.

— Не, не съм разорен — отговаря Люк и добавя с лека усмивка: — Само малко понащърбен.

Келнерът пак се материализира от нищото и отново ми напълва чашата с шампанско. Отпивам. Когато вдигам очи, Люк пак ме гледа втренчено.

— Знаеш ли, Ребека, ти си изключително прозорлив човек — казва той. — Виждаш неща, които останалите хора не забелязват.

— О, ами… — вдигам и поклащам чашата си с шампанско. — Не я ли чу какво каза Зелда? Аз съм смесица между финансов гуру и съседското момиче.

Погледите ни се срещат и двамата изведнъж избухваме в смях.

— И даваш много информация, но по достъпен начин.

— И имам големи познания, които обаче умело обвързвам със здравия разум.

— И си умна, и си чаровна, и си весела, и си… — казва Люк, загледан в чашата си.

После вдига поглед и като ме гледа в очите, добавя:

— Ребека, искам да ти се извиня. От доста време искам да ти се извиня. На онзи обяд в „Харви Никълъс“… права беше… не ти засвидетелствах нужното уважение. Уважението, което заслужаваш.

Люк замълчава, а аз се вторачвам в покривката и усещам, че бузите ми пламват. „Лесно му е на него да ми го казва сега“, мисля си яростно. Запазва маса в „Риц“, поръчва шампанско и сигурно очаква да се усмихна и да кажа: „О, няма проблем“. Дълбоко в себе си обаче аз все още се чувствам наранена от станалото. А след телевизионния си успех тази сутрин съм в доста войнствено настроение.

— Статията ми в „Дейли Уорлд“ няма нищо общо с онзи обяд — казвам, без да вдигам поглед от покривката. — Абсолютно нищо. И твоят намек, че има…

— Знам — отвръща Люк с въздишка. — Изобщо не биваше да го казвам. Това беше една… отбранителна, ядна забележка… по време, когато ти ни беше изправила всичките на нокти.

— Наистина ли? — не мога да удържа усмивката си на задоволство. — Изправила съм ви всичките на нокти, така ли? Ами!

— Ти какво, майтап ли си правиш? — възкликва Люк. — Изневиделица ни стоварваш скандален материал на цяла страница в „Дейли Уорлд“ за един от най-големите ни клиенти! И това ако не е изправяне на нокти, здраве му кажи!

Ха! Тази представа страшно ми се нрави, всъщност. Цялата „Брандън Къмюникейшънс“ изправена на нокти заради Дженис и Мартин Уебстър.

— И Алиша ли беше изправена на нокти? — не мога да се въздържа да не попитам.

— Не само беше изправена, но и подскачаше на нокти толкова пъргаво, колкото й позволяваха марковите й обувки от „Маноло“ — отвръща Люк сухо. — И заподскача още по-бързо, когато узнах, че всъщност е разговаряла с теб предишния ден.

Ха! Ха!

— Разкошно! — чувам се да възкликвам абсолютно детински.

И веднага съжалявам, че съм го направила. Никоя уважаваща себе си бизнес дама не злорадства, когато противникът й се подхлъзне в калта. Трябваше само да кимна или да отроня многозначително: „А!“.

— Ами… и теб ли те изправих на нокти? — питам, като свивам уж небрежно рамене.

Настава мълчание, а когато след малко вдигам очи, виждам Люк да ме гледа втренчено с толкова сериозно изражение на лицето, че сърцето ми се разтуптява.

— От доста време си ме изправила на нокти, Ребека — казва той тихо. Задържа погледа си няколко секунди, от което на мен ми спира дъхът, после свежда очи към менюто си и пита: — Ще поръчваме ли?

 

 

Вечерята ни продължи часове наред. Говорим, говорим, и пак говорим, и поръчваме още нещо, и така… Всичко е толкова вкусно, че сърце не ми дава да откажа каквото и да било. А виното е толкова супер, че бързо-бързо изоставям плана си да изпия само една делова чаша и после да мина твърдо на минерална вода. По времето, когато довършвам шоколадовия си сладкиш от многолистно тесто с лавандулов сладолед и карамелизирани парченца от круша, вече наближава полунощ и усещам, че започвам да клюмам.

— Как е на вкус това шоколадово чудо? — пита Люк, довършвайки своя сладкиш с извара.

— Прелестно — отвръщам и побутвам купичката към него. — Ама не чак пък толкова, колкото беше лимоновият мус.

Истината е, че съм преяла до пръсване. Когато стигнахме до десерта, аз започнах да се колебая какво да си поръчам от всичките невероятно вкусно звучащи сладкиши. И тогава Люк каза, че ще си поръчаме всички десерти, чиито имена ни харесат. Което се оказа почти всичко от менюто.

Честно, имам чувството, че никога няма да мога да се надигна от стола си. Толкова е удобен, толкова ми е топличко и уютно и всичко наоколо е толкова красиво, а главата ми е така приятно замаяна, че изобщо не ми се иска да ставам. И най-вече… не искам тази вечер да свършва. Толкова приятно прекарах. А най-удивителното е, че Люк непрекъснато ме разсмива. Преди си мислех, че той е адски сериозен, че го раздава адски интелектуално и сигурно е адски досаден, а се оказа, че не е така. Всъщност, като се замисля, през цялата вечер и думичка не обелихме по работа.

Появява се един келнер, разчиства всичките ни десертни чинии и купи, след което ни поднася кафе. Облягам се назад на стола си, притварям очи и с наслада отпивам няколко глътки. О, боже, мога да си остана тук завинаги. Да си призная, доста ми се спи — отчасти защото миналата нощ бях толкова нервна заради предстоящото си участие в „Сутрешно кафе“, че изобщо не мигнах.

— Трябва да тръгвам — казвам по едно време и се насилвам да отворя очи. — Трябва да се връщам в… — Къде живеех, впрочем? Аха, във Фулхам. — … във Фулхам.

— Да — отвръща Люк след кратка пауза и отпива от кафето си. Оставя чашката си и протяга ръка към каничката с мляко. И при това движение ръката му докосва моята… и застива. Изведнъж усещам тялото ми да се напряга странно. Бузите ми пламват на секундата, а сърцето ми забива лудешки.

Добре де, признавам — нарочно приплъзнах ръката си на пътя на неговата към каничката с мляко.

Просто за да видя какво ще стане. Така де, можеше да си дръпне ръката от моята, ако беше поискал, нали? Да си сипе мляко, да подхвърли някаква шега, после да ми каже „лека нощ“, нали така?

Ама той не го направи. Напротив, много-много бавно обгърна с длан моята ръка и я стисна.

И сега вече действително не мога да помръдна. Палецът му започва да гали ритмично китката ми. Усещам сякаш със сърцето си колко гореща и нежна е кожата му. Вдигам очи и срещам погледа му, втренчен в лицето ми. Всичко в мен сякаш се разтапя. Не мога да откъсна очи от неговите. Не мога да помръдна ръката си. Като хипнотизирана съм.

— Този мъж, с когото те видях в „Терадза“… — казва Люк след малко, а палецът му продължава да гали лениво китката ми — … нещо сериозно ли…

— Не… само… — Опитвам се да се засмея безгрижно, но ми е толкова нервно, че вместо това се изкикотвам. — … познат мултимилионер.

Люк ме гледа напрегнато един миг… после отклонява поглед.

— Ясно — казва, сякаш приключвайки темата. — Е, може би е време да ти извикаме такси… — Залива ме вълна на разочарование, но се старая да не си проличи. — Или да…

Замълчава.

Следва сякаш безкрайна пауза. Едва си поемам дъх. Или да… какво? Какво „или да…“?

— Познавам хората тук доста добре — казва най-сетне Люк. — Ако искаме, бихме могли да… — Среща и задържа погледа ми, преди да довърши: — … да останем.

През тялото ми преминава сякаш електрическа искра.

— Искаш ли?

Неспособна да отговоря, само кимвам с глава. О, боже! О, боже! Това е най-вълнуващото нещо, което съм правила когато и да било!

— Добре, изчакай ме тук — казва Люк. — Отивам да видя дали ще се намерят две свободни стаи за нас.

Става и излиза от ресторанта, а аз гледам след него замаяно и усещам ръката си студена и някак… сломена.

Две стаи. Две стаи… множествено число. Значи той няма предвид да…

Не иска да…

О, боже! Какво не ми е наред?!?

 

 

Пътуваме мълчаливо нагоре с асансьора, придружени от достолепен портиер. На няколко пъти поглеждам Люк в лицето, но той е забил безизразен поглед право пред себе си. Всъщност, почти не ми е проговорил, откакто ме попита дали искам да останем. Чувствам да ме сковава някакъв странен студ… Ако трябва да бъда честна, вече почти ми се иска да не беше имало свободни стаи. Явно обаче Люк е много важен… и редовен клиент на „Риц“. На коментара ми колко отзивчиви са били към нас, той свива рамене и сухо отбелязва, че често настанява тук бизнес партньорите си.

Бизнес партньорите си. За бизнес партньор ли ме смята? О, по дяволите, пълна тъпотия! Ще ми се да си бях отишла вкъщи.

Вървим по внушителния коридор на „Риц“ в пълно мълчание. После портиерът отваря една врата и ни въвежда в удивително прекрасна стая, мебелирана с голямо двойно легло и кожени кресла. Оставя дипломатическото ми куфарче и лаптопа върху скарата за багаж, после Люк му дава банкнота и портиерът изчезва.

Настава мълчание. Никога, през целия си живот, не съм се чувствала по-ужасно.

— Е… — казва най-сетне Люк. — Настанявай се.

— Да — отвръщам с глас, който ми звучи като чужд. — Благодаря… Благодаря ти и за вечерята. — Покашлям се лекичко и добавям: — Чудесна беше.

Някак изведнъж сме се превърнали в двама напълно непознати.

— Е… — подхваща Люк отново и поглежда часовника си. — Късно е. Сигурно умираш за…

Замълчава и настава кънтяща от напрегнато очакване тишина. Сърцето ми блъска като полудяло в гърдите. Вкопчила съм нервно длани една в друга. Не смея да го погледна.

— Ами ще тръгвам тогава — казва най-сетне Люк. — Надявам се да си…

— Не си тръгвай — чувам се да измърморвам и в същия миг се изчервявам до ушите. — Не си тръгвай още. Можем просто да… — Преглъщам мъчително. — … да поговорим или нещо друго.

Вдигам поглед и срещам очите му. Усещам как в мен се надига нещо огромно и плашещо. Той пристъпва съвсем бавно към мен. Усещам мириса на одеколона му. Чувам лекото прошумоляване на колосаната му риза. Цялото ми тяло тръпне от тревожно и нетърпеливо очакване. О, боже, искам да го докосна. Но не бих посмяла. Не бих посмяла дори да помръдна.

— Можем просто да поговорим или нещо друго — повтаря като ехо думите ми Люк, като съвсем бавно вдига ръце и обхваща лицето ми в дланите си. — Можем просто да поговорим. Или… нещо друго.

А после ме целува.

Устните му са върху моите, разтварят ги нежно и в същия миг усещам да ме пронизва огнената стрела на възбудата. Ръцете му се спускат бавно по гърба ми и обхващат бедрата ми, промъкват се под подгъва на полата ми. После ме притиска силно към себе си и изведнъж дъхът ми секва.

И става напълно очевидно, че явно няма да си говорим.