Мартин Скот
Траксас (6)

6.

Призивът за сабав, вечерната молитва, отекна из коридорите на затвора. Сабам, сабап, сабав. Три молитвени подкани на ден. Омръзнали са ми, но поне мога да се теша с това, че в Тюрай не сме сред най-правоверните. В Ньодж например имат шест. Коленичих на пода и взех да се моля — в случай че някой тъмничар реши да ме шпионира. Не виждах смисъл да давам допълнителни поводи за задържане. Изглежда, бях постъпил разумно, тъй като не след дълго ме освободиха. Дали пък Господ не беше на моя страна? По-вероятно принцесата бе дръпнала необходимите конци. Капитан Рали изглеждаше недоволен. Не можеше да си обясни как пропаднал тип като мен може да се радва на подобно внимание.

— Ама ти за кого работиш, да не е за кралската фамилия? — мърмореше той, докато дежурният магьосник произнасяше магията за отваряне на външната врата. — Опичай си ума, Траксас. Префектът въобще не те е забравил. Само да свиеш някой от номерата си и наказанието ще те настигне изневиделица като зло проклятие.

Усмихнах се благодушно и махнах на омнибуса за Дванайсет морета. Слязох при градската баня, за да отмия вонята на затворническата килия, прибрах се във „Възмездяващата секира“ за халба бира и скромна вечеря и отново тръгнах навън.

— Къде се изгуби? — попита ме Макри тъкмо преди да изляза.

— В затвора.

— Уф — въздъхна тя. — Аз пък си помислих, че се криеш от Братството.

— Че защо ще си мислиш подобно нещо?

— Защото не можеш да си платиш дълга.

Ядосах се. Откъде знаеше толкова много?

— Какво ви става на вас бе, хора? Защо всички си пъхате носовете в личните ми работи? Нямате ли си собствени проблеми?

Изхвърчах гневно навън. На улицата някакъв просяк тикна под носа ми измършавялата си ръка.

— Намери си работа! — креснах му аз, след което се почувствах малко по-добре.

Когато стигнах къщата на Атилан, вече се стъмваше. Знаех, че е рисковано да се връщам там, но все някой трябваше да свърши тази работа. Бях успял да хвърля ковчежето в един храсталак в градината малко преди да ме заловят. Наоколо не се навърташе никой освен един млад свещеник, който бързаше да се прибере след поредния тежък ден на изтощителни молитви. Хубаво би било, ако можех да стана невидим, но подобно заклинание е твърде сложно за мен. Уповавайки се единствено на късмета си, прекатерих оградата, прекосих тичешком градината и се шмугнах в храсталака. От ковчежето нямаше и следа. Някой ме беше изпреварил. След две минути отново бях на улицата и бързах в южна посока. Хич не бях доволен от поредния обрат на събитията.

След залез-слънце конският транспорт в града е забранен. Нощта беше топла и да се върви дълго бе изтощително. Когато наближих Пашиш, реших да се отбия при Астрат Трите луни — нали бях обещал на Макри да го помоля за помощ. Но по-важното беше, че имах нужда от халба студена бира.

Разположен на север от Дванайсет морета, Пашиш е почти също толкова беден квартал, само дето престъпността тук е по-малко. Тук живеят предимно пристанищни работници и носачи. Кварталът не е особено подходящ за магьосници, но Астрат Трите луни е низвергнат от своята гилдия. Преди няколко години, когато беше официален магьосник на надбягванията с колесници, той направи някакво необмислено изказване в смисъл, че трябвало да се вземат сериозни мерки, та всички състезателни колесници да участват на равни начала, без помощ и въздействие на други магьосници, което бе причина той самият да бъде обвинен, че прибира подкупи, и освободен от заеманата длъжност.

Тогава Астрат ме нае да издиря доказателства в негова полза. Трябва да призная, че той си беше виновен, но аз успях да замажа нещата достатъчно, за да го спася от съдебно дирене и позорно изхвърляне от гилдията. Това му позволи да остане в града — нито един магьосник, прогонен от гилдията, няма право да живее в Тюрай — но позорното петно на името му го принуди да напусне поста в „Истината е красива уличка“. Ето как се озова в скромното кварталче Пашиш, сред съседи докери и носачи, на чиито поръчки разчиташе за прехраната си.

Но Астрат все още беше доста силен магьосник.

Както винаги той се зарадва на посещението ми. Изглежда, посетителите тук бяха рядкост, защото той побърза да налее две халби бира.

— Навън е горещо като в оркския пъкъл — изстенах, след като пресуших халбата.

Наля ми още една, после и трета. Добър човек е Астрат.

Свалих си наметалото и го пуснах на пода, където се въргаляха хороскопи, астролабии, епруветки, изсушени билки, кожени кесии и книги със заклинания, или с други думи, обичайното оборудване на всеки нормален магьосник.

Попитах го за заклинанието, което не ми даваше мира, като се опитах да го опиша колкото се може по-достоверно.

— Рядко нещо — беше първият му коментар, докато се почесваше замислено по брадата. — Доколкото ми е известно, нито един човешки магьосник не е сполучвал да приспи със заклинание дракон. Най-доброто постижение е временно разсейване.

Прав беше. Знаех го от личен и болезнен опит. През последната война отрядът, в който служех, се срещна с един дракон и тогава вложих всички сили в приспиващата магия, която знаех. Драконът дори не мигна. Е, накрая го убихме.

— Орките имат ли подобни заклинания?

— Може и да имат — отвърна той. — В края на краищата техният опит с драконите е по-голям. Освен това магьосниците им работят на друга система — в едни отношения по-слаба, но в други много по-силна от нашата. Нищо чудно да са овладели и това умение. Но и да е така, едва ли ще оставят едно толкова важно заклинание да се скита по света. Не бива да забравяме и Хорм, разбира се.

— Хорм Мъртвешки?

Потреперих. Чуя ли това име, бягам презглава от случая. Хорм може да не е единственият умопобъркан магьосник-ренегат на света, но е не само най-могъщият, но и най-страховитият.

— Да си имал някога работа с него?

Астрат отново се почеса по брадата.

— Не точно. Но неколцина членове на Гилдията го бяха срещали по време на едно пътешествие и ми разказаха някои любопитни истории за него. Това беше в онези времена, когато все още можех да посещавам сбирките на Гилдията. Та разправяха, че приемал дуа и летял.

— И други го правят.

— Не, наистина. Реел се из въздуха. Освен това яздел дракони.

— Аз пък мислех, че само орките могат да ги яздят.

— Хорм е наполовина орк. Прекарал е доста време в Пущинаците в търсене на начин да съчетае човешките и оркските магии. Последното, което чух, бе, че работел върху заклинание, което можело да накара цял град да полудее. Нарекъл го „Ужаса от Осмата миля“. Е, така разправят. Не можеш да вярваш на новини, дето идат право от Пущинаците, но членовете на Гилдията бяха достатъчно изплашени, та да започнат работа над противозаклинание. Та имам предвид, че Хорм Мъртвешки не е голям почитател на човечеството.

— Не разбирам обаче какво общо може да има със заклинанието, което бе скрито в ковчежето на принцесата.

— Аз също — отвърна Астрат Трите луни. — Ако съдя по това, което ми разказа, заклинанието не прилича на негова работа. По-вероятно е било откраднато от някой оркски магьосник. Или пък самият посланик го е пренесъл тук в случай, че драконът се разбеснее и подпали града.

Време беше да се прибирам и да се захващам със случая. Пийнах набързо още една бира и се разделих с Астрат. Прибрах се, изтегнах се на леглото и се замислих. За какво му е на един ньоджански дипломат да носи със себе си оркска магия? Дали не се е опитвал да я продаде? Всяко правителство би платило солидна сума за подобно нещо, но оставаше въпросът как се е сдобил със заклинанието? После — как принцесата бе узнала за него и защо искаше да го получи? И къде бе сега пергаментът? Кой го беше взел от шубрака в градината на Атилан?

Толкова много въпроси ме подтикнаха да сляза долу и да си поръчам още една бира. Този път Макри беше свободна, настани се до мен и аз й разказах набързо целия случай. Като разумна и уравновесена жена, тя ме изслуша без прекъсване. Никога не проявява нетърпение, освен когато ме кандърдисва да я уредя в Имперския университет.

— Не съм чувал Атилан да е бил на дипломатическа служба в земите на орките, но не е изключено да се е срещал с оркски пратеници в нашия дворец. Те не се показват пред обществото, но сигурно поне от време на време се срещат с посланиците.

— Може да не го е откраднал, а някой да му го е дал — подметна Макри.

— Съмнявам се, Макри. Ньоджанците може да са прасета, но и те като нас не могат да понасят орките. Дори и да е работел с тях, за какво му е потрябвало това заклинание? И защо ще забърква принцесата? Тя ме прати да го открия. Откъде е знаела за него? За какво й е?

— Може би заради дракона в кралската зоологическа градина.

— Възможно е. Там се мъти нещо.

— Веднъж се бих с един…

— Какво?

— С дракон. На оркската гладиаторска арена.

— Сама ли беше?

— Не, бяхме десет. Голямо сражение, за забавление на господарите. Победихме го, но оцелях единствено аз. Кожата му е като броня. Острието не можеше да мине през нея. Наложи се да го промуша в окото.

Гледах я с невярващи очи. Не бях сигурен дали говори истината. Миналата година, когато се появи в Тюрай след бягството си от галерията за гладиатори, където я бяха държали орките, Макри бързо си спечели славата на непобедима в двубоите. Вярно, че й беше трудно да свикне с някои порядки на цивилизованите хора, но след няколко месеца работа във „Възмездяващата секира“ вече знаеше как да се държи в обществото — не в най-отбраното, разбира се.

— И аз съм се бил с дракон, по време на войната с орките — отвърнах, което бе вярно, макар и встрани от темата. Просто не исках Макри да си мисли, че тя е единствената с опит от сериозни схватки.

Влязоха клиенти и поръчаха на висок глас бира. Макри не им обърна внимание, а каза:

— Надявам се, че няма да вкараш в неприятности принцеса Ду Аканска.

— Защо?

— Защото ако свършиш добра работа, тя ще ти е благодарна и току-виж би могъл да я помолиш да ме уреди в университета.

Стандартният курс на обучение в Имперския университет включва реторика, философия, логика, математика, архитектура, религия и литература. Просто не можех да си обясня за какво са й притрябвали на Макри всички тези знания.

— Освен това — добави младата варварка — дочух, че Ду Аканска се отнася със симпатия към Асоциацията на благородничките.

— Това пък откъде го узна?

— На една среща.

Погледнах я учудено. Нямах представа, че Макри посещава срещите на Асоциацията.

— Ако те арестуват за участие в нелегална организация, не ме търси за помощ.

— Няма.

Хрумна ми, че бих могъл да се консултирам със съдче с кюрая по въпросите, които не ми даваха мира, но се отказах. Все още не знаех точните дати и места на събитията, които ме интересуваха, а без подробна информация е почти невъзможно да се надзърне в миналото. Пък и запасите ми от скъпоценната течност почти бяха на привършване. Дявол да го вземе, случаят бе толкова важен, а аз нямах никакви средства.

— Намери си работа — подметна Макри.

— Много смешно. Искаш ли да поиграем на ниарит, като ти свърши смяната?

Макри кимна. Каза ми, че била видяла няколко елфи, които се спускали на коне към пристанището, придружени от хора на Градската стража.

— Може да са пратеници на Господаря елф, който изпрати Червения елфически воал. Сигурно и те са изплашени от изчезването му.

Макри изсумтя. Виждах че е обезпокоена от срещата с елфите. Обикновено когато зърне елфи, оркската кръв в жилите й я кара да ги избягва, но се е случвало да я улавям как изпровожда с натъжен поглед някой млад елф.

Тя нагласи препаската си и се върна към ежедневните си задължения. Аз реших да поостана и да освежа главата си с още няколко бири, но изглежда, ми дойдоха повечко, защото когато към два часа реших да се кача горе, едва се държах на крака.

Върху смачканите завивки на неоправеното ми легло бе приседнала принцеса Ду Аканска.

— Позволих си да се кача тук без покана — поде тя. — Не исках да се показвам в кръчмата.

— Чувствайте се поканена по всяко време — отвърнах аз, но не долових в гласа си нужната за случая любезност. Трябва да призная, че не съм свикнал да ме посещават кралски особи.

— Взе ли ковчежето?

Поклатих глава.

— Върнах се за него, но някой сигурно е видял къде го скрих. Беше изчезнало.

— Трябва да си върна на всяка цена тези писма!

Погледнах я внимателно. За пръв път си изпускаше нервите. Реших да карам без заобикалки.

— Принцесо, там нямаше никакви писма. Открих ковчежето в касата на Атилан — много красива изработка. Но вътре нямаше писма. Само едно оркско заклинание за приспиване на дракони.

— Как си посмял да отваряш ковчежето!

— Ха! А вие как посмяхте да ме пратите с лъжлива информация? Заради вас сега над главата ми тежи обвинението за убийство на ньоджански дипломат. Зная, че на вас дължа освобождаването си от затвора, но това едва ли ще разубеди консула от идеята да ми лепне присъдата, когато удари часът. Ето защо ви предлагам вече да ми казвате само истината.

Известно време се измервахме с погледи. Не забелязах на лицето на принцесата никакви признаци, че възнамерява вече да казва само истината.

— Знаете ли кой е убил Атилан?

— Не.

— Настина?

Тя ме погледна учудено.

— За какво ви беше притрябвало това заклинание? И откъде се е взело? Какво търсеше в ковчежето?

Принцесата се надигна с очевидното намерение да си върви. Ядосах се. Така и така щяха да ме хвърлят отново в тъмницата, поне исках да знам причината. Не се сдържах и й казах няколко не съвсем лицеприятни нещица. Тя ме изгледа с пребледняло лице, метна на масата една малка кесия и заяви, че партньорството ни е приключило.

— Само не блъскайте вратата, като излизате.

Блъсна я. Преброих парите. Трийсет гурана. Заплатата ми за три дни. Не беше чак толкова зле. Само още четиристотин и седемдесет и щях да мога да се издължа на Братството. Де да знаех за какво е всичко това. Пийнах още малко бира и се изтегнах. Сигурно съм заспал в мига, когато съм опрял глава във възглавницата.