Мартин Скот
Траксас и монасите воини (13)

14.

За пръв път през живота си бях вцепенен от ужас. Не се огледах, за да проверя дали Сарина не е наблизо. Не ме интересуваше дали няма да се опита да простреля и мен. Просто стоях и гледах мъртвата Макри, просната насред улицата.

Около мен постепенно се оформи неголяма групичка. Без да обръщам внимание на никого, вдигнах Макри и я понесох към „Възмездяващата секира“.

— Извикайте стражниците — чух да казва някой зад мен.

Твърде късно беше дори за тях. Вече никой не можеше да помогне на Макри. Тялото й ми изглеждаше леко като перце. От гърдите й бликаше кръв и се стичаше по ръцете ми. Прекрачих прага на кръчмата. В късния следобед вътре бе пусто и тихо. Отидох при бара, където Гурд лъскаше посудата. Той ме погледна и зяпна. Стоях като глупак пред него и не знаех какво да правя. Не можех дори да говоря.

В този момент се появи Танроуз.

— Макри е мъртва — изхриптях аз.

Танроуз ме хвана за ръката и ме отведе в задната стаичка, където положих тялото на масата.

Потресен като мен, Гурд също не знаеше какво да каже. Танроуз ме попита какво е станало.

— Сарина я застреля.

Щях да убия Сарина. Но не можех да се отделя от тялото на Макри.

Танроуз се наведе над нея. Очите й бяха пълни със сълзи. След преминаването на първоначалния шок моите също се навлажниха. Призля ми. Гурд изпъшка отчаяно и се тръшна на един стол.

Погледнах Макри и промърморих:

— Не може да си иде просто така…

Макри внезапно се закашля и от устата й бликна кръв. Тя изстена слабо и отново се отпусна.

— Още е жива! — извика Танроуз.

Нямаше време за приказки. При второто закашляне на Макри вече бях извън кръчмата и се носех към Чиаракси, нашата лечителка. За щастие Чиаракси живееше съвсем наблизо. Беше опитна и изпълняваше задълженията си срещу минимално възнаграждение и безкрайна благодарност. Търчах като погнат от бесове, както не бях тичал от младите си години в армията. Нахлух в къщата на Чиаракси и профучах покрай помощничката й, която ме изгледа с увиснало чене.

Чиаракси бе във вътрешната стая, наведена над поредния пациент.

— Улучиха Макри в гърдите със стрела! Всеки миг може да умре!

Не зная защо, но очаквах някакви възражения и бях готов да вдигна Чиаракси и да я отнеса във „Възмездяващата секира“. За нейна чест тя само кимна, каза на пациента, че ще го приеме на другия ден, сграбчи чантата си и изскочи след мен на улицата. Изтичахме до кръчмата.

Макри не показваше никакви признаци на живот. Беше бледа като платно.

Чиаракси видя стърчащата от гърдите й стрела и ме погледна въпросително.

— Жива е… още — казах аз. — Направи каквото можеш. Аз ще извикам Астрат Тройната луна.

Излязох в малкото дворче и оседлах стария кон на Гурд с бързина, на каквато е способен само един ветеран. След това се метнах отгоре му и се понесох по улица „Квинтесенция“, без да обръщам внимание на писъците на минувачите и на заплахите, които се сипеха подире ми. Стигнах за рекордно време от Дванайсет морета до Пашиш, скочих пред вратата на Астрат, изтиках слугата, който ми препречи пътя, и нахлух в стаята на магьосника.

След по-малко от минута двамата летяхме назад към „Възмездяващата секира“. За разлика от мнозина магьосници, Астрат не е специалист в лечителството, но затова пък притежава голяма сила и познания. Молех се да може да помогне.

Конят взе да протестира на лудешкия ни бяг. Когато стигнахме кръчмата, накуцваше с три от четирите си крака. Задърпах Астрат към стаичката, където лежеше Макри, с надвесената над нея Чиаракси. Кръвта бе спряла да тече.

— Жива ли е? — бе първото, което попитах.

— Все още.

— А не би трябвало — промърмори Астрат, докато оглеждаше раната. Чиаракси се съгласи с него. Астрат извади малък прозрачен кристал. Това беше камъкът на живота — носят го почти всички магьосници. Едно от свойствата му е да свети със зелена светлина, когато се доближава до човешкото тяло. Стига човекът да е жив. В противен случай светлината не се появява. Астрат го притисна до челото на Макри. И тримата напрегнахме очи да различим и най-малката промяна в цвета на камъка. В началото не се случи нищо, после, с болезнена несигурност, отвътре замъждука бледозеленикаво сияние.

Астрат се изправи. Лицето му бе изкривено от безпокойство.

— Никой не се е възстановявал от това — каза той и погледна кристала, който отново бе станал безцветен.

Изглежда, досега само невероятната воля за живот на Макри я бе държала на косъм от смъртта. Ала и тя се изчерпваше бързо.

— Извадете стрелата! — изригна Гурд, сякаш някой бе вдигнал похлупака от чувствата му.

Чиаракси поклати глава. Стрелата бе пронизала гръдната кост. Всеки опит да бъде извадена щеше да довърши Макри напълно.

— Дадох й отвара от амация — каза тя. — Това ще я подсили. Нищо повече не мога да направя.

Астрат произнесе над неподвижното тяло някакво заклинание. Познах го — беше заклинанието за възстановяване на телесната сила. Много полезно в случаи на чума, но не и ако във вас е забита двайсетсантиметрова метална стрела. Астрат и Чиаракси не хранеха никаква надежда. Отварата от амация и заклинанието само щяха да забавят настъпването на неизбежния край, но не за дълго. Двамата дори не знаеха докога ще е жива Макри и дали вече не е издъхнала. Не можех да направя нищо повече, освен да отида да убия Сарина.

— Какво е станало?

Беше Глухарче. Тя извика уплашено, когато видя Макри. Бях твърде потиснат, за да й обърна внимание. Ръкавът ми беше подгизнал от кръвта на Макри.

Глухарче се обърна към мен.

— Целебният камък на делфините!

Положението бе толкова отчайващо, че бях готов да се хвана и за сламка.

— Целебният камък? Че той съществува ли?

— Разбира се, че съществува. Нали все това ти казвах. Той може да излекува всеки — само че го откраднаха.

Някъде дълбоко в мен светна искрица на надежда и вдъхновение. Трябваше да се сетя по-рано. Иксиал Всевиждащия. Раните му изглеждаха неизлечими, а ето че се разхождаше здрав и читав.

— Как изглежда този целебен камък?

— Не зная.

— Какво искаш да кажеш с това, че не знаеш? — креснах й аз.

Глухарче се сви, сякаш очакваше да я ударя. Малко ми оставаше.

— Никога не съм ги питала как изглежда. Просто знаех, че това е техният целебен камък.

Бях готов да се понеса из града и да намеря час по-скоро Иксиал, но вместо това си наложих да запазя спокойствие и да помисля. Нямаше никакъв смисъл да се хвърлям напред, без да зная дори какво точно търся. Говорещите делфини живееха в залива. Дотам бе около двайсет минути езда. Твърде много.

— Бих могла да ги повикам край пристанището — предложи Глухарче. — Понякога плуват наблизо и могат да ме чуят.

Съгласих се да опитаме. Помолих Астрат междувременно да потърси Иксиал.

— Ще ми е по-лесно, ако имаш у себе си някоя негова вещ.

Нямах нищо подходящо. Пришпорих ума си, надявайки се на щастливо хрумване. Изведнъж се сетих за златото в статуята. Ако Иксиал стоеше зад кражбата му, сигурно го бе пипал.

Извадих вълшебната кесия и отметнах капачето й. Никой не се изненада, след сътресението от онова, което бе сполетяло Макри.

Астрат Тройната луна само поклати глава.

— Безполезно е, Траксас. Било е във вълшебното пространство. И да е имало по него следи от нечия аура, отдавна са изличени.

Излязох навън и се върнах с големия чук, който бях използвал, за да разбия бронзовата обвивка на статуята. Замахнах, ударих металната фигура отстрани и оголих ново парче.

— А какво ще кажеш за това? Било е покрито през цялото време, докато статуята се е намирала във вълшебното пространство.

Астрат замислено опипа рядката си брада.

— Може и да се получи.

— Направи каквото можеш, а след това ме чакай на ъгъла на улица „Луна“ и Звездния булевард.

Старата кранта на Гурд категорично отказа да предприеме ново пътешествие с двама ездачи на гърба си. Затичах се по „Квинтесенция“, като дърпах Глухарче и се оглеждах за двуколка. Първата, която мярнах, бе ангажирана от някакъв дребен чиновник. Сграбчих юздите, спрях я и извадих сабята.

— Двуколката ми трябва — рекох.

Чиновникът изскочи отвътре и ме обсипа със заплахи. Ударих го в лицето и той падна.

— Откарай ни на пристанището. И бързо! — наредих на кочияша.

Все още държах сабята и кочияшът не се подвоуми нито за миг.

Глухарче каза, че веднъж разговаряла с един делфин на най-дългия кей. Отправихме се натам, покрай подредените за разтоварване и товарене триреми и кватриреми. Свечеряваше се и над пристанището цареше покой. На входа обикновено имаше охрана, но този път не видяхме жива душа. Скочихме от двуколката и се затичахме по кея. Сърцето ми блъскаше толкова силно, че си помислих да не изскочи. Глухарче се препъна и падна. Вдигнах я и отново я задърпах след мен. Беше си срязала крака на някакво стърчащо желязо и оставяше след себе си кървава диря. Продължихме напред, докато не стигнахме края на вълнолома.

— Е? — попитах.

Глухарче погледна към тъмните води на морето. Слънцето бе опряло хоризонта и последните му лъчи хвърляха тъмночервени отблясъци по вълните. Морето приличаше на вино, както го е казал един прочут елфически поет. Глухарче завъртя леко глава и издаде много особен звук, нещо като тънко писукане, примесено с щракане и гъргорене. Зачакахме, но не се случи нищо. Тя повтори отново призива. Втренчих в нея яростен поглед. Ако това беше някаква зла шега, бях готов да я хвърля в морето.

— Къде са делфините? — почти изкрещях.

Тя изпя призива трети път. Тъкмо се готвех да се обърна и да ида да търся Иксиал, когато момичето извика и посочи към морето. Точно под нас над повърхността бе щръкнала глава на делфин, който гледаше въпросително Глухарче.

— Какво да му кажа?

— Че съм тук, защото търся целебния камък. И че нямам време за губене.

Двамата взеха да си писукат и гъргорят. Търпението ми бързо се изчерпваше, макар вероятно да разговаряха доста бързо за човек и делфин. Накрая Глухарче се обърна към мен и ми каза, че целебният камък на делфините бил черен, имал форма на кръст и размер приблизително на човешка длан. Това изглеждаше достатъчно за начало.

— Бил е положен на олтара на техния подводен храм, дълбоко навътре в залива, но изглежда, го е взел някакъв гмурец, докато делфините са играели в морето. Храмът е…

— Подробностите по-късно — прекъснах я и тръгнах, а тя остана да дърдори с делфина.

Сега поне знаех какво търся. Ако Астрат се бе справил със статуята, щях да зная и къде да го търся. Видях го, че ме очаква на ъгъла, когато двуколката сви нагоре по „Квинтесенция“. До него стоеше Гурд.

— Успя ли?

— Да. Прав беше — върху златото има обилни следи от аурата на Иксиал Всевиждащия. Обследвах града и го открих — тук, в Дванайсет морета.

— Иксиал е тук? Сигурен ли си?

— Ами да. Намира се в официалната резиденция на префекта Толий.

Префектът Толий. Това вероятно имаше някакво значение, само дето сега не му бе времето да го търся.

— Какво смяташ да правиш? — попита магьосникът.

— Да намеря целебния камък. И да убия всеки, който опита да ми се изпречи на пътя.

— И аз идвам — изръмжа Гурд.

Бойната секира се поклащаше на колана му. Хубаво е да имаш подръка човек като него. Отдавна двамата не бяхме тръгвали на бой. Казах на Астрат, че няма смисъл да идва. Ако се замесеше в скандал с префекта, никога вече нямаше да го допуснат в Гилдията на магьосниците. Но той настояваше да тръгне с нас. Нямаше време за спор и всички се отправихме заедно към официалната резиденция на префекта Толий — единствената свястна сграда в Дванайсет морета, ако изключим обществената баня.

Чудех се как най-добре да подхвана нещата, ала нямахме време за хитрости. Ако имах късмет, Иксиал щеше да ми даде веднага камъка на делфините — но се съмнявах. Първо, защото щеше да поиска да задържи за себе си една толкова полезна вещ. И второ — това би означавало да признае публично, че тъкмо той го е откраднал от делфините. Вярно, че подобна постъпка не можеше да бъде преследвана от закона, но би означавала край на неговата кариера в манастира.

Кипях от гняв, защото улицата бе пълна с народ и трябваше да се придвижваме бавно. Почти не разговаряхме, защото си давахме сметка, че всеки момент Макри може да умре.

Когато стигнахме улица „Транквилити“ и свихме по нея, изведнъж ни споходи неочакван късмет. Срещу нас по тротоара вървеше префектът Толий, придружаван от самия Иксиал Всевиждащия. Двамата бяха сами, без телохранители, и останаха като вцепенени, когато спряхме двуколката и скочихме пред тях. Не всеки ден пред префекта се изправят частен детектив, варварин с голяма секира и магьосник, при това с решителни изрази и гневни пламъчета в очите. Толий настоя да му кажем какво искаме.

— Целебния камък — рекох. — И то веднага.

— За какво говориш? — попита Толий.

Пренебрегнах го и се обърнах към Иксиал.

— Давай целебния камък.

Гурд се промъкна до него и вдигна заплашително брадвата. Иксиал зае отбранителна поза. Спомних си репутацията му на отличен боец. Нямахме време да си мерим силите.

— Убий и двамата с всепоразяващото заклинание — казах на Астрат Тройната луна.

Астрат вдигна ръка.

— Дай му проклетия камък — извика уплашено префектът Толий и се хвана за сърцето.

— Той не носи никакво всепоразяващо заклинание — възрази спокойно Иксиал, доказвайки, че наистина е способен на много неща, и пристъпи към Астрат. В мига, когато минаваше край мен, замахнах рязко и го халосах по тила. Иксиал се просна в безсъзнание на земята.

— Нищо не сте видели — казах, докато тършувах из дрехите на монаха, а Гурд държеше острието на секирата си до шията на префекта.

— Давате ли си сметка, че за това ще ви пратя на робските галери? — попита Толий, завладян от безсилен гняв.

Скоро открих камъка. Малък, черен, с форма на кръст.

— Ще се видим на борда — подметнах му небрежно. — Изпречиш ли ми се на пътя, ще издам, че си замесен в аферата с откраднатото злато.

Очите на Толий се разшириха и той изведнъж осъзна, че няма какво да каже. Бях изстрелял на сляпо последното предположение, а ето, че се оказах прав. Всъщност имаше нещо подозрително в бързината, с която искаше да джироса вината за убийството на скулптора на Гросекс и да приключи случая. Мисля, че това обясняваше и някои други въпросителни, ала сега нямах време да разсъждавам.

Скочихме обратно в двуколката. Гурд сграбчи юздите и пришпори конете. Подадох камъка на Астрат и той го разгледа внимателно, докато хвърчахме с главоломна бързина по „Квинтесенция“. Зад нас оставаше грамаден прашен облак, от който долитаха яростните крясъци на гневните минувачи.

— Разбра ли как работи? — попитах Астрат. „Възмездяващата секира“ бе съвсем близо.

— Никога не съм виждал нещо подобно. Значи делфините казват, че е паднал от небето? — Той го завъртя, разглеждайки го от всички страни. — Честно казано, нямам представа как да си служа с него. Обаче долавям вътре стаена сила.

Когато стигнахме кръчмата, навън вече бе непрогледна нощ. Предполагах, че сме отсъствали не повече от час. Пратих една бърза молитва, докато тичах заедно с останалите към стаята, където бе Макри. Около нея се бяха събрали Чиаракси, Танроуз, Глухарче, Сулания, Палакс и Кейби. Липсваше само Куен. Всички бяха унили.

— Открих камъка!

Очаквах да чуя въздишки на облекчение. Никой не ме погледна обнадеждено.

— Закъсняхте — рече Танроуз. — Макри е мъртва.

— Не, не е — възразих аз. — Само така изглежда.

Видът й наистина бе страшен.

— Тя има силен организъм — продължих. — От елфическата кръв. И оркската… и човешката…

Чиаракси поклати глава.

Астрат положи длан върху челото на Макри, след това извади камъка на живота и го допря до кожата й.

— Опитай с камъка на делфините! — изкрещях аз.

Той го постави първо на челото, а сетне и върху раната. Опря го над пъпа, в мястото, където се концентрира енергията на организма. Нищо не се случи, освен че Кейби нададе уплашен писък и се строполи на пода.

Астрат се огледа безпомощно. Дръпнах камъка и опитах на свой ред. Никакъв успех, освен че когато докоснах камъка, почувствах с пръстите си топлина.

— Нищо не става. Това е боклук.

Астрат, който се владееше по-добре от мен, взе отново камъка. Забеляза, че раната на Глухарче все още кърви, наведе се и допря камъка до нея. Пред смаяните ни погледи раната започна бързо да се затваря. Само след секунди кръвта спря и кожата се възстанови напълно.

Значи камъкът действаше. Само че Макри бе умряла.

— Наистина ли е мъртва? — попита Танроуз.

— Боя се, че да — отвърна Астрат, а Чиаракси само кимна мълчаливо.

Взех целебния камък и го поставих върху раната на Макри. Отново никаква реакция. Стоях и гледах тъпо, надявайки се някакво чудо да я възкреси. Нищо повече не можех да направя.

Вдигнах една халба, отидох при бъчвите, напълних я догоре с бира, пресуших я на един дъх, сипах си втора, след това се върнах при Макри и се отпуснах на пода до нея. Единственият звук бе хлипането на Кейби. Сулания бе изтрезняла напълно и седеше на един стол, подпряла в скута си бутилка кли.

Хрумна ми, че сега вече зная почти всичко за статуята и Дрантакс, само че не бях в настроение да подреждам отделните парчета от мозайката. Само две неща ми бяха на ума. Едното, че трябва час по-скоро да се напия до забрава. И второто — че ще убия Сарина Безпощадната.

Отвън изтрополиха тежки ботуши. Влезе капитан Рали. Ако бе дошъл да се заяжда за нещо, избрал бе неподходящ момент. Станах да го посрещна, готов да стоваря цялата сила на гнева си върху него.

Не беше дошъл да се заяжда. Някой му казал за Макри. Някой докладвал на Градската стража, че на „Квинтесенция“ простреляли млада, странна на вид жена и той се досетил за останалото. Идваше да ми изкаже съболезнованията си.

— Съжалявам — каза той, като погледна тялото на Макри. Кейби плачеше неутешимо. Мимоходом забелязах, че главата на приятеля й се люшка неконтролируемо — изглежда, пак се бе надрусал с дуа.

— Кой го направи?

— Сарина.

— И какво стои в дъното на историята?

— Кралското злато — отвърнах. Нямаше смисъл да крия повече.

Отведох капитана в голямото помещение на кръчмата, където вече нямаше никого, извадих кесията от джоба си, загърнах краищата й и му показах статуята. Златото заблестя под светлината на свещите.

— Това ли е кралското злато? — попита Рали.

Кимнах.

Някой отвори предната врата.

— Поправка. Моето злато.

Беше Иксиал Всевиждащия. Зад него нахлуха монасите от Звездния храм.

Хлопна се вратата на втория етаж.

— Това е моята статуя — заяви преподобният Тресий от горната площадка, спусна се по стълбите и спря насред помещението. Зад него слизаха монасите от Храма на облаците.

Жълтите и червени раса се подредиха едни срещу други. Чул гласове, на сцената се появи и Гурд. Капитан Рали ме погледна въпросително.

Предната врата пак се отвори и се показа едрото тяло на Толий, префекта на Дванайсет морета. Той влезе начело на банда въоръжени мъже. Някои от тях бяха с дрехите на Градската стража, други не носеха униформи. Толий също не беше издокаран в жълтата префектска тога. Беше дошъл да си прибере златото и да убие ненужните свидетели.

Огледа свъсено сцената и нареди:

— Всички вън.

Никой не излезе. Хората му извадиха оръжията от ножниците. Иксиал Всевиждащия гледаше префекта, сякаш се питаше дали все още са партньори. Бих могъл да му спестя усилията. Човек, който не се свени да краде от бедняците в Дванайсет морета, не би разделил цяла златна статуя с един монах.

Отвън долетяха гласове и в кръчмата влязоха още хора. Все типове със страшни, нашарени от белези физиономии, предвождани от Касакс. Беше избрал най-добрите си бойци и то не само от градския район, но и от околните земи. Интересно защо. Едва ли щяха да са му необходими за задържането на Куен.

Касакс остана изненадан от присъствието на двете монашески групи, префекта Толий и капитан Рали, но бързо се адаптира към обстановката. Дори се изсмя.

— Дойдох да прибера едно откраднато злато — заяви той на множеството. — Виждам обаче, че не съм първият. Послушайте съвета ми всички и си вървете, преди да сте пострадали. — Той погледна към Толий. Като представител на властта, префектът бе човекът, от когото се очакваше да владее обстановката, но на практика силата винаги бе в Братството. Толий обаче разполагаше със солидно подкрепление и не прояви никакво желание да си тръгне. Нито пък монасите.

Касакс се обърна към мен и се ухили.

— Търсим туй златце още откак изчезна. Чухме, че монасите имали нещо общо с тази работа. Говореше се също, Траксас, че ти си се срещал с тях.

Той ме изгледа строго.

— Трябваше да се досетиш, че не можеш да скриеш нищо от мен в Дванайсет морета. Щяхме и по-рано да те сгащим, ако не беше сложил това объркващо заклинание на Куен.

— Прибрахте ли я? — попитах.

— Да я прибираме ли? Че защо? Куен работеше за мен, тлъстако. Сече й пипето на нея. Сетихме се, че ще ни отведеш право при златото. Веднага щом те видя да вадиш на бял свят статуята, тя доприпка при нас.

Касакс не беше длъжен да ми дава обяснения, само че той обича да показва на хората как ги е надхитрил.

— Чух, че онази женска, дето приличаше на орк, била убита — продължи той. — Съжалявам за това, но да знаеш, че нямам нищо общо. А сега, ако бъдеш тъй добър, отстъпи, та хората ми да приберат плячката.

Капитан Рали се изпречи пред главатаря на Братството.

— Касакс, защо смяташ, че ще допуснем да прибереш статуята? Аз представлявам закона тук и ще арестувам всеки, който се опита да отнесе статуята.

Касакс се изсмя при мисълта, че някакъв капитан от Градската стража могъл да спре главатар на Братството, при това подкрепян от цял отряд отбрани главорези. Хората му също се разсмяха. Смехът им взе да ме дразни. Не исках да чувам смях точно сега, когато Макри лежеше мъртва в съседната стая. Изправих се до капитана. Смятах да убия Сарина, но идеята преди това да се бия с тази измет изглеждаше особено привлекателна. Ръцете ме сърбяха да стисна някого за гърлото, независимо с какво си го е заслужил.

— Защо не дойдете да си вземете статуята? — подканих ги аз и кимнах към мястото, където тя се подаваше от вълшебната кесия.

Всички в стаята замръзнаха в очакване някой да направи първото движение. В този момент Сулания влезе през задната врата и без да обръща внимание на никого отиде зад бара, взе бутилка кли от лавицата и пое обратно. Човек не можеше да не се възхити от твърдата решимост в действията й.

Капитан Рали отново настоя всички да си тръгнат и да оставят нещата в ръцете на закона. При тези думи префектът Толий му заяви, че случилото се въобще не е негова работа.

— Дванайсет морета е под моя юрисдикция.

— Може и да е така, по аз работя в Съдебната палата и като капитан от Градската стража отговарям за всички квартали на града. Вие, между другото, тук по служба ли сте? Ако е така, защо хората ви не носят униформи?

Рали се обърна към Тресий, който търпеливо чакаше до стълбата.

— А вие какво искате?

Преподобният Тресий не отговори.

— Те всички са тук за статуята — отвърнах аз.

— Дори Толий?

— Най-вече и от самото начало. Тъкмо той е информирал Иксиал Всевиждащия за златото. Той му е осигурил и вилата в Тамлин, за да може да се среща с жената на Дрантакс и да узнае от нея всичко, което му е необходимо.

— Убийте ги — нареди Толий.

Избухна суматоха.