Майк Резник
Космическият ловец (3) (Гълтачът на души)

ГЛАВА 2

Смешливците се кискаха, виеха и дюдюкаха по целия път до Какаб Касту IV — гигантския товарен център, през който минаваше по-голямата част от търговията в тази част на Галактиката. Животните приличаха на червеи, бяха дълги средно по четири метра и притежаваха парализираща отрова. Лейн не знаеше защо не бяха класифицирани като отровни змии. Те не разбираха, че от даден момент нататък са мъртви. Ако бъдеха застреляни с лазер или поразени с токсичен газ, те се държаха като обикновените мъртви животни. Но ако някое от тях умреше от ултразвуково оръжие, това стартираше някаква вибрация на вегетативната нервна система на животното и трупът започваше неудържимо и маниакално да се смее в продължение на месеци, а често и години след официалната смърт на смешливеца. Това бе дало и името на животните и обясняваше облекчението на Лейн, след като ги разтовари от „Смъртоносен“. Той инструктира службата на космодрума да транспортира останалите му ловни трофеи до сърдитите му клиенти, остави Муфти щастливо да бърбори на себе си, увиснал на тавана на хотелската си стая, и излезе да вечеря.

Остана на космодрума в продължение на четири дни, изчаквайки да пристигнат всички парични преводи за убитите по време на последната експедиция животни, след което се захвана с приготовленията за лова на гмурците в системата Пинайпс. Задържа същия екипаж и добави към него амфибия, защото гмурците прекарваха много време под онова, което на Пинайпс минаваше за вода, така че вероятно щеше да му бъде необходима помощ да ги проследи. Амфибиите не бяха евтини — дори само намирането на същество, което да оцелее след космическия полет и да може да улавя и проследява различните миризми на десетки метри дълбочина във вода и други течности беше трудно без дори да се говори да неговото опитомяване и обучение, но той знаеше къде да търси и колко да даде, така че не след дълго си бе избрал първокласен екземпляр.

Полетът до Пинайпс бе дълъг и изглеждаше направо безкраен. Известно време се колеба дали да не влезе в камерата за хипносън за четиридесет-петдесет дни, но накрая надделя решението да не оставя дабийците и Муфти без надзор. Те хвърляха отвреме-навреме лакоми погледи към амфибията, а той бе дал прекалено много пари за проклетото същество, за да рискува да го изгуби още преди ловът да е започнал. Затова остана буден и яде, спа, чете, слуша и тича на място, заедно с още хиляди други дребни ритуали, които си бе създал в течение на четвърт столетие игра на бързане и чакане. Когато скуката започнеше да става непоносима, обличаше скафандъра и обикаляше отвън по корпуса на „Смъртоносен“ или висеше в пространството на въже, привързано за кораба.

Всъщност той беше точно навън в деня, когато зърна предупредителния буй — огромен червен фар, изведен на орбита на около половин милиард километра извън Пинайпс. Лейн влезе незабавно в кораба си и отиде пред пулта за свръзка. Малко по-късно, неуспял да засече никакви сигнали за помощ на нито една от честотите, той включи своя предавател.

— Тук е „Смъртоносен“, на петдесет и три стандартни галактически дни път от Какаб Касту IV, в посока към Пинайпс II с командир Никобар Лейн. Какъв е проблемът?

След пауза, продължила към пет минути, през шум и пращене се дочу отговора:

— Чуваме те, „Смъртоносен“. Пинайпс е затворена след откриването на черна дупка на мястото на едната компонента в системата на двойната звезда. Целият трафик за Пинайпс най-настойчиво се умолява да се завърне по изходните си бази.

— По дяволите — промърмори Лейн. — Нямат ли свършване! — Той включи черната дупка с базата данни на звездния атлас и поиска от компютъра да му изчисли курс до Пинайпс II, който да минимизира опасността от мощното й гравитационно поле. Компютърът предложи три курса: единият бе прекалено опасен, но другите два като че ли заобикаляха черната дупка на безопасно разстояние.

— Обажда се „Смъртоносен“ — каза той в микрофона. — Продължавам към Пинайпс II на лов за гмурци, за което имам необходимия валиден лиценз. Очаквам, че ще остана там към два стандартни месеца, след което отново ще се свържа с вас.

Той прекъсна радиовръзката и зареди избрания курс в навигационния компютър. Започваше да му дотяга от черни дупки, на каквито се натъкваше все по-често. Първоначално бяха само теоретическа находка, после се превърнаха в рядък природен феномен, за да се стигне до днешния ден, когато се смяташе, че само в Галактиката има над 100 000 черни дупки и буквално милиарди милиарди във вселената. Това бяха труповете на колапсирали звезди — огромни гиганти, притежаващи толкова мощни гравитационни полета, че свиването им не спираше на фазата на неутронна звезда, а продължаваше до степен, когато всички закони на нормалната вселена престанеха да бъдат валидни. Дори светлината не можеше да се изтръгне от черната дупка и тя можеше да погълне планети милиони пъти по-големи по размер от нея самата. Теорията твърдеше, че ако бе възможно някой да оцелее под хоризонта на събитията — границата, след която светлината вече не можеше да напусне дупката — времето и пространството напълно ще загубят познатия смисъл. Някои теоретици приемаха съществуването и на бели дупки — обекти, свързани по някакъв начин с черните дупки, които изхвърляха цялата погълната звездна материя, давайки начало на следващ цикъл на образуване на звезди — но до момента не бе открита нито една такава и това теоретично допускане бързо изпадаше в забвение.

Но както черните дупки, така и философските им аспекти не интересуваха Никобар Лейн и в най-малка степен. Единствената му грижа бе да ги отбягва и още по-конкретно, да се изплъзне на трийсет и осем километровата черна дупка в далечния край на системата Пинайпс.

Захождането към тази система му отне по-голямата част от деня. Накрая той влезе в елиптична орбита около Пинайпс II и започна да отбелязва на картата островчетата, кацнали върху мръсната повърхност, избирайки онзи измежду тях, който можеше да му предложи най-добър подслон, най-безопасна площадка за кацане и най-малка вероятност да бъде залят от някоя от огромните приливни вълни, които редовно се надбягваха по повърхността на планетата и понякога стигаха на височина повече от километър.

И точно беше започнал да се снижава, когато системата за външно наблюдение на кораба го извести, че не е сам.

Някой друг се намираше на около 150 000 километра малко над него отдясно на борд в орбита около Пинайпс II. Белегът върху екраните не изглеждаше точно като кораб, но в Галактиката имаше доста раси и не всички от тях използваха онези материали, които радарите му бяха програмирани да улавят.

Той включи радиопредавателя.

— Тук е „Смъртоносен“, излетял от Северна Точка, принадлежащ към расата на Човека. Кои сте вие?

Въпреки че излъчи съобщението няколко пъти през равен интервал, никой не му отговори. Не че беше очаквал, но това го разочарова, защото означаваше, че ще трябва да отложи лова за известно време. Не беше останал жив на тази възраст, защото бе проявявал непредпазливост, а нямаше никакво намерение да заседне на тази планета задълго преди да е установил идентичността и намеренията на този, както бе вече решил за себе си, чужд кораб.

Излезе от орбита и бавно се насочи към кораба, който се отдалечи от него не особено енергично. Тогава той увеличи скоростта си и изключи блокировките на лазерното си оръдие.

Чуждоземният кораб продължаваше да се изтегля в посока на звездата и сега Лейн започна сериозно да се безпокои. Ако курсът се запазеше през следващите два часа, корабът щеше да се озове прекалено близо до звездата, за да го последва. Което щеше да му позволи да направи две заключения: първо, че чуждият кораб е нечувствителен към горещината и радиацията, излъчвани от звездата и, второ, че екипажът му щеше да осъзнае това си предимство пред „Смъртоносен“.

Преследването продължи около час и понеже корабът явно не показваше намерение да се изплъзне по тангента спрямо Пинайпс, той пое инициативата да увеличи скоростта и да промени курса си така, че да излезе над равнината на еклиптиката. Не знаеше дали чуждият кораб ще избере да мине под, над или покрай звездата, но от новата си гледна точка поне щеше да може да го наблюдава.

Опита също да направи спектроскопичен анализ на кораба, но не получи никакъв резултат. Което беше озадачаващо. Датчиците му казваха, че действително преследва реален обект, но нито те, нито които и да е било уреди на борда на „Смъртоносен“ можеха да му дадат каквато и да е било информация за материала, от който беше изработен.

— „Смъртоносен“, чухме сигналите ви — обади се заглушаван от смущенията глас. — Не разбрахме с кого се опитвате да се свържете. Не можем да установим нечие друго присъствие във вашия район.

— Има тук нещо — съобщи Лейн. — Преди малко започнах да го преследвам. А сега ще бъдете ли така любезни да млъкнете, за да не изплашите този тип тук до степен да си използва оръжията.

За пореден път той изключи предавателя си и се отправи към пулта за дистанционни изследвания, опитвайки се да определи с какво точно си имаше работа. И отново опитите му завършиха без резултат.

Когато се издигна достатъчно над равнината на еклиптиката, поиска от компютъра си да начертае курса на чуждия кораб. Оказа се, че той възнамерява да мине от другата страна на звездата, така че се налагаше бързо да смени своя курс, за да го прехване. Следващите няколко минути прекара в грижи за нуждите на своите спътници. А когато „Смъртоносен“ завърши маневрата, с която щеше да излезе в района на срещата, той се облегна сложил ръка върху механизма за стрелба с лазерното оръдие и зачака появата на пришълеца.

Измина половин час преди да осъзнае, че намеренията му бяха предугадени и че в момента след като се бе скрил зад масата на Пинайпс, чуждоземният кораб бе променил курса си и се бе насочил към черната дупка с увеличена скорост. Лейн веднага пое след него, внимавайки да мине покрай черната дупка на безопасно разстояние.

Когато пристигна, той изобщо не забеляза дупката, което не беше изненадващо. Датчиците му я забелязваха: свръхмощно гравитационно поле, из което обикаляха малки количества междузвезден газ.

— Все още не можем никой да засечем, „Смъртоносен“ — обади се познатият му глас. — Сигурни ли сте, че не преследвате фантомно ехо?

— Кога за последен път сте чували за нещо, което може да предизвика подобен отразен сигнал в празно пространство? — ехидно се осведоми Лейн. — Освен това, сега той се насочва точно към черната дупка. Ще ви предам координатите му и се надявам, че най-после ще ме оставите на мира.

— Получихме координатите — осведоми го гласът след пет минути, — и изчислихме курса му, приемайки, че може би той все пак съществува. Но телескопите ни продължават да не намират нищо там.

— Тогава си купете нови — сряза ги Лейн, — защото точно в този миг той е на около един милион километра от дупката.

Чуждият кораб обаче сякаш изобщо не схващаше, че по този курс ще се сблъска с — или по-точно, поправи се Лейн, ще бъде всмукан от — черната дупка. Не че това вече имаше някакво значение. На това разстояние дори самият Пинайпс не би могъл да се измъкне от захвата.

И тогава се случи нещо странно. Макар чуждоземният кораб да се приближаваше все повече и повече към хоризонта на събитията, скоростта му вместо да се увеличава, оставаше постоянна. И когато се озова на може би петстотин километра от черната дупка, корабът изви настрани и избягна дупката.

— Вие, момчета, сте в грешка — каза Лейн, включвайки предавателя. — Това нещо тук не може да бъде черна дупка.

— Защо да не може? — попита гласът след няколко минути.

— Защото онзи току-що се измъкна от полето й — и им обясни най-подробно какво се бе случило.

— Там определено има дупка — настоя гласът. — При това регистрирана, описана и най-подробно научно изследвана. Така че, понеже нашите уреди тук не засякоха нищо, принудени сме да заключим, че вашите сензори не са в ред.

Лейн прекъсна контакта, слезе в товарния отсек, избра малка космическа сонда и закрепи фар с продължително действие към нея. После я изстреля в посока на черната дупка. Уредите му проследиха полета й, докато приближаваше към дупката, а той самият визуално контролираше блясъкът на фара върху екрана. Тя изчезна в мига, когато пресече хоризонта на събитията и контролният пулт също престана да регистрира съществуването й.

Което означаваше, че черната дупка съществуваше.

А също означаваше, че корабът на чуждоземците току-що бе нарушил всички физически закони, които му бяха известни.

Включи предавателя пак.

— Има ли нещо, което може да се противопостави на гравитационното поле на една черна дупка?

— Не — дойде отговорът. — Дори светлината не може да се изплъзне от нея.

— Нямах предвид това — уточни Лейн. — Питах съществува ли нещо, което да се противопостави на гравитационното притегляне на една черна дупка, преди да бъде погълнато от нея?

— Това не може да бъде твърдо тяло — бе отговорът. — Може би рентгенови лъчи или някаква друг вид излъчване, макар да се съмнявам. Но нищо друго.

— И кое от тези неща не би било регистрирано на вашите екрани? — попита Лейн.

— Със сигурност щяхме да уловим рентгенови лъчи. Мо може и да изпуснем някои по-екзотични форми на енергията от това разстояние, особено ако са частично или изцяло в инфрачервената част на спектъра.

— Знаете ли за съществуването на кораб изграден изцяло от лъчиста форма на енергията? — продължи да пита Лейн.

— Не. На ваше място бих прегледал системите на кораба ви за възможна неизправност.

— Всичко работи както трябва — възрази Лейн. — Преди малко изстрелях сонда към дупката и я проследих във всеки сантиметър от пътя й.

— Тогава, „Смъртоносен“, не можем да предложим нищо друго.

— Аз обаче мога да предположа — каза Лейн. — Според мен, току-що се натъкнах на Хипнозвяра.

— Ох, дявол да го вземе — въздъхна гласът. — Още един побъркан. Слушайте ме, „Смъртоносен“… не смейте да разпространявате всякакви налудничави слухове, че сте забелязали проклетото създание в онзи район. Последното, от което имаме нужда сега е десет хиляди идиоти ловци, падащи в черната дупка.

— Няма проблем — спокойно отбеляза Лейн. — Не се интересувам от Хипнозвяра, ако това е бил той. Дошъл съм тук на лов за гмурци и след като това… каквото и да е било, ми се махна от главата, смятам да се захвана именно с тях.

Петнайсет часа по-късно той крачеше по дъното на мрачния океан, покриващ повърхността на Пинайпс II, хванал в едната си ръка приемника на сигналите от амфибията, а в другата стиснал парализиращата пушка. Беше отпратил спомена за отминалото приключение някъде в подсъзнанието си в онова място, запазено за несъществените дреболии, които излизаха на бял свят само, когато се надлъгваше с ловджийски истории с някого в бара на Чака.