Софи Кинсела
Тайният живот на Беки Б. (10) (Маниашки роман)

Девет

Когато се прибирам след работа вкъщи, на пода в антрето вече ме очаква вечерната поща. Не й обръщам внимание, защото виждам, че е пристигнал пакетът с материали от „Изящни рамки“! Трябваше да платя сто лири, за да го купя, което ми се струва доста скъпо, но пък казват, че от него мога да изкарам триста само за няколко часа. Вътре в пакета откривам брошура с цветни снимки на щастливи хора, натрупали състояние с правенето на „изящни рамки“ — оказва се, че някои от тях си докарват по сто хиляди лири годишно! Защо ли ми е да се занимавам с журналистика, питам аз?!

И така, след вечеря се настанявам пред телевизора, защото всеки момент ще започне „Жителите на Ийст Енд“ и отварям кутията с материали. Сузи го е ударила на живот тази вечер, така че вкъщи е тихо и нищо няма да ме разсейва.

„Добре дошли в «Изящни рамки» — най-строго охраняваната тайна във Великобритания! — чета в брошурата. — Присъединете се към другите членове на нашето семейство и печелете в уютната атмосфера на собствения си дом. Лесните за следване инструкции, които Ви предоставяме, ще Ви помогнат да започнете най-печелившото начинание в живота си. Може със спечелените пари да си купите нова кола или пък яхта — или да зарадвате с нещо някой специален за Вас човек. И помнете — от Вас зависи какви суми ще печелите!“

Потресаващо! Как, по дяволите, не съм попаднала по-рано на това предложение?! Направо фантастично! Ще работя здравата две седмици, после ще си разчистя всички дългове, ще замина някъде на ваканция, ще си накупя куп нови дрехи. Божке, нямам търпение!

Разкъсвам опаковката на кутията с материалите и изведнъж на пода пред мен се изсипва камара платнени изрезки — някои от тях едноцветни, други с щампи на цветенца. Всъщност, шарките им са доста кичозни, ама пък… на кого му пука? Моята работа е да направя рамките и да прибера парите, нали така? Разравям в кутията, за да открия листа с инструкции и най-сетне го измъквам изпод струпаните на дъното й мукавени рамки. Наистина са съвсем лесни. Тъй значи: подложката от кече се залепя към мукавената рамка; мукавата и кечето откъм лицевата страна се облепят с парче плат, за да се постигне желаният „ефект на лукс и изящество“; откъм гърба се залепя ширит, който да прикрие следите от слепването. И това е всичко!

Фасулска работа, за която ти се плаща по две лири на рамка. В кутията има материал за сто и петдесет рамки, значи… ами значи, че ако в продължение на една седмица правя по тридесет рамки на нощ, ще спечеля триста лири — ей така, в свободното си време!

Добре, да започваме. Кече, рамка, лепило, плат, ширит.

 

 

О, боже! О, боже! Мамка му, кой им е правил дизайна на всички тия скапани проклетии?! Парчетата плат просто не са достатъчно големи, за да покрият кечето и рамката. Или поне трябва да ги разтегнеш адски силно, но пък тъканта е толкова тънка, че се цепи. Оплесках с лепило целия килим, две от мукавените рамки се пречупиха, докато опъвах плата по тях, а единствената рамка, която успях да направя, изглежда всъщност доста… хъм, откачена. И това ми отне…

Прозявам се, поглеждам часовника и чак хлъцвам от изненада: 23 ч. Какво? Излиза, че съм работила вече цели три часа. А за цялото това време съм успяла да направя само една-единствена психарска на вид рамка, която дори не съм сигурна, че ще ми я приемат, и да скапя две други. Направо ми се повръща само при вида на тези мукави и кечета. Защо изобщо хората ще поискат да купуват такива тъпи, кичови фоторамки, питам аз?!

В този момент вратата се отваря и Сузи се връща.

— Здрасти! — казва тя, влизайки в хола. — Добре ли си прекара?

— Не бих казала — отвръщам мрачно. — Взех да правя тези неща и…

— Е, няма значение! — прекъсва ме Сузи с драматичен тон. — Защото знаеш ли какво? Имаш таен обожател!

— Какво? — поглеждам я стреснато.

— Един мъж страхотно те харесва — обявява тя, сваляйки палтото си. — Чух го тази вечер. За нищо на света няма да познаеш кой!

„Люк Брандън“ просветва догадката в съзнанието ми, преди да успея да я спра. Смешно! Но Сузи пък откъде е чула подобно нещо? Глупаво предположение. Направо тъпо. Невъзможно.

Може да са се засекли в някое кино — услужливо подсказва мозъкът ми. Ами да, тя май го познава, нали? И той сигурно й е казал, че…

— Братовчед ми! — оповестява Сузи триумфално. — Таркуин. Страшно си пада по теб.

О, за бога!

— Тайно въздиша по теб — продължава тя сияеща от щастие. — Всъщност, хлътнал е по теб, откакто те е видял за пръв път!

— Не въздиша чак толкова тайно… — започвам саркастично, но като виждам колко стреснато ме поглежда, млъквам, защото не ми се ще да наранявам чувствата й все пак?

— Значи вече знаеш, така ли? — пита Сузи.

— Ами… — отвръщам, свивайки неопределено рамене.

Защото какво ли пък бих могла да й кажа? Може би, че само при вида на нейния любим братовчед ме побиват тръпки на ужас, а? Така че свеждам поглед и започвам да нищя плата по рамката пред мен. По лицето на Сузи се разлива доволна усмивка.

— Наистина те харесва! — възкликва тя. — Казах му да не страда мълчаливо, ами да ти се обади и да те покани на среща. Не би имала нищо против, нали?

— Не, разбира се — отвръщам мекушаво.

— Няма ли да е страхотно?! — гука Сузи. — Ако двамата с него се ожените, аз ще ти бъда шаферка!

— Да — насилвам се да лепна на лицето си ведра усмивка. — Прелестно.

Добре де, мисля си, от любезност ще трябва да приема предложението за среща, за да не ги засегна, нали така? А после в последната минута ще я отложа. И после — дай, боже! — на Таркуин ще му се наложи да си се прибере в Шотландия или да замине някъде другаде и ще забравим за цялата тази работа.

Но да си кажа правичката, спокойно мога да мина и без подобни предложения за срещи. Уф, сега вече имам две причини, поради които да се стряскам при всяко иззвъняване на телефона.

 

 

За мое огромно облекчение съботата идва, а Таркуин не се обажда. Нито Дерек Смийт. Най-сетне всички ме оставят на мира да си живея живота!

Малко по-мрачен момент е това, че по план тази седмица трябваше да направя сто и петдесет рамки — а досега съм направила само три и никоя от трите не изглежда поне малко от малко като тази на снимката в брошурата. На едната подложката й е по-малка, отколкото трябва, на втората платът не покрива добре ъглите, а от лицевата страна на третата има петно от лепило, което по никакъв начин не успя да излезе. Просто не мога да разбера защо цялата тази работа ми е толкова трудна! Някои хора правят стотици от тези проклетии на седмица, без каквото и да било усилие. Мисис С. от Руислип например успява всяка година да води семейството си на околосветско пътешествие с парите, които изработва! Как става така, че те могат, а аз не мога?! Ужасно депресиращо! Искам да кажа, предполага се, че съм умна, нали така? Та аз имам диплома от колеж, за бога!

Както и да е, няма значение. Днес започвам новата си работа в „Али Смит“, така че… поне там ще изкарвам някакви допълнителни пари.

Мисълта за новата ми работа страшно ме въодушевява. Това е и началото на новата ми кариера — и то в модната индустрия! Посвещавам доста време на избора на подходящ тоалет за първия си работен ден. В крайна сметка се спирам на един черен панталон от „Джигсоу“, на тънко кашмирено пуловерче с къс ръкав (добре де, полукашмирено) и на розово жакетче без копчета, което се загръща с прихлупване и колан (и което съм си купила от същия този бутик на „Али Смит“).

Доста съм доволна от постигнатия ефект и пристигам в бутика с очакването Даниел да направи някой и друг одобрителен коментар по отношение на тоалета ми, тя обаче май дори не го и забелязва. Подхвърля ми, без да ме погледне:

— Здрасти. Панталоните и тениските са в складовото помещение. Намери си твоя размер и се преоблечи в някоя от пробните.

Уф, вярно бе. Като се замисля сега, всички продавачки в „Али Смит“ са облечени еднакво. Почти като… някаква униформа, предполагам. Преобличам се послушно, макар и с неудоволствие, в една от пробните и се поглеждам в огледалото — да си призная, страшно съм разочарована. Тези сиви панталони определено не ми отиват, а тениската е направо потискащо безлична. Изкушава ме желанието да попитам Даниел дали да не си подбера нещо друго, което да е по-подходящо за мен, но тя изглежда доста заета, така че си премълчавам. Може би другата седмица ще си поговоря с нея по този въпрос.

Но въпреки че не си харесвам тоалета, пак изпитвам тръпка на възбуда на излизане от пробната. Стратегически насочените лампи изливат ярка светлина, подът е полиран до блясък, звучи примамлива музика, атмосферата е пропита с дух на вълнуващо очакване. Чувствам се като актриса на сцена. Поглеждам се в едно от големите огледала и прошепвам: „С какво мога да ви помогна?“. Или може би ще е по-добре да казвам: „Мога ли да ви помогна?“. Решавам да бъда най-очарователната и неустоима продавачка на света. Хората ще идват тук, водени от единственото желание да бъдат обслужени от мен. Взаимоотношенията ми с клиентите ще бъдат фантастично дружелюбни. За мен ще пишат в „Ивнинг Стандард“ — в някоя от онези техни невероятно вълнуващи и изискани колонки за предпочитани магазини. Може дори да направя свое собствено телевизионно шоу.

Все още никой не ми е казал какво точно да правя, ето защо — водена от добрата си (както винаги) интуиция — приближавам блондинката, която сортира в красиви цветови съчетания изящните тоалети по ринговете със закачалки, и казвам:

— Дали да не се пробвам набързо?

— Какво? — пита тя, без да ме поглежда.

— Мисля, че ще е добре да опозная ринговете, нали? Преди да настане наплив от клиентки.

Сега вече блондинката ме поглежда и за моя изненада избухва в смях:

— Да опознаеш ринговете, така ли? Въобразяваш си, че ще те пуснем направо при клиентките, а?

— О! — изчервявам се леко засегната. — Мислех си, че…

— Ти си начинаеща, миличка — заявява ми назидателно блондинката. — Ринговете не са за теб. Върви при Кели. Тя ще ти покаже какво ще правиш днес.

 

 

Сгъвам пуловери и джемпъри. Сгъвам скапаните им пуловери и джемпъри. Ето, това ми е работата. Клиентките ровят по рафтовете, вземат и разглеждат ту един, ту друг пуловер или жилетка, после ги захвърлят обратно както им дойде, а аз тичам след тях пак да ги сгъвам и подреждам. Към единадесет сутринта вече съм тотално изтощена — и да си кажа правичката, цялата тази работа не ми доставя никакво, ама абсолютно никакво удоволствие! Давате ли си изобщо сметка колко тотално депресиращо е да сгънеш някоя разбишкана жилетка точно така, както е прието да се сгъва в „Али Смит“, да я сложиш обратно на мястото й, като я аранжираш красиво на рафта — и само след миг да видиш как някоя мърла я взема, тръсва я, разглежда я с недоволна физиономия и я захвърля немарливо върху другите?! Направо ти иде да й изкрещиш: „Не я пипай, щом няма да я купуваш!“. Дори видях едно момиче да взема от рафта и да разгъва, ама точно същия пуловер като този, който вече носеше на гърба си! Искам да кажа: тая не е съвсем наред, нали така?!

На всичкото отгоре не мога и да разговарям с клиентките. Гледат през теб, сякаш продавачката не е живо човешко същество. Никой не ми зададе нито един интересен въпрос, например: „Тази блуза отива ли си с обувките ми?“ или „Къде мога да намеря наистина готина черна пола за не повече от шестдесет лири?“. С огромно удоволствие бих отговаряла на подобни въпроси. Ама не, питат ме само: „Къде е тоалетната?“ или „Къде има банков автомат?“. За цялата сутрин не съм установила ни едно-едничко свястно взаимоотношение с клиентка!

О, боже, пълна депресия! Едничката надежда, която ме крепи, е рафтът в дъното на бутика, където са струпани последните бройки от една или друга серия, чиито цени са намалени. Краката ми сами ме носят към него и не мога да откъсна поглед от чифт дънки със зеброва шарка, чиято цена е намалена от сто и осемдесет на деветдесет лири. Много добре ги помня тези дънки още от времето, когато бяха на централния рафт. Дори съм ги пробвала веднъж. И ето че сега най-неочаквано пак ги виждам — намалени! Ама наистина не мога да откъсна поглед от тях! Дори са дванадесети номер. Моята мярка!

Добре де, знам, че идеята е да не харча пари — ама пък такъв късмет се пада веднъж на сто години, нали така? Това са най-страхотните дънки, които съм виждала през живота си. Пък и деветдесет лири са нищо за чифт наистина добри дънки. В „Гучи“ ще ви изръсят минимум с петстотин. О, боже, искам ги! Искам ги!

Точно се замотавам за пореден път в дъното на бутика, за да им се полюбувам с въжделение, когато Даниел притичва към мен и аз се стряскам виновно. Но тя само ми казва:

— Готова ли си вече да минеш към пробните? Сара ще ти покаже кое как е.

Край на сгъването! Слава Тебе, Господи!

 

 

За мое огромно облекчение нещата в този сектор на бутика изглеждат далеч по-забавни. „Али Смит“ разполагат с просторна и наистина много приятна пробна зала с уютни индивидуални кабинки, а моята работа е да стоя на входа и да следя колко дрехи клиентът внася и колко изнася от пробната. Наистина е страшно интересно да гледаш какво си избират хората за пробване. Една мацка изпробва и си взе купища тоалети, като все повтаряше как приятелят й казал да му отпусне края за рождения си ден и че той щял да плати всичко.

Хм. Е, върви им на някои. Както и да е, аз пък поне печеля пари. Сега е единадесет и половина. Което значи, че вече съм спечелила… 14.40 лири. Ами всъщност… не е зле, нали така? За тия пари може да се купи нелош грим.

Само че аз няма да ги харча за грим. В никакъв случай. Мисълта ми е, че не съм се хванала на работа тук, за да си пилея парите за подобни глупости, нали така? Твърдо съм решила от днес нататък да пазарувам разумно. Ще си купя зебровите дънки — защото такъв късмет се пада веднъж на сто години и би било престъпление човек да не се възползва от него — а всички останали пари ще си ги сложа в специална банкова сметка, за да мога в най-скоро време да си разчистя дълговете. Господи, направо умирам да си ги сложа! В 14.30 ч., когато започва обедната ми почивка, ще ги взема от рафта с намалени стоки и ще си ги сложа в стаичката на персонала — само за да съм сигурна, че ми стават, а после…

Изведнъж замръзвам със зяпнала уста. Какво става тук?

Чакай, чакай малко сега! Какво носи онова момиче там? Моите зеброви дънки! И приближава към пробните кабинки! О, боже! Тя иска да ги пробва. Но те са мои!

— Здравейте — поздравява момичето усмихнато, приближавайки към мен.

— Здравейте — отвръщам, като се опитвам да запазя самообладание. — Ъъъ… колко дрехи внасяте?

— Четири — показва ми закачалките в ръцете си момичето. На стената зад мен има четири стилни кукички, номерирани с „1“, „2“, „3“ и „4“. На тях висят изящни плочки със съответната цифра, които раздаваме на влизащите в кабинките клиентки. И ето че сега момичето стои пред мен и чака да му дам плочка с цифрата „4“, за да влезе в пробната. Да, ама аз не мога да го направя.

Не мога — буквално физически не мога — да я пусна да влезе да пробва моите дънки.

— Всъщност — чувам се да казвам, — позволено е да се внасят само по три дрехи.

— Така ли? — възкликва изненадано момичето. — Но тук… — посочва кукичките с плочки.

— Да, знам — отговарям хладнокръвно. — Току-що промениха правилата. Съжалявам — казвам с възможно най-неотзивчива усмивка.

Това, което правя, май си е чиста злоупотреба с властта. Не позволявам на хората да пробват дрехи! Та аз мога да им съсипя живота!

— О, добре — отвръща момичето. — Ами тогава ще оставя при вас.

— Това тук — казвам припряно и сграбчвам зебровите дънки.

— Не, не това — отвръща момичето. — Мисля, че…

— Задържаме дрехата, която е най-отгоре — заявявам хладнокръвно и отново пускам неотзивчивата усмивка. — Съжалявам.

Слава Тебе, Господи, че на света съществуват неотзивчиви продавачки и тъпи, безсмислени правила. Хората до такава степен са свикнали с тях, че на това момиче и през ум не му минава да подложи думите ми на съмнение. То само извърта примирено очи към небето, грабва от ръката ми плочката с изписаната на нея цифра „3“ и се промъква край мен, за да влезе в кабинката, а аз оставам с въжделените си дънки в ръце.

Добре, и сега какво? Откъм кабинката на момичето чувам вдигане и сваляне на ципове, потракване на закачалки. Няма да й отнеме много време да пробва трите дрехи, който внесе. След което ще излезе и ще поиска зебровите дънки. О, боже! Какво да правя? За няколко мига оставам парализирана в нерешителност. После звукът от дръпването на завесата на една от кабинките ме изтръгва от вцепенението ми. Светкавично се навеждам, мушвам дънките под завеската на празната пробна от другата ми страна и отново се изправям с най-невинна физиономия.

След миг Даниел приближава до мен забързано, с бележник в ръце.

— Всичко наред ли е? — пита тя. — Справяш се, нали?

— Чудесно — отвръщам и й хвърлям вдъхваща доверие усмивка.

— Точно уточнявам графика за обедните почивки — продължава тя. — Ако издържиш до три, после можеш да ползваш един, вместо половин час.

— Няма проблем — отвръщам с възможно най-позитивен тон и с глас на „служител на месеца“, въпреки че си мисля: „До три? Ами че аз ще пукна от глад дотогава!“.

— Добре — кимва Даниел и се дръпва в ъгъла на щанда, зад който стоя, за да нанесе промените в графика си.

И точно в този момент един глас казва:

— Ако обичате, бихте ли ми подали дънките сега?

О, боже! Пак това момиче! Как пък успя да пробва всички онези дрехи толкова бързо?! Да не е прероден Худини или нещо подобно?

— Избрахте ли си нещо? — питам, изцяло пренебрегвайки искането й. — Черната пола е наистина чудесна. Двете цепки отстрани са…

— Не, не си избрах — прекъсва ме момичето и тръсва трите тоалета на щанда пред мен (свалени от закачалките им и доста изпомачкани между впрочем). — Аз всъщност исках най-вече дънките. Бихте ли ми ги дали сега?

Сърцето ми забива лудешки.

— Какви бяха дънките? — питам, като лекичко повдигам вежди в съчувстващо разбиране. — Светлосиви, нали? Можете да ги вземете оттам, на рафта до…

— Не! — срязва ме момичето нетърпеливо. — Дънките със зеброва шарка, които ви оставих преди малко.

— О! — отвръщам безизразно. — А, да. Но не съм сигурна къде са. Може би друга клиентка ги е взела.

— Но аз ви ги дадох на вас! Предполага се, че трябваше да ми ги пазите!

— Ааа — казвам с вече дежурната си неотзивчива усмивка, — боя се, че не носим отговорност за изчезнали тоалети, които клиентките оставят на щанда при нас, когато влизат в пробните.

— О, за бога! — възкликва момичето, като ме гледа така, сякаш съм някакъв тъпоумен дебил. — Та това е смешно! Няма и половин минута, откакто ви ги оставих в ръцете! Как така изведнъж изчезнаха?

Мамка му! Наистина е бясна. Все повече повишава глас и хората започват да ни гледат.

— Някакви проблеми? — пропява сиропиран гласец.

Оглеждам се ужасено. Даниел приближава към нас със сладникава усмивка и прикрито заплашителен израз на лицето. „Само без паника!“, скръцвам си мислено със зъби. Все едно, никой нищо не може да докаже. Пък и всеки знае, че клиентките са голяма напаст.

— Дадох на тази ваша продавачка да ми пази един чифт дънки, защото бях взела четири неща, а се оказа, че имам право само на три — започва да обяснява момичето.

— На три ли? — вдига вежди Даниел. — Имате право да внасяте по четири дрехи в пробната. — И тя ме поглежда с израз, който, да си кажа правото, не е ама никак дружелюбен.

— Така ли? — питам най-невинно. — О, боже, извинете. Мислех, че са три. Нова съм тук, нали разбирате… — провлачвам извинително.

— Аз пък мислех, че са четири! — прекъсва ме момичето ядосано. — Та нали ето там имате плочки с цифрата „4“! — Въздъхва нетърпеливо и добавя: — Както и да е, дадох й дънките и влязох да премеря другите три неща. После излязох да взема дънките, но те бяха изчезнали.

— Изчезнали? Къде са изчезнали? — пита Даниел остро.

— Не съм сигурна — отвръщам, като се опитвам да изглеждам също толкова удивена, колкото и останалите. — Може би ги е взела друга клиентка.

— Но вие ги държахте! — възкликва възмутено момичето. — Да не искате да кажете, че някой е дошъл и ги е изтръгнал насила от ръцете ви?!

А бе, я ми се разкарай от главата! Ама какъв й е проблемът на тая?! Каква е тази мания за някакъв си чифт дънки, за бога?!

— Можете да си вземете друг чифт — предлагам припряно, като се старая да звуча колкото се може по-дружелюбно.

— Няма друг чифт — ледено отсича момичето. — Взех ги от рафта за намалени стоки.

— Мисли, Ребека, мисли! — казва настойчиво Даниел. — Може да си ги прибрала някъде?

— Ами… може — отвръщам неопределено. — Тук беше такава навалица, че нищо чудно да съм ги сложила на рафта и предполагам, че някоя друга клиентка ги е взела — допълвам и леко присвивам рамене, един вид: „Знаете ги каква напаст са клиентките“.

— Момент — изведнъж казва остро момичето. — Какво е това там?

Проследявам погледа й и замръзвам. Зебровите дънки са се плъзнали и част от тях се подават изпод завесата на кабинката до щанда. За момент и трите оставаме втренчени в тях.

— Божке — успявам да кажа най-сетне, — ето ги и тях!

— А какво всъщност правят там? — пита Даниел.

— Не знам — отвръщам. — Те може би… — Преглъщам, стараейки се да мисля колкото се може по-бързо. — Може би са…

— Скрили сте ги! — невярващо възкликва момичето. — Нарочно сте ги скрили! Първо не ми дадохте да ги пробвам, а после сте ги скрили!

— Предположението ви е смешно! — отговарям колкото се може по-убедително, но усещам, че се изчервявам.

О, боже, защо съм се родила такава, че да се изчервявам, защо!

— Ти, малка… — избухва момичето, но на секундата се овладява и се обръща гневно към Даниел: — Искам да направя официално оплакване.

— Ребека — казва Даниел, — ела в офиса ми, моля.

Чакай сега малко, ама тя няма ли да ме подкрепи? Няма ли да защити екипа си пред обществото? Какво става с „обединения фронт“?

— Веднага! — добавя остро Даниел и аз чак подскачам от уплаха. Докато вървя бавно към офиса й (ама че „офис“, по-скоро килерче за метли), виждам другите продавачки да ме зяпат и да се побутват. О, боже, какъв срам! Но пък всичко ще се оправи, сигурна съм. Ще се извиня и ще обещая да не правя повече така, може и да предложа да работя извънредно. Стига само да не ме…

 

 

Е, не, не мога да го повярвам! Уволни ме! Не съм работила и един ден и вече ме изхвърлиха. Бях толкова шокирана, когато ми го заяви, че почти се разплаках. Мислех, че се справям страхотно — така де, като изключим инцидента със зебровите дънки. Очевидно обаче скриването на дреха от клиент е едно от онези неща, които водят до автоматично уволнение. (Но пък не е честно да ме уволнява, защото изобщо не ме предупреди за това по време на интервюто!)

Докато свалям сивите панталони и тениска в една от кабинките, на сърцето ми ляга камък. Кариерата ми в модния бизнес приключи дори още преди да е започнала. За отработените днес часове ми дадоха само двадесет лири — и на всичкото отгоре Даниел каза, че това било проява на великодушие от нейна страна. А като я попитах дали мога да си избера набързо някои дрешки, които да купя, използвайки служебната отстъпка, ме изгледа така, сякаш й се иска да ме удари.

Мамка му, всичко се прецака. Няма работа, няма пари, няма отстъпка, само някакви си мижави двадесет лири. Унило се повличам по улицата, пъхнала дълбоко ръце в джобовете си. Двадесет мижави лири! Какво ли пък може да направи човек с…

— Ребека!

Вдигам рязко глава и се озовавам лице в лице с човек, когото си давам сметка, че познавам. Ама кой всъщност е той? Това е… това е… това е…

— Том! — светва ми изведнъж. — Здравей! Ама че изненада!

Наистина си е изненада! Том Уебстър в Лондон! Какво ли прави тук? Не трябваше ли да е в Рейгейт, да си лепи средиземноморските плочки или нещо подобно?

— Запознай се с Луси — казва той гордо и побутва към мен някаква мацка, която държи в ръцете си някъде около шестдесет и пет торби от маркови бутици. Не, не мога да повярвам на очите си! Та това е същото момиче, което само дето не изкупи „Али Смит“ — и което все повтаряше, че приятелят й щял да плати всичко. Няма начин да е имала предвид…

— Ама вие да не сте гаджета? — питам като пълна тъпачка. — Ти и тя?

— Да — отвръща Том и ми се ухилва широко. — От доста време вече.

Тотална безсмислица! Защо Дженис и Мартин и дума не обелиха за това, че Том си има гадже? А пък ми разправиха надълго и нашироко за всички останали промени в живота му!

Хайде бе, Том, дето си падаше по мен, си има гадже!

— Здравейте! — казва Луси.

— Здрасти — поздравявам на свой ред. — Аз съм Ребека. Съседското момиче. Другарчето от детинство. И тъй нататък.

— О, Ребека — отронва тя и хвърля бърз поглед към Том.

Това пък какво значи? Да не би да са говорили за мен? О, боже, да не би Том все още да си пада по мен? Доста неудобно положение.

— Точно така! — отвръщам ведро и лекичко изхихиквам.

— Имам чувството, че съм ви виждала някъде и преди — отбелязва Луси замислено. В следващия миг очите й светват. — Ами да, работите в „Али Смит“, нали?

— Не! — отвръщам малко прекалено остро.

— О! — казва тя. — Струва ми се, че ви видях…

Господи, не мога да допусна до ушите на мама и татко да стигне слух, че работя в някакъв си магазин. Защото те тогава ще си помислят, че ги лъжа за целия си живот в Лондон, а в действителност съм фалирала и живея на границата на мизерията.

— Проучване — отвръщам хладнокръвно. — Аз всъщност съм журналист.

— Ребека е финансов журналист — отбелязва Том. — И наистина си разбира от работата.

— Разбирам — казва Луси, а аз й отправям снизходителна усмивчица.

— Родителите ми винаги се вслушват в съветите на Ребека — допълва Том. — Онзи ден баща ми каза, че си му помогнала много по някакъв финансов въпрос. За смяна на пенсионния фонд, струва ми се.

— Правя каквото мога — казвам скромно и отправям към Том една специална усмивка в стил „другарче от детинство“.

Не че ревнувам или нещо подобно, ама ми става все пак малко криво, като гледам как Том се усмихва със светнал поглед на тази Луси, която, да си го кажем направо, има доста скапана коса, въпреки че дрехите й са по-скоро хубави. Впрочем, сега ми прави впечатление, че и самият Том е облечен твърде добре. О, ама какво става тук? Има нещо сбъркано в цялата тази работа! Предполага се, че на Том мястото му е в онази негова къща „като за начало“ в Рейгейт, а не да ми обикаля из скъпите бутици на Лондон, изтупан почти прилично.

— Налага се да тръгваме — казва Том.

— Ще изпуснете влака ли? — питам снизходително. — Сигурно е кофти да се живее толкова далеч.

— Не е чак толкова зле — намесва се Луси. — Всяка сутрин стигам до „Уедърбай“ за не повече от четиридесет минути.

— Работиш в „Уедърбай“, така ли? — питам изненадано.

Ама какво става?! Как пък така изведнъж всички около мен се озоваха на баровски позиции в лондонското Сити?

— Да — казва Луси, — аз съм един от политическите им съветници.

Какво? Какво значи това? Да не иска да каже, че наистина има ум в главата или нещо подобно? О, боже, става все по-лошо и по-лошо.

— Имаме още време до влака — отбелязва Том с поредна влюбена усмивка към Луси. — Първо ще отскочим до „Тифани“. Да изберем нещичко за Луси, която другата седмица има рожден ден — добавя той и започва да навива около пръста си кичур от косата й.

Ааа, не, не издържам повече! Не е честно! Защо аз нямам гадже, което да ми купува нещичко от „Тифани“?

— Е, радвам се, че се видяхме — измърморвам припряно. — Много поздрави на майка ти и баща ти, Том — казвам и не мога да се въздържа да не добавя леко хапливо: — Странно, защо ли не ми споменаха нищо за Луси. Онзи ден се видяхме, а те и думичка не обелиха за нея.

Хвърлям й пълен с невинно учудване поглед: „Ха сега да те видя!“.

В същия миг обаче виждам, че двамата с Том отново се споглеждат бързо.

— Вероятно не са искали да… — започва Том и млъква рязко.

— Какво? — питам неразбиращо.

Настъпва дълга, мъчителна пауза. После Луси казва:

— Том, ще отида за секунда да погледна нещо на онази витрина — и се отдалечава, като ни оставя насаме.

Боже, ама че мелодрама! Аз явно съм „третата страна“ в тяхната връзка.

— Том, какво има? — питам, като се позасмивам лекичко.

Ама то и без това е очевидно, нали така? Том все още си пада по мен. И Луси го знае.

— Господи — въздъхва Том и разтрива с длан лицето си. — Виж, Ребека, не ми е лесно да ти го кажа. Но мама и татко знаят за… чувствата ти към мен. Не са споменали за Луси пред теб, защото са мислили, че ще… че ще бъдеш разочарована.

Какво? Това да не е някаква тъпа шега? Не помня друг път да съм била толкова силно шокирана. За момент буквално се вцепенявам от изумление.

— За чувствата ми към теб ли? — успявам най-сетне да попитам невярващо. — Ти да не се майтапиш?

— Ами виж сега, личи ти — казва ми той, присвивайки рамене. — Мама и татко ми казаха как онзи ден непрекъснато си ги разпитвала за мен и за новата ми къща… — Забелязвам в очите му израз на съжаление. О, боже, ужасно! Как е възможно да си мисли, че аз… — Наистина те харесвам, Беки — добавя Том, — само че не…

— Ама аз бях просто любезна! — изръмжавам. — Изобщо не си падам по теб!

— Добре — казва той, — дай да не говорим за това, става ли?

— Не си падам по теб! — виквам яростно. — И никога не съм си падала! Затова и не излязох нито веднъж с теб, като ме канеше по срещи! Когато бяхме шестнадесетгодишни, помниш ли?

Млъквам и го поглеждам триумфално — само за да видя, че изявлението ми не му е направило абсолютно никакво впечатление. Изобщо не го е чул. Или пък, ако го е чул, вероятно си въобразява, че щом като все още помня тийнейджърското ни минало, значи съм луда по него. Но пък в такъв случай, ако настоявам, че няма нищо подобно, той ще вземе да си мисли, че едва ли не умирам за него. Господи, ама че гадна каша!

— Хубаво — казвам примирено, като се опитвам да насъбера останките от женското си достойнство. — Явно комуникацията помежду ни куца, ама карай да върви. — Хвърлям поглед към Луси, която продължава да зяпа във витрината и да се преструва, че не надава ухо какво си говорим. — Не си падам по гаджето ти, кълна се — подвиквам й аз. — И никога не съм си падала. Хайде, чао!

След което се отдалечавам с бодра крачка от тях, стабилно лепнала широка безгрижна усмивка върху лицето си.

 

 

Като свивам зад ъгъла обаче, усмивката ми доста бързо се изпарява и след няколко крачки се отпускам тежко на някаква пейка. Колкото и да не ми се иска да е така, но, да си призная, чувствам се унижена. Цялата тази работа, естествено, е безумно комична. Искам да кажа това, дето Том Уебстър си мисли, че съм влюбена в него. Ама така ми се пада, като се държа прекалено любезно с родителите му и се преструвам, че ме интересуват скапаните му кухненски шкафове и плочки. Следващия път, когато ми заговорят за него, ще се прозея с досада или просто ще си тръгна. Или пък ще почна да им разправям за моето гадже, ха-ха. Това ще им запуши устата на всички, нали така? Пък всъщност, на кого му пука какво си мислят за мен?

Добре де, знам, знам. Знам, че изобщо не трябва да ми пука какво си мислят Том Уебстър и мацката му. Ама въпреки това… да си призная, малко ми е терсене. Защо, по дяволите, АЗ си нямам гадже? В момента дори няма никой, по когото да си падам. Последната ми сериозна връзка беше с Робърт Хейман, а с него се разделихме преди цели три месеца. А на всичкото отгоре него дори не съм го и харесвала особено много. Викаше ми „миличко“, а когато ходехме заедно на кино, имаше навика да се майтапи с мен, като ми закрива очите с ръце при някои по-така сцени. И въпреки че на няколко пъти му казах да престане, той пак продължи да го прави. Направо откачах. Дори сега, като си го спомня, усещам как се напрягам и цялата настръхвам от яд.

Ама все пак беше гадже, нали така? Някой, на когото да звъннеш през работно време, с когото да ходиш по купони и да го използваш като тапа за запушване на устата на разни досадници. Може би пък не трябваше да го зарязвам, а? Може пък да си беше съвсем наред човекът.

Въздъхвам дълбоко, ставам и отново поемам по улицата. Като цяло, доста скапан ден. Първо ме уволняват, а после Том Уебстър се държи снизходително с мен. А на всичкото отгоре сега няма и с какво да си запълня вечерта. Мислех си, че ще се прибера скапана от цял ден работа в бутика, затова и не си дадох труд да си организирам нещо.

Е, имам поне двадесет лири.

Хм, двадесет лири. Добре де, ще си купя двойно капучино и пакет шоколадови бисквити. И две списания.

Някакъв аксесоар или пък козметика. Или едни обувчици. Всъщност, действително имам нужда от нови обувки — пък и преди време видях в „Хобс“ едни наистина много сладички, с квадратна муцунка и доста нисък ток. След като си изпия кафето, ще отскочи дотам, таман ще видя и новата им колекция от облекла. Господи, заслужавам малко да се поглезя след този кошмарен ден. Имам нужда и от нови чорапи за работа. А, да, и от несесер за нокти. Може би и от някоя книга, която да си чета в метрото…

Когато стигнах в „Старбъкс“ и се наредих на опашката, за да си взема капучино и бисквитки, вече се чувствах много по-щастлива.

Фърст Банк Виза

Кемъл Скуеър 7

Ливърпул

Мис Ребека Блумууд

Бърни Роуд 4, ап. 2

Лондон

15 март 2000 г.

--------------------------------------------------------------------------

„Скъпа мис Блумууд,

Фърст Банк Виза карта №1475839204847586

Благодаря за писмото Ви от 11 март.

Предложението Ви за безплатен абонамент за «Успешно спестяване» е изключително любезно, както и поканата Ви за обяд в «Иви». За Жалост, на нас, служителите на Фърст Банк Виза, ни е забранено да приемаме подобни подаръци.

Надявам се в най-скоро време да получим просроченото минимално заплащане по кредита Ви, което възлиза на 105.40 лири стерлинги.“

Искрено Ваш: Питър Джонсън, мениджър на отдел „Сметки на клиенти“