Майк Резник
Космическият ловец (8) (Гълтачът на души)

ГЛАВА 7

— Невъзможно! — заяви Чака.

— Защо? — поиска да знае Лейн. — Само защото никога не си виждал такова?

— Не, защото никой никога преди не е виждал такова нещо! — каза Чака.

Седяха с чаши в ръцете в магазина за карти на Чака. Всички стени бяха покрити с карти на Северна Точка, на звездната система, в която се намираше Северна Точка, на Галактиката, на двайсетина рядко виждани светове, за някои от които все още се смяташе, че са игра на въображението на картографите. Една от работните маси беше покрита с няколко редици навити карти, а навсякъде из голямото помещение имаше лавици и специални държатели, задръстени с древни и на чак толкова стари карти. В центъра на стаята висеше огромен полилей със сложни филиграни представящи местоположението на Земята и други обитавани от човека места. Многобройни глобуси — някой твърди и метални, други бляскави като изкуственото око на Чака, а няколко изработени от непознат на Лейн материал — бяха разположени с артистична прецизност из стаята.

— Но ние знаем, че емпатите^[1] съществуват! — настоя Лейн.

— Никой досега не беше съобщавал за съществуването на излъчващ емпат — каза Чака. — Всяка раса на емпати, на която досега се бяхме натъквали, може само да приема.

— Добре тогава, може би не става дума за емпатия — примирително каза Лейн. — Но казвам ти, Чака, проклетото същество излъчва надалече емоционалните си импулси. Винаги когато се приближахме по-наблизо, аз така се изплашвах, че целият треперех.

— И аз щях да се изплаша — успокои го Чака. — Какво от това?

— Дявол да го вземе, ти не можеш да разбереш! — сопна се Лейн. — Никога преди не съм се чувствал така.

— Е, никога преди не си се срещал с Хипнозвяра — отбеляза не без логика Чака.

— Това е без значение. Не разбираш ли, че когато изляза на лов за гмурци, аз използвам себе си за примамка в океана, където видимостта е почти нулева. И това не ме плаши. Неведнъж съм бил разкъсван от животни на необитаеми светове, където нямаше никой, който да ми помогне и това също не ме е плашило. А ето че изведнъж се оказвам въоръжен до зъби в „Смъртоносен“ и започвам да треперя като лист.

— Различните хора се плашат от различни неща — мъдро изрече Чака.

— Мен не ме плаши нищо — заяви Лейн. — Но аз го изплаших, разбираш ли, изплаших него и то излъчи обратно ужаса си върху мен. И всеки път, когато се отдалечеше така че част от напрежението му се разсейваше, на мен също ми олекваше.

— Струва ми се, Никобар — замислено изрече Чака, почесвайки изкуственото си око с онова, с което си бе разбърквал коктейла, — че това е най-сложното обяснение на собствения страх, което някога съм чувал през живота си — най-сложното, най-дългото и най-запълненото с наистина безкрайно интересни умозаключения за това как биха могли да бъдат нещата.

— Благодаря ти за доверието — сухо изрече Лейн.

— Готов съм на всичко за платежоспособен клиент — поусмихна се Чака. — Между другото, ти почувства ли болка, когато простреля съществото, Никобар? Приемам, че наистина си го прострелял.

— Използвах вибратора срещу него.

— Тогава какво правиш тук? — възкликна Чака триумфално. — Ако теорията ти е вярна, ти би трябвало да умреш в мига, когато лъчът е улучил съществото.

— Не, това изобщо не може да промени теорията ми — каза Лейн. — Не мисля, че Звездопрах или Смъртоносец, или както и да решим да го наричаме, чувства болка. Най-малкото не по начина, по който я чувстваме двамата с теб. Предполагам, че това не трябва да бъде изненада. Защо му е на някого, съставен от чиста енергия, усещането за болка?

— Значи, не може да бъде убито?

— Не съм казал това? — възрази Лейн. — Може да се убие, разбира се… при това с вибратор.

— Но, ти, струва ми се, каза, че…

— Че то не чувства болка — повтори Лейн. — Но това е съвсем различно от това да каже, че не може да бъде убито.

— За мен не е чак толкова различно — измърмори Чака.

— Опитах да поразя това същество с лазерното оръдие, както и молекулярния имплодер — обясни Лейн. — Без никакъв ефект. Но когато използвах вибратора, реакция имаше.

— Но не и реакция, причинена от болка — вметна Чака.

— Не.

— Каква тогава беше реакцията?

— Много неща едновременно, някои от които прекалено странни, за да бъдат разбрани, други — твърде смътни, за да се дефинират ясно. Но преобладаващата емоция, която успях да реконструирам, бе чувство на дълбоко съжаление, примесено с не малка доза страх от неизвестното.

— Е, това би могло да бъде всичко — въздъхна Чака.

— Не — възрази Лейн, — беше съвсем конкретно. Ставаше дума за смъртта.

— Но ти не си го убил.

— Може да съм успял да разруша нищожна част от него. Но достатъчно голяма, за да ме накара да почувствам дъха на смъртта.

— Щом така казвам, Никобар — каза Чака. — Но защо, все пак, то уби Моряка, а теб пожали?

— Отговорът е съвсем прост — обясни Лейн. — Моряка беше стар човек, беше готов за смъртта, може би дори искаше да умре, след като накрая успя да види своя Звездопрах. Аз съм млад и по-силен. Не исках все още да умирам. Кой знае, може би за такъв като мен е необходимо малко повече от вкуса на смъртта, за да бъда убит.

— Обърни на алкохола тук малко по-голямо внимание — каза Чака, стана и се отправи към барчето, скрито зад раклата с карти. — Той ще те довърши преди отново да си видял Хипнозвяра. Освен това, аз продължавам да твърдя, че не съществува такова нещо като машина за излъчване на емоции.

— Може и така да е — съгласи се Лейн. — Може би то също приема моите емоции. Как да разбера дали е така? Но аз знам какво почувствах, знам също какво стана причина за смъртта на стареца. Никога преди не съм сънувал кошмари, но откакто се натъкнах на това създание, имам всеки път, когато заспя.

— Страшен е звярът, който може да накара великия Никобар Лейн да сънува кошмари — отбеляза Чака и си наля следващо питие.

— Така е. Защитната му система е страхотна. Колкото по-сериозна е заплахата, толкова по-голям ужас изпитва нападателят.

— Ако изключим теб, Никобар, кой или какво в тази вселена би се решило да го атакува?

— Сигурно има какво — сви рамене Лейн, — защото в противен случай то не би развило подобен защитен механизъм изобщо.

— Ето, това ти е проблемът, Никобар — обясни Чака и златните му зъби проблеснаха под светлината на свещите от полилея: — Ти гледаш на всичко с очите на ловец. Не допускаш ли, че в тази вселена може да има нещо повече от месо и консуматори на дивеч?

— Като какво например?

— Може Бог да не е ловец, Никобар. Не допускаш ли, че той е състрадателен?

— Нямам и най-малка представа за какво ми говориш.

— Този механизъм, за който спомена, ако съществува, е нещо много интересно и си струва да го притежаваш. И се питам: Какво би направил Чака с него? И понеже Чака е мил, загрижен, щедър до безобразие и страхотен жребец, аз мисля, че бих дал възможност на жените да усетят какво чувствам като ги гледам, когато ги докосвам или милвам, когато изхвърлям семето си в тях. Ето, за това бих го използвал, Никобар, и кой би могъл да отсъди дали аз съм по-близо до божията идея за Хипнозвяра или си ти? Не ти ли хрумва, че това може да е механизъм за съвокупление, Никобар? Може би той излъчва страст и желание, с които привлича другите от неговия вид.

— Ти изхождаш от предположението, че има други — намеси се Лейн. — А аз не съм толкова сигурен в това.

— Може и да няма — каза Чака. — Но не съществуват и естествени врагове. Защо тогава ти приемаш, че този механизъм е съзададен за едното, а не за другото?

— Щом е механизъм за сношаване, защо му е способността да излъчва и ужас? — попита Лейн.

— А ти не би ли искал една жена да може да ти каже, че направо я убиваш с удоволствието, което й доставяш? — усмихна се Чака. — Но може и да бъркам. Може би само Чака е в състояние да ги издигне на това ниво на екстаза.

— Аз пък си мислех, че пращаш жените си в ада — убоде го Лейн.

— Е, те там се обучават, Никобар — обясни Чака. — И след като научат занаята, идват да работят за мен.

— Нямам емпирични доказателства в полза на противното — усмихна се лукаво Лейн.

— Защо не потърсим още доказателства? — предложи Чака и понечи да стане.

— Чака — спря го Лейн, — бил съм веднъж на Земята, а освен това съм посетил доста светове, но ти си единственото живо същество, на което съм се натъквал, изградено само от апетит.

— Това е моят защитен механизъм срещу изкушението да опитам вкуса на смъртта — изсмя се Чака. — Ако поставиш дилемата пред мен, аз всеки път безпогрешно ще избирам живота.

— Но някои хора могат да изразят несъгласие с твоята дефиниция на живота.

— Какво знаят другите? — презрително изсумтя Чака. — Хората, които знаят как да живеят, го правят, Никобар. А хората, които не знаят, измислят дефиниции.

— Замислял ли се някога да публикуваш книга с всичките ти малки удобни сентенциики? — попита Лейн усмихнато.

— Често — призна Чака. — Но не изпитвам никакво уважение към онези, които биха намерили времето да я прочетат.

— Е, дано в това, което казваш, да има някакъв смисъл — примирително каза Лейн.

— Разбира се, че има. Аз говоря само разумни неща. И си мисля само за… нали знаеш какво? Да слезем долу, Никобар.

— Не, благодаря. Дойдох тук с определена цел.

— Искаш да кажеш цел, различна от тази да говориш с Чака? О, това дълбоко ме наранява.

— Е, малко опиум или една малка блондинка ще те излекуват преди да си осъзнал колко си наранен — успокои го Лейн. — Понякога, Чака, ми е трудно да гледам на теб със симпатия.

— Добре тогава, за какво си дошъл тук? — сви рамене Чака.

— Че защо би дошъл някой тук? За да хвърли едно око на картите.

— Но те са стари и неверни — предупреди го Чака. — И единствените хора, които ги купуват са колекционерите.

— Знам какво представляват тези карти.

— Защо тогава си готов да си губиш времето с тях? Защото, ако откриеш в някоя координатите на свят с вода, нищо чудно да се озовеш пред звезда-гигант.

— Не, не смятам да търся планети — каза Лейн, отправи се към раклата и издърпа няколко карти без да избира.

— Тогава звезди? Може ли да се застреля някакъв дивеч на звезда?

— Ще ти призная, че не търся и звезди.

— Какво друго…? — и в следващия миг Чака оглушително се изсмя. — Ти търсиш Хипнозвяра! Никобар, той сигурно ти е разбъркал мозъка. Няма да го намериш на никоя карта!

Лейн премери с поглед грамадния човек пред себе си.

— Някой, който не е разбрал на какво се е натъкнал, може да го е регистрирал като звезда. Не забравяй, че в началото хората не са разполагали със сегашната ни техника. Така че погледнат през илюминатора или на екрана за визуален контрол и частично скрит от газов облак, той спокойно би могъл да бъде сбъркан с далечна звезда. Ако мога да открия няколко подобни грешки, ще бъда в състояние да очертая зоната, в която се храни още по-точно.

— И какъв е смисълът? — попита Чака. — Нали не смяташ да тръгнеш за него.

— Е, наречи го любопитство — и Лейн върна на мястото й първата карта, която бе разглеждал до момента.

— Ще го нарека идиотизъм — каза Чака, докато Лейн разгръщаше втората карта. — Колкото по-силна болка му причиниш, толкова по-силна болка ще ти причини то.

— Не искам да го наранявам. Само искам да науча малко повече за него.

— Да, точно това ми казват всички, които влизат в пушалнята за опиум — натъртено предупреди Чака. — Това нещо е смъртно опасно, Никобар. Слез долу с мен и нека опитаме някои от по-простите наслаждения в живота.

— По-късно — отклони поканата Лейн, разглеждайки следващата карта.

— Хайде, Никобар. Ще бъде за моя сметка.

— Не сега.

— О, Боже! Защо ли се грижа? — извика Чака. — Никога не съм срещал човек, с когото да имам по-малко общо. Защо ще ми пука какво смяташ да правиш?

— Не би трябвало.

— И какво би направил, ако те хвана и занеса на ръце долу? — поинтересува се Чака.

— Сигурно ще се опитам да те убия.

— Не можеш да го направил, Никобар.

— Предполагам, че няма да мога. А ти ще рискуваш ли?

— Ако го направя, повече няма да сме приятели, нали?

— Не, едва ли бихме могли да бъдем.

— И защо ще му пука на Чака дали ти си негов приятел или не си?

— Противоположностите се привличат.

— Сигурно това обяснява защо толкова силно се интересуваш от Хипнозвяра — подметна Чака. — Едва ли може да има нещо по-противоположно на него от теб.

— Не долавяш разликата между обикновената заинтересованост и привличането — отвърна Лейн. — Теб те привличат твоите курви. Аз пък се интересувам от това същество.

— Жалко — каза Чака. — Проклетата твар едва ли ще има някаква стойност след като разбереш от какво е направена.

— Е, изследването няма да е толкова разрушително. Ще ти дам пример: златната жила едва ли обеднява от това, че търсачът взема от нея проби по-често, отколкото неговите клиенти — и Лейн изтегли поредния свитък навити на руло карти. — И освен това, съществото, за което говорим, никога не е имало някаква стойност. Още едно сравнение: твоите момичета са имали някаква стойност, преди да си ги използвал.

— Обиждаш моите момичета? — намръщи се престорено Чака.

— Опазил ме Бог — успокои го Лейн. — Опитвам се да засегна твоята почтеност.

— В такъв случай, прощавам ти — изсмя се Чака. После отиде до вратата: — Ще ти изпратя момиче, което ще ти донесе нещо за пиене.

— Нека изчака — помоли Лейн, разстилайки една карта на големия килим. — И по-добре да бъде кафе.

— Ще плача за теб, Никобар.

— Ще плача за онази, с която си легнеш тази нощ — усмихна се Лейн.

— Искаш ли да ти я изпратя сияеща от щастие сутринта? — попита Чака, но Лейн, погълнат от стария звезден атлас, не му отговори.