Майк Резник
Космическият ловец (12) (Гълтачът на души)

ГЛАВА 11

Белор беше мръсен свят, мръсен, сух и прашен. Тук-там окото можеше да забележи признаци, че на планетата има вода, но веднага ставаше ясно, че количеството й е колкото да поддържа наличието на живот. Едно време беше имало повече, едно време имаше големи блестящи градове, в които кипеше търговия, а хората вървяха по улиците и кръстосваха плодородните равнини горди, щастливи и преизпълнени с надежди. Сега градовете се бяха превърнали в руини, търговията бе останала само далечен спомен, а хората представляваха само жалка пародия на една някога силна и жизнена раса.

Лейн намери пътя през едно прашно поле към късата редичка измазани с кал колиби — четиридесет и една на брой — в които бяха намерили подслон последните представители на дорните. Другаде на тази планета имаше процъфтяващ търговски град, имаше няколко рафинерии и пречиствателни фабрики, но дорните не проявяваха никакъв интерес към контакти с представителите на чужди цивилизации, установили се тук. Те седяха, ядяха, спяха и чакаха смъртта на последния представител на своята раса.

Лейн се приближи до най-близката от колибите и за първи път в живота си видя дорн. Беше мъж, изненадващо подобен на човек, около два метра висок, невероятно мършав, плешив, с огромни изпъкнали очи и сплескан нос с широко разтворени ноздри. Ръцете му бяха с по три пръста и имаха става близко до китката, подобно на краката, които имаха става до глезените. Общото впечатление, макар и странно, не беше неприятно.

Лейн пристъпи към дорна.

— Бихте ли ми казали къде мога да намеря Востувиан? — попита той.

Дорнът просто го гледаше.

Лейн опита на земен език, после повтори въпроса си на галактически, канфорски, на два теразейнски диалекта и дори на жаргона, който се използваше в пограничните светове. Изражението на лицето на дорна оставаше непроменено.

— Востувиан — повтори Лейн, започнал да губи търпение.

Никакъв отговор.

Вече мислеше да тръгне от колиба на колиба, докато попадне на дорн, който би реагирал на името, когато чу зад гърба си тих глас, който почти шепнеше.

— Аз съм Востувиан.

Той се обърна и се озова лице в лице с друг дорн. Първото му впечатление бе, че двамата са неразличими, но когато се вгледа, започна да вижда малки разлики както в лицата, така и в телата. Разбира се, парцалите, в които двамата бяха облечени, бяха в различен цвят и с различна дължина.

— Говорите ли земен?

— Когато трябва — отвърна Востувиан. — Бих предпочел да не ми се налага, но предполагам, че вие не говорите белорски.

— Още не — призна Лейн.

Востувиан направи леко движение — някакво поклащане на бедрата, докато останалата част на тялото му оставаше като вкаменена и останалите дорни мигновено станаха и се отдалечиха, оставяйки го сам с Лейн.

— Кой си ти? — попита Востувиан със своя полушепот, който Лейн реши да приеме като нормалния за дорните начин на разговаряне. Това му се виждаше странно, защото ушите на дорните представляваха две обикновени дупчици от двете страни на главите им, при това малки. — Откъде знаеш името ми и какво те води при расата на дорните?

Лейн извади бележката на Ондин и я подаде на дорна, който й хвърли бегъл поглед и я пусна на земята, откъдето горещият вятър веднага я пое.

— Защо те интересува страйгора?

— Какво представлява страйгора? — попита Лейн. — Така ли наричате Хипнозвяра?

— Не — отговори Востувиан. — Хипнозвяр е вашето име на страйгора? Все пак, в знак на уважение към теб ще използвам вашето име за него. Но ти не отговори на въпроса ми.

— Аз съм ловец — обясни Лейн. — Искам да науча повече за това същество.

— Много късно — каза Востувиан. — Последният Хипнозвяр беше убит от моята раса преди много хилядолетия.

— Не е така — възрази Лейн. — Видях един преди по-малко от шест стандартни месеца.

— Това е невъзможно — каза Востувиан. — Опиши го.

Лейн направи това с най-големите подробности. Когато свърши, вгледа се в лицето на Востувиан с надеждата да забележи някаква, макар и малка промяна в изражението. Но такава нямаше.

— Наистина е бил Хипнозвяр — съгласи се дорнът. После седна на земята и Лейн последва примера му. — Възниква интересен въпрос: Кой от вас двамата — вие или Хипнозвяра — ми е по-малко неприятен, за да му помогна? — Той затвори очи и остана така неподвижен, без дори да диша, в продължение на почти три минути. Накрая се обърна към Лейн: — Какво искаш да знаеш?

— Как мога да убия Хипнозвяра без сам да умра?

— Моята раса беше изправена пред същия проблем — каза Востувиан. — Първоначално бяхме напълно безсилни да го убием по какъвто и да е начин. След това, когато научихме повече неща за тях, разработихме оръжие, което можеше да ги убива, но самите ние не можехме да оцелеем след употребата му. Накрая, успяхме да го усъвършенстваме така че да унищожава тези същества толкова бързо, че да не могат да излъчат болката си към нас.

— И на какъв принцип работи това оръжие?

— След усъвършенстването му — каза дорнът, — то стана първото и може би единствено практическо приложение на принципа на ентропията.

— Би ли обяснил по-подробно?

— Хипнозвярът представлява форма на живот, изградена изцяло от енергия. Нашето оръжие разрежда концентрацията на тази енергия и черпи от нея, като я разсейва. В крайна сметка, след като им бъде изчерпена енергията, тези същества падат на най-ниското енергийно ниво във вселената.

— Толкова просто? — усмихнато попита Лейн.

— Толкова просто — потвърди Востувиан безизразно.

— Предполагам, че не ви е останало нито едно от тези оръжия?

Востувиан махна с ръка към бъдещата съжаление редичка бараки.

— Ти как мислиш?

— Останал ли е някой дорн, който все още помни принципите, на които е изградено това оръжие? — поинтересува се Лейн.

— Да.

— Ти?

— Да — потвърди Востувиан.

— Защо не си го направил тогава?

— С каква цел? — попита Востувиан. — След само един век моята раса ще изчезне независимо дали ще построя това оръжие или не.

Лейн се почеса по главата, опитвайки се да разбере логиката на една раса, притежаваща ключа за оръжието, което току-що му бе описано, оръжие, което би могло да измете от лицето на Белор всички възможни пришълци, но вместо да го построи, бе избрала да довърши колективния си живот в мръсотия и нищета. Изведнъж Востувиан му се стори много по-чужд отколкото в началото.

— Ако доставя материалите, ще можеш ли да ми направиш едно такова оръжие?

— Да — потвърди Востувиан.

— От какво ще имаш нужда?

Востувиан мигновено изстреля списък на необходимите компоненти.

— Много е скъпо — замислено каза Лейн. — А и ще ми трябва доста време докато намеря всичко необходимо. Мисля, че ще бъде по-добре да се задоволя с вибратора.

— Какво представлява вибратора? — прояви неочакван интерес Востувиан.

Лейн му обясни принципите на които работеше вибратора.

— В открития космос има ефективен обсег на действие към двайсет хиляди километра, а може би дори и малко повече и въздействието му може да се оприличи с удара на огромен чук.

— Не можеш да убиеш Хипнозвяра с това оръжие — заяви с глас лишен от емоции Востувиан.

— Вече убих малка частица от него — настоя Лейн.

— Не.

— Да, направих го — увери Лейн дорна. — И почувствах, че съм го направил.

— Какво те кара да мислиш, че ти и Хипнозвярът имате еднакви сетивни възприятия? — попита дорнът.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което ти възприемаш като горещо, може да бъде студено, мокро или дори съвсем нищо за едно същество, толкова по-различно от всички нас. Твоят глад за него може да е сънливост, агонията ти — възбуда в мека форма.

— Като хипотеза звучи интересно, но не е нищо повече — каза Лейн. — Аз знам какво почувствах.

— Не е хипотеза. Това е факт. А ти дори и сега не знаеш какво точно си почувствал — дорнът поспря за малко и после продължи: — Хипнозвяра е същество, чиято плътност е не по-голяма от тази на облака, с който се храни. Същество, което отбягва близостта с планетите. Което не може да ни навреди физически. Защо мислиш нашата раса подхвана война, поставяйки си за цел да ги унищожи из корен?

— Нямам никаква представа — призна Лейн.

— Защото, убиецо на животни, физическото нараняване е най-нищожната неприятност, която може да се случи на едно разумно същество. Ние реагираме много по-силно на емоционални стимули, на атаки върху нашето съзнание. Първите оръжия на дорните не бяха много по-различни от твоя вибратор и реакциите на съществата бяха подобни, ако не и идентични с реакцията, с която ти си се сблъскал. Ние също мислехме, че изживяваме смъртната агония на тези същества.

Востувиан затвори очи, но остана все така неподвижен с изключение на лекия тик на един от пръстите на крака му. После, сякаш нищо не се бе случило, той се отпусна, отвори очи и продължи да говори:

— Постепенно започнахме да се пристрастяваме към това предусещане на смъртта. Чувството разтърсваше нашата нервна система, но и ни караше да жадуваме за следващата подобна среща. Цялата ни култура започна да се върти, да се развива в култ на боготворене на смъртта и презрение към живота, защото вече нищо друго не ни въздействаше толкова мощно както онова предчувствие на смъртта, което тези същества излъчваха. Много, много хилядолетия по-късно, ние разработихме първите несъвършени оръжие, използващи принципа на ентропията. Те наистина убиваха тези същества, но и нас също. Нямаше нищо общо между онова, което бяхме усещали преди и това, което чувствахме сега. В този момент осъзнахме, че нашите първобитни оръжия не бяха навредили ни най-малко на съществата.

— А какво тогава им бяха сторили? — попита Лейн и усети как стомахът му се свива.

— Бяха им доставяли удоволствие — каза Востувиан. — Бяха ги гъделичкали по един невероятен за тях начин, а в резултат бяха доставили невероятно удоволствие и на нас самите. Ретроспективно погледнато, ние би трябвало да осъзнаем това още в началото. Не може да има радост нито удоволствие в смъртта, но ние никога преди не бяхме изживявали емоциите на една чужда раса и затова бяхме погрешно възприели екстаза за смъртно безпокойство, чувственото наслаждение за предсмъртна агония. Сега разбираш ли ме какво ти казвам?

— Да — проговори Лейн. И едновременно с това видя отговора на въпроса, който Ондин му беше задала на раздяла. То го беше намирало.

Той остана да седи дълго все така, забил поглед в земята, опитвайки се да събере мислите си и да анализира емоциите си. Беше му трудно да признае пред себе си, че и той самият бе изпитал някаква перверзна тръпка на възбуда от усещането на смъртта, та макар и да изкарваше хляба си като убиваше живи създания. Но това бе нещо напълно различно, нещо, с което още не бе в състояние да се справи.

— Ще отнеме към две години — каза той на глас.

— Ти ще ми изпратиш материалите за оръжието — изрече Востувиан. Прозвуча като заявление, а не въпрос.

— Да. Колко ще поискаш, за да го изработиш?

— Нищо. Смъртта на Хипнозвяра ще бъде достатъчно възнаграждение. Аз ще дойда с тен.

— В никакъв случай — отсече Лейн.

— Как ще го намериш? — попита Востувиан.

— Няма да се наложи да го търся — обясни Лейн и се опита да потисне тръпката. — То ще ме открие.

— Няма да стане, ако тръгнеш с оръжието — каза дорнът. — То ще разбере отдалече.

Лейн впери поглед във Востувиан.

— И защо би трябвало да ти повярвам? — каза той накрая.

— Ако измислиш макар и една причина, заради която би имало защо да те излъжа, тогава може би не следва да ми вярваш — подсказа му дорнът.

— Но ти може би искаш сам да го убиеш.

— Ако е така, тогава защо ще ти разказвам за нашето оръжие?

— За да ме изкушиш да те взема — каза Лейн.

— Ти не си в състояние да мислиш ясно.

— Може и така да е — съгласи се Лейн. — Но ти няма да дойдеш с мен и това е окончателният ми отговор.

— Без мен няма да можеш да убиеш Хипнозвяра.

— Ще го намеря, не се безпокой — натърти Лейн мрачно.

— Не съм казал, че няма да го намериш — възрази Востувиан, — казах, че няма да можеш да го убиеш.

— Твоята работа е оръжието да бъде готово, когато ще имам нужда от него — отсече Лейн. После стана, изтупа праха от себе си и си тръгна.

— Две години, три години, една дузина години — прошепна Востувиан зад гърба на отдалечаващата се фигура на Лейн. — Рано или късно ти ще имаш нужда от мен и аз ще те чакам тук.

Думите му сякаш увиснаха в пространството и времето, докато Лейн отиваше към „Смъртоносен“.