Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 19

1

Изглежда, всяка нова страна се развива по определена система. Първи пристигат откривателите — яки, храбри, подобни на деца. Те могат да се пазят в пустошта, ала са наивни и безпомощни спрямо хората — това е вероятно и причината те да вървят първи. Когато новата земя се поизноси по краищата, нахлуват деловите люде и правистите, да помогнат в по-нататъшното й развитие, да решават проблемите на собствеността, обикновено присвоявайки си всички изкушения. Накрая се настанява и културата, забавленията и укрепителният отдих, начин да избягаш от болката да се живее. Тази култура бива на различно равнище.

Църквата и публичните домове са се появили в Далечния запад едновременно. Поотделно и двете институции биха изпаднали в ужас при мисълта, че са всъщност различните лица на едно и също нещо. Едно е сигурно: и двете са били с амбицията да преследват една и съща цел — химните, всеотдайността и лиризмът на църквата са измъквали човека за миг от безрадостното му битие; същото са постигали и вертепите. Залюлени в своя ритъм, наперени, гръмогласни и самоуверени, разните секти пренебрегвали законите на изплащането и задълженията и издигали храмове, които не можели да се изплатят и за сто години. Наистина вярно е, че сектите се борели със злото, но в изтънчената си жажда за власт водели битка и помежду си. Воювали под знамето на една и съща догма. Всяка секта самонадеяно вярвала, че всички останали до една ще отидат в пъкъла. И в своята самомнителност всяка привеждала все същия довод: Светото писание, върху което са изградени и нашата нравственост, и нашето изкуство, поезията и взаимоотношенията ни. Само мъдрият е в състояние да долови различията между сектите, но общото между тях е видно за всекиго. Те внедрили музиката — може би не най-добрата, но поне нейната форма и смисъл. Внесли съвест или по-скоро събудили задрямалата съвест. Не били чисти, но криели в себе си една възможна чистота, подобно на кирливата бяла риза. От нея всеки човек можел да постигне за себе си нещо наистина прекрасно. Действително, когато го изобличили, преподобният Билинг се оказал крадец, прелюбодеец, развратник и скотоложец, но това не променило факта, че съумял да предаде редица добродетели на голям брой възприемчиви люде. Билинг отишъл в затвора, но никой отпосле не посегнал на добрините, оставени от него. Толкова ли е важно, че подтиците му са били нечестиви? Суровината му е била добра и тук-там се е оказала трайна. Послужих си с Билинг само за да приведа един очебиен пример. Честните проповедници имали сили, били неуморни. Сражавали се с дявола без никакви задръжки, позволени били и ритници, и изваждане на очи. Човек може да помисли, че те са възпявали истината и красотата с кучешки вой, досущ както циркаджийски свирки с по една клапа биха изсвирили националния химн. Но все пак част от истината и красотата оставали, както бихме различили и химна. Нещо повече, сектите изградили структурата на обществения живот в долината на Салинас. Църковната вечеря е дядо на провинциалния клуб, а четвъртъчните рецитации в приземието на енорийската канцелария родили селския театър.

Докато църквите, носещи сладостния аромат на душевното благочестие, се настанявали като хвърлящи къчове, пръдливи пивоварни коне в деня, когато зрее бирата, тяхната протестантска сестра, носеща освобождение и радост за плътта, припълзявала безшумно и безлично, с наведена глава и забулен лик.

Сигурно сте виждали в оня изкуствен Запад, който филмите показват, блестящите дворци на греха и изкълчените танци; може би някои от тях съществуват, но не и в долината на Салинас. Там публичните домове бяха тихи, подредени и благоразумни. И наистина, ако, след като си чул крясъците на екстаз при кулминацията на религиозното превращение, съпътствано от думкащия ритъм на хармониума, застанеш изведнъж под прозореца на един публичен дом и се заслушаш в пристойните гласове, лесно би могъл да объркаш самоличността на двете паства. Вертепите не се допускаха, но се приемаха.

Ще ви разкажа за тържествените дворове на любовта в Салинас. Бяха същите като в други градове, но тяхната уличка в Салинас има особена връзка с нашия разказ.

Тръгва се по Главната улица на запад, докато се стигне чупката. Тук Главната се пресича от улица „Кастровил“. Сега „Кастровил“ се нарича улица „Пазарска“, Бог знае защо. Улиците се кръщаваха в зависимост от мястото, към което водят. Така улица „Кастровил“, тръгнеш ли по нея, след девет мили те завежда до селището Кастровил, улица „Алъсал“ води до Алъсал и тъй нататък.

И така, стигнеш ли до улица „Кастровил“, свиваш вдясно. Две преки по-нататък диагонално през улицата по посока юг минава трасето на Южната тихоокеанска железница и друга една уличка пресича „Кастровил“ от изток на запад. Живота ми вземете, ама не мога да си спомня как й беше името. Та тръгнеш ли вляво по нея и прекосиш линията, озоваваш се в китайския квартал. Сега завиваш надясно и си вече на въпросната улица. Къщите бяха от черен кирпич, зиме всичко се покриваше с дълбока лъскава кал, която лете се втвърдяваше като набразден чугун. Напролет по краищата израстваше висок треволяк — див овес, слез и примесен тук-там жълт синап. В ранните утрини над конските фъшкии цвъртяха врабци.

Спомняте ли си гълчавата им, старци? Помните ли как източният бриз носеше ароматите на китайския квартал — пържена сланина, прахан, черен тютюн и пепел от изгорял опиум? А помните ли плътния блеещ удар на големия гонг от гостилницата на Джос и как звукът му задълго увисваше във въздуха?

Спомняте ли си небоядисаните и непостегнати къщички? Изглеждаха толкова малки, стараеха се да се обезличат чрез външното си запустение, а диво обраслите им дворове гледаха да ги скрият от улицата. Не помните ли, че капаците на прозорците им бяха вечно затворени и поръбени с тънки линийки жълта светлина? Отвътре се дочуваше единствено шепот. Сегиз-тогиз предната врата ще се открехне да пусне някое селско момче, ще долети смях и може би приглушеният тон на пиано със свален горен капак, през чиито струни е прокарана верижка от тоалетно казанче, след което вратата се затваря и звуците замират. Сетне дочуваш конски копита по прахоляка и Пет Булийн докарва пред входа своя файтон, от който може би ще слязат четирима-петима солидни мъже — големи хора, богаташи или службаши, навярно банкери или колегиумът на съдилището. А Пет завива зад ъгъла, свива се на капрата и ги изчаква. Огромни котки преминават на вълни през улицата и изчезват във високия буренак. И тогава — помните ли? — чува се свирката на железницата, фарът пробива тъмнината и товарният влак от Кинг Сити прекосява запъхтян улица „Кастровил“, навлиза в Салинас и след това се чува как пъшка на гарата. Не помните ли?

Всяко градче притежава своите знаменити съдържателки на публични домове, тези вечни жени, за които с години се носят сантиментални спомени. В една такава „мадам“ за мъжа има нещо особено привлекателно. Тя съчетава мисълта на бизнесмена, непоколебимостта на боксьора, топлотата на единомишленика и хумора на трагичния актьор. Около нея се натрупват митове, но колкото и странно, това не са похотливи митове. Историйките за една мадам, които се помнят и преповтарят, могат да се отнасят до всичко друго, само не и до леглото. В спомените си нейните стари клиенти я рисуват като човеколюбка, специалистка по медицински въпроси, пазителка на реда и поетеса на плътските усещания, без да е пряко замесена в тях.

В продължение на години Салинас подслоняваше две такива съкровища: Джени, понякога наричана Джени Пръдливата, и Черната, собственица и управителка на „Лонг Грийн“. Джени беше отлична компаньонка, умееща да пази тайна, скришом даваше заеми. За Джени от Салинас могат да се изпишат томове литература.

Черната беше красива, студена жена с белоснежни коси и мрачно, потискащо достойнство. Скрити дълбоко в черепа, кафявите й очи гледаха към грозния свят с философска скръб. Ръководеше своето заведение като катедрала, посветена на един печален, ала напълнен с кръв Приап[1]. Искаш ли добре да се посмееш и да те смушкват в ребрата, отиваш при Джени и получаваш всичко, което можеш да купиш с парите си. Но ако в твоята неизменна самотност се прокрадва сладостната мирова скръб, граничеща със сълзи, мястото ти е в „Лонг Грийн“. Излезеш ли от там, имаш чувството, че ти се е случило нещо извънредно сериозно и строго, което няма нищо общо с обикновеното хвърляне в леглото. Човек с дни след това пазеше спомена за тъмните красиви очи на Черната.

Когато от Сакраменто пристигна Фей и отвори своя дом, двете титулярки трепнаха от враждебност. Съюзиха се да прогонят Фей, ала откриха, че всъщност тя не представлява конкуренция.

Фей беше жена матерински тип, едрогърдеста, широкобедра и сърдечна. Предлагаше гръд, на която да поплачеш, утешаваща и гальовна. Железният пол на Черната и кръчмарските вакханалии на Джени си имаха своите поклонници, които Фей не би могла да привлече. Заведението й се превърна в убежище за млади мъже, хленчещи в своя пубертет, оплакващи изгубено целомъдрие и болезнено готови да изгубят още. Фей връщаше вярата на пропаднали съпрузи. Нейният дом заместваше бездействието на безчувствените съпруги. То бе сякаш бабината кухня, ухаеща на канела. А случи ли ти се нещо плътско при Фей, осъзнаваш, че е било простимо съвпадение. Домът й повеждаше младежите на Салинас по трънливия път на любовта безболезнено и здравословно. Чудесна жена беше Фей, не особено умна, ала високоморална и лесно наранима. Хората й вярваха, а и тя вярваше всекиму. Опознаеше ли я, никой не би поискал да я оскърби. Не беше конкуренция за другите, защото се намираше в трета позиция.

В един магазин или на едно ранчо работната ръка представлява образ и подобие на господаря — точно същото е и в един публичен дом: момичетата твърде много напомнят своята мадам, отчасти защото тя наема определен тип и отчасти защото опитната мадам оставя отпечатъка на своята личност върху цялата си дейност. При Фей можеше да стоиш безкрайно дълго време, докато чуеш грозна или двусмислена дума. Прибежките до спалните и заплащането ставаха тъй безшумно и естествено, че изглеждаха направо инцидентни. Общо взето, тя държеше един дяволски прекрасен дом, както се бяха уверили шерифът и цивилният полицай. Изпитваща отвращение към болестите, тя плащаше за редовните прегледи на момичетата. При Фей възможността да прихванеш нещо неприятно беше много по-малка, отколкото при учителката в неделното училище. Фей даваше солидна лепта за всяко благотворително мероприятие. И скоро се превърна в здрава и желана гражданска опора за растящия градец Салинас.

2

Момичето Кейт смая Фей — беше толкова младо и хубаво, толкова изискано, толкова добре образовано. Фей я заведе в своята непорочна спалня и я подложи на такъв разпит, какъвто не би заслужила никоя друга девойка. По вратите на публичните домове по всяко време хлопаха разни жени и Фей моментално проникваше в почти всяка от тях. И бързо им подписваше паспортите като мързеливи, отмъстителни, похотливи, незадоволени, алчни, амбициозни. Кейт обаче не спадаше към нито една от тези категории.

— Надявам се, нямаш нищо против, че ти задавам подобни въпроси — каза й тя. — Просто ми е твърде необяснимо, че е трябвало да дойдеш тук. Ето на, би могла да си имаш съпруг, личен файтон и градска къща на две улици, без да си мръднеш пръста, направо! — При което Фей въртеше ли, въртеше венчалната халка на дебелото си кутре.

— Толкова е трудно да се обясни — срамежливо се усмихна Кейт. — Дано не настоявате всичко да разберете. Тук е замесено щастието на едно същество, което ми е близко и скъпо. Моля ви, не ме питайте.

— Познавам такива истории. — Фей тържествено кимна. — Имах едно момиче, което издържаше детенцето си, ала дълго, дълго време никой не разбра. Това момиче си имаше чудесна къща и съпруг, почти обясних къде. Готова съм езика да ми отрежат, ама не бих издала. А ти, скъпа, имаш ли си дете?

Кейт сведе поглед, мъчейки се да прикрие блясъка на сълзи в очите си, и когато успя да потисне буцата в гърлото си, прошепна:

— Извинете, не мога да говоря за това.

— Нищо, нищо! Времето всичко ще оправи.

Фей не беше от умните, но и далеч не беше глупава. Прескочи до шерифа и му даде ясен отчет. Нямаше никакъв смисъл да поема рискове. Долавяше, че при Кейт има нещо нередно, но ако нямаше да навреди на заведението й, то наистина не й влизаше в работата. Възможно бе Кейт да е мошеничка на дребно, но явно не бе така. Тя се зае веднага с работа. А когато клиентите почнат да се връщат редовно и по име да търсят все едно и също момиче, значи попадението е сполучливо. Това не става само с едно красиво лице. За Фей беше повече от очевидно, че Кейт не е новачка в занаята.

Добре е за всяко ново момиче да се знаят две неща: първо — ще работи ли? И второ — ще се разбира ли с останалите момичета? Нищо не би могло така да разстрои един публичен дом, както едно момиче с лош характер.

По втория въпрос Фей не се наложи дълго да си блъска главата. Кейт бе приветлива още от първия ден. Помагаше на останалите да поддържат чистота в стаите си. Легнеха ли болни, обслужваше ги, изслушваше тревогите им, отговаряше на всички въпроси, свързани с любовта, и още със самото си идване почна да им дава пари на заем. За по-свястно момиче не може и да се мечтае. Стана първа приятелка с всички в дома.

Нямаше неприятност, с която Кейт да не може да се справи, нямаше тежка работа, от която да се уплаши, а в добавка към всичко това осигуряваше и бизнеса. В скоро време вече си имаше свой кръг постоянни клиенти. Кейт се оказа и паметлива. Помнеше всички рождени дни и винаги поднасяше подаръци и торта със свещи. Фей си даде сметка, че притежава истинско съкровище.

Хората, които си нямат понятие от тия неща, смятат, че е лесна работа да си съдържателка на публичен дом: седиш си на голямото кресло, пийваш си бира и прибираш на момичетата половината пари — така си мислят. Но то съвсем не е така. Нали трябва да храниш тези момичета — значи трябва да поддържаш снабдител и готвач. А проблемът с прането е далеч по-сложен от този на кой да е хотел. Длъжна си да поддържаш момичетата в добър вид, да бъдат колкото е възможно по-щастливи, защото някои стават и раздразнителни. Самоубийствата трябва да се поддържат на абсолютния минимум, тъй като курвите, особено ония, които са понапреднали на години, леко въртят бръснача, а това докарва на дома лошо име.

Тази работа хич не е лесна, а при неразумни разходи води и до загуби. Когато Кейт предложи да помага в пазаруването и определянето на менюто, Фей се зарадва, макар да не й беше ясно как момичето ще намери време и за това. Да, но се подобри не само храната — още първия месец, след като Кейт пое нещата, сметката при бакалина спадна с една трета. С прането също — Фей не разбра какво е говорила Кейт с перача, но таксата му изведнъж се понижи с двайсет и пет на сто. Фей вече не виждаше как би могла да я кара без Кейт.

В един късен следобед, преди да започнат работа, седяха в стаята на Фей и пиеха чай. Сега бе много по-уютно, тъй като Кейт бе пребоядисала всичко дървено и бе окачила дантелени пердета. Другите започнаха да схващат, че имат не една, а две господарки, но се радваха — толкова бе лесно да се погаждаш с Кейт! Бе ги научила на много нови хватки, при това съвършено безкористно. И минеше не минеше, често си правеха майтап.

След година време Фей и Кейт бяха вече като майка и дъщеря. А момичетата говореха: „Само гледайте, този дом един ден ще бъде неин!“

Ръцете на Кейт бяха постоянно заети, най-вече с бродерия по носни кърпички от най-тънката батиста. Извезваше великолепни инициали и почти всички момичета употребяваха и ценяха нейните кърпички.

Лека-полека стана нещо напълно естествено. Фей, този символ на материнството, почна да мисли за Кейт наистина като за своя дъщеря. Усещаше го тя и в гърдите си, и с чувството си, и накрая нейното природно разбиране за морал взе връх. Беше против една нейна дъщеря да бъде проститутка — последица съвършено оправдана. И Фей дълбоко се замисли как именно да постави въпроса. Защото бе наистина въпрос. По природа Фей подхождаше към всеки въпрос странично. Тя не би могла да каже: „Искам да се откажеш от мърсуването.“

Затова я подхвана така:

— Ако е тайна, не ми отговаряй, но все ми идваше да те питам какво точно ти каза шерифът? Боже мой, нима мина година оттогава? Как върви времето! Според мен колкото по остаряваш, толкова по-бързо. Вие тогава разговаряхте, кажи-речи, час. Нали той не те… разбира се, че не! Той е семеен човек. Ходи при Джени. Но не ми е работа да ти се бъркам…

— Изобщо няма нищо тайно — каза й Кейт. — Щях да ти кажа. Поръча ми да се прибера вкъщи. Беше много мил. Много мил и отзивчив, като му обясних, че не мога.

— А каза ли му защо? — ревниво попита Фей.

— Естествено, не. Нима мислиш, че мога да му кажа нещо, което не съм споделила с тебе? Не ставай глупава, скъпа. Какво смешно момиченце си ти!

Фей се усмихна и доволно се сгуши на стола си.

Лицето на Кейт остана спокойно, но тя помнеше всяка думица от този разговор. Впрочем шерифът й бе допаднал. Той беше прям.

3

Бе затворил вратата на стаята й, оглеждайки всичко наоколо с бързото и паметливо око на добър полицай — никакви снимки, нищо от онези лични вещи, които издават човека, нищо освен дрехи и обувки.

Той седна на малкия бамбуков стол-люлка и бутовете му увиснаха от двете страни. Пръстите му се срещнаха като на съвещание, говорейки си подобно на мравки. Приказваше с улегнал тон, почти сякаш не го интересува какво изрича. Може би това й направи впечатление.

В началото тя прие своя леко глуповат израз на престорена скромност, но само след първите му няколко думи се отказа и впи погледа си в него, мъчейки се да прочете мислите му. Той нито я гледаше в очите, нито ги избягваше. Но тя съзнаваше, че я наблюдава също така внимателно, както и тя него. Долови как погледът му обходи белега на челото й, като че почти го докосна с ръка.

— Нямам намерение да правя дознание — спокойно каза той. — От доста време съм на тази служба. Още един мандат и ми стига. Вие знаете, млада девойко, че ако беше преди петнайсет години, щях да извърша известни проверки и предполагам, бих разкрил нещо твърде гадно. — Изчака някакъв отклик от нейна страна, но тя не се възпротиви и той бавно кимна. — Не искам и да знам — рече той. — Искам само в нашата околия да бъде мирно и тихо, като имам предвид всякакъв вид спокойствие, което значи хората нощно време да заспиват. Още не се познавам със съпруга ви — рече той и тя разбра, че е забелязал лекото свиване на мускулите й. — Чувал съм, че е крайно свестен човек. Чух също, че е бил много тежко ранен. — За миг я погледна в очите. — Не искате ли да знаете колко лошо сте го улучили?

— Не — каза тя.

— Е, ще се оправи. Рамото му е размазано, но ще се оправи. Този Чун се грижи за него твърде добре. Разбира се, според мен с лявата си ръка няма да е в състояние да вдигне каквото и да било още много време. Тия, четирийсет и четири калибровите, здравата размазват човека. И ако китаецът не се е бил върнал навреме, щял е да пукне от загуба на кръв и тогава вие щяхте да стоите при мен в затвора.

Кейт бе затаила дъх, ослушвайки се да открие някакъв намек какво й предстои, но нищо не откри.

— Много ми е мъчно — каза тя.

Очите на шерифа станаха особено внимателни.

— Сега за първи път направихте грешка — отбеляза той. — На вас не ви е мъчно. Едно време познавах един като вас, преди дванайсет години го обесихме пред затвора. Така правехме тук.

Малката стая с тъмното махагоново легло, мраморния умивалник с кана и леген, с вратата към нишата за нощното гърне, с хартиените тапети, безконечно повтарящи своите розички, тази малка стая притихна, сякаш всеки звук бе изсмукан от нея. Шерифът се бе вторачил в картината, представляваща три херувимчета — само главите им, къдравокоси, с бистри погледи и крилца като на гълъб, изникнали там, където би трябвало да са шиите им.

— Смешна картинка за един вертеп — смръщено рече той.

— Тук я заварих — каза Кейт. Очевидно увертюрата бе свършила.

Шерифът се изпъна, раздалечи пръсти и се хвана за страничните облегалки. Дори бутовете му се поприбраха.

— Оставила сте две дечица — рече той. — Момченца. Успокойте се. Не се и опитвам да ви накарам да се връщате. Дори мисля да направя така, че да не се връщате. Мисля, че ви познавам. Бих могъл да ви предам по етапен ред до границата на околията, там ще ви поеме тамошният шериф и така нататък, докато цопнете в Атлантическия океан. Но не искам да постъпвам така. Пет пари не давам как живеете, стига само да не ми създавате неприятности. Уличницата си остава уличница.

— Какво искате? — с равен глас попита Кейт.

— Виж, това е друга работа — каза шерифът. — Ето какво искам. Забелязвам, променила сте си името. Искам да запазите новото. Надявам се, измислила сте вече някое родно място — добре, нека да ви бъде родно място. А що се отнася до вашите мотиви, ако евентуално пийнете повечко, дръжте си мотивите поне на две хиляди мили от Кинг Сити. — Тя се усмихваше, при това непресторено. Почваше да вярва на този човек, допадна й. — Сетих се за още нещо. Познавате ли много хора в Кинг Сити?

— Не.

— Чух за куката за плетене — небрежно подхвърли той. — Не е чудно някой ваш познат да намине насам. Това ли е естественият цвят на косата ви?

— Да.

— Боядисайте я за известно време черна. Повечето хора по този начин стават неузнаваеми.

— А това? — Тя нежно докосна с пръст белега си.

— Ами… това е… как се казваше? По дяволите, как се казваше? Тази сутрин ми беше на езика.

— Съвпадение ли?

— Именно, съвпадение! — Очевидно бе приключил. Извади тютюн и хартийка и сви цигара, неугледна и на буци. Отчупи клечка серен кибрит, драсна и я подържа, додето отровният син пламък премине в жълт. Цигарата му се запали накриво.

— Няма ли да ме заплашите? — обади се Кейт. — Искам да кажа, какво ще направите, ако аз…

— Няма. Стигне ли се дотам, вярвам, че ще измисля нещо достатъчно заядливо. Каквато и да сте, каквото и да вършите, каквото и да приказвате, не искам да причинявате зло на мистър Траск и на момчетата. Представете си, че сте мъртва и сега сте някоя съвсем друга, и ще я караме чудесно. — Изправи се, отиде до вратата и се обърна. — Имам син, тази година навършва двайсет. Едро, приятно на вид момче със счупен нос. Всички го обичат. Не желая да стъпва тук. Ще кажа и на Фей. Да върви при Джени. Появи ли се, кажете му да отиде при Джени. — И затвори вратата зад гърба си.

Кейт си погледна пръстите и се усмихна.

4

Фей се изви в стола, за да достигне късчето прегорял орехов фондан. И като заговори, устата й беше пълна със сладкиш. Кейт се разтревожи, че тя може би чете мисли, защото Фей каза:

— Все така не ми харесва. Казах ти го тогава, казвам ти и сега. С руса коса те харесвах повече. Не разбирам какво ти хрумна да я боядисваш. И без това имаш светла кожа.

С ноктите на палеца и показалеца Кейт хвана един-единствен косъм от главата си и нежно го изтегли. Прекалено умна бе тя. Изрече най-добрата от всички лъжи — истината.

— Не исках да ти казвам. Беше ме страх, че някой може да ме познае и с това да нараня нечии чувства.

Фей се надигна от стола, пристъпи до Кейт и я целуна.

— Какво добро дете си ти! Какво мислещо съкровище!

— Да пием чай — предложи Кейт. — Ще ида да донеса.

Излезе от стаята и във вестибюла, упътила се към кухнята, избърса с върховете на пръстите си следата от целувката.

Като се настани отново на стола, Фей си избра парче фондан, от което се подаваше цял орех. Сложи го в устата си, но захапа късче орехова черупка. Криво и остро, то попадна в кухия й зъб и се забоде право в нерва. Пред очите й заигра синьо болезнено сияние. Челото й се изпоти. И когато Кейт се върна, носейки подноса с чайника и чашите, Фей човъркаше със закривен пръст в устата си, стенеща от изтезанието.

— Какво има? — извика Кейт.

— Зъбът! Черупка!

— Я да видя! Отвори си устата и ми покажи! — Кейт надникна в отворената уста, сетне се пресегна към резбованата масичка и купата за орехи и взе иглата за чистене на ядки. За част от секундата изтръгна черупката и я поднесе на дланта си.

— Ето!

Болката в нерва прекрати своя писък и агонията спадна в тъпа треска.

— Толкова ли е мъничка? А ми се стори като къща! Виж какво, скъпа — рече Фей, — отвори второто чекмедже, там са ми лекарствата. Дай камфора и малко памук. Ще ми помогнеш ли да го натъпчеш в зъба?

Кейт донесе шишенцето и напъха топче напоен памук в зъба с върха на иглата.

— Трябва да го извадиш.

— Знам. Ще го извадя.

— От тая страна и аз нямам три зъба.

— Да, ама не ти личи. Помисля ли за вадене, тръпки ме побиват. Ще ми дадеш ли от балсама на Пинкам? — Наля си глътка от билковата смес и въздъхна от облекчение. — Чудно лекарство е това! — рече тя. — Светица е тая жена, дето го е измислила.

Бележки

[1] Приап — бог на мъжките размножителни възможности в класическата антична митология. — Б.пр.