Мартин Скот
Траксас и монасите воини (16)

17.

Пристигнахме в съда близо час преди да започне последният ден на процеса. Слънцето вече жареше и аз усещах, че под туниката ми се стичат тънички струйки пот. Издокаран в черната си служебна туника, Рали страдаше не по-малко от мен от жегата. Забелязах, че стражниците и чиновниците все още се отнасят към него с уважение. Може и да го бяха изхвърлили от Двореца заради спречкването с Ритий, но хората знаеха, че капитанът струва колкото десет като него.

На стълбището пред съдебния форум се бяха струпали разноликите участници в днешните дела — от дребни престъпници до богати търговци. Имаше дори неколцина златокоси и издокарани в зелени дрехи елфи, седнали до фонтана в компанията на адвоката си и неговите официални съветници, които разглеждаха някакви стари свитъци.

— Измамили ги при сделка със сребро — подметна капитан Рали. — Не мога да разбера защо тези наивни елфи си въобразяват, че всички търговци в Тюрай са честни хора.

Докато минавахме край тях, Макри ги заговори на кралски елфски. Елфите подскочиха стреснато, очаквайки да видят пред себе си някой високопоставен свой сънародник, но когато видяха кой ги е повикал, настъпи страхотна суматоха. Макри се ухили и продължи.

— Наистина смятах, че Гросекс е убиецът на Дрантакс — рече капитан Рали, докато ни водеше към килиите зад съдилището. — Вярно, че ми беше жал за тоя дребосък, но нямаше да се разплача, ако го бяха качили на бесилката. Траксас, трябва да призная, че този път се оказа по-прозорлив от мен.

Едва познах Гросекс. Днес беше последният ден на процеса, на който предстоеше да бъде обявена присъдата, а утре щеше да бъде изпълнението й. Той лежеше отчаяно на нара, ала щом ни видя, се надигна и ни погледна обнадеждено.

— Траксас! Мислех, че си ме изоставил!

— Никога не зарязвам клиент. Освен това не помня да съм губил дело. Макар че, технически погледнато, ти не си мой клиент. Префектът Толий те измъкна от квартирата ми преди да ми платиш хонорара и да приключим с официалната част. Което е крайно неприятно.

— Защо?

— Ако беше мой клиент, навярно щях да действам другояче. Както вече ти казах, не допускам клиентите ми да стигнат до съда. А дори и да се окажат виновни, гледам да ги пратя с бърз кон извън града преди да са попаднали в ръцете на правосъдието. Но тъй като ти не си мой клиент и освен това наистина си убиецът на Дрантакс…

Вдигнах ръце с обърнати към него длани.

Лицето на Гросекс бе изкривено от ужас.

— Не съм аз! — едва промълви той.

Бях уморен до смърт. Съвестта ме гризеше за това, което смятах да направя, но нямаше друг начин.

— Съжалявам, Гросекс. В какво ли не се забърках през последните дни. Бих се с монаси, убийци и главорези на Братството, а Макри едва не изгуби живота си. Когато в играта участва толкова много злато, тя скоро става неконтролируема. Трябваше да останеш извън нея. Инак накрая и теб щяха да убият.

— Да не искаш да кажеш, че Гросекс е виновен? — попита капитан Рали.

— Да, за съжаление. Дрантакс не е знаел нищо за открадването на златото. Не е имало защо. Бизнесът му е вървял чудесно. Не е вярно, че е губел пари на комар, нито че е пиел. Всичко това ни беше наговорено от нашия приятел Гросекс, за да си обясним какво би накарало скулптора да участва в сделката. Не Дрантакс се е обърнал към Иксиал с предложение да скрият златото в статуята. Бил е Гросекс.

Втренчих поглед в чирака. Той ме гледаше безпомощно, като притиснат в ъгъла заек.

— Защо го направи?

Бедният Гросекс нямаше сили да заговори. Макри и капитан Рали го гледаха с любопитство.

— Всъщност не ме е интересува защо си го направил. Може би са ти трябвали пари. Дрантакс не ти е плащал щедро. Видях стаичката в Дванайсет морета, където си живял. Може пък Калия да те е окуражила. Не си първият чирак, решил да измести своя работодател не само в леглото. Дори и да е била замесена обаче, съмнявам се тя да те е накарала да го убиеш.

Обърнах се към капитана.

— Отишла е на почивка с Дрантакс.

— Какво?

— На почивка. Когато златото вече е било откраднато. Двамата решили да се махнат от жегата в града и заминали за Фериас. Но когато се появи в стаята ми, Гросекс каза, че през последните дни двамата с Дрантакс работели почти непрестанно над статуята. Всъщност е свършил цялата работа, докато Дрантакс отсъствал. Сетих се за това едва когато попаднахме във вълшебното пространство.

Не споменах, че говорещото прасе ми помогна да разкрия загадката.

— Та както казах, Дрантакс не е знаел нищо за златото. Гросекс го е излял в статуята, докато скулпторът е отсъствал. Всичко е било организирано от Иксиал. Дрантакс разбрал какво се готви едва когато в ателието се появили хората на Сарина да търсят златото. Върнал се малко по-рано от една уговорена среща и ги заварил да местят статуята. Тогава Гросекс го убил. Пробол го със собствения си нож. Това е всичко. За нещастие в този момент на сцената се появила Калия и започнала да вика Градската стража. Гросекс избягал преди да измъкне ножа. Едва по-късно се досетил, че е оставил на местопрестъплението сигурно доказателство за намесата си. Не посмял да се отправи към градските порти и ето как накрая, гонен от стражниците, се озова при мен. Което е единственият му умен ход — добавих мрачно. — Защото в известни среди имам репутацията на човек, който може да измъква от съмнителни ситуации.

Бях приключил с обясненията и се обърнах да си вървя, но капитан Рали ме сграбчи за туниката.

— Траксас, осъзнаваш ли какво каза току-що? Значи през цялото време ние сме били правите, а ти си следвал погрешна следа.

— Е, понякога и вие сте прави.

— Да не искаш да ти благодаря, че ме замъкна чак във вълшебното пространство и едва не хвърлих петалата?

— Но пък намерихме златото, нали?

Капитан Рали не изглеждаше доволен от чутото.

— Ще запомня думите ти — че си пращал виновниците с бърз кон извън града. Опитай се да го направиш пак и ще ти скоча на врата като зла прокоба!

Излязох навън. Не ми се щеше да срещам погледа на Гросекс. Толкова бързах да напусна сградата, че накрая преминах в бяг. Макри ме застигна чак в най-близката кръчма.

— Не го вземай толкова навътре — посъветва ме тя. — Не си виновен, че клиентът ти се оказа престъпник.

— Което не ми пречи да се чувствам отвратително.

— Ако ти беше дал предплата, щеше ли да го измъкнеш от града?

— Може би. Никога не съм предавал клиент. Говори лошо за бизнеса. Но Гросекс си го заслужава. Убийството на Дрантакс е хладнокръвен акт. Скулпторът може да не му е плащал добре, но едва ли е заслужавал такава кончина.

Допих си бирата и поръчах нова. Горещината и краят на разследването ме бяха изтощили напълно. Бях в отвратително настроение, ядосвах се на Гросекс и бях бесен, задето се бях подлъгал по жалостивата му външност. Освен това ме беше яд, че позволих Рали да ми натякне, че неговите хора са били прави, а аз съм грешал. Току-виж из града започнали да говорят, че Траксас вече не е същият.

На всичко отгоре капитанът разполагаше с коз да ме държи под око. Освен това бях сгафил пред силните хора на Братството. Много хитро ме изиграха с тази Куен. Касакс си го бива в лукавството. Предполагам, че „Глиганска глава“ е изгоряла при случаен пожар, а Касакс веднага е видял в това възможност да пробута свой човек във „Възмездяващата секира“. Сече му пипето на него. Може би трябваше да приема за комплимент, че когато бе чул за златото и монасите, веднага беше решил, че аз ще съм този, който ще го открие. Глупаво от моя страна, дето така и не заподозрях нищо. Мислех че хората на Братството са търсели Куен, а те са душели за изчезналото злато. Обърка ги само онова заклинание на Астрат, но после аз глупакът се разкрих пред техния шпионин. Сетих се, че за последното трябваше да се сърдя и на Макри. Тъкмо тя бе предложила да скрие Куен, когато онази я беше излъгала, че е преследвана. Вече се готвех да стоваря част от гнева си върху нея, когато изведнъж си спомних, че наскоро едва не я бях изгубил. Май трябваше да й кажа колко се радвам.

— Знаеш ли, щастлив съм, че смъртта те подмина.

— Благодаря. Нещо не ми изглеждаш особено щастлив.

— Повярвай ми, така е. Но беше страшно глупаво от твоя страна да вкараш в къщата шпионка на Братството.

— Не знаех, че Куен е шпионка.

Казах й, че ще си имаме още проблеми, ако продължава да кани когото й падне да се крие у нас.

— Не повече отколкото ти, ако продължаваш да приемаш за клиенти разни типове, виновни в убийство — отвърна ядосано Макри. — На всичко отгоре дори не ти беше истински клиент. Зае се със случая само защото Толий нарани скъпоценното ти достойнство.

— Наранил моето скъпоценно достойнство? Ами ти, с твоята чест? Щяхме да загинем всичките във вълшебното пространство, само защото отказа да избягаш, макар че противникът ни превъзхождаше многократно. Добрият войник знае кога да отстъпи.

— Ти ли ще ми казваш какво знае добрият войник? Ако не бях аз да ти спася кожата, отдавна да си заровен под земята!

— Брей, така ли било? — Подскочих и ударих гневно с юмрук по бара. — Само защото си надвила на няколко напикани орка, се мислиш за най-бързата колесница! Аз съм бил войник още преди да си се родила!

Сега вече Макри бе наистина разлютена. Горещината действаше и на нея. Околните посетители взеха да се отдръпват, очаквайки всеки миг да засвяткат саби.

— В такъв случаи на твоята възраст е време да помислиш за пенсия. И без това гледаш само как да се наливаш с бира.

— Защото така ми харесва. Следващия път, когато някой те простреля с арбалет, не очаквай да ти спасявам живота.

— Ако не ме беше съборил, сигурно и стрелата нямаше да ме удари и тогава нямаше да се налага да хабиш скъпоценните си силици за да ме „спасяваш“.

Сега вече стояхме един срещу друг и си крещяхме в лицата.

— Амии? — ревнах. — Не бях виновен аз, че те уцелиха, а твоите забавени реакции, откакто започна да вземаш дуа!

— Никога не съм вземала дуа! — кресна в отговор Макри.

— Не си ли? Видях те да залиташ, когато те срещнах на „Квинтесенция“! Колко време прекара в караваната на Кейби, а? Сигурно си се друсала със Сулания и Глухарче!

Лицето на Макри стана виолетово. Пияниците, които преди малко бяха отстъпили, сега оформиха кръг около нас.

— Ти си дебело пиянде! — викна тя.

— Не ме наричай дебелак, остроуха наркоманке! — не й останах длъжен.

— Как смееш да го казваш?

— Да не ти нараних чувствата? Защо не идеш да поплачеш на рамото на твоята дружка Ханама? Тъкмо ще й снесеш малко информация.

За миг Макри ме изгледа така, сякаш наистина щеше да извади сабята. Вместо това блъсна чашата си на бара, извърна се и изтича навън.

Изпроводих я с някаква ругатня.

— Още една бира — наредих на кръчмаря. За момент той ме погледна така, сякаш щеше да ме помоли да напусна заведението, след това размисли и отиде да ми донесе бирата.

Бях ядосан като ранен дракон. Не можех да понеса мисълта, че през цялото време Гросекс ме е водил за носа. Почувствах се малко по-добре, след като бях поизпуснал от насъбрания гняв. Допих бирата и си поръчах нова. После взех още една. Някъде по това време ми писна компанията, която си бях намерил, станах и тръгнах към Кушни, където продължих запоя с трима търговци от Мисан и един професионален играч на зарове от далечния запад, и едва тогава забравих за какво съм толкова ядосан.