Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 30

1

В ония дни, както и в библейски времена, по земята все още ставаха чудеса. Една седмица след урока по Главната улица на Кинг Сити избумтя един „Форд“ и, потрепервайки, спря пред пощенската станция. На кормилото седеше Адам, до него Ли, а на задната седалка, изправени и надменни, бяха момчетата Адам наведе поглед към педалите и четиримата изпяха в хор: „Натискаме спирачката, даваме газ, изключваме!“ Моторчето изрева и спря. Адам се облегна за миг, схванат, но горд, и чак тогава слезе. Началникът на пощата надникна през пръчките на златната си решетка.

— Както виждам, и вие се сдобихте с такава проклетия — рече той.

— Трябва да вървим в крак с времето — каза Адам.

— Предричам, мистър Траск, че ще дойде ден, когато конете ще ги търсиш със свещ.

— Положително.

— Ще променят облика на страната. Навсякъде вече можеш да им чуеш дрънкането — продължаваше началникът на пощата. — Дори тук се усеща. Хората идваха за пощата си един път в седмицата, а сега се мъкнат всеки ден, че и по два пъти на ден. Не могат да си изчакат шантавите каталози. Препускат. Все препускат! — Неодобрението му беше толкова буйно, че Адам разбра: този още не си е купил „Форд“. И сега излъчваше особената си ревност. — Лично аз не бих си взел — каза началникът, а това значеше, че жена му го е натиснала да купи. Натискът идваше от жените. Ставаше дума за обществено положение!

Началникът ядосано разрови писмата в сандъчето за околността и измъкна един продълговат плик.

— Хайде, пък ще се видим в болницата! — злобно рече той. Адам му се усмихна, взе си писмото и излезе.

Човек, който не получава много писма, не бърза да ги отваря. Ще го премери в дланта си колко тежи, ще прочете името на подателя и адреса, поглежда почерка, изучава марката и датата на клеймото. На Адам му бе нужно да излезе от пощата и прекосявайки пешеходния плочник до автомобила, едва смогна да извърши всичко това. В левия ъгъл на плика беше напечатано „Белоус и Харви, адвокатска кантора“, от родния град на Адам в Кънектикът.

— Че какво, аз ги познавам тия Белоус и Харви — с нотка на доволство каза Адам, — добре ги познавам. Чудно, какво ли искат? — Вгледа се в плика по-отблизо. — И откъде ли са ми взели адреса? — Обърна плика да го разгледа и откъм гърба. Ли го наблюдаваше усмихнат.

— Може би в писмото има отговор на въпросите ви — подхвърли той.

— И аз тъй мисля — съгласи се Адам. Взел решение да отвори писмото, той извади джобния си нож, изправи по-голямото острие и заобръща писмото да види къде може да го провре. Но тъй като не намери отвор, вдигна писмото срещу слънцето, да бъде сигурен, че няма да среже листа, тръсна плика, съдържанието му падна в единия край и тогава сряза другия. Духна в него и с два пръста измъкна писмото. Зачете се много бавно.

„До мистър Адам Траск, Кинг Сити, Калифорния — предпазливо почваше то. — Уважаеми господине, за шест месеца бяхме изчерпали всякакви възможности да влезем във връзка с вас. Бяхме дали обяви във всички вестници, но безуспешно. Успяхме да установим вашето местонахождение едва когато началникът на пощата тук ни предаде вашето писмо, адресирано до брат ви. — Адам долови раздразнението им. Началото на следващия пасаж бележеше пълна промяна на настроението: — Длъжни сме с прискърбие да ви съобщим, че вашият брат Чарлз Траск се помина на 12-и октомври от белодробно заболяване, продължило две седмици. Тялото му почива в гробището на Благотворителния орден. Гробът му не е означен с камък и ние предполагаме, че ще пожелаете да се нагърбите сам с това печално задължение.“

Адам си пое дълбоко дъх, задържа го и прочете още веднъж пасажа. Изпусна въздуха бавно, да не излезе като въздишка.

— Брат ми Чарлз е починал — каза той.

— Моите съболезнования — обади се Ли.

— Наш чичо ли е той? — попита Кейл.

— Да, това беше чичо ви Чарлз — рече Адам.

— И мой ли? — попита Арон.

— И твой.

— Не знаех, че сме имали чичо — каза Арон. — Не може ли да занесем на гроба му цветя? Абра ще ни помогне, това й харесва.

— Само че е много далече, на другия край на Америка.

— Знам! — възбудено каза Арон. — Като занесем цветя на майка ни, ще отделим и за чичо Чарлз. Ех, защо не съм го познавал, преди да умре — жалко тъжно добави той. Мъртвите близки ставаха все повече. — А добър ли беше?

— Много добър — каза Адам. — Нямах друг брат, както и ти нямаш друг освен Кейл.

— И вие ли бяхте близнаци?

— Не, не сме близнаци.

— А богат ли беше? — попита Кейл.

— Не, разбира се — отвърна Адам. — Откъде ти хрумна?

— Ами ако е бил богат, ние ще получим всичко, нали?

— Срамота е — строго рече Адам — да се говори за пари, когато има смърт. Ние скърбим, защото е умрял.

— Как ще скърбя — каза Кейл, — когато дори не съм го виждал?

Ли вдигна ръка да прикрие усмивката си. Адам се върна на писмото — с новия ред настроението отново се променяше.

„Като адвокати на покойния, за нас е приятно задължение да ви информираме, че благодарение на своето трудолюбие и здрав разум брат ви е натрупал значително състояние, което в брой, земя и ценни книжа възлиза на доста повече от сто хиляди долара. Ние разполагаме със завещанието му, което беше съставено и подписано в нашата кантора, и при поискване можем да ви го изпратим. Съгласно клаузите му всички пари, имущество и ценни книжа трябва да се разделят поравно между вас и съпругата ви. В случай че съпругата ви се е поминала, всичко остава за вас. Завещанието предвижда още, че ако вие сте покойник, цялото имущество да премине във владение на жена ви. Като съдим от писмото ви, че все още населявате земята на живите, бихме желали да ви отправим своите поздравления. Ваши покорни слуги, Белоус и Харви. Подпис: Джордж Б. Харви“ В долната част на страницата бе надраскано следното: „Драги Адам, не забравяй слугите си в деня на своето благополучие! Чарлз никога не е похарчил дори един петак. Стискаше долара така, че чак орлето на герба пищеше. Надявам се, че ти и твоята съпруга ще се зарадвате на парите. Не се ли намира при вас свободно място за един добър адвокат? Имам предвид себе си. Твой стар приятел, Дж. Харви.“

Адам погледна момчетата и Ли над ръба на писмото. И тримата го чакаха да свърши. Устата му се сви в права линия, сгъна писмото, върна го в плика и грижливо го напъха във вътрешния си джоб.

— Някакви усложнения? — попита Ли.

— Никакви.

— Просто ми се стори, че се угрижихте.

— Не. Мъчно ми е за брат ми. — Адам се мъчеше да подреди в главата си фактите от писмото, но те шаваха и се въртяха като кокошка-носачка, преди да се намести в полога. Почувства, че трябва да остане сам, за да възприеме всичко. Качи се в автомобила и невиждащо се взря в механизмите. Не помнеше нито една подробност.

— Да ви помогнем ли? — попита Ли.

— Смешно! — каза Адам. — Забравил съм как се пали.

Ли и момчетата тихо заповтаряха:

— Вдигаме нагоре, натискаме газта, включваме на АКУ.

— Да бе, разбира се! Разбира се! — И щом оглушителната пчела в бобината забръмча, Адам завъртя манивелата, спусна се да дръпне аванса и да превключи на динамо.

Изкачваха бавно неравния път към къщата под дъбовете, когато Ли се обади:

— Забравихме да купим месо.

— Така ли? Вярно. Не можем ли да ядем нещо друго?

— Какво ще кажете за сланина с яйца?

— Чудесно, много добре.

— Утре и без това ще поискате да пратите отговор на писмото — каза Ли. — Тогава ще купите месо.

— Вярно — рече Адам.

Докато се приготовляваше гозбата, Адам седна и насочи поглед в пространството. Разбираше, че ще се наложи да поиска помощ от Ли, па макар и само като слушател, за да си избистри мислите.

Кейл бе отвел брат си навън и го дръпна под навеса за колите, където си отдъхваше високият „Форд“. Отвори вратата, настани се зад кормилото и подвикна:

— Хайде, качвай се!

— Татко каза да стоим по-далече — възпротиви се Арон.

— Той няма да разбере. Качвай се! — Арон плахо се качи и се отпусна на седалката. Кейл завъртя кормилото. — Би! Бий! Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че чичо Чарлз е бил богат.

— Не е бил.

— На всякакъв бас, че е бил!

— Според теб татко ни е излъгал?

— Не казвам това. Само се обзалагам, че е бил богат. — Известно време мълчаха. Кейл въртеше като луд по въображаемите завои. — На бас, че ще ти докажа!

— Как?

— Какво даваш?

— Нищо — рече Арон.

— Даваш ли свирката от еленовия крак? Залагам ей това топче срещу свирката от еленовия крак, че довечера след вечеря веднага ще ни пратят да спим. Хващаме ли се?

— Добре де — неохотно се съгласи Арон. — Но не виждам защо.

— Татко ще поиска да си говори с Ли — каза Кейл. — И аз ще подслушвам.

— Да не си посмял!

— Мислиш, че ме е страх?

— Ами ако те обадя?

Очите на Кейл охладняха, лицето му помръкна. Наведе се много близо и зашепна:

— Няма да ме обадиш. Иначе ще кажа кой му открадна ножа.

— Никой не му е крал ножа. У него си е. Днес отвори писмото с него.

— Ами утре? — Кейл мрачно се усмихна и Арон схвана мисълта му, разбирайки, че няма да го издаде. Нищо не би могъл да стори. Кейл беше в пълна безопасност.

Кейл забеляза объркването и безпомощността в лицето на Арон, усети, че е по-силен, и се зарадва. Можеше да надхитря брат си, да измисля по-добри номера. Започваше да смята, че може по същия начин да се отнася и с баща си. Пред Ли номерата му не минаваха, тъй като спокойният разум на Ли без никакво усилие се движеше много пред него и винаги го причакваше с разбиране и с едно сдържано предупреждение в последния момент: „Не прави така!“ Кейл уважаваше Ли и малко се боеше от него. Но Арон, какъвто си е безпомощен, беше като буца влажна глина в ръцете му. Неочаквано Кейл изпита безпределна обич към брат си и порив да го брани заради слабостта му. Обгърна го с ръка. Арон не се дръпна, нищо не направи. Само отдалечи глава да погледне Кейл в лицето.

— Случайно да ти се виждам толкова загубен? — каза Кейл.

— Не разбирам само защо се залавяш с такива неща.

— Какво по-точно? Какви неща?

— Ами все такива, мръсни и скришни — рече Арон.

— Какво значи скришни?

— Като със заека… дето идваш тука, в автомобила… И на Абра нещо погоди. Не знам какво, но ти я накара да изхвърли кутията.

— Брей! — извика Кейл. — Много пък искаш да знаеш! — Но му стана криво.

— Не искам да зная какво — бавно отвърна Арон. — Искам да зная защо правиш така. Вечно намисляш разни работи. Просто ми е чудно защо. Чудно ми е какво печелиш.

Болка прониза сърцето на Кейл. Намеренията му изведнъж му се сториха подли и мръсни. Съзна, че брат му го е разкрил. Закопня за обичта на Арон. Почувства се изоставен и гладен, без да знае какво да направи. Арон отвори вратата на „Форда“, слезе и се отдалечи от навеса. Няколко секунди Кейл продължи да върти кормилото, като се мъчеше да си въобрази, че фучи по пътя. Но от това нищо не излезе и той скоро последва Арон към къщата.

2

Като се навечеряха, а Ли бе измил съдовете, Адам каза:

— Според мен момчетата най-добре да си лягат. Денят не беше малък.

Арон бързо стрелна Кейл и полека измъкна свирката от джоба си.

— Не я искам — каза Кейл.

— Но сега е твоя — настоя Арон.

— Да, но не я искам! Няма да я взема.

Арон остави кокалената свирка на масата.

— Тук ще стои, да си я вземеш.

— Ей — намеси се Адам, — какъв е този спор? Казах момчетата да си лягат!

Кейл доби своя израз на „малко момче“.

— Защо? — попита той. — Още е рано да си лягаме.

— Защото не ви казах цялата истина — рече Адам. — Искам да разговарям с Ли насаме. Стъмва се, не можете да излезете навън, затова искам от вас да си легнете или поне да се приберете в стаята си. Разбрано ли е?

— Да, сър — казаха и двамата и тръгнаха подир Ли през вестибюла към стаята си в дъното на къщата. Вече по нощници, те се върнаха да пожелаят на баща си лека нощ. Ли дойде във всекидневната и затвори вратата към вестибюла. Сетне пое свирката от еленов крак, разгледа я и я върна на мястото й.

— Интересно, какво ли е станало — рече той.

— За какво говориш, Ли?

— Имало е май някакъв облог преди вечеря, а след като вечеряхме, Арон загуби баса и си плати. За какво разговаряхте?

— Помня само, че им казах да си лягат.

— Нищо, по-после ще се изясни — каза Ли.

— Струва ми се, че отдаваш прекалено голямо внимание на детинщините. Навярно е нещо незначително.

— Напротив, тук има нещо. — След малко попита: — Мистър Траск, не смятате ли, че на дадена възраст човешките хрумвания изведнъж стават значителни? Сега ли са по-изострени чувствата ви и по-ясни мислите, или когато сте бил десетгодишен? Виждате ли също така добре, чувате ли по-добре, усещате ли нещата също тъй жизнено?

— Може би си прав — каза Адам.

— Мен ако питате, една от великите заблуди е и тая, че времето давало по много от всичко. Да, само трупа годините и човешката мъка.

— И спомените.

— И спомените. Без това времето би се оказало беззащитно пред нас. За какво искахте да поговорим?

Адам извади писмото от джоба си и го остави на масата.

— Искам да го прочетеш, внимателно да го прочетеш и после да поговорим. — Ли измъкна своите полуочила и си ги надяна. Отгърна писмото под лампата и го прочете.

— Е? — запита Адам.

— Има ли тук свободна длъжност за адвокат?

— Какво, какво? А, да! Шегуваш ли се?

— Не — каза Ли. — Не се шегувам. Но по своя неясен, ала почтителен ориенталски обичай ви давам да разберете, че бих предпочел първо да зная вашето мнение и чак след това да ви предложа моето.

— Как да го разбирам? Че ми се сопваш ли?

— Да, сопвам се — каза Ли. — И ще изоставя ориенталския си обичай. Старея и ставам заядлив. Търпението ми се изчерпва. Не сте ли чувал? Всички слуги китайци, като остареят, си остават верни, но стават злобни.

— Не ми се щеше да ти обиждам чувствата.

— Не са обидени те! Искате да говорим за това писмо. Добре, говорете и от думите ви ще позная дали мога да предложа честното си мнение, или ще е по-добре да подкрепя вашето.

— Не го разбирам — безпомощно призна Адам.

— Вие сте се познавали с брат си. Щом не го разбирате, как мога аз да го разбера, когато никога не съм го и виждал.

Адам стана, отвори вратата на вестибюла, без да забележи сянката, плъзнала се зад нея, и отиде в стаята си. Като се върна, сложи на масата една избеляла кафеникава дагеротипия, точно пред Ли.

— Това е брат ми Чарлз — каза той, връщайки се да притвори отново вратата. Ли се вгледа в лъскавата метална плочка, обръщайки я насам-натам, да избегне отблясъците от лампата. — Доста отдавна е — рече Адам, — още преди да отида в казармата.

Ли се наведе ниско над снимката.

— Трудно е да се разгадае. Но от израза му не мога да кажа, че брат ви е носел много хумор.

— Никакъв — отсече Адам. — Никога не се смееше.

— Нямах точно това предвид. Когато прочетох условията в завещанието на брат ви, порази ме това, че е могъл да притежава особено брутално чувство за игра. Обичаше ли ви той?

— Не зная — отговори Адам. — Понякога съм си мислел, че ме обича. Веднъж се опита да ме убие.

— Да — каза Ли, — това му е написано на лицето, и привързаността, и убийството. И двете са го превърнали в скъперник, а скъперникът е човек, който се страхува и се спотайва в крепост от пари. Познаваше ли той жена ви?

— Да.

— Обичаше ли я?

— Мразеше я.

Ли въздъхна.

— Всъщност това няма значение. Нали не е ваш проблем?

— Не е.

— Тогава бихте ли посочили какъв е проблемът, че да го огледаме?

— Нали и аз това искам.

— Говорете тогава.

— Не мога да накарам мислите си да текат по-ясни.

— Ще ми позволите ли аз да подредя картите ви? Понякога това може да стори тъкмо страничният човек.

— Точно на това държа.

— Много добре тогава. — Ли внезапно изсумтя и на лицето му се изписа израз на удивление, а тъничката му малка ръка прихвана закръглената брадичка. — По дяволите! — сепна се той. — Как не се сетих!

Адам неловко трепна.

— Да беше ми казал какво те боде — раздразнено рече той.

— Караш ме да се чувствам прозрачен.

Ли измъкна от джоба си лула с дълго и тънко абаносово стъбло и подобна на чаша малка пиринчена глава. Напълни напръстничето с тютюн, тъй ситно нарязан, че приличаше на коса, сетне го запали, дръпна продължително четири пъти и остави лулата да угасне.

— Опиум ли е това? — попита Адам.

— Не — каза Ли. — Евтин китайски тютюн с неприятен вкус.

— Тогава защо го пушиш?

— Знам ли? — рече Ли. — Предполагам, напомня ми нещо… нещо, което свързвам с по-голямата яснота. Не е много сложно. — Отпусна си клепачите наполовина. — Добре тогава, ще се постарая да измъкна мислите ви като макарони и ще ги оставя на слънце, да поизсъхнат. Жената все още е ваша съпруга и все още е жива. Съгласно буквата на завещанието тя наследява някъде над петдесет хиляди долара. Доста пари са това. С тях могат да се извършат значителен брой добрини, но и много злини. Ако знаеше къде е и с какво се занимава, щеше ли брат ви да й завещае тези пари? Съдилищата гледат винаги да спазват желанието на завещателите.

— Брат ми не би го направил в такъв случай — каза Адам. И в този миг си спомни момичетата от горния етаж на кръчмата и редовните посещения на Чарлз.

— Може би ще се наложи да помислите вместо брат си — каза Ли. — Каквото върши сега жена ви, не е нито добро, нито лошо. От всяка земя могат да се родят светци. Да кажем, с тези пари тя би могла да направи нещо прекрасно. Нечистата съвест е най-доброто стъпало към филантропията.

Адам изтръпна.

— Тя ми е казвала какво смята да извърши, ако й паднат много пари. По-близко е до убийство, отколкото до благотворителност.

— Значи мислите, че не бива да получава тези пари?

— Казваше, че щяла да съсипе редица уважавани мъже в Салинас. В състояние е да го направи.

— А-ха, доволен съм, че мога да погледна на нещата отстрани. Сигурно панталоните на репутацията им тук-там са се протрили. Значи от морална гледна точка вие сте против това тя да получи своя дял.

— Да.

— Добре, да вземем предвид следното: тя няма нито име, нито минало. Една разблудница, поникнала направо от земята. И без ваша помощ, дори и да знаеше за това, не би могла да прояви претенции към парите.

— Предполагам, че е така. Да, разбирам, без моя помощ тя не ще може да претендира за тях.

Ли пое лулата и почисти тютюна с една тънка бронзова игла, след което наново я напълни. Докато поемаше своите четири бавни всмуквания, тежките му клепачи се повдигнаха и той се загледа в Адам.

— Извънредно деликатен морален въпрос — рече той. — С ваше позволение ще го предложа на обсъждане от моите почтени сродници, естествено, без да споменавам имена. Те ще го разчоплят от всички страни, както момчетата пощят куче за кърлежи. И, сигурен съм, ще стигнат до някои интересни резултати. — Остави лулата си на масата. — Но нали вие нямате избор?

— Какво искаш да кажеш с това? — запита Адам.

— Имате ли или не? Нима се познавате по-малко, отколкото аз ви познавам?

— Не зная как да постъпя — призна Адам. — Трябва здравата да се обмисли.

— Значи аз си губя времето! — ядосано каза Ли. — И себе си ли лъжете или само мене?

— Не ми говори така! — рече Адам.

— Защо не? Винаги съм ненавиждал измамата. Вашият път е начертан. Каквото има да правите, писано ви е. Писано е във всяка глътка въздух, която сте поел. Ще говоря, както си искам. Аз съм човек на приумиците, не ме свърта на едно място. Обичам лошата миризма на старите книги и сладостния аромат на задълбочената мисъл. Изправен пред два вида морал, човек избира онзи, на който е научен. Това, на което казвате обмисляне, няма да промени нещата. Нищо няма да се промени и от това, че жена ви е проститутка в Салинас.

Адам се изправи с гневен израз.

— Сега, понеже си решил да ни напускаш, ставаш и нагъл — викна той. — Казвам ти, не съм решил какво да правя с парите.

Ли въздъхна дълбоко. Подпрял ръце на коленете си, стана, приближи се до вратата и я отвори. След това се извърна към Адам и се усмихна.

— Дрън-дрън! — каза приветливо, излезе и затвори.

3

Кейл тихо се измъкна от тъмния вестибюл и се шмугна в стаята, където спяха с брат си. Върху възглавницата на двойното легло забеляза очертанията на Ароновата глава, но не можа да установи дали брат му спи. Съвсем леко се намести откъм своята страна, извърна се бавно, сплете пръсти зад главата си и се загледа в безчетното множество разноцветни точици, от които се състои мракът. Завесата на прозореца бавно се изду навътре, полъхна нощният вятър и износеното платно тихо шляпна стъклото. Налегна го безцветна, задушаваща меланхолия. Дощя му се от все сърце Арон да не беше го изоставял под сайванта за колите. От все сърце съжаляваше сега, че е клечал да подслушва на вратата във вестибюла. Задвижи устни в тъмното, думите се оформяха в главата му безшумно, но въпреки това ги чуваше:

„Мили боже, нека да бъда като Арон! Не ми позволявай да ставам лош! Не искам. Ако изоставиш всички като мен… та аз съм готов целия свят да ти дам! Пък като го нямам, какво, ще се напъна да го получа. Не искам да съм лош. Не искам да остана сам-самичък. Исус да ми е на помощ, амин!“

По страните му полека се стичаха парещи сълзи. Стегна се цял, напъвайки се да не се разплаче на глас и да не подсмърча. От възглавницата му в тъмнината долетя шепотът на Арон:

— Замръзнал си. Да не си настинал? — протегна се и докосна настръхналата кожа по ръката на Кейл. — Имал ли е пари чичо Чарлз? — нечуто попита той.

— Не — каза Кейл.

— Ама доста се забави. За какво искаше да си говори татко? — Кейл стихна и се помъчи да уравновеси дишането си. — Не искаш ли да ми кажеш? Голяма работа, ако не ми кажеш!

— Ще ти кажа — прошепна Кейл и се обърна с гръб към брат си. — Татко е решил да изпрати на майка ни един венец. Един голям, грамаден венец от карамфили.

Арон се полунадигна и развълнувано попита:

— Наистина? А как ще го прати чак дотам?

— По влака. Не говори толкова високо!

Арон зашепна отново:

— Но как ще стигнат, без да увехнат?

— С лед — рече Кейл. — Целия ще го опаковат с лед.

— Няма ли да трябва много лед? — попита Арон.

— Адски много лед! — отвърна Кейл. — Заспивай сега.

Арон помълча и пак се обади:

— Дано стигне свеж и хубав!

— Ще стигне — каза Кейл, а в съзнанието си изкрещя: „Не ми позволявай да бъда лош!“