Мартин Скот
Траксас (25)

25.

— Макри, ходи ли ти се на църква?

— Щом трябва.

Улиците бяха съвсем пусти. Курветините отдавна се бяха разотишли по бордеите и само тук-там се мяркаха спящи бездомници.

Спуснахме се до края на улица „Свети Волиний“, която излизаше на доковете. Отвъд тях тъмнееха мрачните очертания на триремите и кватриремите, които се полюшваха във водите на залива. Гледката ме накара да поспра. За миг си спомних младостта, когато неведнъж бях напускал Тюрай, за да видя света. От доста време не го бях правил. Какво ли щеше да е, ако вземех кораб за Самсарин или Симсия? Или пък ако хванех на запад? А може би даже още по-далеч — чак до Кастлин? Всъщност май южните острови с техните бели плажове бяха по-привлекателни. Поклатих глава. Твърде стар бях вече за пътешествия. Опасявах се, че ще си остана в този град до края на дните си.

Точно пред нас се издигаше голямата импозантна сграда на църквата „Свети Волиний“, единствената богато украсена постройка в Дванайсет морета. Място, свято дори за наркоманите, но всяко нещо си е до време. Не се виждаше никаква светлинка през църковните прозорци, нито откъм малката къщичка отзад, където живееше свещеникът. Заобиколихме църквата и тук спряхме, защото бях споходен от колебания. Никога досега не бях разбивал църква и идеята хич не ми се нравеше. Това, че ми е скучно да се моля, не означава, че не вярвам във Всевишния.

Макри забеляза колебанието ми.

— Успокой се. Ако някой ни завари и се наложи да му отсека главата, твоят Всевишен ще е много по-разярен.

Прошепнах едно отключващо заклинание, но нищо не се случи. Не бях изненадан. Макар Църквата да не одобрява магьосничеството, предвидлив човек като Дерлекс би взел известни мерки срещу крадците.

— Заключваща магия — казах и се хванах на работа. Не ми отне много време. Бях се научил да отварям ключалки малко след като проходих. Дори притежавах природна дарба за това. Влязохме вътре. Макри взе от олтара една от големите свещи и я запали с огнивото. Останах с впечатлението, че поругаването на храма й доставя удоволствие, но не посмях да я питам. Статуите хвърляха зловещи сенки, които приличаха на дебнещи фигури. Очаквах всеки миг да се яви някой от светците и да ни обвини, задето сме осквернили църквата.

Първо претърсихме олтара, като надникнахме под масичката и в двата сандъка отзад. Не бяхме стигнали далеч, когато ни прекъсна тих шум, който идеше откъм вратата. Макри бързо изгаси свещта и двамата се притаихме зад преградата. Малко след това откъм тунела се зададе бледо сияние. Надникнах внимателно, после опрях устни до ухото на Макри.

— Това е Гликсий — прошепнах. — И още трима.

Скрити зад преградата, ние треперехме от ужас, докато магьосникът на Приятелския кръг претърсваше църквата. Очевидно не бях единственият, който подозираше, че Воалът е бил откраднат от служителите на Правата вяра.

Откъм вратата долетя нов шум. Светещият жезъл на Гликсий угасна и четиримата мъже се спотаиха някъде в далечната страна на помещението. Отново се подадох от нашето скривалище. Този път откъм вратата се приближаваше Ханама със сабя в ръка. Докато я наблюдавах да се прокрадва предпазливо между редовете с пейките, се зачудих какъв интерес може да има Гилдията на убийците към Воала.

Ханама имаше дори по-малко време за търсене от Гликсий. Тя беше прекъсната от шума на поредните среднощни посетители и чевръсто се скри зад олтара, изчезвайки секунда преди Юбакс и петима главорези от Братството да застанат в средата на църквата.

— Ще се разсмея — прошепна Макри.

Метнах й предупредителен поглед, но трябваше да призная, че ситуацията наистина беше смешна. Приличаше ми на някаква глупава комедия.

Отново раздвижване откъм вратата и този път Макри не се сдържа и се изкиска. За щастие новата компания бе достатъчно шумна и гласовете на епископ Гзекий и четиримата курати, вдигнали пред лицата си фенери, заглушиха смеха й. Най-отпред вървеше Дерлекс.

— Къде е? — попита Гзекий и гласът му отекна из църквата.

Дерлекс отключи една странична стаичка. Двамата влязоха и след малко се появиха с голямо парче от нагънатия Воал.

— Чудесно — промърмори епископът.

Чаках напрегнато. Дали някой от тези неканени посетители не бе дошъл тук, за да обере самия епископ? Лично аз не възнамерявах да го сторя, дори ако това би означавало оневиняване на принцесата и успешно приключване на случая. Вярно, щеше да е разочарование, но бях готов да живея с него. По-добре, отколкото да ме изправят в съда по обвинения в ерес и оскверняване на храма.

Изведнъж задните врати се разтвориха с трясък и в църквата нахлуха четирима орки. Епископът нададе ужасен вик. Орките нямат право да влизат в църквата. Изпъшках, защото знаех какво ще последва, но бях безсилен да го спра. Макри изскочи иззад преградата и се втурна към орките, вдигнала сабята над главата си. Надигнах се и побягнах след нея. Не можех да я оставя сама да се бие с орките.

— Траксас! — изврещя Дерлекс.

— Орки! — пищеше Юбакс и с това разкри присъствието на хората от Братството.

Беше лош ден за орките. Двамата с Макри ги ударихме фронтално, а Ханама и хората на Юбакс ги нападнаха в тил. Дори куратите се втурнаха да помагат. Скоро орките бяха посечени.

— Оркска отрепка — плю Макри и изрита последния труп.

— Какво правите тук? — кресна ни епископ Гзекий.

В първия миг не можах да измисля подходящо обяснение. Възцари се напрегната тишина, но не за дълго. Внезапно блесна ярка светлина и всички, освен моя милост, се озоваха на пода. Останах прав, макар и доста изплашен. Ето го предимството да си по-дебеличък — имаш солиден баланс в центъра на тежестта. Откъм страничния коридор се приближаваше Гликсий Драконоубиеца. Вървеше право към Воала.

— Забелязах, че не дойде да се биеш с орките — подметнах, докато го измервах с поглед. След това се наведох и сграбчих Воала от пода.

— Съюзниците идват и си отиват. А сега ми дай това! — кресна той.

— Богохулници! — викаше епископ Гзекий. — Ще си платите за вашата наглост! Вън от моята църква!

Гликсий се хвърли върху мен. Макри изпружи крак и той се просна на пода. Вслушах се в съвета на епископа и побягнах навън, притиснал към гърдите си Воала.

Докато стигна средата на уличката, Макри вече беше зад мен, а Гликсий и главорезите от Приятелския кръг търчаха подире ни.

— Виж! — викна запъхтяно Макри. В другия край на тъмната уличка ни чакаха седем-осем въоръжени мъже.

Сабята на Макри блесна в ръката й.

— Това е капан! — простенах аз.

— Ей, насам! — чух да шепне някой. Познах гласа на Ханама. Внезапно от калдъръма в краката ни се повдигна капак на канал.

Поколебах се. Повторна среща с Убийците из подземията на Тюрай не беше сред най-приятните перспективи за прекарване на свободното време. Освен това от ума ми не можеше да излезе онзи алигатор. Внезапно нещо заблъска с равномерно темпо по всичките ми сетива. Гликсий Драконоубиеца бе заобиколил ъгъла и се готвеше да прати върху ни онова ужасно заклинание. Развих светкавично Воала и го метнах върху мен и Макри. Заклинанието се удари в импровизираната защита и се разтвори в нощта, но от изненада Макри се спъна в мен и двамата полетяхме в отвора на канала.

— О, не, пак ли… — простенах аз, докато се надигах от лепкавата кал. Две посещения в каналите под града за толкова кратко време ми се струваха вече прекалено.

— Да вървим.

Навих Воала и побързах след Макри. Над нас отекваха гневни разочаровани крясъци.

Нямах представа къде се намираме. Никога досега не бях попадал в тази част на канализационната система и затова оставих на Ханама да ни води. Тя носеше малък мъждукащ фенер.

Не бях съвсем сигурен дали трябва да я следвам. В края на краищата нищо не подсказваше, че сме на една и съща страна. Е, поне ме бе измъкнала от лапите на Гликсий. Заклех се, че ако оцелея тази нощ, ще пожертвам всичко, дори сладките часове на халба бира, за да науча няколко подходящи защитни заклинания. Зная, че са много скъпи, но не мога да продължавам да си върша работата, ако всеки път пред мен се изпречват магьосници с подобна мощ.

— Къде отиваме?

— Към брега — отвърна лаконично Ханама, която се чувстваше тук като у дома си.

— Отваряй си очите за алигатори — прошепнах на Макри.

— Разбрано — отвърна тя и долових в гласа й тревога. Движехме се доста бързо, но тук нивото на калта бе много по-ниско. Внезапно Ханама спря.

— Близо сме до изхода — обяви тя, след което неочаквано изгаси фенера, приближи се до мен и дръпна рязко Воала. Тъй като го стисках яко, двамата паднахме в калта и взехме да се въргаляме, като всеки се опитваше да надвие. Тя беше по-опитна в ръкопашните схватки, но пък на моя страна бе предимството на тежестта.

— Трябва да се махаме! — прошепна ядно Ханама. Подърпахме се още малко и чак тогава долових смисъла на предупреждението й.

— Гликсий! — изпъшках аз. — С неговото заклинание…

— Какъв е този шум? — настоя да узнае Макри, когато стените затрепериха от кънтящи вибрации.

— Прилича ми на наводнение.

— Не може да бъде. Сега е лято.

Миг след това огромна солена вълна ни заля и продължи навътре в тунела, отнасяйки ни със себе си. Вълната ме премяташе, не можех да си поема въздух и подскачах като плъх в капан. Последната ми съзнателна мисъл бе да прокълна Гликсий Драконоубиеца, задето ни бе ударил с подобно нещо. След това изгубих съзнание, споходен от безпорядъчни сцени от досегашния ми безпътен живот.

Когато дойдох на себе си, лежах на морския бряг, проснат по корем като изтърбушен кит. Закашлях се и повърнах десетина галона вода, след което се изправих. Беше съвсем тъмно и едва различавах тялото на Макри наблизо. Докато крачех неуверено към нея, тя се надигна, избълва погълнатата вода и простена:

— Живи ли сме?

— Само малко — отвърнах. Макри стана и взе да се оглежда. Успокои се чак като видя, че сабите й са наблизо. Имаше ги още от времето, когато се бе сражавала като гладиаторка, и много държеше на тях. Едва сега забелязах, че около пръстите ми се е увило нещо. Откъснато парче от Червения воал. Погледнах го мрачно, изругах и го напъхах в джоба си. Сигурно останалото бе в Ханама. Както обикновено тя вече беше изчезнала. С Воала естествено.

— Не мога да се отърва от тази проклета жена. Пипето й сече като елфически бръснач. Откъде, по дяволите, се е досетила за църквата?

Тръгнахме по брега, но малко по-нататък спряхме учудени. Върху дребните загладени камъчета лежеше Ханама. Когато я приближихме, тя изпъшка. Макри изтича и коленичи до нея.

— Някой я е ударил.

Действително, на главата й зееше кървава рана. Като чу гласовете ни, Ханама бавно отвори очи. Макри сложи главата й в скута си и проми раната с вода от манерката си.

— Макри… благодаря — каза Убийцата. След това я избута и се изправи.

— Какво стана?

— Някой ме удари отзад. Тъкмо повръщах водата от приливната вълна…

— А къде е Воалът? — прекъснах я аз.

Ханама ме изгледа студено, обърна се и тръгна по брега. Изпратих я с поглед, но не си направих труда да я последвам. Нямаше да отговаря на въпросите ми дори от това да й зависеше животът.

В небето бяха изгрели две от трите луни. Светлината им се отразяваше върху един мокър камък, голям колкото пестника ми. Наведох се и го вдигнах. Беше още лепкав от кръвта. Явно това бе оръжието, с което бяха повалили Ханама. Прибрах го в джоба си и продължихме нататък.

Не след дълго стигнахме едно по-широко място, чиято горна част бе застроена със складове. Беше топло и от дрехите ни се вдигаше пара. Заобиколихме първите сгради и излязохме на тясна уличка, само за да се изправим неочаквано пред Гликсий Драконоубиеца. Изглеждаше не по-добре от нас — явно водата и него го бе въртяла здравата.

— Ах, вие… — почна той и после се приготви да произнесе проклетото си заклинание. Но нищо не се случи. Силата на заклинанието се беше изчерпала.

Усмихнах се.

— Лошо, Гликсий — рекох и го фраснах в лицето. Ударът беше добър, вложих в него доста злоба и тежест. Той се друсна по задник и остана да седи.

— Биваше си го удара — кимна с възхищение Макри.

— Благодаря.

Най-сетне нещо солидно, след всичките тези магии.

Продължихме по улицата. Досегашната част от среднощната операция беше пълен провал. Имахме уговорена среща със Сарина Безпощадната, но не можахме да стигнем далеч. Още преди да излезем на „Квинтесенция“ бяхме застигнати от три носилки. Отвътре изскочиха дванайсет свещеници и ни заобиколиха. Вярно, че не носеха раса, но затова пък бяха въоръжени със саби и очевидно имаха представа как да ги използват. Предположих, че са от някое специално подразделение на Църквата.

— Епископ Гзекий иска да говори с вас.

Макри сложи ръце върху дръжките на сабите си. Поклатих глава.

— Чудесно. Ние също искаме да се срещнем с него.

Качихме се в носилките и потеглихме по тъмните улици.

Глава на тюрайската църква е архиепископ Ксерий, а под него се подреждат четирима еднакви по ранг епископи. Гзекий отговаряше за Дванайсет морета, макар да не живееше тук, а в просторна вила в Тамлин, където си отдъхваше в хладината на басейна и си похапваше вкусни деликатеси от собствените си рибарници.

Гзекий е едър петдесетгодишен мъжага с могъщо телосложение и посивяла коса. Ужасно е амбициозен, но умее да го прикрива. Но когато ни въведоха при него, изглеждаше готов да избухне. Без да губи време в предисловия, епископът ме заплаши с арест, разпит с изтезания и продължително пребиваване в тъмницата.

Гледах го спокойно, докато правеше анализ на упадъчната част от тюрайското общество и в частност на моя милост.

— Можете да ме заплашвате колкото си щете — рекох в един миг на затишие. — Но не бих казал, че положението ви е твърде завидно. Съмнявам се, че кралят ще изпадне в умиление, ако узнае, че вие стоите зад кражбата на Воала. Сигурно ще си спомните, че Червеният елфически воал бе предназначен за самия него. Освен това да не забравяме убийството на Атилан. Вашите хора са откраднали пергамента със заклинанието от градината. Дали те не са видели и сметката на дипломата?

— Как смееш да обвиняваш Светата църква в убийство? — изрева епископът.

— Ами това, че с откраднатото заклинание сте приспали кралския дракон преди да го изкормите? Не е ли достатъчно да седнем на една скамейка на галерата?

Надявах се да постресна малко епископа, но вместо да се разгневи още повече, той неочаквано се засмя.

— Нито аз, нито Църквата сме замесени в открадването на Воала. Дори не знаех къде е, докато Дерлекс не ни заведе. Наистина ли смяташ, че някой ще ти повярва, ако заявиш, че един от свещениците е откраднал заклинанието от градината на Атилан, а друг му е помогнал да заколят дракона?

— Да.

— Не биха го направили, още повече когато обвиненията идат от твоята уста, Траксас.

— Може да не успея да убедя краля, макар че обещавам да се постарая. Но със сигурност ще привлека вниманието на претор Цизерий. Помнете, не само аз ви видях, когато двамата с Дерлекс дойдохте за Воала. Там имаше една представителка на Гилдията на убийците и неколцина членове на Братството и на Приятелския кръг. Оркският посланик, изглежда, също е знаел, че Воалът е в църквата, защото тъкмо той е пратил онези воини. И това ако не е цял списък със свидетели. Вярно, нито един от тях не се слави като почтен гражданин, но стигат, за да разпространят съмнението, че вие сте замесен. Ще бъде наистина сензационна новина в „Хрониката“ и голям удар за репутацията на Църквата. Обзалагам се, че сенатор Лодий ще потрие доволно ръце. Зная, че хич не се обичате с него. Как ви бе нарекъл миналата седмица? „Кръвосмучещи паразити на бедняците.“

Известно време мълчаливо се измервахме с погледи. Пресегнах се и си налях чаша вино. Макри стоеше притихнала в ъгъла и очакваше продължението.

— Не зная за какво ви е потрябвал Воалът. Може би сте закъсали за мангизи или ви се е приискало и вие да си направите стаичка, защитена срещу всякакви магии. Вие сте амбициозен човек, епископ Гзекий. Скоро ще има избор на нов архиепископ. Не сте избраникът за поста, но много ви се иска да го получите. Не бих се учудил, ако точно този пост стои в дъното на вашата игра. А за да планирате действията си, ви е нужна напълно изолирана от подслушване стая. На останалите епископи това никак няма да се хареса. Уверен съм, че ще повярват на моята история.

Епископът бавно вдигна вежди, което вероятно означаваше, че съм го убедил. После даде знак на помощниците си да напуснат стаята. Сипах си още винце. Харесваше ми, беше от добра реколта.

— Къде е сега Воалът? — попита той, когато останахме насаме.

Казах му, че не знам, което бе самата истина.

— Изчезна в канала и сигурно никога вече няма да го открием. А ми трябваше, защото само чрез него можех да снема обвиненията от принцесата. Затова ме наеха. Останалото не ме безпокои особено. Помогнете ми да разреша този проблем и цялата тази кална история ще си остане заключена в устата ми.

Епископът сръбна от чашата си, преглътна и кимна одобрително.

— Траксас, нима искаш да ми кажеш, че не си търсел Воала?

Поклатих глава.

— Просто вършех работата, за която са ме наели.

Епископът ме изгледа продължително. Очевидно се питаше дали казвам истината. После премести погледа си върху Макри. Не знаеше дали може да ни се довери.

— Траксас, чувал съм да казват за теб, че си честен човек и винаги свършваш каквото ти е поръчано. Може би бих могъл да се доверя на думата ти. Мисля, че е за предпочитане, вместо да наредя да те убият.

Погледнах го изненадано. Явно сведенията за мен идеха не от другиго, а от Дерлекс.

— Но как според теб бих могъл да ти помогна да оневиниш принцесата?

Свих рамене.

— Сигурно мнозина в двореца са ви длъжници. Говори се, че и кралят е сред тях. След като Воалът изчезна, за никого, най-малко за вас, е от полза да се разрази скандал, в който да е замесена кралската фамилия.

Епископът продължаваше да ме гледа замислено.

— Вярно, че имам влияние. Достатъчно, за да разклатя позициите на краля, и повече от необходимото, за да направя живота ти в Дванайсет морета черен. Затова постарай се втори път да не ми се изпречваш на пътя.

И ми махна с ръка да си вървя,

— Какво искаше да каже? — попита Макри, когато се озовахме на улицата.

— Струва ми се, че е съгласен да помогне на принцесата. Е, поне вярвам, че беше това.

Вдигнах очи към звездите.

— Остава около час до срещата със Сарина. Имаме достатъчно време за едно кратко посещение при Астрат Тройната луна. Нуждая се от помощта му по случая, по който работим. Някой е нападнал Ханама и й е взел Воала. Искам да разбера кой е. Освен това се питам дали може да открие Сарина. Тас от Източната светкавица не сполучи, но нищо чудно тя да не се крие, а да е някъде навън. Ако разбера къде е, ще я изненадам и ще й отнема писмото. Не е необходимо да пилеем гураните на Цизерий, ако можем да постигнем целта си по друг начин.

Погледнах я.

— Всъщност кога вие двете с Ханама станахте такива приятелки?

— Какво? Ние не сме приятелки.

— Ами! Като гледах как нежно прегръщаше главицата й в скута си… А тя ти вика: „Благодаря, Макри…“ Твърде интимно отношение от една Убийца.

— Хубаво де, какво толкова? — сконфузено измърмори Макри. — Нали я бяха ударили по главата. Траксас, говориш глупости. Единственият път, когато съм я срещала, бе в твоята стая.

Все още не бях напълно убеден, но реших да оставя въпроса така. Тръгнахме към къщичката на Астрат. Беше малко преди полунощ и улиците бяха съвсем безлюдни.

Посещението ни при Астрат се оказа безрезултатно. Не ни се разсърди, че го будим посред нощ, но когато го помолих да потърси Сарина, той каза:

— Не мога да я намеря. Сигурно е напуснала града.

— Невъзможно. След малко имаме уговорена среща.

Магьосникът повдигна рамене и попита дали може да направи нещо друго за нас. Разполагах с парченцето от Червения елфически воал, но не виждах за какво може да ми послужи. Подадох му камъка, с който бяха повалили Ханама, и го помолих да го изследва внимателно.

— Само че ще отнеме време, Траксас. Никак не е лесно да се изтегли информация от камък.

Казах му да се постарае и го попитах дали може да ни услужи с двуколката си.

— Не можеш да я караш из града посред нощ.

— Имам сенаторско разрешение.

— Наистина ли?

— Не, но работя за Цизерий и ще претендирам, че е така. Освен това закъсняваме.

— Кой от нас ще бъде сенаторът? — попита Макри, след като потеглихме с двуколката.

Макри знаеше много добре, че жените не могат да бъдат сенатори. Започвах да си мисля, че всички тия женски срещи не й влияят добре.