Майк Резник
Космическият ловец (9) (Гълтачът на души)

ГЛАВА 8

Намираше се на три месеца път от Хелхейвън и товарният му отсек бе пълен до пръсване.

Ловът се бе оказал изключително успешен. Птици, бозайници, земноводни, амфибии, двуутробни, риби и дори две същества, които не можеше да класифицира — всички бяха паднали жертва на умението и оръжията му.

Той седеше, най-сетне уморен от убиване, пред екрана на навигационния компютър, прекрасно разбирайки, че е покрил квотата си, изпълнил е поръчките си и трябва да се върне в базата. Но знаеше, че не може да го направи.

Беше въвел газово-прашния облак в компютъра, беше добавил и координатите на всички описани срещи с Хипнозвяра, на които се бе натъкнал в старите звездни карти от магазина на Чака. След това бе променил светимостта на малките светли точки, с които тези срещи бяха обозначени, избирайки по-голям интензитет за по-скорошните. Беше поискал от главния компютър на „Смъртоносен“ да изчисли приблизително скоростта на съществото и вероятния му курс и накрая бе въвел в навигационния компютър координатите на вероятното му местоположение в този момент. Сега летеше натам.

Глупаво, разбира се. Признаваше това пред себе си с онази брутална прямота, с която оценяваше собствените си постъпки. Горивото, с което разполагаше не беше кой знае колкои, а и сигурно щеше да се наложи да кацне някъде, за да попълни запасите си от вода, ако не тръгнеше веднага за Северна Точка. Не прекосяването на междузвездното пространство бъркаше в портфейла му, а излитанията и кацанията. И все пак… беше само на една седмица път от мястото, където съществото можеше да се намира. Не можеше просто така да подмине подобна възможност.

Спа в камерата за хипносън шест дни, оставяйки Муфти да се грижи сам за себе си. Когато се събуди, направи някои малки корекции на курса, изяде огромно количество храна — хипносънят само забавяше метаболизма, без да го спира и затова винаги се събуждаше с усещането, че умира от глад — и започна да оглежда състоянието на кораба. На пулта за дистанционно наблюдение не се виждаше онова, което би му се искало.

Прекара следващите две седмици в този район, като влизаше и излизаше от облака, без дори да зърне макар и за миг съществото. Остана тук до последния възможен момент, след което се отправи към Белиал — малка планета, на която имаше две търговски поселища и нищо повече.

Когато пристигна там, остави „Смъртоносен“ в хангар на космодрума, постави Муфти в камерата за хипносън и се отправи към Палата — мизерно подобие на империята на Чака. Поръча си нещо подобно на телешко за обяд, изконсумира го с помощта на две чаши бренди от Алфард, обмисли идеята да прекара час-два в публичния дом, но накрая се отказа и нае малка стая за през нощта.

Когато се събуди, плати сметката, попита на рецепцията дали на Белиал могат да се открия някакви антикварни магазини за книги или касети и си наложи да запази хладнокръвие, когато служителят едва не се сгъна на две от напушилия го смях. После се върна в хангара.

— Казахте, че сте почти готови? — попита той шефа на сервизния отдел.

— Да — отговори му мъжът. — Не ни казахте колко гориво ще искате. Тук неотдавна имаше стачка и цените са малко понадути, така че ви заредихме с колкото да се приберете у дома без проблеми. Приехме на базата на регистрацията ви, че сте от Северна Точка.

Лейн кимна.

— Нямаше как да не надникнем в товарния отсек, докато почиствахме. Ловец ли сте?

— Да — потвърди Лейн.

— Невероятен товар — продължи мъжът с възхищение. — Вероятно сте много добър професионалист.

— Най-добрият — отговори Лейн без никакво чувство за скромност. — Между другото, ще искам от вас толкова гориво, колкото можете да ми дадете. Същото се отнася и до питейната вода.

— Ще ви излезе скъпичко, мистър Лейн — предупреди го мъжът. — Както ви казах, цената на горивото е…

— Помня какво ми казахте — прекъсна го Лейн. — Имам открита сметка в една голяма банка в Алфард, както и друга в Северна Точка. Проверете и на двете места, ако имате проблеми.

— Не бих искал да си пъхам носа там, където не му е работа, мистър Лейн — каза мъжът, — но, ако не възразявате, но какво, по дяволите, смятате да преследвате с толкова гориво, при малкото пространство, което ви е останало в товарния отсек?

— Прав сте — отговори Лейн.

— Ъ?

— Пъхате си носа точно където не му е работа.

Човекът го изгледа за един дълъг момент и предаде нарежданията му на екипа си.

Лейн излетя същия следобед и се насочи обратно към облака. Три дни по-късно вече беше там.

От съществото продължаваше да няма и следа.

Това не притесняваше Лейн особено. Той изпитваше удоволствие да седи сам пред пулта за управление на „Смъртоносен“, което му доставяше много по-силни емоции, от избиването на чуждоземни животни по чужди светове. Във времената, когато хората са ловували само на Земята, ловците превъзнасяха усещането за вятъра, брулещ в лицата или солените пръски от океана, изпепеляващото слънце върху плещите им, опияняващо чистия студен въздух в дробовете им. Лейн изпитваше съжаление към тези хора. Той беше изпитвал лъчите не на едно, а на почти петстотин слънца върху плещите си, беше вдъхвал студения чист въздух на десетки светове, но беше и посещавал стотици други, където една глътка нефилтриран въздух би означавала моментална смърт, беше плувал по повърхността и се бе спускал в глъбините не само на солени океани, но и на океани от хлор, амоняк и половин дузина други отровни течности. Нямаше никаква романтичност в това да се опълчиш срещу природните сили; това си бе само една игра, един смъртоносен гамбит срещу Природата, който всеки ловец бе обречен рано или късно да загуби. Той погледна един от екраните, върху който се виждаше гъстата пелена на безброй звезди и помисли, че няма атмосфера, която да не скрива част от истинската картина. Не, той не страдаше от чувството, че тези звезди са завинаги недостъпни за него, само се питаше какво ли биха изживели древните ловци, ако можеха да поседят до него макар и за няколко минутки.

Извади Муфти от камерата, нахрани го с няколко мъртви, изсушени гущери и му позволи да остане в скута му, докато сам довършваше закуската си. После се върна отново при пулта за управление. Облегна се в креслото, запъна единия си крак на ръба на навигационния компютър, кръстоса другия върху него и затвори очи, разсеяно галейки гърдите на Муфти с лявата си ръка. Миг по-късно вече беше заспал.

Следващите десет седмици минаха без да се случи нищо особено, но той все още не беше разочарован. Беше си изработил дневен график: ядене, физически упражнения, грижи за Муфти, проверка, че всичко е наред в товарния отсек, корекции в курса, спане.

Когато започна да му доскучава, започна да взима слаби наркотици и халюциногени. Един-два пъти се напи до несвяст. Но през по-голямата част стоеше буден, спокоен, трезвен, с чиста глава и — основното качество на ловеца — търпелив.

Кошмарите не го напускаха, макар вече да бе свикнал с тях и да не им обръщаше повече внимание, отколкото обръщаше на другите неща, които бяха в състояние да го подразнят. Често му се случваше да се събуди с писък на устата и да установи, че трепери. След това настъпваше бавното осъзнаване къде се намира и се отпускаше, за да заспи отново.

Точно това се случи с него на десетата седмица след като бе излетял от Белиал. Събуди се с писък и остана легнал в хамака, установявайки, че се тресе с такава сила, че по чудо не бе паднал на пода. Накрая мислите му се избистриха и той осъзна, че се намира на „Смъртоносен“ и че е имал кошмар.

Но този път ужасът не го напускаше. Беше го покрил като одеяло, беше истински и потискащ. Усети сладникаво солен вкус в устата и разбра, че е прехапал наполовина долната си устна. Разтърси глава, опитвайки се да я прочисти и с вик на задоволство, който незнайно как бе съумял да намери излаз през слоевете страх, разбра какво се бе случило.

Скочи от хамака, изтича пред главния екран за наблюдение и… видя съществото, което се носеше на около три хиляди километра от него.

Превключи на ръчно управление и предпазливо потегли напред, фиксирайки прицела на вибратора върху Звездопрах. Съществото бавно започна да се оттегля и „Смъртоносен“ ускори ход.

Продължиха да се движат сред облака като привързани един за друг в продължение на няколко часа, разделени от все същите три хиляди километра и малко по малко усещането за ужас започна да го напуска. Половин ден по-късно съществото вече се бе отърсило напълно от страха си от Лейн и той се възползва от тази възможност, за да се приближи повече.

На хиляда километра усети, че съществото отново започва да изпитва безпокойство, а когато се доближи на триста километра, вече бе по-изплашен отколкото когато и да е било през живота ми. Откъсна поглед от екрана, за да погледне Муфти, който не усещаше нищо и това затвърди впечатлението му, че малкото животно или е напълно лишено от интелект или е напълно побъркано.

Насочи цялата си техника за наблюдение върху съществото с надеждата да научи нещо повече за вътрешната му структура. Без никакъв резултат. Създанието можеше да бъде разумно, но можеше и да не е. Можеше да има някакви аналози на вътрешни органи, подобни на тези при съществата от плът и кръв, но можеше и да няма. Очевидно бе, че притежаваше специален механизъм за придвижване в пространството, но нямаше никакви следи от него. Сензорите бяха напълно безполезни.

Лейн насочи лазерното си оръдие на дванайсет градуса над съществото и стреля. Звездопрах не излъчи някакъв по-особен страх или безпокойство и не промени курса си. Лейн стреля пак, после остави оръдието включено и започна да сваля лъча, докато той не пронизваше създанието точно в центъра. Никаква реакция.

Увеличи скоростта на „Смъртоносен“ и съществото увеличи своята, реагирайки толкова бързо, че разстоянието между тях едва ли се скъси с повече от сто метра. Натрапваше се извода, че има работа с емпат, който работеше в двете посоки.

Протегна ръка към вибратора. Ако съществото можеше да чете мислите му или поне емоциите му, сега трябваше да увеличи скоростта си… но нищо подобно не се случи и той бе принуден да повтори анализа си.

Но, разбира се, съобрази той веднага, нали не бе имал намерение да включва вибратора и вероятно съществото е усещало това. Единственият начин да разбере дали наистина то може да предугажда действията му бе наистина да открие огън.

Тръпка на възбуда мина през тялото му, когато осъзна, че точно това трябваше да направи. Пристегна се в креслото, запита се дали да не се погрижи и за Муфти, но реши, че няма смисъл и натисна спусъка.

Усещането бе също така силно както първия път когато преди няколко месеца бе стрелял по него. Мощна емоционална вълна се стовари върху него със силата на светкавица, отхвърли главата му назад и изпрати по крайниците му импулси на спазматичен тремор. Изпита чувство на съжаление, някакъв почти религиозен страх от неизвестното, нещо, което можеше да бъде аналог на болка — дълбоко, тъмно, тайнствено и абсолютно нечовешко. Почти толкова силно, макар и не в същата степен, бе чувството на шок и изненада.

Почти моментално свали ръка от спусъка и застина полупарализиран, задъхан и със стъклен поглед. Когато след време успя да се съвземе, Звездопрах бе изчезнал от екраните. Малко по-късно Лейн го откри далече от кораба и отново потегли по следите му. Междувременно се опита да разбере какво се бе случило с тялото му: сърдечната му дейност се нормализираше, тиковете на мускулите затихваха, зрението му все още не се бе възстановило, но функционираше, продължаваше да диша малко неравномерно.

Провери какви с какви данни разполагаше за Звездопрах. Нямаше начин да измери масата му, но обемът му оставаше постоянен и съвсем определено скоростта му не намаляваше.

Четирите следващи дни минаха в преследване, без това забележимо да се отрази на разстоянието помежду им. Муфти изпитваше нужда от повече внимание и обич от обикновено, което го наведе на мисълта, че вероятно и той бе почувствал макар и в по-мека форма реакцията на Звездопрах, след като бе стрелял в него.

Лейн почти не ядеше, спеше рядко и разпокъсано и прекарваше почти цялото си време вперил поглед в екрана. Намираше се почти на един милион километра зад съществото, което явно намираше това разстояние за безопасно, защото макар да бе убеден, че би могло да му избяга още по-напред, то не предприемаше опит да направи това.

Ставаше все по-трудно да го следи, защото уредите му за наблюдение просто не бяха проектирани да работят при скорости над тази на светлината. На петия ден той го загуби.

Прекара следващите три месеца в опити да го намери отново. Настроението му ставаше все по-мрачно и по-мрачно и след четвъртата седмица Муфти започна да го заобикаля отдалече. Едва когато две от телата в товарния отсек започнаха да се вмирисват, той разбра, че или трябва да кацне някъде съвсем скоро, или ще загуби цялата печалба от последната си експедиция.

Колебанията му продължиха още ден-два. Надяваше се, противно на всякаква логика, че може отново да се натъкне на съществото, но накрая избра курс към Лодин IX — най-големият транспортен център в този сектор.

Докато системата на Лодин се увеличаваше върху екраните, той продължаваше да мисли за Звездопрах. Този път бе съумял да се промъкне наистина близко до него, толкова близко, че едва ли не можеше да протегне ръка и да го докосне. Но въпреки това, въпреки трудностите и загубеното време, единственото с което се връщаше бе поредната доза вкус на смърт, усещането, че е споделил нещо толкова странно и гротескно, толкова призрачно и фантастично, че никой разумен човек не би пожелал отново да го изпита. Нито Чака с неговата бликаща страст към живота, нито Моряка с жаждата му за неизвестното, нито дори Лейн с абсолютната липса на емоции след четвърт век кръвопролитие.

Който въпреки това бе прекарал три месеца в преследване на едно странно, носещо се в пространството, пулсиращо създание. Лейн продължаваше да се пита защо, когато корабът му мина покрай доковете за зареждане с гориво и товаро-разтоварни работи и кацна на сухата изпепелена повърхност на Лодин IX.