Мартин Скот
Траксас и монасите воини (7)

8.

Макри остана впечатлена от разказа за Тресий.

— Траксас, това е страхотен удар. Някой те наема да намериш нещо, което вече е у теб. Предполагам, че ще го въртиш на пръста си поне няколко седмици, за да го изстискаш докрай?

— Много забавно, Макри. Виждам, че в училище са поработили върху сарказма ти. Не му казах, че статуята е у мен, защото още не съм свършил с нея. Не забравяй, че се опитвам да докажа невинността на Гросекс. А това е важна улика.

Макри остана шашната като й показах грамадната статуя в кесията.

— Много ми хареса това вълшебно пространство. Може ли да влезем вътре?

— Разбира се, че не. Да се влиза във вълшебното пространство е нещо много лошо. Така казваше моят стар учител.

— Как мислиш, този Иксиал Всевиждащия наистина ли е убил Дрантакс?

Бях разказал на Макри всички подробности.

— Не е изключено той да е дърпал конците. Което е добре, защото ще отървем Гросекс, а и ще си върна на онзи надменен негодник префекта Толий. Но това не обяснява защо статуята е скрита в кесията. Как се е озовала в нея? Ако бандитите, които се опитаха да ме убият, са работили за Иксиал, защо не са му предали статуята?

— Може би не са имали търпение да си разчистят сметките с теб.

— Възможно е. Такъв съм си, привличам хората неудържимо. Но как са се сдобили с кесията със статуята?

— Може да е съвпадение. Да са я откраднали малко преди да дойдат в кръчмата. Нищо чудно този, който я е взел от Талий Зеленото око, да не е подозирал за съдържанието й.

Не беше изключено наистина, но въпреки това не бях напълно убеден. Във всеки случай Сулания бе доста далеч от истината, когато твърдеше, че са убили баща й заради неизплатения дълг към пласьора на дуа. Видели му бяха сметката заради тази кесия. Което означаваше, че убиецът е страшно безскрупулен тип, който убива само за да прикрие следите си при изнасянето на статуята от града.

— Макри, имаме работа с брутален убиец. Човек, чиито ръце са оцапани с кръвта на един магьосник и на най-видния скулптор в града. Известно ли ти е, че Талий е бил застрелян с арбалет?

— Чух, че бил отровен от слугата.

— Скалъпена от властите история за замазване на очите. Бил е замесен в търговията с дуа, вероятно е внасял стоката в двореца и я е предавал на принц Фрисен Акански. Консулът Калий едва ли кипи от ентусиазъм отново да избухне подобен скандал. Само преди два месеца обществото за малко да научи за отвратителните навици на принц Фрисен Акански. Спомняш ли си една безмилостна убийца с наклонности към арбалета?

— Ами да. Сарина Безпощадната.

Сарина Безпощадната. Преди години аз бях този, който я прогони от града, но тогава тя повече дърдореше, отколкото действаше. А наскоро се бе появила отново, след три години упорито обучение на бойни изкуства в някакъв манастир на монаси воини. Обърнах внимание на Макри върху връзката с монасите и тя се съгласи, че вероятно отново си имаме работа със Сарина.

— Сигурно нямаш търпение да я срещнеш отново след последния път?

— Какво искаш да кажеш с това „след последния път“?

— Не спечели ли тя тогава?

— Да е спечелила? — изпръхтях презрително. — Срещу мен? О, моля те. Пуснах я, защото бях зает с по-важно нещо — да спася града от пълно разрушение. Ако цъфне отново тук, веднага ще я пипна. Мисля, че постъпих доста разумно, като я оставих на свобода. Наградата за главата й расте, а тези парички са ми в кърпа вързани. Може да е коварна и да я бива с арбалета, но втори път няма да ми се измъкне.

Макри запали една цигара с тазис, смукна няколко пъти и ми я подаде. Надигнах се и налях по чашка кли. Очите на Макри се напълниха със сълзи от лютата течност.

— Как може да я пиеш тая гадост? — попита тя. — Щяхме да избием охраната на гладиаторските шахти, ако бяха посмели да ни предложат подобно нещо!

— Това е първо качество кли. Още една чашка?

— Сипвай.

Навън отекнаха шумни гласове. Някакъв каменоделец спореше с един архитект. Доколкото можех да чуя, се караха заради долнокачествения материал, който им доставял снабдителят, което не ме учудваше. Кралят бе развързал широко обществената кесия, за да плаща за ремонта и възстановяването на съборената част от града, но след като прегори, префекти, чиновници и пиявици от Братството отрязваха от погачата, оставаше твърде малко, за да се свърши свястна работа.

— Знаеш ли, Макри, цялата тая история смърди. Според преподобния Тресий статуята е важна за Храма на облаците и Звездния храм, защото младите монаси биха сметнали игумен, лишен от добре изработена статуя на свети Кватиний, за почти толкова полезен, колкото евнух в бордей. Защо Тресий не е помислил за това преди да предизвика теологичния спор, довел ги до последвалата разпра?

— Нали Тресий ти е обяснил, че е поръчал на Дрантакс да им изработи статуя. Може би Иксиал го е убил, за да му попречи да изпълни тази поръчка — или за да я открадне.

Бях забравил това. Но все още ми звучеше съмнително.

— Може и да е вярно. Но Тресий ме излъга, че не бил срещал в града други монаси. Ами ако иска да вземе статуята, за да я ползва за своите цели? Няма да е първият случай, когато престъпници ме използват, за да им свърша черната работа. В интерес на истината, няма да е и десетият.

— Така ти се пада, като си толкова добър и отзивчив. Както и да е, статуята е у теб, така че засега няма защо да се безпокоиш за неизяснените подробности. Гледай само Тресий да не ти я отмъкне. Какво ще правиш с Гросекс? Чух, че процесът започвал след два дни.

Тази новина ме обезпокои. Изведнъж отново почувствах колко е горещо и задушно. Такива са всички лета в този проклет град. Мислиш си, че не може да става по-горещо, но се лъжеш. Две столи се бяха сгушили на перваза на прозореца, твърде изтощени, за да хвърчат из нажежения въздух. Погледнах ги мрачно. Не обичам тези досадни птички.

— Надявах се когато открия статуята, Астрат да провери следи от чия аура са останали по нея, но няма да стане, след като е била във вълшебното пространство. Което ме връща при почти безнадеждната задача да търся свидетел на престъплението. Трябва на всяка цена да разговарям с жената на Дрантакс. Колкото и малко да знае, ще свърши работа, ако Тресий е прав и Иксиал Всевиждащия е истинският убиец.

Странно, наистина, че Калия все още не се беше появила. Не е толкова лесно да се скриеш в нашия град, освен ако не умееш да си прикриваш следите, а това едва ли можеше да се каже за жената на Дрантакс. Без роднини, освен един брат, който не даваше пукната пара за нея, къде можеше да е отишла? За да наеме стая, й трябваха пари, каквито тя нямаше, а и стражниците бяха преровили всички странноприемници и пансиони.

— Трябва да говоря с нея. Може би тя знае кой е убиецът, но се е изплашила и затова се крие.

— Да, защото убиецът я е заплашил да последва Дрантакс — добави Макри. — А може да е убил и нея.

С първото бях склонен да се съглася, но изображението от чинийката с кюрая ме бе оставило с впечатлението, че Калия още е жива. Жива и здрава, в бялата вила. Само дето в Тамлин имаше доста подобни вили.

Убиецът на Дрантакс бе носил кесията, за да прибере статуята вътре. Следователно той или негови хора преди това бяха светили маслото на Талин. Главата ми започна да се върти. Взех да се проклинам за отвратителния навик да се забърквам едновременно в няколко разследвания.

— Само не ме питай за делфините. Нямам нито време, нито желание да се захващам с тях. И дръж Куен далеч от очите ми. Главорезите от Братството шарят навсякъде. Да се надяваме, че Астрат Тройната луна ще може да удължи действието на объркващото заклинание. След ден-два ще се опитаме да я преместим.

Макри бе чула слухове, че от Гилдията на кръчмарите се оплакали от неуспеха на стражниците да издирят убийцата на техния другар.

— Настояват по случая да бъде назначен някой от прочутите магьосници в Съдебната палата.

— Страхотно. Къде чу това?

— В Асоциацията на благородничките. Имаме една колежка, която работи като готвачка в Съдебната палата.

Изсумтях. Кръчмарите не се радват на особено уважение в Тюрай, но гилдията им разполага със солидни връзки. И нищо чудно — дори преторите и сенаторите обичат да си пийват в приятна обстановка. И тъй като Гилдията на кръчмарите дели печалбите си с Братството и Приятелския кръг, не е никак разумно да си имаш неприятности с нейните хора. Спукана ми беше работата, ако Градската стража запретнеше здраво ръкави.

На всичко отгоре тези монаси, а и мержелеещото се присъствие на Сарина Безпощадната. Друг на мое място сигурно би се пръснал от напрежение.

Слязох долу да се подкрепя с една от прочутите пържоли на Танроуз и халба бира. Щом щях да ходя да търся жената на Дрантакс, ми трябваха добри запаси от енергия.

Тази вечер Макри не беше на смяна. Смяташе да се посвети на упражнения по реторика и то използвайки акустиката на голямото помещение. Резултатите не бяха обнадеждаващи, тъй като безсърдечни досадници като моя милост например не пропуснаха да подчертаят, че гласът на Макри може да е подходящ за смъртоносни заплахи на гладиаторската арена, но не и за финото ораторско изкуство. Макри се стараеше да не обръща внимание на подигравките, но накрая се съгласи да отложи упражненията за по-подходящо време и да излезе с мен. Каза, че напоследък съм бил водел доста заседнал живот и че ми трябвал някой, който да ме спасява от войнстващи монаси.

Препасах сабята и пъхнах един малък нож в тайника на обратната страна на колана си. Макри се въоръжи както обикновено с две саби и дълъг нож в ботуша. Поиска да вземе и любимата си секира, но я спрях — щеше да прави впечатление. В Тюрай не е забранено жени да се разхождат, метнали небрежно на рамото си бойна секира, но със сигурност гледката щеше да породи ненужни въпроси. Една въоръжена до зъби почти гола жена, с остриета, щръкнали във всички посоки, би обезпокоила всеки срещнат стражник. Току-виж започнали да ни спират и да ни разпитват накъде сме се запътили, а случаят изискваше да действаме предпазливо.

Докато заобикаляхме локвите по „Квинтесенция“, Макри продължаваше да мърмори недоволно.

— Човек никога не знае кога ще му потрябва секирата. Веднъж, още като бях гладиаторка, ми се наложи да се бия с четирима орки. Счупих първата сабя, а втората се заклещи в ребрата на един от орките. Трябваше да довърша другите двама с ножа и когато промуших втория, ножът също се строши. Лош късмет, или какво? Може и да е било магия, защото по това време бях провъзгласена за шампион на шампионите и някои от вождовете на орките ме мразеха, задето им бях избила най-добрите гладиатори. Та точно тогава, когато бях останала съвсем беззащитна, ми пратиха един огромен трол, въоръжен с дълго копие и боздуган с топка, колкото човешка глава. Оттогава ми е обеца на ухото.

— Кой — тролът ли?

— Не — че не трябва да се излиза без секира.

— Да се надяваме, че няма да срещнем твоя голям трол на „Квинтесенция“. Та какво стана тогава? Да не го уби с голи ръце?

— Не. Тролите са твърде силни, за да се справиш с тях по този начин. Изкатерих се по стената до ложата на един от оркските вождове. Неговият телохранител скочи срещу мен, обаче аз му взех сабята, промуших го и се върнах на арената. Като видя това, тролът доста се смути и не беше никак трудно да го насека на парчета. Само че вождът толкова се ядоса, че убих любимия му телохранител, та прати всички останали пазачи. Бяха осмина, всичките с метални ризници. Стана страшно напечено, като ме погнаха. Всичко висеше на косъм, но после успях да поваля двама, докопах още една сабя и тогава вече ги почнах. Да беше видял тълпата — направо пощуряха. Едва ли някога са се чували по-продължителни овации.

Метнах крадешком поглед към Макри. Когато преди година пристигна в Тюрай, едно от първите неща, което ми направи впечатление, бе, че е неспособна да лъже. Чудех се дали близостта с мен не я бе покварила.

— Това, дето го разправяш, истина ли е? Или продължаваш с упражненията по реторика?

— Разбира се, че е самата истина. Защо да не е? Да не смяташ, че не съм в състояние да победя няколко жалки орка и един трол? Но като стана на въпрос, ще се получи добра реч наистина.

— На каква тема смяташ да говориш?

— Мирно съществуване в един свят на насилие.

— Желая ти успех.

— Ще ми трябва. На последното упражнение по реторика не се справих особено добре.

Взехме двуколка, за да прекосим града. На улицата беше горещо като в оркски пъкъл и въпреки че слънцето клонеше към заник, нямаше никаква надежда да захладнее.

Отбихме се в малката стая, където бе живял Гросекс. Никой от съседите не знаеше нищо за него. Почти не го бяха виждали и изглежда, си нямаше приятел сред тях. Напротив, неколцина заявиха, че се надяват да го видят как увисва на бесилката. В края на краищата той беше убиецът на известен скулптор.

Претършувах стаята му без никакъв резултат. Нищо любопитно — малко схлупено помещение, съвсем по мярка на един незначителен чирак. Подът беше гол, стените — с петна от дима на свещите. От горния етаж долетя писък на напердашено дете и гневният крясък на майка му. Неволно потреперих.

— Да се махаме оттук. Действа ми потискащо.

Бедният Гросекс. Никакви приятели, нито роднини. Съвсем сам в тази жалка стаичка. Нищо чудно да се е хвърлил в обятията на жената на Дрантакс при първа възможност.

Тръгнахме на север. Отивахме да се срещнем с Лизутария, известна още като Небесната господарка. Лизутария е могъща магьосница, но без да е обвързана с тюрайските власти. Благодарение на солидните й приходи не й се налага да служи в Съдебната палата, нито в Двореца, където да чертае хороскопи на глупави, но богати аристократи. Толкова по-добре за нея, защото е доста привързана към зловредния навик да пуши тазис с наргиле и се надрусва от рано сутрин.

Преди няколко месеца бях успял да й помогна и се надявах сега тя да ми отвърне със същото. Всъщност разчитах по-скоро на влиянието на Макри. Двете се срещаха често в Асоциацията на благородничките и Макри се похвали, че Лизутария се отнасяла много мило към нея, за разлика от някои префърцунени богаташки. Дори Асоциацията на благородничките не е лишена от предразсъдъци по отношение съществата с оркска кръв в жилите. Няколко жени на сенатори дори отказвали да останат под един и същ покрив с Макри.

Двуколката спря в тясна уличка, преградена от голяма каруца, натъпкана със зеленчуци. Кочияшът подвикна ядосано, но отговор не последва. Зарзаватчията сякаш бе потънал вдън земя. Докато се озъртахме, нашият кочияш взе да се чуди дали да не се помъчи да подкара двуколката назад. И тогава забелязах, че обратният път е отрязан от петима монаси с червени раса. Разглеждаха ни невъзмутимо. Този, който стоеше по-напред от останалите, дребен тип с момчешки черти, помаха с ръка за поздрав. Двамата с Макри скочихме от двуколката и се изправихме насреща им.

— Какво искате? — попитах аз.

— Статуята на свети Кватиний — отвърна дребният монах. Беше спокоен, почти равнодушен, и за разлика от останалите, на челото му не блестеше и капчица пот.

— Тя какво общо има с мен?

— Знаем, че е у теб.

Търпението ми започна да се изчерпва. За кой се мислеше този, та ме спира насред път, когато ме чакаше важно разследване? Казах му да върви по дяволите. Вместо да ме послуша, продължи да ме разглежда хладнокръвно. Опитах се да го избутам от пътя си, но по някакъв начин той избегна ръката ми. Съвсем си изпуснах нервите и замахнах да го фрасна в невъзмутимото лице.

Той клекна, после ръката му изсвистя като сабя, но не към мен, а към дебелата дъска, прикована към задната част на двуколката. За моя изненада дъската се разцепи и се разхвърчаха трески.

— Та къде е статуята? — повтори той.

Извадих сабята, но преди още да я вдигна, той ме удари и аз отлетях назад към двуколката. Едно от колелата се заби в гърба ми и аз тупнах на земята и мъчително изпъшках.

Едва сега Макри, изглежда, сметна, че е време да се намеси, и измъкна сабите си. Монасите на свой ред измъкнаха кинжали с дълги, извити предпазители на дръжките, които използваха ловко, за да отбиват ударите й. При това се движеха с изумителна скорост и не след дълго Макри бе заобиколена. Макар че успя да промуши един от противниците си в рамото, тя скоро бе повалена с подсичане отзад. Скочи почти веднага на крака, на свой ред отблъсна най-близкия противник с чевръст ритник и отстъпи към близката стена, за да запази тила си. После развъртя двете саби с такава бързина, че образува пред себе си непробиваема стоманена стена.

Изправих се и се доближих незабелязано. Все още стисках сабята и с Макри до мен можех да се сражавам с два пъти повече кръвожадни монаси, но нямах време за губене. Ето защо произнесох отчетливо приспиващото заклинание и петимата монаси тупнаха на земята.

Макри ме погледна ядосано — знаех, че не одобрява подобни неспортсменски методи за излизане от трудно положение — но преглътна протестите си. Изглежда, не й се беше случвало да и надвиват в бързина и все още бе озадачена от станалото.

Още по-объркан изглеждаше нашият кочияш. Седеше и се блещеше на капрата.

Помолих го да отмести зарзаватчийската каруца. Тъй като уличката беше тясна, се наложи да се прехвърли върху купчината зеленчуци и оттам да скочи на гърба на коня, след което го пришпори напред. През това време аз претърсих монасите. Джобовете им бяха празни и никой от тях не носеше торба. Само тези странни кинжали. Макри събра и петте за колекцията си.

Пътят отново бе чист. Оставаха само няколко минути преди монасите да се пробудят. Дори по-малко, ако бяха в добро физическо здраве, а случаят бе точно такъв. Поехме отново колкото се може по-бързо през гъстата тълпа.

Лицето на Макри бе пламнало от гняв.

— Обиди ми се, че ги приспах ли?

Тя поклати глава.

— Ядосвам се на себе си, задето ги подцених. Не мога да повярвам, че допуснах да ме съборят на земята.

Тя потъна в мрачно мълчание, което продължи през останалата част от пътя.

— Не се безпокой за това — рекох й. — Няма съмнение, че ще ги срещнеш отново. Ще имаш много възможности да си върнеш за ритника.