Софи Кинсела
Тайният живот на Беки Б. (17) (Маниашки роман)

Шестнадесет

Когато същия следобед се появявам най-неочаквано в къщата на родителите ми и заявявам, че искам да остана няколко дни при тях, това не само че не ги шокира, но, изглежда, дори не ги и изненадва.

Всъщност, приемат го толкова спокойно — като нещо съвсем в реда на нещата, — че започвам да се чудя дали пък не са го очаквали през цялото време, още откакто се преместих да живея в Лондон. Дали не са ме чакали всеки Божи ден да се появя на прага, без багаж и със зачервени от плач очи? Подхождат към ситуацията хладнокръвно, като екип на „Бърза помощ“, на който му предстои да се справи с поредния спешен случай.

Така де, като изключим това, че лекарите от „Бърза помощ“ сигурно няма да губят време в спорове как да съживят пациента. Слушам ги няколко минути и ми се приисква да изляза на улицата, за да им дам време да изяснят стратегията си, после пак да звънна на вратата им.

— Качи се и си вземи една гореща вана — нарежда ми мама преди още да съм си оставила чантата. — Сигурно си изтощена!

— Не е нужно да си взема вана, ако не иска! — сопва й се татко. — Може да иска да пийне нещо! Искаш ли да пийнеш нещо, миличка?

— Смяташ ли, че е разумно да й предлагаш алкохол? — пита мама многозначително, като му мята крадешком поглед с подтекст „Ами ако е пила успокоителни?“

— Не, благодаря — отговарям на татко. — Но с удоволствие бих изпила чаша чай.

— Естествено! — възкликва мама. — Греъм, върви да включиш котлона — нарежда тя на татко и отново го поглежда многозначително. В мига, в който той изчезва в кухнята, мама се привежда към мен и пита подчертано тихо и задушевно:

— Добре ли си, миличко? Нещо… не е наред ли?

О, боже, когато човек се чувства кофти, едва ли има по-добро средство за разплакване от изпълнения със съчувствие и обич глас на собствената му майка.

— Ами… — заеквам със свито гърло и напиращи сълзи — … била съм и по-добре. Просто в момента… в момента съм изпаднала в малко по-трудна ситуация. Но всичко ще се оправи в крайна сметка — довършвам, като присвивам леко рамене и отклонявам поглед встрани.

— Защото… — подема мама, снижавайки още повече глас, — … баща ти не е чак толкова старомоден, колкото изглежда. Убедена съм, че ако става дума за това ние да поемем… да поемем Бебчо, а ти да си гледаш кариерата…

Какво?

— Не се тревожи, мамо! — прекъсвам я остро. — Не съм бременна!

— Не съм казала, че си бременна — изчервява се леко тя. — Исках само да знаеш, че сме готови да ти предложим безусловна подкрепа изцяло и във всичко.

По дяволите, що за родители имам?! Прекалено много сапунени сериали гледат, това им е проблемът! Всъщност, те двамата вероятно се надяват да съм бременна. От някой женен злодей, когото евентуално да убият и да заровят тялото му в двора.

Пък и каква е тази дивотия, че били готови да ми предложат „безусловна подкрепа изцяло и във всичко“? Така де, преди да започне да гледа всеки следобед „Езерото Рики“, мама за нищо на света не би изръсила подобна глупост.

— Е, хайде сега — подема мама, — ела да се отпуснеш с чаша ободрителен чай.

Послушно влизам след нея в кухнята, където тримата сядаме на масата, за да се ободрим с чаша чай. И да си призная, наистина започвам да се чувствам по-добре. Горещ силен чай и сладки, чиито пълнеж е от шоколад с ром. Върхът! Затварям очи и с наслада отпивам няколко глътки. Когато след миг ги отварям отново, изненадвам родителите ми да ме гледат с изписано по лицата им жадно любопитство. Мама веднага го прикрива с усмивка, а татко — с покашляне, но е пределно ясно, че и двамата буквално умират от любопитство да узнаят какво ми се е случило.

— И така — казвам и двамата вдигат рязко глави към мен, — вие сте добре, надявам се?

— О, да — отвръща мама, — ние сме добре.

Отново настъпва мълчание.

— Беки? — най-сетне се обажда татко със сериозен, почти тържествен тон, при което двете с мама се обръщаме към него. — Да нямаш някакви неприятности, за които би следвало да знаем? Не, не ни казвай, ако нямаш желание да го споделиш с нас — бърза да добави той. — Но искам да знаеш… ние и двамата ще бъдем винаги и във всичко до теб.

Поредният тъпизъм а ла „Езерото Рики“. Ааа, не! Родителите ми би трябвало да излизат по-често и да общуват повече с нормални хора.

— Добре ли си, миличко? — пита мама нежно.

Казва го с толкова обич и разбиране, че неволно сърцето ми се свива, с разтреперана ръка оставям чашата си върху масата и отговарям:

— Да си призная, в момента имам известни неприятности. Не исках да ви тревожа, затова и не съм ви казала нищо досега…

Усещам как очите ми се напълват със сълзи.

— Какви неприятности? — пита мама с ясно доловима паника в гласа. — Господи, да не си станала наркоманка?! Това е, нали?

— Не! Не съм станала наркоманка! — възкликвам възмутено. — Проблемът е, че аз… аз чисто и просто…

Отпивам голяма глътка от чашата си. О, боже, по-трудно е, отколкото си го представях! Хайде, Ребека, кажи го най-сетне! Изплюй камъчето!

Стисвам клепачи и сграбчвам още по-здраво чашата си.

— Истината е, че аз… — започвам бавно.

— Да? — отронва подканящо мама.

— Истината е, че… — Отварям очи и довършвам бързо: — … един човек ме преследва. Един мъж на име… на име Дерек Смийт.

Настава гробно мълчание. По едно време чувам как баща ми си поема дълбоко дъх, за да заговори.

— Знаех си аз! — изпреварва го мама с изтънял от напрежение треперлив гласец. — Знаех си! Предусещах, че нещо не е наред!

— И двамата предусещахме, че нещо не е наред! — подчертава татко и тежко обляга лакти на масата. — От колко време, Беки?

— Ами, ъъъ… вече от няколко месеца — отвръщам, забила поглед в чашата си. — Всъщност, само ми… досажда. Не че ме заплашва или нещо подобно. Само че аз… не издържам повече.

— А кой е този Дерек Смийт? — пита татко. — Познаваме ли го?

— Не, не мисля. Запознах се с него в… Запознах се с него служебно.

— Ами да, разбира се! — възкликва мама. — Младо, хубаво момиче като теб, с престижна кариера… Знаех си, че така ще стане!

— Той също ли е журналист? — пита татко.

Поклащам глава отрицателно и пояснявам:

— Не, работи в Ендуич Банк. И непрекъснато ми звъни по телефона, уж че отговарял за банковата ми сметка. Звучи правдоподобно, но е ужасно настъпателен и това ме потиска.

Отново настъпва мълчание — родителите ми осмислят чутото, а аз захапвам поредната шоколадова сладка с ром.

— Е… — казва мама най-сетне, — мисля, че трябва да се обадим в полицията.

— Не! — възкликвам и от устата ми се посипват трохи от сладката. — Не искам да замесвам полицията! Той всъщност не ме е заплашвал или нещо подобно. Просто е адски досаден. И си помислих, че ако изчезна за малко от града…

— Разбирам — казва татко и поглежда многозначително мама. — Има резон в това.

— Така че ще ви помоля — стисвам здраво длани в скута си, — ако позвъни тук, да кажете, че съм заминала нанякъде и не знаете на какъв номер може да ме намери. Както и да казвате същото на всеки, който ме потърси. Дори на Сузи.

— Сигурна ли си? — пита мама, смръщила вежди неуверено. — Няма ли да е по-добре да се обърнем към полицията?

— Не! — възкликвам настойчиво. — Това само ще го накара да се почувства още по-важен. Просто искам да изчезна за известно време.

— Няма проблем — казва татко. — Що се отнася до нас, не си тук и не знаем къде си.

Пресяга се през масата и слага успокоително ръка върху стиснатите ми длани. Виждам изписаната по лицето му тревога и започвам да се ненавиждам заради постъпката си. Изпитвам толкова остро чувство на вина, че за един кратък миг ме обзема желание да избухна в сълзи и да им разкажа всичко, възможно най-откровено.

Но… не, не мога да го направя. За нищо на света не мога да призная пред моите обичливи и мили родители, че тяхната уж преуспяваща дъщеря, с уж престижна работа в действителност е неуспяваща да се справя с живота измамница, затънала до ушите в дългове.

 

 

И така, вечеряме (купен от супермаркета пай с месо и зеленчуци), гледаме заедно някакъв филм по Агата Кристи, след което се качвам горе в моята стая, намъквам една стара памучна нощница и се мушвам в леглото. На другата сутрин се събуждам много по-щастлива и така добре отпочинала, както не съм била от седмици наред.

А което е най-важното — както си лежа, загледана в тавана на някогашната си детска стая, се чувствам в пълна безопасност. Скрита като в пашкул от останалия свят; уютно увита в памук. Докато съм тук, никой не може да се докопа до мен. Всъщност, никой дори не знае, че съм тук. Няма да получавам гадни писма, нито гадни телефонни обаждания, нито пък гадни посещения. Сякаш се намирам в манастир. От плещите ми е свалено бремето на всяка отговорност. Все едно че съм отново петнадесетгодишна и не е нужно да се тревожа за каквото и да било, освен да си напиша домашното. (А на всичкото отгоре нямам и нищо за домашно.)

Вече е станало девет, когато най-сетне решавам да напусна убежището си. Измъквайки се от леглото, изведнъж се сещам, че на километри оттук, в Лондон, Дерек Смийт ми очаква да се появя на срещата ни, която е след половин час. Леко потръпвам от неудобство и за момент дори се чудя дали да не звънна в банката с някакво правдоподобно извинение. Но още докато обмислям какво точно да кажа, много добре си знам, че няма да го направя. Всъщност, дори не искам и да си спомням за банката. Искам да забравя абсолютно всичко.

Няма ги, изобщо не съществуват — и банката, и „Виза“, и „Октагон“. В един миг са се изпарили яко дим от живота ми.

Обаждам се единствено в офиса, защото не ми се ще да ме уволнят поради неявяване на работа. Звънвам им в 9.20 ч. — докато Филип все още го няма — и разменям няколко думи с Мейвис от рецепцията.

— Здрасти, Мейвис — изхриптявам в слушалката. — Ребека Блумууд се обажда. Би ли съобщила на Филип, че съм болна, моля те?

— Но да, разбира се — отвръща Мейвис. — Горкичката, да не е бронхит?

— Не знам още — изхриптявам отново. — Записах си час при лекар. Трябва да тръгвам, за да не закъснея. Бай-бай.

И това е всичко. Кратко телефонно обаждане и вече съм свободна. Никой нищо не подозира. (Няма никакви основания за подозрение, нали така?) Имам чувството, че ще литна от облекчение.

Колко лесно било да избягаш! Фасулска работа. Как не съм се сетила по-рано?!

Усещам, че някъде дълбоко в ума ми, като злобен гремлии, се върти мисълта, че е невъзможно да остана тук завинаги. И че рано или късно проблемите отново ще ме налегнат.

Добре де, важното е, че няма да е точно сега. Нито пък в близко бъдеще. А междувременно няма дори да си помислям за тях. Ще си направя чаша силен чай, ще се закотвя пред телевизора за предаването „Сутрешно кафе“ и просто ще изключа от съзнанието си всичко друго.

Когато влизам в кухнята, заварвам татко да седи на масата и да си чете вестника. Във въздуха се носи ухание на печени филийки, а за звуков фон служи — както винаги — програмата на „Радио 4“. Всичко си е както навремето, когато бях малка и все още живеех вкъщи. Колко по-простичък беше животът тогава! Колко по-лесно беше да се живее! Никакви сметки за плащане, никакви задължения и отговорности, никакви заплашителни писма. Изведнъж ме обзема огромна носталгия, усещам очите ми да се насълзяват, извръщам се към мивката и припряно се заемам да пълня чайника.

— Интересна новина — казва татко, прошумолявайки със страниците на „Дейли Телеграф“.

— О, така ли? — питам и слагам пакетче чай в една от големите керамични чаши. — И каква е тя?

— „Скотиш Прайм“ придобива „Флагстаф Лайф“.

— А, да — измърморвам неопределено. — Да, разбира се. Май бях чула, че се подготвя подобна сделка.

— Всички инвеститори във „Флагстаф Лайф“ ще получат за акциите си твърде солидни суми. Най-големите, изплащани когато и да било при подобни сделки, както пише във вестника.

— Страхотно — казвам с престорен интерес.

Вземам оставеното върху масата списание „Домакинство“, прелиствам го и се зачитам в хороскопа си.

Нещо обаче ме гложди и не мога да се съсредоточа. „Флагстаф Лайф“? Защо ми звучи така познато? С кого говорих наскоро за…

— Мартин и Дженис! — възкликвам изведнъж. — Ами да, те са инвеститори на „Флагстаф Лайф“. От петнадесет години държат спестяванията си при тях.

— Е, ударили са джакпота значи — отбелязва татко. — Тук пише, че колкото по-дълго си инвестирал, толкова по-голяма сума ще получиш.

Той отгръща вестника на следващата страница, а аз се отпускам унило на стола си, втренчила невиждащ поглед в чашата чай и в страницата с рецепти за великденски козунаци на „Домакинство“. Изведнъж се улавям, че си мисля с неприязън: „Не е честно! Не може ли и аз да получа изневиделица огромна сума пари? Защо някой не вземе да придобие Ендуич Банк? И да ме обезщети за това така щедро, че парите да ми стигнат да изплатя задълженията по кредита си. А междувременно и да уволни Дерек Смийт“.

— Някакви планове за деня? — пита татко, като вдига поглед от вестника си и ме поглежда.

— Ами… не, всъщност — отвръщам и отпивам глътка чай. Някакви планове за остатъка от живота ми? — Ами… не, всъщност.

 

 

В крайна сметка прекарвам една много приятна и безгрижна сутрин, помагайки на мама да сортира купчина дрехи за някаква благотворителна разпродажба. В 12.30 ч. отиваме в кухнята, за да си направим по един сандвич. Като поглеждам часовника на стената, за миг се сещам, че точно преди три часа е трябвало да се явя на среща в Ендуич Банк — но тази мисъл е някак смътна, като приглушен звук. Сега всъщност целият ми лондонски живот ми се струва безкрайно отдалечен и нереален. Тук е моето място. Далеч от влудяващите градски тълпи. У дома, при мама и татко, където се живее спокойно и простичко.

След като приключваме с обяда, излизам в градината с един от каталозите за търговия по пощата, които мама получава с купища. Сядам да го разгледам на пейката до ябълковото дърво. След малко чувам глас откъм оградата към съседите и вдигам поглед. Над нея се е привел Мартин. Хмм. Точно в този момент не съм особено склонна да разговарям с него.

— Здрасти, Беки — казва той тихо. — Добре ли си?

— Чудесно, благодаря — отвръщам сухо.

„И не си падам по сина ви“, изкушавам се да добавя. Но знам, че не би имало никакъв смисъл, защото Мартин и Дженис няма да ми повярват, ами ще решат, че просто съм изпаднала в стадий на отричане, нали така?

— Беки! — възкликва Дженис, която се появява на оградата до Мартин, с градинарска лопатка в ръка. — Чухме за твоя… преследвач — шепнешком добавя тя.

— Това е криминално деяние — заявява ядосано Мартин. — Мястото на такива хора е в затвора!

— Ако можем с нещо да помогнем… — предлага Дженис. — Само ни кажи какво и ще го направим.

— Ама не, добре съм, наистина — отвръщам, вече малко по-благоразположена към тях. — Искам само да поостана известно време тук. Да се махна от цялата онази лудост.

— Правилно — казва Мартин. — Мъдро решение. Умно момиче си ни ти.

— Точно тази сутрин казвах на Мартин, че трябва да си наемеш бодигард — отбелязва Дженис.

— И да знаеш, малко предпазливост никога не е излишна — отбелязва Мартин. — Особено в наши дни.

— Цената на славата — казва Дженис и клати съкрушено глава. — Цената на славата.

— Както и да е — опитвам се да отклоня разговора от темата за моя преследвач. — А вие как сте?

— О, добре сме, добре сме и двамата, предполагам — отвръща Мартин.

С изненада откривам известна изкуствена приповдигнатост в тона на гласа му. Настава мълчание. Попоглеждам към Дженис, която смръщва вежди и лекичко врътва глава.

— Сигурно сте доволни от новината — подхвърлям ведро. — За „Флагстаф Лайф“, имам предвид.

Отново настава мълчание.

— Е, можеше и да бъдем — отвръща доста мрачно Мартин.

— Но пък кой ли можеше да го предвиди — отбелязва Дженис, като свива рамене. — Така е то в живота. Всичко е въпрос на късмет.

— В какъв смисъл? — питам озадачено. — Всички инвеститори ще получат доста солидна сума, доколкото разбрах.

— Изглежда, че… — потърква с длан лицето си Мартин — … нашият случай не е такъв.

— Но… защо?

— Мартин им се обади днес сутринта — започва да ми обяснява Дженис. — За да разбере колко точно ще вземем. Защото във вестниците пише, че дългосрочните инвеститори ще получат хиляди. Но… — Тя млъква и поглежда Мартин.

— Но какво? — питам, обзета от тревожно предчувствие.

— Изглежда, че сме отпаднали от класацията — отбелязва Мартин мрачно. — Защото сме прехвърлили инвестициите си в друг фонд. Ако бяхме си останали в предишния, щяхме да… — Мартин се покашля с неудобство. — Всъщност, пак ще получим нещичко… някъде около стотина лири.

Зяпвам го неразбиращо.

— Но вие се прехвърлихте само преди… преди…

— Преди две седмици — казва Мартин. — И точно в това е иронията. Да бяхме поизчакали само още мъничко… Но каквото било, било. Няма никакъв смисъл да се хленчи след дъжд качулка — довършва той примирено и се усмихва на Дженис, която също му се усмихва.

А аз отклонявам поглед встрани и прехапвам устни.

Изведнъж усещам в душата ми да се промъква гаден хлад. Защото те решиха да прехвърлят парите си въз основа на моя съвет, нали така? Попитаха ме дали да се прехвърлят към друг фонд и аз ги посъветвах да го направят. Но като се замисля сега… не бях ли подочула вече нещо за предстоящата сделка с „Флагстаф Лайф“? О, боже! Възможно ли е да съм знаела какво ще се случи? И да съм могла да предпазя Мартин и Дженис?

— Никой не би могъл да знае предварително за подобни неща — казва Дженис и утешително слага ръка върху рамото на съпруга си. — Държат ги в тайна до последния момент, нали, Беки?

Гърлото ми е твърде свито, за да й отговоря. Сега вече много добре си спомням всичко. Първо Алиша спомена за предстоящото придобиване на „Флагстаф Лайф“. В деня, преди да дойда да видя мама и татко. А после и Филип каза нещо по този повод в офиса. Нещо за това, че инвеститорите във „Флагстаф Лайф“ ще спечелят добре от цялата работа. Само че… аз всъщност не го и слушах какво говори. Точно тогава бях заета с друго… лакирах си ноктите.

— Казаха, че сме щели да вземем двадесет хиляди лири, ако сме били останали — казва Мартин унило. — Лошо да ти стане, само като си го помислиш. Но въпреки всичко, Дженис е права. Нямаше как да знаем. Никой не е знаел какво се готви.

О, боже! Аз съм виновна. За всичко съм виновна аз! Ако бях използвала ума си и поне веднъж в живота си да бях поразмислила, преди да…

— О, Беки, не гледай толкова тъжно! — възкликва Дженис. — Ти нямаш никаква вина за станалото! Не си знаела! Никой не е знаел! Никой от нас не би могъл да…

— Аз го знаех — чувам се да казвам мрачно.

Настъпва потресено мълчание.

— Какво? — най-сетне пита тихо Дженис.

— Не че съм го знаела съвсем точно — обяснявам, забила поглед в земята, — но бях чула да се носи слух за тази сделка. И трябваше да ви предупредя, когато ми поискахте съвет. Трябваше да ви кажа да поизчакате. Но в момента изобщо не… не помислих. Не си припомних какво съм чула. — Насилвам се да вдигна очи към тях и срещам удивения поглед на Мартин. — Аз… Наистина много съжалявам. Загубихте по моя вина.

Настъпва тягостно мълчание. Дженис и Мартин се споглеждат, а аз обгръщам с ръце раменете си и се присвивам, обзета от ненавист и презрение към самата себе си. Чувам телефонът в къщата да звъни и стъпките на татко, който отива да го вдигне.

— Разбирам — нарушава най-сетне мълчанието Мартин. — Е… не е болка за умирачка все пак. Стават такива работи.

— Не се самообвинявай, Беки — казва Дженис утешително. — В крайна сметка не ти, а ние взехме решението да се прехвърлим към другия фонд.

— Пък и нека не забравяме под какво напрежение си живяла напоследък — добавя Мартин и съчувствено ме потупва по ръката. — Този ужасен човек, който те е преследвал…

Сега вече наистина ще се разплача. Не заслужавам милото отношение на тези хора. Вече съм паднала на дъното. Какво изобщо имам в живота си? Нищо. Едно абсолютно нищо. Не съм в състояние да контролирам парите си. Не мога да се справям с работата си. Нямам си гадже. Обидих най-добрата си приятелка. Излъгах родителите си. А ето че сега разорих и съседите ни. Явно трябва да се откажа от всичко и да постъпя в някой будистки манастир или нещо подобно.

— Беки? — прекъсва мислите ми гласът на татко и аз вдигам поглед изненадано.

Той върви през моравата към нас, с разтревожен израз на лицето.

— Не изпадай в паника, Беки, но трябва да ти кажа, че току-що говорих по телефона с този Дерек Смийт.

— Какво? — възкликвам и усещам как пребледнявам от ужас.

— Преследвачът ли? — пита Дженис и татко кимва мрачно.

— Твърде неприятен тип, бих казал. Тонът му беше доста агресивен.

— Но откъде знае, че Беки е тук? — пита Дженис.

— Налучква явно — отвръща татко. — Аз обаче му заявих, че Беки не е идвала и че нямам ни най-малка представа къде е.

— А той… той какво каза? — питам със свито гърло.

— Започна да ми разправя някакви пълни глупости. Уж че сте си били определили среща — отвръща татко и поклаща глава в недоумение. — Този тип явно е напълно побъркан.

— Трябва да си смениш номера — настойчиво ме съветва Мартин. — И да не го обявяваш в телефонния указател.

— А разбра ли откъде се обажда? — пита Дженис с изтънял от тревога глас. — Може да е някъде наоколо! — възкликва тя, обзета от паника, и започва да се оглежда из градината, сякаш очаква преследвачът ми всеки миг да изскочи иззад някой храст.

— Именно — казва татко. — Беки, мисля, че ще е най-добре веднага да се прибереш вътре. Човек никога не знае какво може да направи един луд.

— Добре — съгласявам се безропотно.

Не, не мога да повярвам, че всичко това ми се случва. Поглеждам добродушното, силно разтревожено лице на татко и едва сдържам сълзите си. О, защо, защо не си признах истината пред мама и татко?! Защо допуснах да изпадна в подобно положение?!

— Изглеждаш ми потресена, миличка — съчувствено ме погалва по рамото Дженис. — Най-добре се прибери вътре и пийни чаша чай.

— Да — казвам. — Точно така и ще направя.

Татко ме повежда към къщата, като грижовно ме придържа под ръка, сякаш съм нещо като инвалид.

 

 

Ситуацията определено излиза тотално изпод контрол. Сега не само се чувствам като последния боклук, но вече нямам и усещането, че съм в безопасност. И помен няма от уютния ми пашкул. Чувствам се беззащитна и уязвима. Седя на дивана до мама, пием чай и гледаме „Стани богат“, но всеки долетял отвън звук ме кара да подскачам от нерви.

Ами ако Дерек Смийт е тръгнал насам? Колко време ще му отнеме да стигне с колата от Лондон? Час и половина? Може би два, ако движението е натоварено?

Не, не би го направил. Зает човек е все пак.

Но би могъл и да го направи.

Или пък да изпрати хора да ме приберат. О, боже! Стомахът ме присвива от страх само като си представя заплашителните на вид мъжища в черни кожени якета. Започвам да се чувствам така, сякаш някой наистина ме преследва със зъл умисъл.

Започва рекламна пауза. Мама взема някакъв каталог на стоки за градина и казва:

— Виж каква прелестна къщичка за птици. Каня се да поръчам една за градината.

— Страхотно — измърморвам разсеяно.

— Предлагат и чудесни сандъчета за прозорци — добавя тя. — Апартаментът ви в Лондон само ще спечели, ако му сложите малко цветя по прозорците.

— Аха — отвръщам. — Може би.

— Да ти поръчам ли две на твое име? Не са скъпи.

— Не, благодаря. Няма нужда.

— Можеш да платиш с чек или с „Виза“… — потупва тя с пръст страницата.

— Не, мамо, наистина — отговарям с малко по-остър тон.

— Можеш просто да им звъннеш, да им кажеш номера на „Виза“ картата си и адреса, на който да ти ги доставят.

— Стига, мамо — повишавам рязко тон. — Не ги искам, ясно ли е?

Мама ми хвърля изненадан, леко укоризнен поглед, после отгръща каталога на следващата страница. А аз оставам загледана в нея, изведнъж задушена от паника. Моята „Виза“ карта е невалидна. „Суич“ картата ми също е невалидна. Всичките ми карти са невалидни. Нищо не ми върви. А тя дори не подозира.

Не, не мисли за това! Не мисли за това! Грабвам от ниската масичка някакъв стар брой на „Рейдио Таймс“ и започвам автоматично да го прелиствам, без всъщност да забелязвам каквото и да било.

— Жалко за Мартин и Дженис, нали? — казва мама, вдигайки поглед от каталога си. — Да решат да се прехвърлят към друг фонд само две седмици преди такъв великолепен случай да забогатеят! Ама че лош късмет! Срамота!

— Да, знам — измърморвам, забила поглед в отворената страница пред мен.

Не, не искам да ми се напомня за Мартин и Дженис!

— И какво ужасно съвпадение — поклаща глава мама. — Това, че компанията лансира новия си фонд точно преди да бъде придобита. Сигурно стотици други хора, подобно на Мартин и Дженис, също са изгубили от цялата тази работа. Ужасно наистина! — възкликва мама огорчено, после поглежда към телевизора и добавя: — О, ето че продължава.

Откъм телевизора долита познатата мелодия на играта и ръкоплясканията на публиката в студиото. Но аз не ги чувам, както не чувам и поредния въпрос към участниците. Мисля по онова, което мама току-що каза. Ужасно съвпадение… Само че съвпадение май не е точната дума, нали така? Защото всъщност Дженис и Мартин са получили изпратено от банката циркулярно писмо с твърде настойчивия съвет да прехвърлят спестяванията си в новия фонд. Дори са им обещали награда, ако го направят, нали? Стенен часовник.

Защо?

Изведнъж усещам прилив на енергия. Иска ми се да видя писмото от „Флагстаф Лайф“… да проверя кога точно са го разпратили до инвеститорите си, колко дни преди банката да бъде придобита от „Скотиш Прайм“.

— Хм, труден въпрос — измърморва мама, загледана в екрана. — Може да е всеки от четирите отговора.

— Ще отскоча до Мартин и Дженис за малко — казвам и ставам. — Няма да се бавя.

 

 

Когато Мартин ми отваря вратата, виждам, че двамата с Дженис също са пред телевизора и гледат „Стани богат“.

— Здрасти — казвам смутено. — Чудех се… дали можем да поговорим за минутка?

— Разбира се! — отвръща Мартин. — Влизай! Ще пийнеш ли чаша шери?

— О! — отронвам, леко шокирана. (Не че имам нещо против пиенето, естествено, но още няма и пет следобед все пак…) — Ами… добре.

— Никога не е прекалено рано за чаша шери! — възкликва Мартин, сякаш прочел мислите ми.

— И аз бих пийнала още една, Мартин — обажда се Дженис откъм дневната.

Това ме довършва. Съседите ни са алкохолици!

О, боже, може би те са се пропили по моя вина. Може би финансовата загуба ги е подтикнала да търсят утеха в алкохола и телевизионните шоупрограми.

— Чудех се дали… — пристъпвам притеснено от крак на крак на прага на дневната, докато Мартин пълни три чаши с тъмнокехлибарено шери. — Ей така, от чисто любопитство, ми се ще пак да погледна онова писмо от „Флагстаф Лайф“, в което ви съветват да се прехвърлите към новия им фонд. Интересно ми е кога ли са го изпратили.

— Получихме го точно в деня, когато говорихме с теб. Защо? — пита Мартин, но в следващия миг ми подава чаша шери и вдига своята за наздравица: — За твое здраве, Беки.

— Наздраве — отговарям и отпивам глътка кехлибарена течност. — Питам се дали…

— Влизай де, влизай и сядай — прекъсва ме той, като ме побутва по-навътре в дневната. После подава чаша шери на Дженис, отново надига своята и добавя: — Заповядай, скъпа. Наздраве! На екс!

— Шшт! — изшътква тя, като отпива от чашата си. — Разсейваш ме, а въпросите не са никак лесни.

— Помислих си, че ще е добре да поразровя малко тази история с фондовете — обяснявам шепнешком на Мартин. — Има нещо в нея, което не ми харесва.

— Отговор „А“. Браво! И аз така си мислех! — провиква се изведнъж Дженис въодушевено.

— Чудесно, скъпа! — отвръща й Мартин, ровейки в едно от чекмеджетата на секретера до нас. — Ето, заповядай — добавя той, като ми подава писмото. — Статия ли се каниш да пишеш или какво?

— Вероятно — отговарям. — Имаш ли нещо против да го взема?

— Не, разбира се — свива рамене Мартин. — Вземи го.

— Шшт! — обажда се отново Дженис. — Разсейвате ме!

— Ами добре тогава — прошепвам. — В такъв случай аз ще… няма да ви преча повече.

— Це! Це! — изкрещява изведнъж Дженис. — Не е „А“, бе глупако!

— И… благодаря за шерито — добавям, като го доизпивам на един дъх и потръпвам от разлялата се в гърлото ми пареща сладост.

Оставям чашата си на близката секция и излизам на пръсти от дневната.

 

 

Половин час по-късно, седнала пред бюрото в детската ми стая, прочитам за не знам кой си пореден път писмото от „Флагстаф Лайф“ и вече съм напълно убедена, че в цялата работа има нещо гнило. Вероятно стотици инвеститори са решили да прехвърлят спестяванията си към този техен новоизмислен фонд, поблазнени от предложението им да получат като подарък старинен стенен часовник… и така са пропуснали възможността да спечелят значително от сделката между двете банки. И най-важното — колко ли пари е спестила „Флагстаф Лайф“ с този номер? Изведнъж си давам сметка, че наистина искам да разбера каква е играта. И нещо повече — осъзнавам, че действително ми се иска да напиша статия по този въпрос. Всъщност, за първи път през живота си изпитвам жив интерес към някаква финансова тема.

Същевременно обаче не искам материалът ми да излезе в мижавото „Успешно спестяване“.

Изваждам от портфейла си визитката на Ерик Форман, в чийто горен край с едър шрифт се мъдри директният му номер. Миг-два я гледам нерешително, после отивам до телефона и бързо набирам цифрите, преди да ме е обхванало малодушие.

— Ерик Форман, „Дейли Уорлд“ — избумтява гласът му в слушалката до ухото ми.

О, боже?! Наистина ли ще го направя?

— Здрасти — измънквам нервно. — Не знам дали ме помните, но… Ребека Блумууд от „Успешно спестяване“. Запознахме се на пресконференцията на „Сакрум“.

— Точно така. Помня те, разбира се — въодушевява се той. — Как си, скъпа?

— Добре съм — отговарям и стисвам още по-здраво слушалката. — Абсолютно. Ъъъ… Чудех се дали още върви рубриката ви „Можем ли да имаме доверие на онези, които се разпореждат с парите ни?“

— Разбира се, и то редовно — отговаря Ерик Форман. — Защо?

— Ами защото… — преглъщам тежко, преди да изстрелям: — Имам материал, който вероятно ще ви заинтересува.