Майк Резник
Космическият ловец (11) (Гълтачът на души)

ГЛАВА 10

Лейн вървеше по алеите на студентското градче и се опитваше да не изглежда като жива антика. Спря на два пъти минаващи студенти, помоли ги да го упътят и накрая стигна до административната сграда, която търсеше.

Взе асансьора за шесто ниво, слезе и тръгна по дългия ярко осветен коридор, броейки вратите покрай които минаваше. Когато стигна до тази, която му трябваше, почука веднъж и влезе.

Стаята, макар и отрупана с книги, касети, документи и различни артефакти на чужди цивилизации, изглеждаше даже още по-подредена от коридора. Къдрави бели предмети висяха над прозорците, а в десния ъгъл на огромното бюро, поставено в центъра на стаята бе поставена ваза със свежи цветя. Зад бюрото седеше една толкова абсурдна карикатура, че никой художник не би посмял да я имитира.

Представляваше дребна стара жена. Грешка, поправи се Лейн: това беше олицетворението на дребните стари жени, окомплектовано с къдрава сива къса коса, румени бузи, около десетина излишни килограма върху ситния скелет и усмивка, за която повечето баби биха били готови за се разделят с останалите им зъби.

— Да? — каза тя и вдигна поглед. — Какво мога да направя за вас, млади човече?

Лейн се усмихна.

— Мина много време откакто бях „млади човече“, но все пак ви благодаря. Търся Ондин Гилиан.

— И ето че я намерихте — отвърна жената и се усмихна в отговор.

— Вие? — попита Лейн. — Някак не сте точно онова, което си представях.

— Това се дължи на името — кимна радостно Ондин. — Повечето хора очакват да видят някаква тънка като вейка нимфа, която носи мидени черупки в косата си.

— О, не съвсем — възрази Лейн. — Аз специално очаквах да видя една строга, дори сурова жена, която е способна да хвърли бележката ми в кошчето за боклук.

— Бележка ли? — трепна тя. — В такъв случай вие сте мистър Лейн.

— Точно така — призна Лейн. — И ще ми позволите ли да ви призная, че по никакъв начин не мога да ви свържа с хладнокръвната, аналитична и лишена от емоции авторка на монографиите, които съм чел.

— Е, хайде, и аз ви благодаря много — каза тя и погледът в очите й проблесна. — Защо не дръпнете един стол и не седнете, мистър Лейн?

Лейн затвори вратата зад себе си и придърпа един от столовете по-близо до бюрото. Видя че Ондин му подава тримерна фотография.

— Шест от внучетата ми — обясни тя с чувство на законна гордост. — Синът ми, който понякога забравя, че нашият род не е започнал с неговото раждане, най-сетне благоволи да ми изпрати тази снимка.

Лейн погледна дечицата, никое от което не изглеждаше така миловидно както баба им и вежливо изрази възхищението си.

— Мога ли да ви предложа чаша чай? — осведоми се Ондин.

— Чай? — повтори Лейн. — Боже мой, не съм опитвал чай от… хм, сигурно поне двайсет години. Да, благодаря.

Още преди да беше довършил изречението си, Ондин изтича до стената, дръпна плъзгащата се врата на някакъв вграден шкаф, извади от него метален чайник и наля в малка порцеланова чашка.

— Захар? — попита тя, загрижено наведена над него, докато той предпазливо отпиваше първата си глътка.

— Честно ще ви кажа… не помня — призна Лейн.

— Не бих ви препоръчала. Вредна е за зъбите.

— Е, ще ви повярвам — успокои я Лейн и отпи втората си глътка. — Много е приятно.

— С лимон е дори още по-добре — каза Ондин. — Да ви предложа ли?

— Не, не, благодаря — спря я Лейн. — Моля ви, седнете.

— Извинете ме — помоли Ондин, но не й личеше че се чувства виновна за нещо. — Понякога ме обхваща трескав ентусиазъм, особено след като децата израснаха и се разпиляха. Знам че звучи ужасно нетактично, но обожавам да се грижа за хората.

— Което ми дава възможност да отворя дума за целта на моята визита — прекъсна я Лейн. — Имам нужда от помощ, макар и не в материалния смисъл.

— Ще бъда очарована, мистър Лейн — окуражи го Ондин. — Толкова рядко се случва тук да дойде друг човек освен някой случаен студент. Разберете ме правилно, не искам да ви прогоня с въпроса си, но какво все пак ви накара да ме откриете чак тук?

— Разбира се, че ще ви кажа — засмя се Лейн. — Доколкото ми е известно, вие сте считана за единствения жив експерт по нехуманоидните цивилизации, населяващи границите на облака междузвезден прах. По една случайност, този район страшно ме интересува.

— О, Боже! — възкликна тя и леко поруменя. — Наистина, имам някои незначителни изследвания върху планетарните култури във въпросния район, но в никакъв случай не съм водещия експерт по тези въпроси дори и в рамките на този университет. Аз съм просто една стара жена, която е решила да не умира бавно в чакане децата й да се сетят да я навестят.

— О, но вие сте много скромна — възкликна Лейн.

— А вие безкрайно мил — отговори Ондин и се усмихна. — Между другото, виждали ли сте го?

— Мадам? — озадачено произнесе Лейн.

— Е, разбира се, че имам предвид Хипнозвяра. Видяхте ли го вече или тепърва ще го търсите? Нали за това сте тук? — тя сладко се усмихна и му наля втора чаша чай.

— Видях го — призна Лейн, разбрал, че Ондин Гилиан не е толкова розова и къдрава, колкото му се бе сторило.

— И аз така си помислих — увери го тя със щастлива физиономия.

— Бих искал да науча от вас всичко за него, което бихте могла да ми кажете. Факти, измислици, митове, легенди, ловни истории… каквото и да е. По-късно ще опитам да ги подредя в главата си.

— Какъв точно е вашият интерес към него, мистър Лейн?

— Аз съм ловец.

— И възнамерявате да убиете Хипнозвяра?

— Не съм сигурен — призна Лейн. — В този момент просто бих желал да науча малко повече за него.

— Финансира ли ви някой от музеите? — попита Ондин.

— Действам независимо — поклати той глава. — Освен това, нито един музей не би могъл да използва това същество. Поне докато не бъде бъде открит начин да се препарира топка енергия.

— Къде точно го видяхте?

— Първият път в непосредствена близост до Пинайпс. То се гмурна под една черна дупка и ми се изплъзна.

— „Първия път“? — изведнъж тя се намръщи. Миг по-късно на лицето й отново бе разцъфнала усмивка, за която Лейн реши, че представлява защитна окраска за една жена, много по-интелигентна отколкото би желала някой да заподозре, че е. — Пак ли го видяхте след това?

— Два пъти.

— Но това е крайно интересно — възкликна Ондин. — Мога ли да ви предложа курабийка с чая?

Лейн поклати глава отрицателно.

— Добре тогава — каза тя разочаровано, но веднага възвърна духа си. — Откъде да започна? Предполагам от самото начало. Под една или друга форма, Хипнозвяра присъства в девет различни култури от района на облака. Във всички тези случай, въпросната цивилизация е развила средства за междузвездни пътешествия, което може да се схваща като индикация, че съществото не се приближава прекалено близо до планетните системи. Да ви дам ли възглавничка, за да седнете по-удобно?

— Не, благодаря ви — отказа Лейн. — Моля ви, продължете.

— Разбира се — озари го Ондин с поредната си усмивка. — За първи път се споменава в културата на Лем — една раса на амфибии, излязла в космоса още когато Човек се е мятал от клон на клон и е ровел за червеи в плодовете… макар че ако питате мен, Australopithicus africanus не е можел да се катери по дърветата по-ловко от мен самата. Просто краката му не са били подходящи за това. Не мислите ли, че всички тези разговори за катеренето по дърветата са просто дивотии?

— Нямам мнение — усмихна се Лейн. — Но забелязвам, че вие имате склонност да завършвате всяка своя мисъл с въпрос.

— Извинете ме, мистър Лейн. Това се проявява само когато съм малко неспокойна. Предполагам, че е ход, с който целя да прикова вниманието на хората към онова, за което говоря. Нямате представа колко ефикасно може да бъде това, когато изнасям лекция пред аудитория от скучаещи студенти. Разбира се, собствените ми деца дори и така не ми обръщат внимание, но предполагам, че човек просто не може да иска всичко на този свят.

— Защо не се върнем на Лем? — подметна Лейн предпазливо.

— Но, да, разбира се, Лем. Понеже онези същества са амфибии както мисля, че споменах, те естествено се интересували само от водните светове, което в крайна сметка ги отвело на Пинайпс II. Условията там явно им се сторили малко сурови — Лейн откровено се засмя на тази фраза, — но по време на пътя натам или обратно, те се натъкнали на форма на живот в междузвездното пространство. И тъй като все още не ни е известно за друго същество, което може да живее в открития космос, както и благодарение на по-късно възникналите легенди или упоменавания за срещи, като вашите например, ставали все в околностите на Пинайпс II, аз мисля, че имам основания да считам, че това е бил Хипнозвяра.

— Съществува ли някакво описание, останало от расата на Лем? — поинтересува се Лейн.

— Страхувам се, че не, мистър Лейн — извинително каза Ондин. — Не забравяйте, че интересът им към него е бил временен, както към всичко, което няма отношение към водните светове. Аз просто се натъкнах на едно бегло упоменаване на факта и дедуктивно извлякох останалото.

— Преди колко време е станало това?

— Моето изследване или срещата?

— Срещата, ако обичате — уточни Лейн.

— Поне преди милион години, дори по-вероятно към милион и половина.

— Много отдавна — изкоментира Лейн.

— Извинете, не ви разбрах?

— Искам да разбера колко време му е необходимо за да направи една пълна обиколка на района, в който се храни — обясни Лейн. — Което може да ми даде представа къде да го търся във всеки определен момент от времето. Но това, за което вие ми говорите е станало прекалено отдавна. То най-вероятно е минало от единия до другия край и обратно няколко пъти оттогава. Моля ви, продължете.

— Следващото споменаване дължим на расата Дорн, от планетната система Белор — каза Ондин.

— Не избихме ли дорните по време на война преди хиляда години? — попита Лейн.

— Почти. Малцина от тях оцеляха и останките на тази цивилизация още съществуват. Доколкото ми е известно, днес са останали само към стотина.

— И какво казват те за съществото?

— Доста — отговори Ондин. — Всъщност, може да се каже, че те са изградили цялата си култура върху Хипнозвяра.

— Не мога да разбера защо им е било необходимо това — призна Лейн искрено озадачен.

— О, а аз се надявах, че ще можете да изкажете някакви съображения в тази връзка — каза Ондин. — Оказва се, че дорните и Хипнозверовете са кръвни врагове… поне според дорните.

— Хипнозверовете ли? — поиска да уточни Лейн. — Значи има повече от един?

— Но, разбира се — потвърди Ондин. — Те изглежда са цяла раса. Историята на дорните не е съвсем понятна, което би могло да се очаква след толкова много време, но е ясно, че в един момент дорните са убивали тези същества, вероятно като ритуал по възмъжаване. От всичко, което можах да намеря по този въпрос, се разбира, че били напълно убедени, че са ги избили до последното. Когато за първи път се натъкнах на споменавания за Хипнозвяра в другите култури, реших че става дума за митове, базирани на легендите на дорните. Но многото споменавания за срещи с него от представителите на човешката раса, които по никакъв начин не биха могли да имат какъвто и да е било контакт с дорнийската култура, ми става ясно извън всякакво съмнение, че има поне един Хипнозвяр, който се е изплъзнал от систематичното унищожение.

— И какво оръжие са използвали за тази цел? — попита Лейн.

— Дорните ли? О, нямам абсолютно никаква идея. Моите интереси, мистър Лейн, са в съвсем друга посока. Както и да е, в един момент, по време на кампанията или веднага след нея, в дорнийската култура настъпва драстична промяна. Те се превръщат в раса, която боготвори смъртта. Не живота след смъртта като древните египтяни, а самата смърт като край на нещата. Мисля, че това е единствената подобна цивилизация в Галактиката.

— „Хипнозвяр“ изглежда е общоприетото му име. Какъв е неговият произход?

— Не съм напълно сигурна — започна Ондин. — Има една много стара легенда за кораб с древни изследователи, които се натъкнали на него преди векове. Говори се, че съществото им внушило толкова ужасни видения и кошмари, че те или се побъркали, или умрели. Легендата е абсолютно непотвърдена, както може да се очаква и аз самата нито за миг не… — тя поспря за миг и го стрелна с бърз поглед, — … но след няколко века на преразказване, човек престава да се изненадва на имена като Хипнозвяр или дори Смъртоносец. Що се отнася до такива като Слънцетворец, а и някои други, аз нямам ни най-малка представа за техния произход. Имайте предвид, мистър Лейн, че това същество не е в центъра на моите интереси и аз никога не съм си поставяла целта да напиша студия за него, така че онова което ми е известно го знам само във връзка с културите, които изучавам.

— Можете да добавите още едно име към списъка. Звездопрах.

— Звездопрах — повтори тя. — Да, това има определено е подходящо, нали? И, разбира се, е много колоритно. Харесва ми, мистър Лейн. Вие ли го измислихте?

— Не — отговори Лейн. — Аз не го наричам никак. Името принадлежи на един старец, когото съществото уби. Но не мога да ви кажа името на този човек.

— Колко жалко — съчувствено поклати глава Ондин. — Вие бяхте ли там, мистър Лейн?

Той кимна безмълвно.

— А мога ли да запитам защо не бяхте убит и вие самия?

— Човекът, за който ви споменах, беше стар и изхабен.

— Е, можехте да кажете, че вие сте били млад и жизнен — подсказа Ондин. — Но нека приемем да бъде както се изразихте.

— Не исках да прозвучи неуважително.

— Знам — успокои го Ондин и усмивката се върна на лицето й. — Предполагам разбирате повишената ми чувствителност по тези въпроси. Можете ли да ми кажете как по-точно е бил убит вашият спътник?

— Съществото изглежда притежава защитен механизъм какъвто преди не съм срещал — обясни Лейн. Той подробно описа случилото се, включително смъртта на Моряка и последната си среща със създанието, пропускайки единствено собствената си реакция.

— Колко интересно! — извика Ондин. — Разбира се, това обяснява много за онези, които са се побъркали след срещата с него. Но — и тя сбърчи чело, — не може да се каже, че обяснява феномена на дорнийската култура, нали?

— Предполагам, че сте права — съгласи се Лейн.

— Е, добре, има ли нещо, което вие можете да ми кажете за Хипнозвяра?

— Ами… съществото е около седем километра в диаметър, има грубо сферична форма, не притежава видими сетивни органи, нито такива за придвижване в пространството, излъчва меко сияние в тъмен златисточервен цвят, може добре да се наблюдава в инфрачервения спектър и с лекота достига светлинни скорости на придвижване.

— И, разбира се, Библията би се изказала ласкаво за него — подсказа Ондин.

— Боя се, че не ви разбирам.

— Каквото и зло да му причините, то ще ви отвърне със същото — обясни Ондин. — Не мога да си представя по-точна илюстрация на древната поговорка „Око за око, зъб за зъб“.

— Може би.

Ондин погледна старомодния часовник на китката си.

— О, Господи! — възкликна тя. — Не забелязах как мина времето. Опасявам се, че трябва направо да излетя оттук, мистър Лейн. Утре е рожденият ден на най-голямата ми внучка, а аз още не съм и взела никакъв подарък.

— Колко внучета имате? — попита Лейн.

— Единайсет.

— Сигурно купуването на подаръци за всички не е никак проста работа.

— Е, че каква друга работа има една баба? — засмя се тя. — Освен това, ако не съм аз, техните родители изобщо няма да се сетят, че децата имат празници — и тя сбърчи нос при тази противна мисъл. След това дръпна едно листче, написа нещо на него и го подаде на Лейн.

— Ясно ми е, че ще искате да разговаряте с някой дорн — каза тя. — Не бих казала, че особено уважават хората, но това тук ще ви послужи като препоръка пред един от тях, който много ми помогна в моите изследвания. Името му е Востувиан.

— Благодаря — искрено каза Лейн. Погледна листчето и установи, че не може да прочете и една дума от написаното върху него.

Ондин вече се щураше из кабинета си. Тя изми чашата и почисти трохите пред чинийката с курабийки. Лейн хвана дръжката на вратата.

— О, мистър Лейн — извика тя след него.

— Да? — обърна се той към нея.

— Обемът на облака вероятно е няколко трилиона кубически километра, нали?

Лейн кимна.

— Значи вероятността две неща, дори две звезди, да се срещнат там е нищожна, така ли е?

— Да.

— В такъв случай, на ваше място — каза тя като взе кърпа и започна да почиства бюрото си, — бих се запитала как става така, че срещам Хипнозвяра три пъти за толкова кратко време!