Мартин Скот
Траксас и монасите воини (6)

7.

Старият монах се казваше Тресий. Преподобният Тресий. Останалите не ми бяха представени. Все още изпитвах съмнение дали двамата младоци не бяха участвали в битката пред къщата на Талий. Бяха като близнаци с бръснатите си глави и еднаквите раса. Не споменах за инцидента, те също.

Тресий подхвана историята си с монотонен глас, който ми напомни за един мой стар учител магьосник, който навремето ме учеше да левитирам. Когато бях на петнадесет, можех да се повдигна на десетина сантиметра над земята. Не ми остана за дълго. Доколкото помня, изгубих това умение по времето, когато пробвах първата си бира.

— Ние сме монаси от Храма на облаците. Живеем и практикуваме нашите умения в един манастир в планината.

Кимнах. Знаех, че из северните хълмове край ньоджанската граница има доста странни местенца, но не бях ходил по тези краища от близо петнадесет години — от последната война с Ньодж. Тази мисъл породи цяла серия от спомени. Тогава Тюрай бе могъща държава и не само защото аз бях в армията. Имаше задължителна военна повинност, но гражданството я изпълняваше с гордост. Смятахме, че се бием за родината. Кой можеше да повярва, че ще стигнем дотук? Половината от населението се откупва с рушвети, само и само да избегне военната служба, а крал Рет Акански е принуден да взема наемници. Мнозина от сенаторите ни не знаят как се държи сабя. Това би било нечувано само преди едно поколение.

Един ден горе в планината трябваше да задържим поредното ньоджанско нашествие. Заехме позиции около прохода, а отдолу един след друг идеха вражеските легиони. Бяхме с Рали — и той млад войник като мен — строени във фаланга, с щръкнали напред дълги копия, а когато се строшиха, продължихме да отбиваме атаките със саби. Сигурно щяхме да ги отблъснем, ала няколко от техните легиони минаха през друг проход и ни излязоха в гръб. Почна се кървава сеч. Полагахме отчаяни усилия да си пробием път назад към града. Даже когато излязохме на открито, пак продължавахме да ги държим на разстояние, макар да имаха солидно числено превъзходство. По онова време ньоджанската армия беше четири пъти по-голяма от нашата.

Накрая ни изтласкаха до града, а после го обсадиха. Докараха таранни машини, подредиха стълби и се почна бой за всяка стена и кула. Нашите магьосници скоро изтощиха запасите си от заклинания и грабнаха оръжията. Същото направиха и жените. Дори децата се биеха — мятаха камъни върху морето от вражески войници. И тъкмо когато ньоджанците щяха да съборят една от стените, пристигна вест, че от запад са навлезли орките и прекосяват Пущинаците с най-голямата армия, която познава историята на света. Орки, полуорки, троли, дракони и магьосници — всички, които бе успял да събере под знамената си Бхергаз Свирепи, последният велик оркски вожд, идеха насам с очевидното намерение да ни изтрият от лицето на земята. Така внезапно свърши войната между Тюрай, Ньодж и Лигата на градовете, а само след ден двамата с капитан Рали трябваше да воюваме рамо до рамо с доскорошните си врагове срещу тази нова и още по-страшна заплаха.

Кървава и продължителна излезе Войната срещу орките. Първите сражения бяха по границата, следващите — пред стените на нашите градове. Най-после, с помощта на елфите и с цената на много загуби, успяхме да прогоним орките. Изгубихме няколко града, населението на други се стопи до шепа оцелели нещастници. Но и мирът, който постигнахме, не изглеждаше никак траен. Накарахме орките да подпишат договор, дори си разменихме посланици, но орките и хората винаги са се мразели. Вярно, че орките губят твърде много време да се бият помежду си, но появи ли се някой, който да ги обедини, неизменно се връщат.

Горе в планините е истинска пустош. Едно е хубаво — че е прохладно, за разлика от града. Сигурно мястото е подходящо за медитиране. Прогоних спомените от войната и се съсредоточих върху разказа на монаха.

Повечето планински манастири са клонове на Църквата на Правата вяра, официалната държавна религия на Тюрай, но има и такива, които са извън нейната юрисдикция. Тъй като Тюрай е по-либерален в религиозно отношение от останалите градове, това не е проблем, стига последователите им да не се занимават с разпространение на ерес или да подтикват гражданството към бунт. Случи ли се нещо подобно, кралете пращат войска и прогонват размирниците от страната. Излиза, че не сме чак толкова либерални в религиозните въпроси. Между другото, досега не бях чувал за Храма на облаците.

— Построихме го съвсем наскоро. Миналата година аз и моите последователи живеехме в Звездния храм. За нещастие избухна разпра. Няма да те занимавам с подробностите — разногласията ни бяха от теологичен характер. Могат да ти се сторят незначителни, но за нас са от голяма важност.

— Позволи ми аз да реша дали са важни и за мен.

— Добре тогава. Спорът се породи от един стар дебат относно природата на единосъщието и бе за точния начин, по който Божественото се свързва със субстанцията, от която е изграден преходният свят.

— Добре, да пропуснем подробностите. Какво стана, след като избухна спорът?

— Горчивина проникна в чувствата ни и доведе до остри противоречия. Породи се дори опасност от ръкопашна разпра. Както сигурно знаеш, освен монаси ние сме и воини. Бойните умения са част от нашето духовно усъвършенстване, чрез тях ние се подготвяме за трудностите на саможертвата и преклонението. В края на краищата, за да поставим точка на този безсмислен спор, аз и моите последователи напуснахме Звездния храм и основахме нов манастир, на порядъчно разстояние от нашите доскорошни събратя.

Тресий бил втори по ранг в Звездния манастир, чийто игумен се наричал Иксиал Всевиждащия. Така, както Тресий представяше нещата, раздялата бе протекла доста мирно, но аз изпитвах известни съмнения. И светец да е по душа, няма игумен, който да остави с лека ръка половината от монасите си да идат да се молят нейде другаде.

Имах някои подозрения относно истинската причина за тази схизма. От опита си по отношение на човешката природа — натрупан главно сред утайката на обществото — знаех добре, че всякакви префърцунени диспути по отвлечени теми са само прикритие на враждуващите фракции в тяхната борба за власт. Според мен Тресий бе предявил претенции за поста на Иксиал Всевиждащия и тъй като резултатът е клонял към равен, се е наложило да напусне манастира заедно с най-близките си съратници.

Тази мъглява история за теологични диспути в търсене на истината взе да ми писва, но за щастие в този момент Тресий стигна до съществената част.

— По време на схватката, която се разрази малко преди да напуснем, статуята на свети Кватиний, която стоеше върху един пиедестал в ъгъла на манастирския двор, беше бутната и се счупи. Това бе горчив удар за всички ни. Става дума за ювалска мраморна статуя, древна и красива изработка, която много ценяхме. Освен това е много важна за манастира на монасите воини.

Свети Кватиний е рицар, загинал в кампанията срещу орките преди стотина години. Открай време той е източник на вдъхновение за монасите воини.

— Когато вдигнахме Храма на облаците, трябваше да се примирим с факта, че не притежаваме подобна статуя. Ето защо още в зародиша на нашата дейност поръчахме да бъде изработена за нашите нужди. В Тюрай вече не се внася ювалски мрамор, затова поискахме от Дрантакс да ни отлее бронзова статуя.

Вдигнах изненадано вежди.

— Дрантакс обеща да свърши работата за няколко месеца, но сега е мъртъв, а докато поръчаме и получим нова статуя, ще мине време. Добрите скулптори се броят на пръсти, а и са претрупани с поръчки. За нашия новосъздаден манастир подобно забавяне може да се окаже фатално. Известно ли ти е, че след три месеца трите луни ще са в максимално приближение?

Кимнах. Кой би забравил един толкова важен астрологичен феномен? На всеки десет години трите луни се подреждат в максимално приближение и това събитие се очаква с нетърпение от всички. Има големи празници, пеят се хвалебствени химни, раздава се вино, всички се натряскват до забрава и отиват да залагат каквото им остане на надбягванията с колесници. Много го обичам този празник.

— Ако не си върнем статуята до това време, ще се изложим много пред всички останали.

— Колко много?

Преподобният Тресий извърна глава към двамата си последователи и мръдна едва забележимо вежди. Те се поклониха и излязоха. Когато останахме насаме, той поверително наклони глава към мен.

— Ужасно много, наистина. Без статуята не можем да извършим нашия Ритуал на лунното приближение. Ако дотогава Иксиал Всевиждащия успее да замени строшената статуя с нова, повечето от хората ми ще се върнат при него. Храмът на облаците ще изпадне в крайно затруднено положение.

— Казано накратко — няма статуя, няма монаси?

Той кимна.

— Но Иксиал също няма статуя. Как ще се справи с проблема? Поръчат ли е да му изработят?

— Мисля, че не. Предполагам, че той стои зад кражбата на статуята на Дрантакс.

— Да не искаш да кажеш, че Иксиал, който е игумен, е отговорен за убийството на Дрантакс, за да може да открадне поръчаната от вас статуя?

— Напълно възможно. Иксиал е безскрупулен тип. Не вярвам последователите му да са способни на убийство, но какво ли не става с хората, когато са притиснати до стената? Не е изключено да е наел престъпници, за да свършат мръсната работа. Каквото и да е, крайният резултат е, че статуята я няма и това заплашва съществуването на нашия манастир. Настъпи ли моментът на сближаването на трите луни, последователите ми ще започнат да се топят като снега в планините през пролетта.

Замислих се. Взех една бира от шкафа, отворих я, отпих жадно и продължих да мисля.

— Какво по-точно очакваш от мен? Ако открия статуята, не мога да ти я предам. Тя бе предназначена за гробницата и принадлежи на градската управа.

Преподобният Тресий знаеше това и нямаше нищо против статуята да бъде върната на градската управа. Важното за него бе да не попада в ръцете на Иксиал. Очевидно нещата нямаше да са толкова зле, ако никой от тях нямаше своя статуя. От друга страна, ако по някакъв начин се докажеше, че Иксиал стои зад убийството на Дрантакс и постът му бъдеше овакантен, Тресий едва ли щеше да възразява енергично.

— За нас е достатъчно статуята да бъде върната в гробницата — от това само ще спечелят и двата манастира.

— Но ако никой не я открие и тя се озове в Звездния храм, твоите монаси ще те напуснат?

Той кимна.

— Знаеше ли, че вече съм замесен в този случай? Не за да открия статуята, а защото търся убиеца на Дрантакс?

— Нима не е възможно в процеса на издирването на убиеца да се натъкнеш на статуята?

— Разбира се, че е възможно. Възможно е също така и да узная дали Иксиал не е виновникът за това ужасно престъпление. Тогава ще си получи заслуженото.

Преподобният Тресий не изглеждаше особено обезпокоен за съдбата на Иксиал Всевиждащия. Изглежда, теологичният спор между двамата бе довел до сериозно охладняване на отношенията им.

Попитах го дали има някаква представа къде може да е скрита статуята. Тя, естествено, беше в джоба ми, но бях любопитен да узная какво мисли по въпроса Тресий.

— Не зная, но със сигурност не е стигнала до Звездния храм.

— Защо?

— Разполагам с източници на информация там.

— С други думи, имаш шпиони?

Той отказа да отговори.

— Доколкото разбирам, основното ти намерение е да попречиш на Иксиал да се добере до статуята. От мен искаш да я открия и да я върна на властите.

Отново кимване. Не виждах защо да не му взема парите. И без това възнамерявах да предам статуята на градската управа, когато всичко приключи.

За предплата поисках обичайните трийсет гурана.

Попитах го дали не е срещал някои от монасите от Звездния храм след пристигането си в Тюрай. Отвърна, че не е, което си беше лъжа, защото ги бях видял да се бият.

— Последен въпрос. Защо Иксиал се нарича Всевиждащия? Да не е ясновидец?

— Не съвсем. Но преценява и предвижда всичко. Много малко неща убягват от вниманието му.

След което си тръгна. На вратата почти се сблъска с Глухарче.

— Хубаво расо — похвали го тя, любувайки се на жълтеникавата тъкан.

Тресий й се усмихна бащински и излезе. Двамата млади монаси до вратата, изглежда, бяха тренирани на стоицизъм, защото дори не трепнаха. Втренчих свъсен поглед в босите й кални крака.

— Астрат Тройната луна каза да ти предам, че ще ти помогне — докладва тя.

Много й харесал Астрат. Най-вече наметалото му, в цветовете на дъгата, и пъстрата шапка — той си я слагаше само при специални случаи.

— Само че не съм сигурна дали разбира достатъчно от звезди. Защото не ми повярва, когато му казах, че всеки, роден под знака на дракона, ще има щастлива година. Обещах да се върна и да си поговоря с него по този въпрос.

— Горкият Астрат.

Глухарче отново подхвана любимата си тема за делфините. Изглежда, действително страдаха без своя целебен камък. Не можеше да разбере защо отказвам да й помогна.

— Много са притеснени от упорството ти.

— Ти пък откъде знаеш?

— Те ми казаха, разбира се.

Делфините не могат да говорят. Това са само приказки за деца. За момент си представих, че Глухарче е застанала на брега и изнася кратка лекция на подредени на плиткото делфини. Кошмарно видение. Бедните създания. Казах й, че съм зает, и я прогоних от стаята. Наистина имах много работа.

След като най-сетне останах сам, отворих книгата със заклинанията и се опитах да си натъпча в главата приспиващото заклинание. Един от най-неприятните странични ефекти на заклинанията е, че не можете да задържите в паметта си повече от няколко едновременно. Освен това, използвате ли ги веднъж, те губят силата си до следващото им заучаване.

Когато приключих с приспиващото заклинание, се почувствах малко по-добре. Имах неприятното предчувствие, че скоро отново ще бъда въвлечен в спор между различни войнстващи монаси и хич не ми се искайте да бъда беззащитен, когато започнат да си раздават шамари и ритници. Всеки, който си позволеше лукса да ме нападне, щеше да се озове похъркващ на земята още преди да ме е докоснал.

Появи се Куен. Съобщих й, че е точно толкова добре дошла в стаята ми, колкото орк на елфска сватба, и я изхвърлих най-безцеремонно.

— Иди намери стаята на Макри. Ако ви е тясно, можеш да се наместиш на раменете на Глухарче. Нека ти погледне хороскопа и да каже дали ще успееш да се измъкнеш от града.

След което седнах, отворих поредната бира и се замислих.