Мартин Скот
Траксас и монасите воини (11)

12.

— Какво ще направиш?

— Ще строша статуята. Донеси ми чука.

Макри ме изгледа обезпокоено.

— Зная, че напоследък не ти върви, но не бива да си го изкарваш на статуята. Не е ли по-добре да обсъдиш проблемите си с някого?

— Не си го изкарвам на статуята. Искам да видя какво има вътре.

— Че тя куха ли е?

— Обикновено са кухи. Но въпросът е друг. Ясно е, че е произведение на изкуството. Съгласен съм и че цял манастир с воини монаси се нуждае от своята статуя на свети Кватиний, инак техните събратя ще им се присмиват. Освен това съвсем скоро предстои тройната подредба на луните. Но защо точно тази статуя? Църквата на Правата вяра никога не е настоявала всички церемонии да се извършват пред строго определени статуи. Напротив — според каноните вярващите могат да използват за целта всички архаични олицетворения на своите светии. Нали знаеш колко добре се продават евтините дървени фигурки по време на лунното приближение. Пазарът буквално е залят с тях. Защо монасите настояват да блъскат чела в земята точно пред статуята, изработена от Дрантакс? В това няма никакъв смисъл. Що се отнася до Сарина Безпощадната, тя твърдеше, че търсела статуята, подтиквана от своята преданост към Иксиал. Ако й повярваме за това, трябва да вярваме за всичко. В тази жена има точно толкова преданост, колкото в змията бокана.

— Веднъж ми се наложи да се бия с голи ръце на арената с една змия бокана.

— Макри. Ще престанеш ли да се унасяш в спомени всеки път, когато стане въпрос за нещо сериозно?

— Извинявай.

Колкото повече мислех, толкова по-убеден бях, че статуята не е съвсем обикновена. Реших да проверя сам, въпреки че това означаваше да наруша закона. Ако последователите на Правата вяра узнаеха, че съм разбил с чук статуя на свети Кватиний, щяха да ме изправят пред Църковния трибунал и да ме тикнат в тъмницата за по-малко време, отколкото е необходимо на епископ Гзекий да гаврътне вечерната чаша с отбрано елфско винце.

— Не бива да позволяваме да ни видят, иначе сме загазили. Ти се погрижи Сулания, Куен и Глухарче да не влизат, а аз ще потърся подходящи инструмента.

Сулания, Куен и Глухарче. Дори само като произнесох тези три имена сърцето ми се сви. Как успях да се забъркам в тази каша с три млади жени? Пияница, проститутка и смахната. Понякога се чудя накъде върви този град.

Слязох по задната стълба и тръгнах към конюшнята, зад която Палакс и Кейби държаха малката си каравана. Като я зърнах, неволно потреперих. Нормалните хора имат обикновени дървени каравани, боядисани в бяло и с икона на някой светия за късмет. Къщурката на Палакс и Кейби бе боядисана в толкова ярки цветове, че направо да те заболят очите. Всички тези хаховци започваха да ми ходят по нервите. Идеше ми да ги запитам, заради тях ли се щурах на младини из пущинаците, за тях ли проливах кръвта си? Човек би очаквал след толкова много лишения да проявяват към него поне мъничко уважение. Като например да се обличат прилично и да ходят на работа.

Сграбчих тежкия чук от инструментариума на Гурд и се заизкачвах обратно. Вече ми се беше насъбрало достатъчно, за да разбия каквото ми попадне. Та дори това да е грамадна статуя на свети Кватиний, яхнал кон.

Когато се върнах в стаята, взех кесията и внимателно запретнах горния й край. Главата на статуята изплува над вълшебното пространство. Трябваше да внимавам да не изваждам прекалено много навън и да удрям отгоре, докато основата остава вътре. Ако статуята се покажеше напълно, току-виж от тежестта й поддали дъските и тогава всички щяхме да се озовем долу при пияниците.

Макри все още изпитваше съмнения относно замислената операция.

— Толкова е красива — промърмори тя. — Нали сам каза, че е ценно произведение на изкуството? Дрантакс бе прочут скулптор. Според мен не е редно да унищожаваме последната му работа.

Махнах нетърпеливо с ръка. Пет месеца училище и вече да се мисли за познавач на изкуството.

— Отдръпни се.

— Ще си счупиш ръката.

Не бях помислил за това. Вече беше късно да се отказвам. Прицелих се точно под брадичката на свети Кватиний, замахнах и нанесох мощен удар, като вложих в него цялата си тежест (а тежест поне имам в изобилие).

Чу се страхотно дрънчене, но върху метала се появи само едва забележима вдлъбнатина. Ударих отново. Този път вдлъбнатината беше по-голяма. Нанесох серия яростни удари, при последния от които главата се откърти и тупна на пода. На нейно място, облещено право в нас като ангел от небесата, имаше красиво изваяно златно лице.

Едва не нададох победен вик.

— Злато! Вътре има злато! Затова всички я търсят!

Бях щастлив от откритието си като пиян търговец.

— Сигурно тук е скрито изчезналото злато, дето го отмъкнаха от кралския керван. Сега вече ме чака тлъста награда.

Разгледах златната глава. Под нея, все още покрит с бронз, се намираше златният корпус. Съмнявах се досега в Дванайсет морета да се е събирало накуп толкова много злато. Цената му навярно надхвърляше математическите ми способности. И никой още не знаеше, че е у мен.

Двамата с Макри го гледахме замислено.

— Никога не съм виждал толкова много злато — признах аз.

— Аз също.

— Е, кралят сигурно има и повече.

— Нали денонощно му копаят в мината.

Въздъхнах и започнах да навивам краищата на кесията около статуята. Изкусителна мисъл, но някой рано или късно щеше да узнае. Твърде стар бях да живея като преследван от вълци.

— Лично аз не бих напуснала Тюрай — каза Макри, сякаш прочела мислите ми. — Може този град да вони, но тук е най-добрият университет в целия запад.

Статуята постепенно се изгуби във вълшебното пространство. Прибрах кесията в джоба си.

— Не можеш ли да отчупиш поне едно пръстче, преди да я върнеш?

— В никакъв случай.

Всъщност идеята не беше чак толкова лоша. Вярно, че ме очакваше солидна награда. Кралят бе разгневен като ранен дракон от изчезването на златото и в Двореца предлагаха хиляда гурана за сведения, свързани с отмъкнатия товар. Бих могъл да отнеса още сега кесията в Имперския дворец и да си получа заслужено парите, само че тогава нямаше да открия истинския убиец на Дрантакс и Гросекс щеше да увисне на бесилката.

— Смяташ ли, че монасите от двата храма също знаят за златото?

— Да.

— Кой го е поставил там?

— Още не съм сигурен. Който и да е, монасите искат да приберат съкровището. А също и Сарина. Съвсем скоро може да очакваме на главите ни да се изсипе адът.

Макри, изглежда, нямаше нищо против. Аз също, тъй като бях доволен, задето бях разгадал мистерията. Взех един нож, метнах го ловко във въздуха, оставих го да се завърти няколко пъти, улових го и го прибрах в канията. След това извадих вълшебническия алманах и се заех да преговарям приспиващото заклинание.

— Щом го искат, да дойдат и да си го вземат. Тогава ще им покажа кой е най-добрият по тези места.

Извадих бутилката кли от шкафа. Беше празна. Измъкнах друга от тайника под кушетката и споделих скъпоценните си запаси с Макри. Тя отпи и потрепери.

— От теб придобивам само вредни навици.

— Какви вредни навици? Между другото, какво толкова страшно има в това да се биеш със змия бокана? В джунглата съм претрепал поне десетина. Не са чак толкова страшни.

— Само че в земите на орките са малко по-едрички. И освен това са отровни.

— Щом казваш.

Слънцето прежуряше и измъчената ми душа жадуваше за сладка следобедна дрямка. Докато си запасвах сабята, се сетих, че се бях заклел да не работя нищо поне до края на лятото. Махнах с ръка. Ако докопах голямата награда за намирането на откраднатото злато, щях да прекарам есента и зимата в уютната кръчмичка на Гурд и въобще нямаше да си покажа носа навън.

Забелязах на улицата двама от главорезите на Братството — изглежда, продължаваха да слухтят из района за Куен. И един от старши детективите — вероятно беше нает от Гилдията на кръчмарите. Оставаше сега да се появи Сарина и да започне да ме обстрелва с арбалета си.

Главното съдилище е разположено в близост до търговския район на Златния полумесец — една от най-красивите части на града. Самото съдилище се помещава в сграда с трийсет колони отпред и порта от сияещ бял мрамор. Сградата е част от грамадния обществен форум — с фонтани и статуи на крале и светци. Всичко това е било построено преди около век, в златните години на възход, при управлението на крал Сарий Акански, веднага след разгрома на Матеш.

Когато бях главен следовател в двореца, често идвах тук. Всеки път, когато минавах през портата, ме посрещаха усмихнати и любезни писари от Съдебната палата. Но тези дни бяха отдавна забравени. Дори някой тук да ме познаваше, стараеше се да не го показва. Какъв смисъл да си любезен с човек, който е изгубил социалното си положение само защото се е напил в неподходящия момент.

Най-сетне ми позволиха да се срещна с Гросекс. Държаха го в една от подземните тъмници. Седеше на малка пейка и изглеждаше като човек, който не е мигвал от седмици.

— Как мина първият ден в съда?

— Зле.

— Как се представи общественият защитник?

— Все още чете материалите.

Гросекс беше блед и отслабнал. Приличаше на човек, изгубил всякаква надежда. Опитах се да го успокоя — казах му, че работя по няколко версии и прочее.

— Надявам се скоро да заловя убиеца.

— Дали ще успееш преди да ме обесят?

— Разбира се.

Което си беше чиста лъжа. Процесът едва ли щеше да продължи повече от два дни. Ако го осъдеха, присъдата щеше да бъде изпълнена на следващия ден. В Тюрай не си губят времето, когато докажат, че някой е виновен. Като пълноправен тюрайски жител, Гросекс имаше право да обжалва присъдата пред краля, но нашият всемогъщ господар не обича да лишава обществото от полагащото му се зрелище. А и се притеснява да не би сенатор Лодий да го обвини в мекушавост в борбата с престъпността.

Разпитвах Гросекс внимателно близо час, но не узнах нищо. Ако се съдеше по думите му, денят на убийството не се бе отличавал с нищо от останалите.

— Кога за последен път използва ножа?

Не си спомняше точно, но каза, че често прибягвал до него и затова по дръжката имало следи от аурата му. Посъветвах го да не се безпокои за това.

— Има много начини да се фалшифицират остатъци от чужда аура върху дръжка на оръжие. Обещавам ти да разровя тази история до дъното.

Зачудих се на глас дали Калия не би могла да убие мъжа си, но Гросекс отхвърли тази възможност. Знаеше, че бракът й със скулптора не вървял, но не чак дотам, че да посегне на живота му. Напротив, била му благодарна, задето я измъкнал от Дванайсет морета.

— Да си чувал нещо за някакво незаконно злато?

Той ме погледна стреснато. Не му казах, че съм открил златната статуя, но му намекнах, че може Дрантакс да е забъркан в някаква афера с откраднато злато.

Гросекс енергично отрече скулпторът да се е занимавал с каквато и да било престъпна дейност. Бях сигурен, че Дрантакс не би успял да напълни бронзовата статуя в ателието без помощта на своя чирак, и го посъветвах да не се преструва на невинен.

— Дрантакс е мъртъв, няма смисъл да го защитаваш. Пък и не ти остава много време. Ако разберем откъде Дрантакс се е сдобил със златото, това ще ни помогне да узнаем кой е истинският убиец. Затова, ако ти е известно нещо, започвай да пееш веднага.

И бедният пребледнял и отслабнал Гросекс се предаде, отпусна се на дървения нар и подпря глава на олюпената стена.

— Знаех си, че няма да му се размине — въздъхна той. — Но сега е мъртъв. Ако го предам, никога няма да може да си възвърне репутацията.

— Държиш на репутацията му повече, отколкото на собствената си кожа?

Гросекс се замисли. Накрая обаче реши, че предпочита живота, и заговори.

— Всичко е заради тоя проклет комар.

— Комар ли?

— Дрантакс залагаше на всичко. Започнеше ли сезонът на надбягванията, той все беше на Стадиум Супербиус. През останалото време залагаше на надпреварите извън града. Толкова беше задлъжнял, че не можеше да купи дори мрамор, за да почне работа.

Взех да се изпълвам със симпатия към Дрантакс. Вече не ми приличаше на префърцунен художник, а на нормален човек.

— Пиеше ли?

— Твърде много.

Смяташ тези художници за сухари, а те били веселяци.

— Беше ипотекирал къщата и скоро щеше да я загуби. Калия не знаеше нищо за това — той се стараеше да я държи встрани от проблемите си. — Гросекс се засмя горчиво. — Е, тя едва ли щеше да се обезпокои чак толкова. Бедният Дрантакс бе луд по нея, а тя не даваше пукната пара за него. Мисля, че си имаше някой друг, но не зная кой. Хората смятаха, че съм аз, ама не е така.

Какво излизаше сега? Дрантакс бил пияница и комарджия, затънал до гуша в дългове. Нищо чудно, че се беше съгласил, когато на вратата почукал непознат, с предложението да скрие голямо количество злато в новата статуя на свети Кватиний.

— Защо точно в статуята на свети Кватиний?

— Защото е богохулство да се рови из статуи. Дори магьосниците от Съдебната палата нямат право да търсят на подобни места.

Така е, но не ми беше хрумвало по-рано. Магьосниците и свещенослужителите от Църквата на Правата вяра са във въоръжено до зъби примирие и нито един магьосник не би посмял да го наруши с подобни необмислени постъпки.

— Според плана трябваше да скрием златото в статуята и да го извадим, когато бъде откарана извън града и диренето поутихне. Дрантакс щеше да получи достатъчно, за да си плати дълговете.

— Кой стоеше зад всичко това?

Гросекс не знаеше. Нито веднъж не видял човека, който идвал за преговорите. Дрантакс му разкрил всичко, защото било невъзможно да осъществи сам операцията, но Гросекс не знаеше никакви подробности. Нямаше престава кой може да е убиецът на Дрантакс.

— Кон друг може да е знаел за златото?

— Никой. Дрантакс ме накара да се закълна, че ще пазя тайна. Не съм си отварял устата.

— А не те ли беше страх, че ще те спипат? Дори да не бяха убили Дрантакс, накрая пак щеше да се озовеш в затвора.

— Но какво можех да направя? Да отида при властите и да предам своя майстор? След подобна постъпка нито един скулптор не би ме взел, за да завърша обучението си. И без това си имах проблеми със стражниците. Никой нямаше да повярва, че не съм замесен. Освен това Дрантакс беше най-известният скулптор в града. Един от най-великите по целия свят. Не исках аз да съм този, който го е пратил на съд.

Дойде тъмничарят и ме предупреди, че времето за свиждане е изтекло. Преди да изляза, незабелязано пъхнах на Гросекс няколко цигари от тазис. Да го поразсеят малко. Такъв съм си — обичам да се грижа за своите клиенти. Знам, че е забранено, но какво ще му направят, ако му предстои скоро да увисне на бесилката?

— До няколко дни ще си на свобода — казах му на раздяла, колкото за пред тъмничаря. Бях потиснат. Откакто бях посетил тясната, зле мебелирана стаичка, която бе обитавал Гросекс, непрестанно се борех с чувството на състрадание, което този нещастник пораждаше в мен. Но след като го видях да седи унил на нара в килията на смъртниците, вече не можех да се сдържам.

— Какво си се натъжил като ньоджанска курва? — стресна ме грубоватият глас на капитан Рали.

Погледнах го намръщено и се опитах да си придам по-наперен вид. Току-виж разбрал какво изпитвам към Гросекс — и тогава щеше да ме спука от подигравки. Каза ми, че тъкмо мен търсел.

— Още ли се опитваш да измъкнеш Гросекс? Не е ли малко късно, а?

— Щях да съм доста напреднал с разследването, ако префектът Толий ми бе позволил да се срещна със своя клиент по-рано.

Капитанът повдигна рамене.

— Толий не е от онези, които треперят над буквата на закона. Впрочем, той е глупак. Тъп като орк. Но случаят с Гросекс е малко по-различен — той все пак е виновен.

— Няма доказателства да го е направил.

— Нямало доказателства? Ами ножът с неговата аура по дръжката?

— Я стига, Рали. Всеки може да го изфабрикува.

— А, не. Не всеки, само магьосници от висшата каста. Да не искаш да кажеш, че някой прочут магьосник е влязъл в ателието на Дрантакс, промушил го е в гърба с ножа на Гросекс и е фалшифицирал аурата му върху дръжката? Не ми се вярва. Още повече, самият Хасий Брилянтния заяви, че в ателието не е била използвана магия, а аз му вярвам на старчето. Също и съдът.

— Но какъв мотив е имал?

— Най-вероятно Калия. Убил е майстора си, за да заеме мястото му в леглото и в работата. Помня, че ти имаше няколко подобни случая преди да те изхвърлят от двореца. Признай си, Траксас, този път заложи на губещ кон. След като си стигнал дотам да ме убеждаваш, че двамата бандити, дето те нападнаха в кръчмата, са убийците на Дрантакс, време ти е да зарежеш тая професия. Но не за това исках да те видя. Защо според теб градът се напълни с монаси?

— Напълнил се с монаси ли? Не съм забелязал.

— Хайде де. Даже един от тях ти е клиент. Само внимавай да не го обидиш — преди време години наред беше шампион по ръкопашен бой на Северната армия. Чух, че уменията му не били намалели с възрастта. За какво всъщност те нае?

Капитан Рали би трябвало да знае, че никога не обсъждам делата, по които работя, с външни лица.

— Не ме е наел. Прескочи при мен да обсъдим някои идеи относно природата на единосъщието.

— И какво, по дяволите, е това?

— Сложен религиозен проблем, отнасящ се същината на божественото.

— Много смешно, Траксас, много смешно. Значи за такива нещица сте си бърборили двамата, докато си прехвърлял дебелия си задник оная нощ през стената на една вила в Тамлин? Не се прави на учуден. Такива като теб се познават отдалече. И Макри също. Стражниците, които са те видели, казаха, че си мърдал доста чевръсто за дебелак.

— Извинявай, капитане. Наистина не зная какво стана там. Двамата с Макри бяхме излезли по лична работа.

— Лошо, Траксас. Каквото и да са намислили монасите, и ти си замесен. Май се натоварваш с твърде много работа. Преподобният Тресий, дъщерята на Талий… и Куен.

Почти подскочих, когато капитанът произнесе последното име, но се сдържах. Трябваше да го очаквам — той не беше глупак и имаше доста връзки, но новината, че знае за Куен, ми дойде като гръм от ясно небе.

— Да знаеш, че ако я укриваш, здравата си го загазил. Подпалила е една кръчма, чийто собственик е изгорял, и от Братството са й вдигнали мерника. Никой не може да й помогне. Защо въобще се забърка?

Не можах да измисля достатъчно разумен отговор и предпочетох да мълча.

— Траксас, ако знаеш къде е, искрено те съветвам да преосмислиш поведението си. Кажи ми и аз ще я отведа тихо, без никой да узнае, че е свързана с теб.

Сигурно у Рали се бяха пробудили стари спомени за съвместните ни подвизи срещу орките. Опитваше се да ми направи услуга, да ме спаси, преди да съм паднал в лапите на Братството. Вярно, че бих предпочел да се отърва от Куен, но не можех да я предам на Градската стража — Макри никога нямаше да ми го прости. Така че му обърнах гръб и тръгнах към вратата.

— Траксас, мисля, че постъпваш глупаво. Тези монаси се изтребват като мухи. Накрая ще стигнат и до теб, да знаеш. Особено сега, когато Иксиал отново е на крака. Той е опасен човек, казвам ти.

Зяпнах от почуда.

— Иксиал Всевиждащия? На крака? Преди няколко часа почти бе прекрачил в отвъдното.

— Може и да е било така, но сега подскача като жребче. Видях го с очите си. Викахме го на разпит за боя в градината. Ще ти кажа нещо като на приятел. Убийците имат поръчка за него.

— Откъде го знаеш?

— Имаме си източници…

— Ако разполагаш с информатор в Гилдията на убийците, дните му са преброени. Наистина ли са ги наели да убият Иксиал?

— Да. На твое място щях да стоя далеч от тия хора. Моите поздравления, ако успееш да намериш убиеца на Толий Зеленото око. Ще се радвам дори ако успееш да отървеш нещастния Гросекс. Но от монасите стой по-далече. И гледай да скриеш Куен преди главорезите от Братството да изгубят търпение. Ще те сгащят веднага щом си вземат по-свестен магьосник.

Когато излязох на улицата бях доста угрижен. Значи Иксиал беше жив? И имало поръчка за главата му? От кого? И по каква причина? Проклети да са тези монаси. Защо въобще трябваше да се забърквам с тях? А и с тази Куен също. Добре, решила да подпали кръчмата, но защо след това не беше изчезнала от града, вместо да ми виси на шията?

Бях намислил да подпитам капитана дали Градската стража има напредък в издирването на изчезналото злато, но забравих. Уф, тази горещина! Спрях пред първата кръчма, влязох, проправих си път между писарите, тъжителите и съдебните пристави и си взех голяма халба бира, за да утоля жаждата си и да пробудя позаспалите си способности за умствена работа.