Джеймс Хадли Чейс
Дай ми смокинов лист (8)

Глава 8

Когато на следващата сутрин влязох в кабинета си, заварих две съобщения.

Първото гласеше: „Мистър Андерсън, помощник шериф от Сърл, моли да му се обадиш. Спешно.“

Второто гласеше: „Мистър Бенболт от адвокатска кантора «Хауърд & Бенболт», Маями, моли да му се обадиш.“

Бях прекарал неспокойна нощ и успях да заспя едва призори. Закусих набързо и отидох в службата с потиснато настроение. Потискаше ме това, което ми каза Тери. Бях озадачен. Не можеше да няма Джони Джаксън. Докато шофирах към агенцията мислех за това. Чудех се дали Филис Стобарт и Би Би Мансъл не са ме излъгали. Защо им беше да ме лъжат? И двете ми казаха едно и също — че Джони Джаксън е хомосексуалист и че ходи с някакъв негър. Но Аткинс Пудрата твърдеше, че не познава такава двойка, а от досегашния си опит знаех, че на него може да се разчита напълно. Защо Филис Стобарт и Би Би Мансъл биха ме излъгали? Всичко, което бях научил, подкрепяше твърдението, че Джони Джаксън е хомосексуалист. В Сърл хората ми бяха казали, че е бил „мекушав“ и че не се е разбирал с момичетата. Едва ли можеше да бъде по-ясно от това.

Чък Барли го нямаше и в кабинета бях сам. Първо се обадих на Бил Андерсън.

— Дърк, имам нещо за теб — каза той, когато вдигна слушалката. Гласът му звучеше възбудено и делово.

— Какво?

— Открих на кого е била беретата, с която беше убит стария Джаксън.

— Как успя?

— Е, както обикновено нямах какво да правя и понеже се чудех за пистолета, реших да се обадя във всички полицейски участъци по крайбрежието. В Джаксънвил имах късмет. Казаха ми, че са издали разрешително за този пистолет преди шест години.

— На кого?

— Е, това вече е изненадата. На Хари Уедърспун.

— Добра работа си свършил, Бил.

— Казаха ми, че преди две години Уедърспун им се обадил и ги уведомил, че са му откраднали пистолета. Искал да анулират разрешителното му.

— Как са му го откраднали?

— Според Уедърспун, във фабриката имало обир. Били откраднати пари и пистолета. Казал на ченгетата в Джаксънвил, че местният шериф Мейсън ще се заеме с кражбата, но настоял да анулират разрешителното му.

— Имало ли е обир, Бил?

— Не. Ако имаше, щях да знам. Не е имало нищо такова.

— А защо Уедърспун е регистрирал пистолета чак в Джаксънвил?

— Попитах и това. Казаха ми, че бил наел апартамент там, докато се ориентира в положението. Обяснил, че му трябва, за да се защити при нужда, защото като бивш агент от силите за борба с наркотиците имал много врагове. Приели обяснението му.

— Бил, свършил си чудесна работа! Това ще е от голяма полза, когато разговаряш с полковника.

— Радвам се. Смяташ ли, че Уедърспун е убил стария Джаксън?

— Така ми се струва.

— Но защо, дявол да го вземе?

— Това се мъча да разбера. Кога ще е готово официалното заключение за Уедърспун?

— Днес. Погребението е вдругиден.

— Доктор Стийд продължава ли да твърди, че е нещастен случай?

— Да, разбира се. — Чувах тежкото му дишане в слушалката. — А не е ли?

Пропуснах това покрай ушите си.

— Бил, пистолетът още ли е у доктор Стийд?

— Предполагам. Не знам.

— Проверихте ли го за отпечатъци от пръсти?

— Поисках да го направя, но доктор Стийд каза, че не било необходимо.

— Сигурен ли си поне, че именно с този пистолет е бил застрелян старият Джаксън?

— Балистична експертиза не е правена, ако това имаш предвид.

— Боже! Ето това се казва смокинов лист. Добре, Бил, скоро ще се видим. — И затворих.

След това се обадих в кантората на Бенболт. Телефона вдигна застаряващата дебела секретарка, която щом чу името ми, веднага си вирна носа.

— Мистър Бенболт излезе. — Гласът й звънтеше от щастие.

— Поискал е да му се обадя — казах аз търпеливо, като си припомних, че трябва да сме любезни с възрастните хора.

— Записала съм си. Иска да ви види днес следобед в три часа.

— Ще дойда — отговорих аз и затворих.

Извадих втория екземпляр от доклада за полковника, който бях предал на Гленда и го прегледах. След това описах телефонния си разговор с Бил Андерсън. След това се замислих. Все повече и повече парченца от мозайката заставаха по местата си. Изглежда Уедърспун беше решил да се оттегли от наркобизнеса. Знаел е, че старият Джаксън е имал събрани пари, отишъл е в къщата му и го е убил, само че някой друг вече се е бил погрижил за тях. Помислих още малко. Бях разговарял с всички хора, свързани пряко или косвено с Джони Джаксън, освен с един — Хърбърт Стобарт. Той можеше въобще да не е чувал за Джони, но нещо много силно ме караше да се занимая и с него. До срещата си с Бенболт нямах какво да правя, така че отидох при Гленда, предадох й доклада за разговора с Бил Андерсън и я помолих да го сложи в сейфа при останалото.

— Роман ли ще пишеш? — попита тя иронично.

— Това е добре идея — ухилих й се аз. — Не ми беше хрумнало досега, но е добра идея.

Качих се на колата и отидох до Кънтри клуба. Изкачих стъпалата и влязох във фоайето. Беше 11:10. Богатите и лентяите вече бяха на терасата — жените бърбореха помежду си, а мъжете ближеха първите си за деня питиета и разговаряха за коли, спорт, индекса Дау Джоунс и капиталите си.

Заварих Сами Джонсън, портиера, да сортира писма. Усмихна ми се любезно. Полковник Парнъл се сещаше и за него по Коледа и Деня на благодарността. Този човек научаваше светкавично всички новини и си струваше да имаш благоразположението му.

— Здрасти, Сами — поздравих го аз. — С всеки ден ставаш все по-млад.

— Ами да, мистър Уолъс — отговори той усмихнато, — така е. Сигурно защото с всеки следващ ден се чувствам по-млад.

— Тук ли е мистър Стобарт?

— Играе голф, мистър Уолъс.

Джонсън сложи на местата им още няколко писма и добави:

— Трябва вече да е достигнал седемнадесета дупка.

— Никога не съм го виждал — казах аз. — Как да го позная?

След голфа винаги сяда на долната тераса, мистър Уолъс. Дребен човек с бейзболна шапка на червено и бяло. Не можете да го объркате с друг.

— Благодаря ти, Сами.

— Мистър Уолъс, ако искате да говорите с него по работа, сега моментът не е подходящ. Води преговори с този, с когото играе, а мистър Стобарт е доста опърничав човек.

— Благодаря ти още веднъж, Сами.

Слязох на долната тераса, намерих една усамотена маса, завъртях един стол, така че да бъда полускрит от едни палми джуджета и седнах да чакам.

Двадесет минути по-късно видях един мъж с шапка за бейзбол на червено и бяло, с тъмносини памучни панталони и бяла фланелка да се изкачва по стълбите към терасата. Разговаряше с нисък, набит човек, когото веднага разпознах като Едмундо Раес. Бързо дръпнах стола още назад, за да се прикрия по-добре. Насочиха се към мен и седнаха през три маси от моята.

Стобарт седна с гръб към мен, а Раес — странично. Никой от двамата не погледна към мен.

Стобарт изщрака с пръсти на един келнер и извика:

— Бира!

След това се наведе напред и заговори с Раес.

Докато наблюдавах между листата на палмите, мексиканецът поклащаше глава, сякаш получаваше инструкции. Ядосвах се, че не мога да видя лицето на Стобарт, но чаках търпеливо.

Келнерът донесе бирите, Стобарт подписа сметката, даде бакшиш и го отпрати.

След това извади нещо от страничния си джоб. Изглежда беше писалка, защото се наведе и започна да пише. След малко вдигна един чек, развя го във въздуха, за да изсъхне мастилото и го подаде на Раес, който го прибра в портфейла си.

Стобарт повиши глас и го чух да казва:

— О’кей, Ед. Върви да го осребриш и уреди сделката.

— Да мистър Стобарт — отговори Раес и бързо глътна бирата си. — Ще се обадя веднага, щом имам новини.

— Внимавай да не объркаш конците, Ед. — Ръмженето в гласа на Стобарт накара Раес да се стресне.

— Ще се справя, мистър Стобарт — каза той и тръгна забързано нагоре по стълбите, докато изчезна от погледа ми.

Аз зачаках.

Стобарт не бързаше да изпие бирата си. Стоеше неподвижно и барабанеше с късите си дебели пръсти по масата. Струваше ми се, че мозъкът му работи. След това изведнъж стана и тръгна с големи крачки към стълбата. Аз тръгнах след него, като му оставих добра преднина. Виждах само гърба му.

Във фоайето той отиде до щанда за вестници и си купи Парадайз Сити Хералд. Аз застанах до въртящата се врата, през която се излизаше на предната тераса.

Отпред се виждаше светлокафявия ролс ройс. Един едър негър с кафява униформа и кафява униформена шапка чакаше зад кормилото. Познах го. Това беше маймуната, която ме заплаши, когато излизах от къщата на Ханк Смит. Стреснат, аз направих крачка назад и се блъснах в Стобарт, който се бе насочил към изхода.

— Пиян ли си? — озъби ми се той.

Застанахме очи в очи и усетих как замръзвам.

Видях лицето на човека пред мен — близко разположените очи, устата почти без устни, късия нос и дългия бял белег, спускащ се от дясното око чак до брадичката.

Той ме избута настрани и слезе по стълбите. Маймуната излезе, отвори вратата на колата и изчака Стобарт да се качи. След това ролс ройсът потегли.

Проследих колата с поглед докато изчезна зад завоя. Вече знаех, че човекът, който нарича себе си Хърбърт Стобарт, е приятелчето на Мич Джаксън от детинство. Човекът, който в миналото е стоял извън ринга, докато Мич Джаксън е водел битките, и за когото хората от Сърл казваха, че бил умът, а Мич осигурявал мускулите — Сид Уоткинс.

 

 

Заварих Едуард Бенболт седнал зад бюрото си, както обикновено зачервен и преял.

Стиснахме си ръцете и ми посочи стола.

— Току-що се връщам от Сърл — каза той. — Реших, че е време да поговоря с мис Пеги Уайът относно офертата за фабриката. — Усмихна се цинично. — Хубаво малко момиченце… При това с късмет.

— Каква оферта?

— А, мистър Уолъс, след последната ни среща се случиха някои неща. Със завещанието на мистър Уедърспун няма да имаме никакви проблеми. Формалностите ще се уредят много бързо. При мен дойде мистър Зиглер от адвокатска кантора „Зиглер & Зиглер“ и представи много добра оферта за фабриката. Трябваше да я разгледам и да я предложа на вниманието на мис Уайът като представител на интересите й. Тя се съгласи да продаде фабриката.

— Каква е офертата?

Бенболт потри двойната си брадичка.

— Солидна.

— Слушай, не ми пробутвай тези професионални номера — казах аз като ченге. — Обясних ти, че купувачът ще е пласьор на наркотици. Каква е офертата?

— Това го чух — отговори Бенболт и малките му очички станаха студени, — но нямам никакви доказателства.

— Тогава ченгетата от отдела за борба с наркотиците ще дойдат да душат. Каква е офертата?

— Ако се наложи, мистър Уолъс, ще разговарям с тях, а не с вас.

— Кой е купувачът?

— Мистър Уолъс, вашата работа е да откриете Джони Джаксън, нали? Да не отиваме по-нататък от това.

Аз го изгледах втренчено.

— Това означава ли, че повече няма да ми оказвате помощ?

— Нямам причина да оказвам помощ на агент от частна детективска агенция. — Той ме изгледа враждебно. — Инсинуациите ви, че тази фабрика се занимава с пласиране на наркотици, сега считам за безотговорни и абсурдни. Бях там и огледах всичко с очите си. Това е едно процъфтяващо доходоносно предприятие, което снабдява скъпите ресторанти с жабешки бутчета. Ако продажбата се забави, много от клиентите й ще се почувстват излъгани и ще потърсят други снабдители. Също така, на улицата ще бъдат изхвърлени квалифицирани работници. И всичко това, единствено защото твърдите, без да разполагате с каквито и да било доказателства, че фабриката е свързана с наркобизнеса. — Бенболт погледна часовника си. — Това е. Моля ви повече да не ме безпокоите. Не желая да губя времето си с вас.

Изправих се.

— Колко ти платиха, Бенболт?

Лицето му се сгърчи в грозна гримаса на овладян гняв.

— Незабавно напуснете кантората ми!

— Боже! Изглежда с пари може да се постигне всичко — казах аз. — Ще се видим в съда. — И излязох.

Докато слизах с асансьора, реших, че трябва да се срещна с Пеги Уайът, колкото се може по-бързо. Във фоайето на сградата имаше няколко телефонни автомата. Намерих номера на хотела в Сърл и го набрах.

Обади се старият Ейбрахам.

— Там, ли е мис Пеги, Ейбрахам? — попитах го аз. — Обажда се Дърк Уолъс.

— Не, мистър Уолъс, няма я.

— Къде е?

— Сигурно във фабриката. Чухте ли новината? Сега фабриката е нейна.

— Да, чух това. Благодаря ти. — И затворих.

След това намерих номера на фабрика „Морган & Уедърспун“ и набрах, но нямаше никакъв сигнал. Явно телефонът не беше в ред. Оставих слушалката и изведнъж ме обзе безпокойство.

От там, където бях, до Сърл можех да стигна за не по-малко от два часа. За два часа можеха да се случат много неща. Все пак не беше изключено и тревогите ми да са напразни. Беше съвсем нормално Пеги да отиде, за да огледа фабриката, след като е научила, че я наследява, но все пак безпокойството ми беше налице и ме подтикваше към действие. Набрах номера на шерифа в Сърл.

Обади се Бил Андерсън.

— Бил, искам да направиш нещо — казах му аз. — Искам веднага да отидеш във фабриката на Уедърспун, да провериш дали Пеги е там и да видиш дали нещо не е станало с нея.

— Нещо да е станало? — Бил беше озадачен. — Какво искаш да кажеш? Чу ли новината? Тя е наследница! Уедърспун…

— Знам всичко това. Иди във фабриката и виж какво прави Пеги. Обаждам се от телефонна кабина. Запиши си номера и ми се обади веднага. — Прочетох му го от табелката. — Разбра ли?

— Да, но за какво е всичко това?

— Отиди при нея! Поговорете, поздрави я. Виж дали всичко е наред и ми се обади. Ще чакам.

— Добре. Наистина ще трябва да почакаш.

— Знам — отговорих. — Тръгвай веднага.

Предполагах, че ще мине поне половин час, но опитните детективи са свикнали да чакат. Седнах недалеч от телефонните кабини, запалих цигара и се замислих за Бенболт.

Бях сигурен, че са ходили при него. Бях сигурен, че Зиглер от кантора „Зиглер & Зиглер“ му е обещал процент от сделката с фабриката. Трябваше да проявя повече ум и да не се доверявам на дебел адвокат като Бенболт. Не трябваше да забравям нито за миг, че Хари Уедърспун беше негов клиент. Дали Бенболт е знаел какво се е вършило във фабриката? Струваше ми се малко вероятно, но не невъзможно. Бях сигурен, че дебелият адвокат не би отказал пари, ако му предложат, а сумата, дадена му, за да убеди Пеги, вероятно никак не бе малка. При три милиона годишен приход от предприятието, да се намерят средства, за да се купи Бенболт не би представлявало никакъв проблем.

Така че чаках.

Най-накрая, след четиридесет минути и шест изпушени цигари, телефонът в кабината иззвъня.

Грабнах слушалката.

— Дърк?

— Да. Какво става?

— За какво беше тази паника? — попита Андерсън раздразнено. — Отидох във фабриката и намерих Пеги, пощуряла от радост. Започнах да й разправям колко се радвам, че е извадила такъв късмет, но тя ме сряза. Ще ти кажа точно думите й: „Не сега, Бил. Друг път. Сега сключвам една сделка“. И затвори вратата под носа ми.

— И това е всичко?

— Това е всичко. Изглеждаше радостна и щастлива. Защо реши, че нещо може да не е наред?

— Сделка? Имаше ли някой при нея?

— Имаше. Видях го, когато се качвах по стълбите. Един дребен, мургав тип. Приличаше на мексиканец.

— По дяволите! — изругах аз и затворих телефона.

Хукнах към колата си.

Когато наближих, видях, че едно десетинагодишно момче гледа предницата й. То вдигна поглед към мен и ми се ухили.

— Спукана ви е гумата, мистър — каза то. — Видях кой го направи. Проби я с нож.

Погледнах предното колело от другата страна. Наистина, по-спукана гумата не можеше да бъде.

— Как изглеждаше? — попитах аз хлапето.

— Брикет. С голяма черна шапка и мъниста. Вонеше на боклукчийска кофа.

Сомбрерото!

Извадих резервната гума от багажника и се заех с тежката задача да сменя спуканата. Не бях правил това от години и след като ме погледа как се мъча в продължение на няколко минути, хлапето каза:

— Не се прави така, мистър. Дайте на мен. Свърши за десет минути. Аз щях да се мъча понеполовин час.

— Как се казваш, синко? — попитах аз и прибрах спуканата гума в багажника.

— Уес Бридли.

— Ако някога искаш да станеш частен детектив, обади ми се в агенцията на Парнъл и ще се погрижа да те назначат. — Дадох му пет долара.

— Частен детектив? Че кой иска да става това? Аз ще стана банкер.

Качих се на колата, махнах му и подкарах към Сърл. Тръгнах по крайбрежното шосе и поддържах разрешената скорост, докато не стигнах до Форт Пиърс, след което тръгнах по шосе номер 8. Шофирането до Форт Пиърс беше мъчително, защото имаше голямо движение. Бях сигурен, че Раес е казал на Сомбрерото да ме забави и не исках да губя още време в разправии с пътната полиция. След като свих по шосе номер 8 движението намаля и се осмелих да повиша скоростта.

Мислех за Пеги. Спомних си как Стобарт даде чека на Раес и му каза да го осребри. Вероятно досега мексиканецът беше успял да придума Пеги да продаде фабриката, като й е взел акъла с купчина пари.

На около пет мили от Лейк Плесид видях, че на десетина метра от задната ми броня се движи голям камион, натоварен с портокали в сандъци. След това си спомних, че от известно време този камион ме следваше неотклонно. По това шосе непрекъснато минаваха камиони с плодове и зеленчуци, така че не ми беше направил впечатление. Само че този караше плътно зад мен, при това с над шестдесет мили в час. Това ме обезпокои.

Шосето напред беше право и край него имаше гора. Ядосвах се, че този камион кара така близо зад мен и че е превишил с толкова много позволената за камионите скорост. Реших да се отскубна и натиснах педала на газта докрай. Колата ми полетя със седемдесет и пет мили в час. Погледнах в огледалото и видях, че камионът изостава. Набрах известна преднина, но след малко се наложи да намаля скоростта. Пред мен едва пълзеше двадесеттонен камион, също натоварен със зеленчуци, който не можех да задмина, защото насреща идваха коли. Трябваше да натисна спирачката и да изчакам удобен момент, за да го изпреваря. Само че колите в отсрещното платно станаха още повече. В огледалото видях, че камионът с портокалите отново е на десетина метра зад мен.

Беше очукан, с регистрационен номер от Маями. Отпред имаше затъмнено стъкло, така че не виждах шофьора. След малко получих възможност да изпреваря и настъпих педала докрай. Сърцето ми трепна, когато се прибирах отново вдясно, защото иззад завоя напред беше излетяла кола, която не бях видял. Едва не се блъснахме. Чух възмутения вой на клаксона й и тя отмина по пътя си.

Опитах се да се успокоя, но в главата ми зазвъняха предупредителни камбани. Те ставаха все по-пронизителни и по-пронизителни. Погледнах в огледалото и видях, че камионът лети след мен с повече от седемдесет мили в час. Вече беше на пет метра. След това видях на страничния прозорец да се опира черна ръка.

Негър!

Вдясно на пътя имаше дълбока канавка, след това гори. Канавката служеше за отводняване, когато завалят тропическите дъждове. Погледнах в огледалото отново. Камионът беше изчезнал! По челото ми изби студена пот. Погледнах вляво. Проклетият камион беше до мен. Беше много висок, за да мога да видя шофьора, но знаех какво иска да направи. Искаше да ме подбере отстрани и да ме изпрати в канавката.

Инстинктивно понечих да натисна газта, но този камион беше мощен и спокойно можеше да развие същата скорост, така че натиснах рязко спирачката и стиснах кормилото, в случай, че задните колела поднесат.

Спирачките ми бяха добри. Чух свиренето на гумите и видях как камиона профучава напред. Задният му калник одраска предницата ми. Не беше лесно да овладея колата, която поднесе към канавката, но все пак успях.

Камионът не. Изглежда шофьорът е бил насочил цялото си внимание към мен и не е гледал пътя. Десните му колела хлътнаха в мекия тревист банкет и камионът се наклони. Портокалите се хлъзнаха в каросерията, дясната страна на камиона пропадна в канавката и той се обърна. Сандъците се разковаха и изпопадаха, портокалите заляха храсталаците наоколо като оранжева река. Стърженето на разкъсан метал изпълни въздуха.

Спрях колата и излязох. Пълзящият двадесеттонен камион пристигна и спря. Няколко коли, идващи по отсрещното платно също спряха. Наизлязоха шофьори на камиони и хора в костюми. Приближихме се до обърнатия камион и погледнахме в кабината.

Главите на Сомбрерото и Козето елече се показваха през счупеното предно стъкло. Не бяха приятна гледка. Освен разкъсаните им, окървавени лица, от тях беше останала и вонята на мръсотия.

 

 

Когато спрях пред хотел „Скоклива жаба“, стрелките на часовника на арматурното табло показваха 18:30. Беше се наложило да изчакам пътната полиция, за да кажа как шофьорът на големия камион е изпуснал управлението и е връхлетял в канавката. Полицаите искаха да възстановят движението колкото се може по-бързо и да разчистят пътя.

— Тези черни карат прекалено бързо — каза с отвращение старшият полицай. — А тези двамата са имали защо да бързат. Камионът е краден.

Бях предположил това. Казах му, че бързам. Той ме предупреди, че може да ме извикат като свидетел, макар и да се съмнявал.

Докато приближавах Сърл се замислих над станалото. Нямаше съмнение, че се бяха опитали да ме убият. От сега нататък трябваше да внимавам доста повече. Чудех се дали Бенболт е уведомил Раес, че знам за търговията им с наркотици. Това не беше изключено — предполагах, че са му платили достатъчно, за да уреди сделката с фабриката.

Спомних си със задоволство доклада и кутията консервирани жабешки бутчета, които очакваха полковника. Каквото и да се случеше с мен тази шайка щеше да бъде разгромена. Все пак нямах намерение да ми се случва каквото и да било.

На рецепцията заварих стария Ейбрахам. Той ми се усмихна щастливо.

— Къде е мис Пеги? — попитах го аз.

— Тук в офиса е, мистър Уолъс. С мистър Уилис Полак, адвоката. Чухте ли новината? Мис Пеги сега е богата!

— Къде е баща й?

Усмивката на Ейбрахам изчезна.

— На легло е. Горкият човек! Не му остава много, струва ми се.

Заобиколих рецепцията и влязох в малкия офис, след като почуках на вратата.

Уилис Полак, който сега приличаше на Буфало Бил повече от всякога, седеше на едно кресло. Пеги беше зад бюрото. Двамата се справяха с бутилка шампанско.

— Здрасти Дърк! — възкликна Пеги и ми се усмихна за добре дошъл. — Къде се губиш? — Тя извади чаша и за мен. — Празнуваме! Присъедини се към нас!

Аз влязох и затворих вратата.

— Не обичам шампанско, но все пак благодаря — отговорих аз. — Какво празнувате?

— Продадох фабриката! Хари е завещал всичко на мен! Сега съм богата!

Аз дръпнах един стол и седнах странично.

— Доста бързо си се справила. Уедърспун дори не е погребан още.

— Кажете му, мистър Полак. Искам да знае — каза Пеги, наля шампанско в чашата и я бутна през бюрото към мен. — Хайде, Дърк, искам да празнуваш с нас!

Аз взех чашата, вдигнах я и отпих малко.

— Е, мистър Уолъс — каза Полак, — сключихме чудесна сделка. Пеги постъпи много добре, че се посъветва с мен.

— Веднага щом онзи адвокат от Маями, мистър Бенболт, ми се обади — намеси се Пеги, изтичах при мистър Полак и когато пристигна този човек… мистър Раес, го посрещнахме двамата.

Полак ми се усмихна със старомодната си усмивка.

— Честно казано, мистър Уолъс, този мексиканец не ми хареса особено, но се държеше съвсем делово. Каза, че ако се забавим, ще трябва да се освободи персоналът и ресторантите ще потърсят друг снабдител. Това ми се стори логично обяснение. Предложи двеста и петдесет хиляди долара. Според мен това е добра цена. Обърнах му внимание на факта, че завещанието на мистър Уедърспун още не е влязло в сила, а той отговори, че адвокатите му не се съмнявали, че собственик на фабриката е Пеги и че формалностите ще се уредят съвсем скоро. След това го предупредих, че собствеността върху фабриката не може да се прехвърли официално на негово име, докато не се уреди този въпрос, така че би било по-добре да изчакаме. Той възрази, че ако изчакаме толкова много време, стойността на фабриката ще намалее заради загубата на клиенти и аз се съгласих. Предложи веднага да плати петдесет хиляди долара в брой. Ако Пеги приемела капарото, той щял да изпрати човек, който да поеме работата още утре, и така нямало да уволнява работници и щял да продължи бизнеса без прекъсване. Това предложение ми се стори приемливо, така че посъветвах Пеги да подпише. От утре собственик на фабриката е мистър Раес, освен ако завещанието на мистър Уедърспун не се окаже невалидно, което ми се струва малко вероятно. — Той поглади късата си брада и се усмихна. — Както и да е, успях да накарам мистър Раес да подпише, че се отказва от петдесетте хиляди долара, в случай, че сделката се провали. Наложи се да поспорим малко. — Полак се усмихна отново. — Хората с опит могат да разберат кога някой е прекалено заинтересован дадена сделка да се осъществи и знаят кога да дръпнат юздата. — Той се наведе напред и потупа Пеги по ръката. — Така че каквото и да се случи, това младо момиче ще притежава петдесет хиляди долара, които вече са на сигурно място в банката.

Изкусих се да им кажа, че сделката със сигурност ще пропадне и че след няколко дни хората от отдела за борба с наркотиците ще плъзнат из фабриката, че Раес и Стобарт ще влязат в затвора, но реших да не помрачавам радостта им.

Вдигнах чаша, кимнах на Пеги и отпих.

— Чудесно.

— Наистина! Сега имам достатъчно пари, за да помогна на татко — каза тя с блеснали очи. — Винаги съм искала да му помогна. Ще го изпратя в една частна клиника в Маями. Надявам се и се моля на Бога да успеят да му помогнат.

Погледнах Полак, който поклати тъжно глава.

— Обясних на Пеги, че вече няма никаква надежда за горкия Боб.

— Не ме интересува! — възкликна тя. — При всички случаи ще отиде в тази клиника. За какво са парите, ако не за да помогнеш на близките си?

— А какво смяташ да правиш с хотела? — попитах аз. — Смяташ ли да продадеш и него?

Тя поклати глава.

— Вече не. Промених решението си. Татко също иска да го запазя. С парите от фабриката и бакалницата ще го модернизирам. Мистър Полак също смята, че е по-добре да постъпя така.

— Какво е заключението за смъртта на Уедърспун? — попитах аз.

— Както се очакваше. Нещастен случай.

Свих рамене. Доктор Стийд несъмнено беше лоялен към стария си приятел алкохолик.

— Е, Пеги, поздравявам те още веднъж. Желая ти всичко най-хубаво — казах аз, оставих ги и се качих в стаята си. Все още потресен от опита да ме убият, легнах на леглото и се замислих.

Много скоро щях да разгромя една шайка, пласираща наркотици, но главната ми задача беше да открия Джони Джаксън. Така че реших да последвам съвета на баща си: „Синко, когато изпаднеш в безизходица и не знаеш как да продължиш, върни се назад, към квадрат А и може, ако използваш мозъка си, да откриеш нещо важно, което в началото си пропуснал.“ Така че се върнах в началото и се замислих сериозно.

Абстрахирах се от наркотиците — от Раес, Стела и Стобарт. Те само отклоняваха вниманието ми. Замислих се за Уоли Уоткинс — приятният възрастен човек, който отглеждаше рози. Съвсем ясно си спомних как се смути, когато го попитах дали напоследък е виждал Джони Джаксън — това беше реакция на добър, честен човек, който се кани да изрече лъжа.

Свалих краката си от леглото и се изправих. Вече беше станало 19:30. Бях гладен и слязох долу в ресторанта. Кимнах на няколкото търговски пътници, които се хранеха и работеха едновременно, и си поръчах специалитета за тази вечер — телешко филе.

След като се нахраних, излязох от хотела, качих се на колата и подкарах към малката къща на Уоли Уоткинс.

Слънцето вече залязваше и сенките бяха удължени. Отклоних се от главния път, спрях колата на неколкостотин метра от дома на Уоткинс и изминах останалото разстояние пеша. Не след дълго видях и самата къща. Лампите във всекидневната светеха. Пердетата бяха спуснати. Усещах дъха на розите.

Заобиколих къщата съвсем тихо и се приближих откъм задната й страна. Спалните бяха тъмни, но бях взел фенерчето си. Спрях и се ослушах. Чуваше се само далечното ръмжене на камионите по шосето.

Отворих малката портичка и влязох в задния двор. Минах покрай дългостеблените рози — същите, които бяха поставени на гроба на Фредерик Джаксън, и се приближих до къщата. Чух, че телевизорът работи. Прозорците на спалните бяха срещу мен. Единият беше широко отворен. Осветих вътрешността на стаята — очевидно беше на Уоли Уоткинс, защото личеше, че в нея живее мъж. Беше с двойно легло, шкафове, без никакви украшения. Отидох до прозореца на другата стая и също я осветих, този път през стъклото. Тя беше по-малка, с единично легло и беше ясно, че я ползва жена. Имаше малка тоалетна масичка с парфюми и други женски дреболии. Това, което ме впечатли най-много обаче беше русата перука, поставена върху поставка с формата на глава. Кичурите й бяха добре сресани и стигаха почти до пода.

Бутнах прозореца, но беше затворен, така че се върнах при другия и влязох в стаята на Уоли Уоткинс. Прекосих я, отворих тихо вратата и се озовах в тъмния коридор.

Уоли слушаше новините по телевизията. Чух, че говорителят съобщаваше за някакво земетресение. Отидох до другата врата, отворих я и влязох в женската стая. Затворих след себе си и се огледах с помощта на фенерчето. Стаята очевидно беше на младо момиче. На едни рафтове в далечния й край бяха подредени кукли. На другата стена беше залепен плакат с някаква рок група. На един стол имаше голямо, старо, кафяво плюшено мече. Осветих стените наоколо и замръзнах — над леглото видях дървена рамка със стъкло.

Приближих се. В рамката имаше медал. Медал за храброст. Беше на Мич Джаксън — медалът, за който бях сигурен, че е висял над леглото на Фред Джаксън. Сега висеше над леглото на… на кого? На Джони Джаксън? Толкова извратен ли беше той, че да носи тази дълга руса перука и да се занимава с кукли и плюшени мечета? Не беше изключено, но изпитвах съмнения.

Отидох до гардероба и го отворих. Вътре висяха няколко рокли — до една като за младо момиче. Бяха евтини и можеха да се купят във всеки магазин за конфекция. Освен тях имаше кожено яке и няколко чифта джинси. На един рафт видях два сутиена и три чифта бели бикини.

Погледнах още веднъж медала за храброст, след това се върнах в стаята на Уоли Уоткинс, излязох през прозореца и отидох пред къщата. Бутнах портата и влязох в двора. Позвъних. Телевизорът изведнъж млъкна и настъпи тишина. Изчаках още малко и отново позвъних. Мина още известно време, след което вратата се отвори и Уоли Уоткинс се втренчи в мен от прага.

— Здравейте, мистър Уоткинс — поздравих аз. — Аз съм Дърк Уолъс.

— Да — отговори той без да се отмести. — Мистър Уолъс, боя се, че сте дошли в неподходящ момент. Елате утре.

— Извинете, но няма да стане утре. Трябва да поговорим за сина ви.

Видях как замръзва. Светлината в коридора беше зад него и лицето му беше в сянка.

— Мистър Уолъс — продължи той с колебание в гласа. — Струва ми се вече ви казах, че синът ми повече не ме интересува. Каквото и да имате да ми кажете за него, ще трябва да изчака до утре. Ще ви помоля да ме извините. — Той понечи да затвори вратата.

Направих крачка напред.

— Съжалявам, мистър Уоткинс, но за тези неща ще бъде уведомена полицията. Не е изключено да сте замесен и вие. По-добре е да поговорим.

— Полицията? — Той отстъпи назад в коридора и отвори пътната врата широко.

— Точно така — отговорих аз. — Съжалявам, че ви безпокоя, но ще трябва да поговорим.

Той се поколеба, след което сви рамене примирено и ме въведе във всекидневната.

— По-добре влезте, мистър Уолъс.

Последвах го в уютната и подредена всекидневна. На масата имаше прибори за вечеря — за двама.

— Надявам се, че няма да ни отнеме много време, мистър Уолъс — каза Уоли Уоткинс. — Тъкмо се канех да вечерям. — Той се поколеба, след което старомодната му учтивост го застави да ми предложи нещо за пиене.

— Не, благодаря — отговорих аз и седнах на едно кресло. — Съжалявам, че трябва да ви го кажа, мистър Уоткинс, но синът ви ще си има големи неприятности. След няколко дни ще бъде арестуван. Търгувал е с наркотици тук в Сърл.

— Синът ми? Тук? В Сърл? — Уоткинс отиде до другото кресло и се отпусна тежко в него. — Не разбирам. Сид тук?

— Не, самият той не е тук. Живее в Парадайз Сити под името Хърбърт Стобарт. Притежава къща, която струва поне половин милион долара, а също и ролс ройс. Заедно с Хари Уедърспун са успели да организират много доходна мрежа за търговия с наркотици. Годишната им печалба е над три милиона.

— Уедърспун? — възрастният човек изглеждаше стъписан.

— Позволете ми да ви обясня, мистър Уоткинс. Повечето от нещата, които ще ви кажа, се основават на предположения, но има факти, които косвено потвърждават тези предположения. Всичко е започнало във Виетнам. Уедърспун е бил агент във военния отдел за борба с наркотиците. Наркоманията е била голям проблем за армията. Уедърспун открил кой продава опиати на войниците в полка си и от кого ги взема. Вземал ги е от сина ви, мистър Уоткинс. Пласьорът, Мич Джак-сън, е загинал по време на военна операция, малко преди да бъде арестуван. Уедърспун изглежда е разбрал, че в този бизнес играят много пари и подтикван от алчността си, се е свързал със сина ви и двамата са се споразумели. След като са били освободени от армията, им е хрумнала идеята да продават хероин на богатите дегенарати, като използват консервени кутии с жабешки бутчета. Наркотикът е бил поставян в найлонови пликчета в кутиите, уж като специален сос, който се приготвя лесно. Идеята е добра и безопасна. Синът ви е създал широка мрежа от купувачи, които са получавали тези консерви като специални пратки веднъж месечно. Уедърспун се е занимавал с опаковането, а синът ви е осигурявал хероина и е намирал клиентите. След това нещо се е случило. Не зная точно какво, но Уедърспун изведнъж е решил да се оттегли от играта. Може би е решил, че е спечелил достатъчно, може да се е скарал със сина ви. Не знам. Не е толкова важно. Както повечето пласьори, които решат да се оттеглят, той умря преждевременно. Фабриката току-що-беше купена от един мексиканец на име Едмундо Раес с пари на сина ви. Двамата си мислят, че ще могат да продължат доходния си бизнес, но имам достатъчно доказателства, за да им попреча и за да ги приберат на топло поне за петнадесет години.

Уоткинс остана неподвижен известно време, след това вдигна поглед към мен.

— Казах ви, мистър Уолъс, че не искам да имам нищо общо със сина си. Това, което ми разказахте, е ужасно и се надявам Сид да получи това, което заслужава. Може би трябва да ви благодаря, че ми казахте тези неща, но не виждам какво общо имам аз. Разбира се, боли ме, но Сид винаги е причинявал болка на майка си и на мен. Споменахте, че може би съм замесен и аз. — Той ме погледна в очите. — Замесен ли съм?

Направих се, че не чувам, защото исках да го извадя от равновесие.

— Странни неща се случват, мистър Уоткинс — продължих аз. — Преди десетина дни агенцията получи писмо от Фредерик Джаксън, с което молеше да открием внука му. Той изпрати само сто долара, но полковник Парнъл прие да му услужи, тъй като синът му Мич е награден с орден за храброст във Виетнам и е служил в полка му. С издирването бях натоварен аз. Докато се занимавах с него, попаднах на мрежа за пласиране на наркотици. За мен тя не е главният проблем, но не е и маловажен. Все още не съм открил Джони Джаксън. Онзи ден ви попитах дали сте се виждали с него напоследък и вие отговорихте, че не сте. Тогава останах с впечатлението, а сега съм още по-сигурен в това, че не ми казахте истината. Така че, питам ви отново: Виждали ли сте Джони Джаксън напоследък?

Той се загледа в ръцете си и не каза нищо.

— Виждали ли сте Джони Джаксън напоследък? — повторих въпроса си.

По болката, изписана на лицето му, разбрах, че събира сили, за да изрече още една лъжа, но в този момент вратата се отвори и влезе Би Би Мансъл.

— Стига толкова, влечуго! — изсъска тя. — Ставай и си обирай крушите!

Аз я погледнах. Беше със стегната памучна фланелка, която очертаваше гърдите й, и тесни джинси. Дългата й черна коса беше като коприна и стигаше почти до кръста. Лицето й беше като каменно.

— Естествено — казах аз и станах. Уоли Уоткинс все още гледаше ръцете си. — Мистър Уоткинс, не отговорихте на въпроса ми.

Би Би Мансъл се спусна към мен, сграбчи ръката ми и ме завъртя към себе си.

— Махай се оттук! — изпищя в лицето ми.

Погледнах я и изведнъж всичко ми стана ясно — втората спалня, русата перука, дрехите в гардероба, медала за храброст на стената.

— Добре — отговорих. — Тръгвам си.

Тя отиде до вратата и я отвори широко.

— Махай се оттук!

Когато минах покрай нея, улових копринените черни кичури и дръпнах перуката от главата й. Тя изпищя, след това замахна с ръка, но успях да хвана китката й.

Вгледах се в русата й, по момчешки подстригана коса.

Усмихнах се.

— Здрасти, Джони Джаксън! Най-накрая те открих, нали?

 

 

В малката, уютна всекидневна се чуваше единствено далечният рев на камионите по шосето.

Уоли Уоткинс седеше като вкаменен. Момичето също не помръдваше. Гледаше ту мен, ту него.

Аз не наруших тишината. След малко Уоли Уоткинс каза тихо:

— Мисля, че трябва да дадем на мистър Уолъс някакво обяснение.

— О, не се притеснявай! — възкликна тя и грабна перуката от ръката ми. — Разкажи му всичко! — И излезе от стаята, затръшвайки вратата след себе си.

Уоткинс ме погледна.

— Може би ще изпиете с мен малко уиски, мистър Уолъс? Ще бъдете ли така добър да налеете? Коляното ми се обажда отново.

— Разбира се — отговорих аз. — Но какво ще стане с вечерята ви? — Отидох до барчето и напълних две чаши. — Съжалявам за това, мистър Уоткинс.

— Вечерята може да почака. Не е нищо специално. — Той пое чашата, вгледа се в уискито и кимна одобрително.

Аз отидох до креслото и седнах.

— Не е нужно да ми казвате каквото и да било, мистър Уоткинс. Открих Джони Джаксън и с това работата ми е свършена.

— И на мен ми се ще да беше толкова просто — отговори той и отпи. — Но искам да чуете историята на Джони Джаксън. След това може би ще проявите повече разбиране.

Аз запалих цигара и се отпуснах върху облегалката.

— Добре, разкажете ми.

— Ще бъда колкото се може по-кратък, мистър Уолъс. Кити и аз участваме още от самото начало. Бяхме разочаровани от сина си, няма нужда да повтарям всичко това още веднъж. Обичахме децата. Когато Джони дойде за първи път в Сърл и влезе в магазина ни, бяхме много заинтригувани. И двамата с Кити смятахме, че е момче. Знаехме как живее стария Фред и предложихме на Джони ако иска да идва при нас и да ползва банята ни. Старият Фред никога не се къпеше. В къщата му изобщо нямаше баня. Джони се зарадва на предложението. Започнахме да се виждаме редовно и се привързахме към него… нея. Мистър Уолъс, за мен тя е като моя собствена дъщеря. Едва когато стана на четиринадесет, Кити се усъмни и реши, че може би не е момче. Джони също ни обичаше, но не така, както онзи мръсен, груб старец. Една вечер, когато беше тук, за да използва банята, ни се довери. — Уоткинс замълча, за да отпие от чашата си и продължи: — Майка й, Стела Коста, се запознала с баща й Мич Джаксън, преди да го вземат в армията. У Мич имаше нещо, което привличаше жените. Стела забременяла. Помолила Мич да се ожени за нея, но той й отговорил, че ще го направи, когато се върне от Виетнам, но само ако детето е момче. Стела много искала да се омъжи за Мич. Не мога да твърдя, че мога да я разбера. След това се родило детето. Момиче. Стела разбрала, че Мич няма да се ожени за нея и в отчаянието си записала детето като Джони Джаксън. Изпратила на Мич копие от акта за раждане и му напомнила обещанието му. Двамата Джаксън изглежда са били много особени. Искали са на всяка цена да имат момче. Не са искали и да чуят за момиче. Мич й писал в отговор, че като се върне ще изпълни обещанието си. Стела отглеждала детето като момче. Не й е било лесно, защото Мич не й изпращал никакви пари. Джони, вече на осем години, се превърнал в пречка за нея и решила да го изпрати при дядо му. Разкрила пред него… нея жестоката истина и настояла в никакъв случай да не казва на дядо си, че е момиче. На тази възраст Джони с удоволствие се правела на момче. Старият Джаксън много се радвал, че има внук. По своя си груб начин се отнасял към детето добре и то започнало да се привързва към стареца. Вечер той разказвал случки от живота си, за крокодилите, за Мич. Така минавали годините. След това, разбира се, започнало да личи, че Джони не е момче. Старият Джаксън често говорел за момичетата грубо и презрително. Било ясно, че ако разбере измамата, Джони ще го изгуби. — Уоткинс ме погледна. — Тъжно, нали? По онова време Джони наистина обожавала дядо си, но също така си давала сметка, че съвсем скоро той ще открие истината. Тогава Кити почина. Джони продължаваше да идва, за да използва банята, и разговаряхме. Пристягаше гърдите си, за да не се забелязват, но нервното напрежение ставаше твърде голямо за нея. Предложих й да напусне дядо си и да дойде да живее при мен. За да избегне гнева му, когато разбере истината, тя предпочете да го направи. Не сме очаквали, че старият Фред ще пише на полковник Парнъл. След това дойдохте вие и открихте тъжната истина. Вече знаете всичко, мистър Уолъс. Ние нямаме от какво да се срамуваме. Вече няма значение, защото Джони ще замине. Намерих й работа в Лос Анджелис. Един мой племенник има магазин за дрехи и с радост ще я вземе при себе си. Заминава утре и се надявам, че ще е доволна. — Уоткинс се усмихна тъжно. — Ще ми липсва.

— Разбирам, мистър Уоткинс — казах аз и го погледнах замислено. — Но има още неизяснени неща. Какво е станало с парите, например?

Той ме изгледа изненадано.

— Парите? Какви пари?

— Парите на стария Джаксън.

— Нима е имал пари? Не знам нищо за тях.

Реших, че казва истината.

— Тя е напуснала дядо си преди около два месеца и е дошла да живее при вас — казах аз. — С какво се занимаваше през това време?

— Каза ми, че си е намерила работа в някакъв клуб в Маями. Не беше моя работа. Идваше тук само през почивните дни. Човек не бива да се интересува прекалено много от живота на младите, мистър Уолъс.

— Предполагам, че е така. Трябва да поговоря с Джони, мистър Уоткинс. Трябва да изясня още някои неща. Надявам се да е искрена с мен, но може би няма да е, ако вие присъствате. Ще възразите ли?

Той се замисли и поклати глава.

— Просто ви моля да не я измъчвате. Животът й, мистър Уолъс, е бил много тежък. Обичам това дете.

Станах.

— Ще ви налея още едно питие. Ще се старая да не се бавя, след това ще ви оставя да вечеряте.

— Благодаря.

Напълних чашата му и излязох.

— Не я измъчвайте — повтори Уоли.

Минах по коридора, почуках на вратата на втората спалня и влязох. Очакваше ме. Беше се излегнала на леглото и държеше плюшеното мече в ръце. На главата й беше русата перука, а лицето й беше намръщено.

— Хайде да поговорим — казах аз и седнах на един стол. — Какво стана с парите на дядо ти?

Тя стисна мечето.

— Аз ги взех.

— Ще ми разкажеш ли?

Тя се поколеба и сви рамене.

— Той искаше да ги получи Мич, а ако умре, да ги получи синът му. Само че Мич нямаше син, така че парите трябваше да отидат при някаква организация на ветераните.

— Знам това. Като негова внучка, не си имала право да претендиращ за наследството.

— Точно така. Взех ги, защото онова копеле Уедърспун искаше да ги открадне.

— Нека караме под ред — казах аз. — Ти знаеше ли за търговията с наркотици и фабриката му?

— Знаех. Чух го от майка си.

— Знаеше ли, че баща ти, Уедърспун и Стобарт са работели заедно?

— Когато тези две отрепки се сдушиха, баща ми беше мъртъв. Да, така е — баща ми е бил пласьор на наркотици, но какво от това? Той е умрял, спасявайки живота на седемнадесет нещастници и затова е получил медал за храброст.

Не й казах, че Мич е влязъл в джунглата, за да спаси приходите си.

— Какво направи с парите, Джони?

Тя ме изгледа със святкащи очи.

— Какво мислиш, че направих с тях? Слушай, ченге, аз обичах дядо си! Единствено той се отнасяше с мен като с човек! Не броя Уоли и Кити, които направиха толкова много за мен, но дядо ми беше различен. Обичах да седя и да го слушам, когато ми разказваше разни неща. Какъв човек беше той! Карах го да ми разказва непрекъснато за алигатора, заради който е останал без крака. Да, наистина беше малко побъркан. Мразеше жените. Никога не ми каза защо. Обичаше да повтаря: „Джони, ние мъжете трябва да се поддържаме. На този свят жените причиняват повече беди от крокодилите.“ Беше луд на тема пари. Но не ги използваше за нищо. Трупаше ги в една дупка под леглото си. Казваше ми: „Когато умра, Джони, ще ги вземеш ти. На мен не ми трябват. На теб ще ти трябват. Ти си мой внук и ще ги вземеш, когато умра.“ Знаех, че няма да ми ги даде, ако научи, че съм жена. Можеше дори да ме изхвърли на улицата. Тогава, след смъртта на баща ми, при дядо дойде Стобарт. Бях в задната стаичка и чух какво му каза. — Тя погали мечето, без да ме погледне. — Каза, че е приятел на Мич и че са работили заедно. Мич му казал, че ако нещо се случи с него, неговият дял трябва да получи баща му, Фред. Ако и той умре, тогава Джони трябвало да получи парите. Дядо каза, че не желае нищо, но Стобарт настоя. „Мич и аз бяхме приятели. Сделката си е сделка. Може би ти не искаш пари, но детето ще има нужда от тях.“ Така че всеки месец получавахме по едно писмо в продължение на шест години. Дядо не знаеше, че съм подслушвала. Той дори не отваряше пликовете. Слагаше ги направо в дупката под леглото.

— Колко пари имаше там, Джони?

— Бяха твърде много, за да ги преброя. Отказах се, когато стигнах до петстотин хиляди.

— И сега всичките тези пари са у теб?

Тя ме изгледа.

— Не. Те не бяха мои. Сложих ги в една кутия и ги изпратих на ветераните в Ню Йорк като анонимно дарение. Така искаше дядо и аз го направих.

Погледнах я с възхищение.

— Но ти можеше да ги запазиш за себе си!

Очите й проблеснаха.

— За каква ме вземаш? За долнопробна крадла?

— Извинявай, мисля, че си чудесно момиче.

— Не ми пробутвай тези боклуци. Дядо беше всичко за мен. Той искаше парите да получи внука му, а ако няма внук, да отидат във фонда на ветераните. Аз не бях негов внук, а внучка. Ти не би ли постъпил като мен?

Бих ли, наистина?

— Надявам се, че бих го направил, Джони. Искрено се надявам.

— Свърши ли вече? Сега искам да сервирам вечерята на Уоли.

— Още малко. Разкажи ми за Уедърспун.

Погледът й стана мътен и тя отново погали мечето.

— Какво те интересува?

— Той ли уби дядо ти?

— Да.

— Разкажи ми.

Тя се поколеба и след малко каза:

— Махнах се оттук и започнах работа в „Скин клъб“. Майка ми ми уреди тази работа. Идвах при Уоли всяка събота и неделя с колата на майка ми. През цялото време мислех за дядо. Често се промъквах горе и го гледах, докато работеше на жабарника. Копнеех да поговоря с него, но знаех, че ще се откаже от мен. Отидох там и в деня на смъртта му. Първо отидох при жабарника, но го нямаше там, така че се промъкнах към къщата. Онова копеле Уедърспун беше при него и разговаряха. Той крещеше нещо за пари, след това чух изстрел. — Тя затвори очи и притисна мечето към гърдите си. — След това Уедърспун излезе с пистолет в ръка. Огледа се уплашено, после чу колата ти да приближава нагоре по пътя. Скри се в храстите. Знаех, че се е случило нещо ужасно и бях примряла от страх. Дойде ти и влезе в къщата. С Уедърспун те наблюдавахме от скривалищата си. След като ти си отиде, Уедърспун влезе вътре и се върна без пистолета. Качи се на мотоциклета си, който беше оставил зад къщата и замина. — Тя потрепери. — Дядо беше мъртъв. Взех парите от дупката, взех медала на баща ми и отидох при Уоли. Не му казах какво съм видяла. Това е всичко. А сега ще ме оставиш ли на спокойствие?

Изправих се.

— Благодаря. Това изяснява всичко.

Тя стана от леглото и неохотно остави мечето.

— Повече няма да ни безпокоиш, нали?

Аз я погледнах в очите и попитах направо:

— С какво го удари, Джони?

Тя замръзна на мястото си и пребледня.

— Не знам… за какво говориш.

— Ти уби Уедърспун, нали? — прошепнах аз. — Когато е отишъл в къщата на дядо ти, за да потърси още веднъж парите, ти също си била там. Видяла си как прави всичко на парчета. Проследила си го до жабарника и си го ударила по тила. Той е паднал във водата и се е удавил. Успял е да сграбчи перуката ти. Когато го намерих, в ръката му имаше кичур от нея.

Коленете й се подкосиха и тя изведнъж се отпусна върху леглото. Потърси пипнешком мечето и отново го притисна до гърдите си.

— Така беше, нали?

Сякаш мечето й даваше сили. Лицето й възвърна цвета си и погледът й просветна. Наведе се напред.

— Да, аз го убих! И се радвам, че го направих! Той застреля дядо! Как го обичах! Обичах дядо си, чуваш ли? Пет пари не давам какво ще стане с мен! Хайде, върви да кажеш на ченгетата. Когато свалих това копеле на земята, се чувствах по-добре от когато и да било! Хайде! Махай се, върви при ченгетата! — от очите й потекоха сълзи. Тя ги избърса нетърпеливо с ръка. — Хайде, махай се! Остави ни на спокойствие! Ще чакам ченгетата тук. Писна ми да се крия!

— Днес е обявено официалното заключение за смъртта на Уедърспун — казах аз тихо. — Според него става дума за нещастен случай. Все ми е едно. Човек, който продава наркотици, не заслужава да живее. Ти свърши едно добро дело, Джони.

Тя ме погледна и очите й се разшириха. Понечи да каже нещо, но замълча.

— Желая ти щастие, Джони — казах аз и й се усмихнах. — Надявам се да заживееш по-добър живот. — Ти си млада. Всичко е пред теб. Желая ти успех. И стой настрана от Сърл.

Тя се разплака и ми махна да си отивам.

— Върви да дрънкаш глупостите си другаде — простена накрая.

Оставих я да плаче над плюшеното мече. Не се отбих при Уоли Уоткинс, за да му кажа довиждане. Излязох от малката къщичка и се върнах при колата си. Запалих цигара и се замислих.

Утре щях да дам доклада си на полковник Парнъл, но щеше да е малко променен. Той щеше да го предаде в полицията и съвсем скоро отделът за борба с наркотиците щеше да обърне наопаки фабриката и луксозната къща на Сид Уоткинс. Щяха да открият предостатъчно доказателства, за да го приберат за дълго заедно с Раес. Чудех се какво ли ще стане със Стела. Останала сама, животът й нямаше да е лек, но все пак тази жена беше корава и може би щеше да оцелее.

Запалих двигателя.

Щях да кажа на полковника, че макар и да съм разкрил мрежата за пласиране на наркотици, не съм успял да намеря Джони Джаксън. Щях да го попитам дали иска да продължа издирването. Познавах го и бях сигурен, че няма да иска да харчи повече пари. Разкриването на мрежата щеше да му е напълно достатъчно. Щеше да се постарае то да се отрази добре на агенцията.

Подкарах към Сърл. Казах си, че сега е мой ред да използвам смокиновия лист.