Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 10

1

Когато двама мъже живеят заедно, в резултат на зародилото се взаимно раздразнение, те обикновено поддържат доста немарливо къщата си. Щом са сами, двамата постоянно се намират в състояние пред скарване. Не мина много след връщането на Адам Траск и напрежението почна да расте. Двамата братя бяха прекалено много заедно и твърде рядко с други хора. Няколко месеца им отидоха, докато уредят парите на Сайръс и лихвените проценти. Отидоха заедно до Вашингтон да видят гроба — плоча от хубав камък, увенчана с чугунена звезда и герб и с дупка за поставяне на флагче в Деня на падналите герои. Братята останаха дълго край гроба, после си тръгнаха и повече не споменаха Сайръс. Ако Сайръс наистина е бил безчестен, бе го сторил добре. Никой не зададе въпрос за парите. Но той все така смущаваше мислите на Чарлз.

Като се върнаха, Адам го попита:

— Защо не си купиш нови дрехи? Сега си богат, а се държиш, като че те е страх да похарчиш и един цент.

— Страх ме е — призна Чарлз.

— Защо?

— Ами ако се наложи да ги връщам?

— Ти още ли ще опяваш за това? Ако имаше нещо нередно, мислиш ли, че досега нямаше да чуем?

— Знам ли — отвърна Чарлз. — Предпочитам да не говоря. Но същата вечер той отново повдигна въпроса.

— Едно нещо ме тревожи — поде той.

— За парите ли?

— Да, за парите. Ако човек спечели толкова пари, все трябва да има някакви боклуци.

— Какво имаш предвид?

— Ами документи, счетоводни книги, разписки, продавателни, сметки… а ние прегледахме татковите неща и не открихме нищо подобно.

— Може да ги е изгорил — подхвърли Адам.

— Може — съгласи се Чарлз.

Братята заживяха в стила, установен от Чарлз — стил, който той за нищо не искаше да промени. Удареше ли сутрин четири и половина, той бе вече на крак, сякаш месинговото махало го сръчкваше в ребрата. Всъщност се събуждаше секунда преди четири и половина. И вече с отворени очи, той мигваше веднъж и чуваше гонга. За миг оставаше да лежи неподвижен, взирайки се в мрака; почесваше корема си, посягаше към масата до леглото и ръката му попадаше точно върху кутийката серен кибрит. Пръстите му изваждаха клечка и я драсваха. Сярата в синята главичка пламваше, а след това се подхващаше и клечката. Чарлз запалваше свещта до леглото си, отхвърляше завивката и ставаше. Носеше дълги сиви гащи, издути на коленете и хлабави около глезените. Отиваше с прозявка до вратата, отваряше я и се провикваше:

— Четири и половина, Адам! Време е за ставане, събуди се!

— Няма ли веднъж да забравиш? — приглушено викна Адам.

— Време е за ставане — Чарлз нахлузи панталоните си и наниза презрамките над хълбоците. — Но ти може да не ставаш. Богат човек си. Търкаляй се в постелята цял ден!

— Ти също. Но продължаваме да ставаме по тъмно.

— Ти няма защо да ставаш — повтори Чарлз. — Само че ако искаш да работиш земята, по-добре да работиш!

— Значи да купим още земя — мрачно каза Адам, — за да имаме още повече работа.

— Хайде, хайде! Щом не искаш, не ставай.

— Бас държа, че и да останеш в леглото, не можеш да заспиш — каза Адам. — Ставаш, защото искаш да станеш, а после се биеш в гърдите, сякаш имаш по шест пръста на ръката.

Чарлз отиде в кухнята и запали лампата.

— Не може хем да си лежиш, хем да управляваш стопанство — каза той, изчука пепелта от скарата на печката, хвърли хартия върху голите въглени и задуха, додето се разгорят.

Адам го наблюдаваше от вратата.

— Значи и кибрит не употребяваш.

— Я си гледай шантавата работа! — избухна Чарлз. — Стига си ме заяждал!

— Дадено — отвърна Адам, — ще си я гледам. Моята работа май не е тук.

— Както щеш. Щом пожелаеш да се махнеш, махай се начаса!

Глупава беше тази кавга, но Адам вече не можеше да я прекрати. Гласът му продължаваше да кънти въпреки волята, сипеше ядни и дразнещи думи.

— Дяволски си прав! Поискам ли, махам се. Тоя дом е толкова мой, колкото и твой.

— Тогава защо не свършиш някоя работа?

— Боже мой! — извика Адам. — За какво се дърлим? Хайде стига!

— Не желая неприятности — каза Чарлз. Сипа претоплен качамак в две купи и ги хлъзна на масата.

Братята седнаха. Чарлз намаза резен хляб с масло, после бръкна с ножа в мармалада и го разстла върху маслото. Посегна с ножа към маслото за втория резен и то се изцапа с мармалад.

— Поврага! — кипна Адам. — Не можеш ли да си обършеш ножа? Виж как изцапа маслото!

Чарлз остави ножа и хляба на масата и облегна длани от двете им страни.

— Най-добре да се пръждосаш оттук.

Адам се изправи.

— Най-добре да живея в кочината — каза той и излезе.

2

Минаха осем месеца, преди да се видят отново. Чарлз се връщаше от работа и свари Адам да си полива главата с вода от кухненската кофа.

— Здравей — рече той. — Как си?

— Чудесно — отвърна Адам.

— Къде беше?

— В Бостън.

— И никъде другаде?

— Никъде. Разглеждах града.

Братята заживяха постарому, но всеки внимаваше да не показва яда си. В известен смисъл всеки предпазваше другия и така спасяваше себе си. Чарлз, ранобуден както винаги, приготовляваше закуската и чак тогава будеше Адам. Адам пък почистваше къщата и се залови да води книжата на фермата. По този предпазлив начин живяха цели две години, но накрая раздразнението им отново мина границата.

Една зимна вечер Адам вдигна глава от приходно-разходната книга и рече:

— Чудесно е в Калифорния. Особено през зимата. Там можеш да посадиш абсолютно всичко.

— Естествено, че можеш. А какво ще го правиш, след като се роди?

— Да кажем пшеница, а? В Калифорния сеят много пшеница.

— Но я напада главнята — каза Чарлз.

— Защо си толкова сигурен? Виж какво, Чарлз, в Калифорния всичко расте толкова бързо, че казват: посадиш ли нещо, бързо бягай встрани, ако не искаш кълновете да те съборят.

— Тогава защо, по дяволите, не отидеш там? Когато кажеш, готов съм да ти откупя дела.

Адам си замълча, но на сутринта, докато се решеше пред малкото огледалце, наново подкачи:

— В Калифорния изобщо няма зима. През цялото време е като пролет.

— Аз обичам зимата — каза Чарлз. Адам се приближи до печката.

— Не се сърди! — рече той.

— А ти не се заяждай. Колко яйца искаш?

— Четири — отвърна Адам.

Чарлз сложи седем яйца на затоплящата се печка и грижливо стъкна огъня с подпалки, докато накрая той неистово лумна. Нагласи тигана направо върху пламъка. И докато припържваше сланината, мрачното му настроение взе да преминава.

— Адам — почна той, — не знам забелязваш ли, но всяка втора дума ти е за Калифорния. Наистина ли искаш да заминеш?

— Тъкмо това и аз искам да разбера — изсмя се Адам. — Знам ли? То е нещо като ставането сутрин: не ми се става, но и не ми се ще да се излежавам.

— Голям въпрос го направи — рече Чарлз.

— В казармата — продължи Адам — всяка сутрин почваше с оная проклета тръба. И аз се заклех пред Бога, че изляза ли веднъж, всеки ден ще спя до обяд. А ето че сега се вдигам половин час преди тръбата. Кажи ми, Чарлз, за какви дяволи се блъскаме?

— Не може хем да си лежиш, хем да управляваш стопанство — каза Чарлз и разбърка с вилица съскащата сланина.

— Погледни сега — разпалено поде Адам, — никой от нас няма ни дете, ни коте, да не говорим за жени. И както сме я подкарали, май така ще си останем завинаги. Време не ни остава да се огледаме за жена. А кроим планове да присъединим към нашата земя и тази на Кларк, стига да е прилична цената. Защо?

— Страшно хубав имот — каза Чарлз. — Заедно с нашия ще стане една от най-хубавите ферми в околността. Я кажи, да не си намислил да се жениш?

— Не. Нали точно това ти казвам. След някоя и друга година ще имаме най-хубавата ферма в околността. Двама самотни и вонящи старци, които се пребиват от работа. После единият от нас ще пукне и приказната ферма ще остане на другия самотен и вонящ старец, сетне и той ще пукне…

— Какви си ги задрънкал? — прекъсна го Чарлз. — Чак неудобно ми става и почвам да се изпотявам. Изплюй камъчето, какво си намислил?

— Нямам никакви развлечения — отговори Адам — или най-малкото не са достатъчно. Пребивам се от работа за това, което получавам, а всъщност няма за какво да работя.

— Ами тогава се откажи! — викна Чарлз. — Върви по дяволите! Не виждам някой да те е вързал. Иди в Южните морета и се люлей на хамак, ако смяташ, че ще ти бъде по-хубаво.

— Недей да се сърдиш — спокойно рече Адам. — То е като ставането. Не искам да ставам, не искам и да лежа. Не искам да стоя тук, но и не искам да се махна.

— Дразниш ме — каза Чарлз.

— Помисли, Чарлз. На теб харесва ли ти тука?

— Да.

— И смяташ да изкараш тук целия си живот?

— Да.

— Исусе, де да ми беше толкова лесно! Според теб какво ми е?

— Мисля, че е мъжки сърбеж. Ела довечера в хотела и ще се излекуваш.

— Май си прав — каза Адам. — Но с курволяка никога не ми е било много хубаво.

— Все едно е. Затваряш си очите и… никаква разлика.

— В полка момчетата си имаха по някоя наоколо. Известно време и аз имах. Индианка.

Чарлз заинтригуван го погледна.

— Баща ни ще се обърне в гроба, ако разбере, че си мърсувал в армията, и то с индианки. И как беше?

— Доста добре. Переше ми дрехите, кърпеше ме, сегиз-тогиз ще сготви.

— За другото питам аз. Там как беше?

— Добре. Една такава приятна, нежна и мила. Приятна. Мила.

— Имаш късмет, че не те е ръгнала с ножа, докато спиш.

— Никога. Много добра беше.

— Нещо ти светнаха очите. Тая женска май доста ти е завъртяла главата.

— Май така беше — призна Адам.

— И какво стана с нея?

— Едра шарка.

— Друга не намери ли?

Очите на Адам се натъжиха.

— Натрупахме ги като дърва, над двеста души, ръце и крака стърчат на всички страни… Отгоре нахвърляхме сух пръчколяк и ги заляхме с петрол.

— Чувал съм, че индианците не издържат на шарката.

— Направо ги убива — рече Адам. — Сланината прегаря.

Чарлз рязко се обърна към огъня.

— Тъкмо ще стане хрускава — каза той. — Обичам да ми хруска. — Изтика сланината в една чиния, счупи яйцата в горещата мазнина, а те подскочиха, краищата им се заогъваха в кафеникава дантела, зацвъртяха. — Имаше тук една учителка — продължи Чарлз. — Такава хубавица не си виждал. С най-малките крачета. Дрехите си купуваше все от Ню Йорк. Руса. Но такива малки ходила надали си виждал. Пееше в хора. Всички тръгнаха на църква. Пребиваха се кой по-напред да влезе. Доста отдавна беше.

— Когато ми писа, че имаш намерение да се жениш?

— Именно — Чарлз се ухили. — Не остана младо биче в околията да не го тръшна венчалната треска.

— И какво стана с нея?

— Нали знаеш как става? Жените се разшаваха, как ще я оставят! Съюзиха се и хайде, изгониха я. Казваха, че носела копринено бельо. Много беше префърцунена! Училищният съвет я уволни насред срока. Стъпалото й ей таковичка. И все й се виждаха глезените, уж случайно. Все си ги показваше.

— Ти запозна ли се с нея? — попита Адам.

— Не. Ходех на църква. Зор да влезеш. Такива хубави момичета не са за малки градчета. На всеки му бръмва мухата. Докарват бъркотии.

— Помниш ли дъщерята на Самуелс? — сети се Адам. — И тя беше много хубава. Какво стана с нея?

— Същото. Бъркотия. И замина. Чух, че живеела във Филаделфия. Шивачка станала. За една-единствена рокля взимала по десет долара.

— Навярно и ние трябва да се махнем — рече Адам.

— Още ли мислиш за Калифорния?

— Да.

Търпението на Чарлз се изпари.

— Да се разкарваш оттука! — разкрещя се той. — Искам да се махнеш от тоя дом. Ще ти изплатя целия дял или ще го продам, или каквото кажеш, само се пръждосвай, кучи сине!… — Замълча. — Прощавай за това, последното! Но да пукна, вбесяваш ме!

— Ще си отида — каза Адам.

3

След три месеца Чарлз получи цветна илюстрована картичка от Рио де Жанейро. На гърба Адам бе написал с разкрачен писец: „Когато там е зима, тук е лято. Защо не дойдеш?“ Половин година по-късно пристигна втора картичка, този път от Буенос Айрес. „Мили Чарлз, ей Богу, това се казва голям град! Говорят испански и френски. Пращам ти една книга.“

Но книга не дойде. Чарлз проверяваше цяла зима, че и през пролетта. Но вместо книга пристигна си Адам, загорял и с чуждоземни дрехи.

— Как си? — попита го Чарлз.

— Чудесно. Получи ли книгата?

— Не.

— Интересно, какво ли е станало с нея? Беше с картини.

— Оставаш ли?

— Така мисля. Имам да ти разказвам за тази страна…

— Не искам и да чувам — отсече Чарлз.

— Господи, колко си ограничен! — каза Адам.

— Виждам как всичко ще се повтори. Ще постоиш година, година и нещо, после ще те хванат дяволите, а от това и мене ще ме хванат дяволите. Първо ще се разярим един на друг, сетне ще станем много учтиви помежду си, което е най-лошото. Тогава ще избухнем, ти отново ще заминеш, после пак ще се върнеш и всичко пак ще се повтори…

— Ти искаш ли да остана? — попита Адам.

— Искам — каза Чарлз. — Когато те няма, липсваш ми. Но знам, че пак ще стане същото.

Тъкмо така и стана. Известно време обсъждаха старите времена, известно време си разказваха какво се е случило, докато са били разделени, и накрая изпаднаха в онова продължително и грозно мълчание, което означава часове работа, без да се обели дума, предпазлива любезност и светкавици от яд. И понеже времето им заедно беше безгранично, това сякаш продължи безкрайно.

Една вечер Адам се обади:

— Знаеш ли, че ставам на трийсет и седем? Половин живот.

— Почва се — каза Чарлз. — Похабен живот. Виж какво, Адам, може ли този път да не се караме?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… ако не изневерим на навика си, ще се караме три-четири седмици, докато се приготвиш за ново заминаване. Ако не те свърта тук, не може ли направо да си тръгнеш и да си спестим кавгата?

Адам се разсмя и напрежението в стаята изчезна.

— Добре че си имам толкоз умен брат! — каза той. — Много ясно, щом треската ме тресне яката, заминавам си без бой. Да, така ми харесва. Чарлз, ти нали забогатяваш?

— Добре я карам, но не бих казал богат…

— Значи искаш да кажеш, че не си купил четири постройки и хотела?

— Не съм.

— Но си ги купил. Чарлз, благодарение на тебе нашата ферма стана най-свястната в тоя край. Хайде да построим и една нова къща, с баня и вана, с течаща вода и клозет, а? Вече не сме сиромаси. Ето, хората казват, че ти си може би най-богатият човек в околността.

— Нямаме нужда от нова къща — грубо го прекъсна Чарлз. — Задръж си побърканите хрумвания!

— Знаеш ли колко е хубаво да ходиш по нужда, без да излизаш навън?

— Задръж си побърканите идеи! — Адам се забавляваше.

— Тогава аз ще си построя една съвсем малка къщичка там горе, до гората. Какво ще кажеш? Така няма да си стъпваме по нервите.

— Не искам да строиш на мястото.

— Половината е моя.

— Ще я купя.

— Но аз не искам да я продавам. — Очите на Чарлз блеснаха.

— Аз пък ще ти подпаля проклетата къща!

— Сигурен съм — каза Адам, внезапно отрезнял. — Вярвам, че ще го направиш. Иначе не би ме гледал така.

— Много размишлявах — бавно рече Чарлз — и само чаках да зачекнеш въпроса. Но, изглежда, няма да го сториш.

— Изясни се.

— Нали помниш, че телеграфически ми бе поискал сто долара?

— Как да не помня. Тогава ми спаси живота. Но защо?

— Така и не си ми ги върнал.

— Не може да бъде.

— Не си.

Адам наведе поглед към старата маса, до която бе седял Сайръс, почуквайки дървения си крак с пръчка. А старата газена лампа висеше над средата на масата и от кръглия рочестърски фитил струеше трептяща жълта светлина. И бавно каза:

— Утре ще ти ги върна.

— Доста време ти дадох.

— Вярно е, Чарлз. Не трябваше да забравям. — Замълча и се замисли. Накрая додаде: — Ти не знаеш защо ми трябваха.

— Не съм те питал.

— И аз не съм ти казвал. Сигурно от срам. Бях в затвора, Чарлз. Избягах.

Чарлз отвори уста.

— За какво приказваш?

— Ще ти обясня. Бях бродяга, арестуваха ме за скитничество и ме пратиха да чукам камъни по пътищата. Нощем ни връзваха краката с верига. След шест месеца ме пуснаха и веднага пак ме прибраха. Така строят пътищата. Три дни преди да ми изтече втората половин година, избягах. Преминах границата на Джорджия, ограбих един магазин да си взема дрехи и ти пратих телеграмата.

— Да не повярваш! Но всъщност аз ти вярвам. Ти не лъжеш. Разбира се, вярвам ти. Но защо не ми разказа?

— Сигурно ме е било срам. Но сега ми е още по-срамно, че не съм ти върнал парите.

— Да забравим! — каза Чарлз. — И аз пък, защо ли ти споменах?

— А, моля ти се! Утре ще ти ги върна.

— Да пукна! — извика Чарлз. — Брат ми — затворник!

— Няма защо толкова да се радваш.

— Не знам защо — продължи Чарлз, — но почвам да се гордея. Брат ми — затворник! Едно ми кажи, Адам. Кой те би да изчакваш последните три дни преди освобождаването, та тогава да бягаш?

Адам се усмихна.

— Имаше причини — рече той. — Страх ме беше, че ако си излежа присъдата, току-виж ме пипнали на нова сметка. И си казвах, че ако дочакам края, едва ли ще си помислят, че искам да избягам. И още…

— Смислено — съгласи се Чарлз. — И още какво?

— Това, мисля, е най-многозначителното — каза Адам — и най-трудно за обяснение. Смятах, че дължа на държавата шест месеца. Такава беше присъдата. И хич не ми беше приятно да я мамя. Измамих я само с три дни.

Чарлз избухна в смях.

— Ама че си луд кучи син! — възкликна той с любов. — Но нали казваш, че си ограбил магазин?

— Върнах им парите с десет на сто лихва — рече Адам. Чарлз се наведе напред.

— Разкажи ми за наказателната бригада, Адам.

— Разбира се, Чарлз, ще ти разкажа.