Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 343 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli (2008)
Допълнителна корекция
BHorse (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. — Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесетишестгодишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Външни препратки

Глава 21

1

Изпадне ли човек в несигурно състояние и в опасност, привързаността може сериозно да ограничи правилните изводи. Хората грешат толкова често, когато бързат. Ако се налага да извършиш една трудна и деликатна постъпка, първо си длъжен да проучиш целта и тогава, приел веднъж тази цел за желана, изцяло да я забравиш и да се вдълбочиш единствено в средствата. По такъв начин нетърпението, избързването или опасенията не биха те тласнали към погрешна стъпка. Извънредно малко са ония, които са разбрали това.

Това, че Кейт винаги имаше успех, се дължеше или на факта, че е осъзнала тази истина, или пък се е родила с това съзнание. Кейт никога не избързваше. Появеше ли се преграда, изчакваше я да се вдигне и тогава продължаваше нататък. Беше способна напълно да се разтоварва между минутите на действие. Бе също така привърженица на един похват, лежащ в основата на резултатната борба — да оставиш противника сам да свърши тежката работа, водеща го до поражение, или така да направляваш силите му, че да ги превърнеш в негова слабост.

Кейт не бързаше. Светкавично обмислила целта си, тя незабавно я изхвърли от главата си. Захвана се за работата методично: издигаше укрепление и го нападаше — покажеше ли то и най-малката слабост, сриваше го и атакуваше наново. Осъществяваше това или късно нощем, или когато е съвършено сама, поради което в поведението й не се забелязваше никаква промяна, нито пък загриженост. Градиво за укрепленията й бяха отделните личности, всевъзможни материали, познанието и времето. До първите стигаше накрая — заемаше се най-напред със събирането на знания и данни, като едновременно обаче поставяше в ход редица незабележими пружини и махала, оставени сами да набират инерция.

За завещанието пръв съобщи готвачът. Трябва да е бил той. Така или иначе, и той смяташе така. Кейт го чу от Етел, след това го спипа в кухнята, където месеше хляб с обрашнени до лактите огромни космати ръце и побелели от маята длани.

— Смяташ, че е много хубаво да се хвалиш, дето са те взели за свидетел, а? — меко почна тя. — Според теб какво ще си помисли мис Фей?

Той се смути.

— Но аз не…

— Какво не? Не си казал или не си се сетил, че някому ще навредиш?

— Мисля, че не съм…

— Мислиш, че не си казал? Знаят само трима. Или според тебе съм дрънкала аз? А може би мис Фей? — В зениците му надникна стъписване и тя разбра, че сега вече той далеч не е сигурен казал ли е, или не. След малко щеше да е положителен, че е казал.

Три от момичетата заедно, за по-голям кураж, дойдоха да питат Кейт вярно ли е това за завещанието.

— Мисля, че Фей няма да е особено доволна да обсъждам въпроса — каза им Кейт. — Алекс не трябваше да си отваря устата. — Решителността им се разколеба, а тя допълни: — Защо не питате Фей?

— О, това никога!

— Но си позволявате да говорите зад гърба й! Хайде, тръгвайте, да отидем при нея и да я питате.

— Недей, Кейт! Няма нужда.

— Добре, тогава съм длъжна да й съобщя какво сте ме питали. Не е ли по-хубаво и вие да сте налице? Нима според вас ще й стане много приятно, ако разбере, че сте дрънкали зад гърба й?

— Какво пък…

— Лично на мен ще ми стане криво. Всякога съм предпочитала човек, който говори открито. — Безмълвно ги подбра, изведе и набута в стаята на Фей. — Питат ме — почна тя — знаеш за какво. Алекс си призна, че го е изпял.

Фей бе леко озадачена.

— Защо, скъпа, не виждам каква голяма тайна има тук.

— Много се радвам, че мислиш така — рече Кейт. — Но нали разбираш, аз не бих споменала нищо, докато не го направиш ти.

— Нима смяташ, Кейт, че не е хубаво да се каже?

— О, съвсем не. Доволна съм, но все ми се струваше, че няма да е честно, ако те изпреваря.

— Толкова си мила, Кейт! Не виждам тук нищо лошо. Нали виждате, момичета, че съм сам-самичка на света, а Кейт я приех като своя дъщеря. Така се грижи за мен! Подай ми кутията, Кейт.

Всяка от тях взе завещанието в собствената си ръка и го прочете — беше толкова просто, че дума по дума можеше да се повтори и пред останалите.

Почнаха да наблюдават Кейт в очакване да се промени, да стане може би тиранична, ала напротив, сега тя беше още по-приветлива с тях.

Седмица по-късно Кейт се разболя, но продължи да надзирава дома и никой нямаше да разбере, ако не я бяха зърнали във вестибюла вцепенена и с изписано по лицето страдание. Помоли момичетата да не обаждат на Фей, но те престъпиха тази молба и Фей лично я принуди да легне, след което извика доктор Уайлд.

Той беше чудесен човек и доста добър лекар. Погледна й езика, премери пулса, зададе някой и друг интимен въпрос и потупа долната си устна.

— Тук, нали? — попита той и леко я притисна в кръста. — Не? А тук? Боли ли? Ясно. Смятам, че се налага една промивка на бъбреците. — Остави някакви жълти, зелени и червени хапчета, които трябваше да се изгълтат последователно. Хапчетата свършиха работа. Но тя получи още едно възпаление.

— Ще отида в кабинета на доктора — сподели с Фей.

— Ще го повикам да дойде.

— За да ми донесе още хапчета? Вятър работа! Утре отивам при него.

2

Доктор Уайлд беше добър и честен човек. Бе свикнал да казва за своята професия, че е сигурен единствено в едно: сярата лекува сърбежа. Към лекарската си практика се отнасяше сериозно. Както толкова други селски доктори, имаше обща специалност, бе едновременно и пастор, и градски психиатър. Познаваше повечето тайни, слабости и безумни постъпки в Салинас. Така и не бе успял да се научи да приема безстрастно смъртта. И наистина, умреше ли негов пациент, винаги го мъчеше чувството, че в нещо се е провалил, че е безнадеждно неук. Не беше от много смелите и до хирургия прибягваше само в краен и несигурен случай. По това време в помощ на лекарите вече настъпваха дръгсторите[1], но доктор Уайлд бе от малцината, които поддържаха собствени диспансери и сами приготовляваха лекарствата по собствени рецепти. Многото години усилна работа и често прекъсваният му сън го бяха направили малко разсеян и замислен.

Беше в сряда сутрин, осем и половина, когато Кейт се спусна по Главната улица, изкачи стъпалата на сградата, помещаваща и Монтерейската околийска банка, и в коридора откри вратата, на която пишеше „Д-р Уайлд, приема от 11 до 2“.

В девет и половина доктор Уайлд остави кабриолета си в обора и уморено надигна черната си чанта. Връщаше се от Алъсал, където бе изчакал възнесението на старата, много старата мисис Джърман. Тя не бе смогнала да завърши живота си прилично. Към завещанието се оказаха редица допълнения. Дори сега доктор Уайлд все още се питаше дали този неин корав, сух и жилав живот наистина окончателно я бе напуснал. Беше деветдесет и седем годишна и един смъртен акт за нея нямаше никакво значение. Та тя бе коригирала свещеника, дошъл да я подготви. За него бе останала само загадката на смъртта. Често ставаше така. Вчера Алън Дей, трийсет и седем годишен, висок шест стъпки и един инч, як като бик, наспорил четиристотин акра земя и многочислено семейство, така мърцина предаде живота си на една пневмония след простуда и тридневна треска. Доктор Уайлд знаеше, че това е загадка. Клепачите му стържеха. Готвеше се да се изкъпе и разтрие с гъбата и да пийне една чаша, преди да са пристигнали първите му посетители със стомашните си разстройства.

Изкачи се по стълбите и пъхна износения си ключ в бравата на кабинета си. Ключът не се завъртя. Остави си чантата на пода и опита със сила. Ключът пак отказа да се превърти. Сграби дръжката, дръпна навън и зачовърка с ключа. Вратата се отвори от вътрешната страна и пред него на прага застана Кейт.

— Ах, добро утро. Бравата заяде. Вие как влязохте?

— Не беше заключено. Беше рано и влязох да почакам.

— Не е било заключено? — Той обърна ключа в обратната посока и наистина езикът веднага се показа. — Значи остарявам — каза той, — взел съм да забравям. — И въздъхна. — Да ме пита човек защо ли изобщо заключвам? Бравата може да се отвори и с парче тел. А и кой ли ще поиска да влезе? — Изглежда, я виждаше за първи път. — До единайсет не приемам.

— Имах нужда от още хапчета, а не мога да дойда по-късно — оправда се Кейт.

— Хапчета ли? Ах, да. Вие сте от момичетата на Фей.

— Именно.

— И по-добре ли сте?

— Да, хаповете много ми помогнаха.

— Абе то от тях вреда няма — рече той. — И вратата за диспансера ли бях оставил отключена?

— Какво е това диспансер?

— Ей там, онази врата?

— Сигурно и нея.

— Остарявам. Как е Фей?

— Какво да ви кажа, тревожи ме. Преди известно време й беше много лошо. Имаше спазми и нещо май не беше с всичкия си.

— По-рано страдаше от стомах — каза доктор Уайлд. — Така не може да се живее, да се храниш по всяко време и да си здрав. Поне аз не мога. Казваме му стомашни смущения. А то идва от преяждане и от недоспиване нощем. А сега хаповете. Помните ли какви бяха на цвят?

— Три вида: жълти, червени и зелени.

— О, да. Спомням си.

Докато насилваше хапчетата в кръглата картонена кутийка, Кейт застана на вратата.

— Колко много лекарства!

— Да — съгласи се доктор Уайлд, — и колкото по-остарявам, толкова по-малко използвам. Някои съм доставил още като почвах работа. Но никога не съм ги прилагал. Запасите на всеки новак… Имах намерение да експериментирам с алхимия.

— С какво?

— Нищо, нищо. Ето, вземете. И кажете на Фей повечко да спи и да яде зеленчуци. Цяла нощ не съм мигнал. Няма да ви изпращам… — Като тръгна към манипулационната, нозете му се олюляха.

Кейт погледна подире му, сетне плъзна очи по лавиците с буркани и стъкленици. Затвори вратата на диспансера и се огледа в кабинета. Една от книгите в библиотечката бе малко излязла напред. Бутна я навътре и тя се изравни със своите побратими. След това си взе голямата ръчна чанта от коженото канапе и се махна. Когато се озова в стаята си, Кейт измъкна от чантата пет малки шишенца и лист изписана хартия. Напъха всичко в един чорап, скри вързопчето в един шушон и го постави до другаря му в дъното на гардероба.

3

През следващите месеци в дома на Фей постепенно настъпиха промени. Момичетата обикновено са развлечени и обидчиви. Кажеш ли им да се постегнат или да си почистят стаите, би ги обхванала дълбока погнуса и цялата къща би завоняла на лошо настроение. Но сега не стана така.

Една вечер Кейт заяви на масата, че случайно надникнала в стаята на Етел и тя се оказала толкова спретната и чиста, че не могла да не й купи подарък. И когато Етел разгъна пакета още на масата, оказа се огромно шише одеколон „Хойт“, с чиято помощ дълго време щеше да ухае на свежест. Етел остана много доволна и скришом се помоли дано Кейт не е видяла мръсните дрехи под леглото. След вечеря тя не само измъкна дрехите, но помете и почисти паяжините от всички ъгли. След това един следобед Грейс се оказа тъй привлекателна, че Кейт не можа да се сдържи и й подари иглата си от фалшив диамант с форма на пеперуда. Наложи се Грейс да припне и да си облече чиста блуза, за да има къде да я прибоде.

Готвачът Алекс, който, ако бе вярвал на онова, което обикновено се говореше за него, би трябвало да вижда в себе си един убиец, откри, че има златни ръце, когато дойде до сладкиши. Той установи, че готвенето е нещо, което не се учи. Просто трябва да го усещаш в себе си.

Пердето узна, че никой не го мрази. Незабележимо се измени начинът, по който свиреше на раздрънканото като локомобил пиано. И веднъж каза на Кейт:

— Странно, какви неща си спомня човек, като се замисли за миналото!

— Като например? — попита го тя.

— Ами като това — и той засвири.

— Прекрасно! Какво е то?

— Ами не знам. Мисля, че е Шопен. Да можех да видя нотите!

Разказа й как е изгубил зрението си — това още с никого не бе споделял. Тъжна история. В събота вечерта откачи веригата от струните на пианото и изсвири нещо, което си бе припомнил и разучавал цяла сутрин — нещо, както си мислеше Пердето, наречено „Лунно“ и съчинено от Бетховен. Етел каза, че наистина звучало като по месечина, и попита Пердето не знае ли думите.

— То е без думи — отвърна Пердето.

Вдигнал се от Гонсалес за съботната нощ, Оскар Трип отбеляза:

— Не може да е без думи. Толкова е хубаво!

Една вечер всички получиха подаръци, тъй като домът на Фей минаваше за най-доброто заведение, най-чисто и най-уютно в цялата околия. А кой би могъл да е отговорен за това? Разбира се, момичетата, кой друг! Нима друг път са бивали така възнаградени за своето старание?

Алекс се прибра в кухнята и свенливо обърса очи с опакото на ръката си. Зарече се, че може да направи такъв сливов пудинг, от който да им изскочат очите.

Джорджия взе всяка сутрин да става в десет и да взима уроци по пиано от Пердето, а ноктите й вече не бяха мръсни.

Връщайки се една неделя от обедната литургия, Грейс сподели с Трикси:

— Бях готова да се омъжа и да зарежа курварлъка. Представяш ли си?

— Та това е прекрасно! — рече Трикси. — Момичетата на Джени дойдоха да опитат тортата за рождения ден на Фей и не можаха да повярват на очите си. За нищо друго не говорят, само за това как било при Фей. Джени е бясна.

А видя ли тази сутрин равносметката на дъската? — Как да не съм! Осемдесет и седем сеанса за една седмица.

— Я да видим дали Джени или Черната ще успеят да ни достигнат, когато няма празници!

— Празници я! Не помниш ли, че сме Велики пости? Сега при Джени не бутат нито един сеанс.

След болестта и лошите съновидения Фей, потисната, притихна. Кейт знаеше, че постоянно я наблюдават, но друг изход нямаше. Бе сторила всичко, за да се увери, че свитъкът все така се намира в кутията и че всички момичета или са го видели, или поне са чули за него.

Един следобед Фей вдигна поглед от своя пасианс — Кейт бе почукала и влязла в стаята й.

— Как се чувстваш, майко?

— Направо чудесно. — В очите й светна нещо потайно. Не беше много умна Фей. — Знаеш ли, Кейт, дощя ми се да отида до Европа.

— Та това е прекрасно! Заслужаваш го, а и можеш да си го позволиш.

— Но не искам да пътувам сама. Искам и ти да дойдеш с мене.

Кейт я погледна с изненада.

— Аз? Искаш да ме вземеш?

— Естествено, защо не?

— О, сладката ми! Кога можем да потеглим?

— Ти искаш ли?

— Вечно съм мечтала за това. Кога можем да тръгнем? Нека да е по-скоро!

Подозрението в погледа на Фей се изпари, лицето й се поотпусна.

— Да кажем, на лято — рече тя. — Да го заплануваме за лятото, а, Кейт?

— Добре, майко.

— Но ти… нали повече няма да ми правиш никакви номера?

— Че защо? Ти си толкова добра към мен.

Фей бавно прибра картите, подравни колодата и я пусна в чекмеджето на масата. Кейт придърпа един стол.

— Искам да ми дадеш съвет за едно нещо — каза тя.

— За какво?

— Нали знаеш, мъча се да ти бъда в помощ.

— Та ти вършиш всичко, мила.

— Знаеш, че най-много харчим за храна, през зимата излиза още по-скъпо.

— Да.

— Е, в момента могат да се купят плодове и всякакви зеленчуци на цената на спанака. А през зимата, както знаеш, трябва да плащаме за консервирани праскови, за консервиран зелен фасул…

— Да не си намислила да консервираш?

— Хубаво де, а защо не?

— Ами Алекс какво ще каже?

— Ако щеш вярвай, майко, но можеш да го попиташ. Алекс го предложи.

— Не може да бъде!

— Е, питай го! Честен кръст!

— Хайде бе! Да ми изсъхне… прощавай, щях да се изпусна!

Кухнята се превърна в консервна работилница. Помагаха всички момичета. Алекс наистина повярва, че идеята е била негова. В края на сезона вече притежаваше сребърен часовник, на чийто капак за доказателство бе изгравирано името му.

Обикновено Фей и Кейт се хранеха на дългата маса в трапезарията, но в неделните вечери, когато Алекс си взимаше почивката, а момичетата вечеряха тлъсти сандвичи, Кейт поднасяше вечеря за двама в стаята на Фей. Биваше приятно, като в истинска женска компания. На масата винаги имаше нещо по-особено, някакво малко лакомство — било гъши пастет, било бъркана салата или кейк, купен от пекарната на Ланг отсреща. Вместо с бяла мушама и хартиени салфетки, както беше в трапезарията, масата на Фей бе винаги застлана с бяла дамаска, а салфетките бяха ленени. Това внушаваше чувството за празненство, слагаха свещи и нещо рядко за Салинас — купа със свежи цветя. Кейт умееше извънредно красиво да подрежда цветя, само цветните главички, които береше от буренаците по полето.

— Какво умно момиче! — казваше Фей. — Всичко може, идва й отръки. Нали ще ходим в Европа! И знаете ли, Кейт говори френски! Да, най-сериозно. Като останете насаме, помолете я да ви каже нещо на френски. Сега ме учи. Знаете ли как е хляб на френски? — Фей се забавляваше чудесно. Кейт й носеше трепет и вечни проекти.

4

На четиринайсети октомври, събота, над Салинас прелетяха първите диви патици. Фей ги видя от прозореца: едно исполинско V, полетяло на юг. Когато Кейт я навести преди вечеря, както правеше всякога, Фей й разказа.

— Мен ако питаш, зимата е вече на прага. Трябва да накараме Алекс да сложи печките.

— Готова ли си за лекарството, майко?

— Готова съм. Като ме глезиш така, ставам мързелива.

— Обичам да те глезя — каза Кейт. Извади от шкафчето шишето със сиропа на Пинкам и го вдигна срещу светлината. — На свършване е, ще трябва да вземем още.

— Мисля, че са ми останали още три шишета, нали бях взела цяла дузина.

Кейт взе чашата.

— Вътре има муха — рече тя, — ще отида да я измия.

В кухнята изплакна чашата, а от джоба си извади капкомер, чието връхче бе запушено с късче картоф, както някои хора захапват чучурите на газените бидони. Сетне внимателно отброи няколко бистри капки стрихнинова тинктура. Обратно в стаята при Фей, доля трите лъжици билков сироп и разклати съдържанието. Фей го изпи и се облиза.

— Малко нагарча — отбеляза тя.

— Така ли, скъпа? Я да опитам — и Кейт изпи една лъжица от шишето, след което се намръщи. — Такъв му е вкусът — рече тя. — Изглежда, дето е стояло толкова време… Ще го изхвърля. Вярно, горчи. Ще ти донеса чаша вода.

По време на вечеря лицето на Фей пламна. Спря да яде и сякаш се заслуша.

— Какво има? — попита Кейт. — Майко, какво става? Като че Фей едва откъсна вниманието си от нещо друго.

— Знам ли? Нещо ми притрепера сърцето. Изведнъж просто се уплаших и сърцето ми се разтупа.

— Не искаш ли да те заведа в стаята ти?

— Не, мила, вече нищо ми няма.

— Ама съвсем ти се е зачервило лицето — обади се Грейс и си остави вилицата.

— Не ми харесва — каза Кейт. — Да бяхме извикали доктор Уайлд.

— Не, сега всичко е наред.

— Стресна ме — рече Кейт. — Друг път ставало ли ти е?

— Е, понякога не ми стига дъхът. Но предполагам, че съм почнала много да пълнея.

В тази съботна вечер Фей не се чувстваше много добре и Кейт я придума да си легне в десет часа. На няколко пъти надникна при нея, додето се увери, че е заспала.

На другия ден Фей се чувстваше напълно добре.

— Сигурно просто въздухът не ми достига — обясни тя.

— Тогава ще дадем на моята любимка храна като за болен човек — каза Кейт. — Направила съм ти пилешка супа и салата от зелен фасул, точно както я обичаш, с олио и оцет, а после и чаша чаец.

— Честна дума, Кейт, съвсем нищо ми няма.

— Няма да ни навреди, ако хапнем нещо леко. Снощи така ме изплаши. Имах една леля, умря от сърце. Такова нещо не се забравя, както знаеш.

— Аз никога не съм се оплаквала от сърце. Само дето се задъхвам по стъпалата.

Кейт отиде в кухнята и сложи приборите на два подноса. Отмери олиото и оцета в чашка и поля фасулената салата. Върху подноса на Фей постави любимата й купичка, а супата премести към огъня да се стопли. Накрая извади капкомера от джоба си, изстиска две капки силно очистително от млечка в салатата и я разбърка. Прескочи до стаята си и погълна съдържанието на едно шишенце свещена кора[2], после бързо се върна отново в кухнята. Напълни купичките с гореща супа, доля в чайника кипяща вода и отнесе подносите в стаята на Фей.

— Уж мислех, че не съм гладна — поде Фей, — ама както ухае тази супа…

— Приготвих ти специална салата — рече Кейт, — по стара рецепта, с розмарин и чубрица. Виж дали ще ти хареса.

— М-м-м, много е вкусна! — каза Фей. — Има ли нещо, което да не умееш, скъпа моя?

Първо подейства на Кейт. По челото й избиха капчици пот, присви се и застена от болка. Очите й се втренчиха, от устата й потече слюнка. Фей се втурна във вестибюла и се развика за помощ. Момичетата и неколцината неделни посетители нахълтаха в стаята. Кейт се гърчеше на пода. Двама от редовните клиенти я вдигнаха върху леглото на Фей и се помъчиха да я изопнат, но тя изпищя и отново се присви. Потта се лееше от тялото й и мокреше дрехите.

Фей попиваше челото й с кърпа, когато я прихвана и нея.

Мина час, додето открият доктор Уайлд, който бе седнал с един приятел на сантасе. Довлякоха го две от вече пощурелите блудници. Фей и Кейт лежаха безжизнени от повръщане и разстройство, а спазмите продължаваха на пресекулки.

— Какво сте яли? — попита доктор Уайлд. Сетне забеляза подносите. — Домашно консервиран ли е този фасул?

— Разбира се — отвърна Грейс, — тук си го правихме.

— Яде ли някоя от вас?

— Не. Нали виждате…

— Вървете и строшете всички буркани! — нареди доктор Уайлд. — Долнопробен зелен фасул! — И измъкна помпата за промивки.

Във вторник дойде да види двете прибелели, изтощени жени. Леглото на Кейт бяха внесли в стаята на Фей.

— Сега вече мога да ви кажа — рече той, — но не мислех, че ще оживеете. Голям късмет! И повече никакъв домашно консервиран зелен фасул! Купувайте си от готовите консерви.

— Какво е било? — попита Кейт.

— Ботулизъм. Много нещо за това отравяне не се знае, но извънредно малко хора оцеляват. Само дето вие сте млада, а пък тя е по-яка. — После се обърна към Фей: — Още ли тече кръв от червата?

— Да, малко.

— Ето ви тук няколко хапчета морфин, ще ви стегнат. Сигурно нещо ви се е разранило. Но нали има една приказка, курвата лесно не умира. Хайде сега, горе главата, и двете!

Това беше на седемнайсети октомври.

Фей така и не се оправи. За малко се посъвземаше, но пак рухваше. На трети декември й стана много зле и този път възстановяването доста се проточи. На дванайсети февруари кръвотечението се засили и напрежението, изглежда, отслаби сърцето й. Доктор Уайлд дълго я преслушва. Кейт измършавя, стройната й снага се превърна в кожа и кости. Момичетата се помъчиха да я заместят в грижите за Фей, ала Кейт не искаше и да чуе.

— Бог знае кога за последен път е спало това момиче — каза Грейс. — И ако рече Фей да пукне, сигурна съм, че това ще убие Кейт.

— Абе тя само дето не се е побъркала — добави Етел. Доктор Уайлд изведе Кейт в притъмнената гостна и остави черната си чанта на един стол.

— По-добре да ви кажа — почна той. — Сърцето й, боя се, няма да понесе. Отвътре цялата е разкъсана. Това проклето отравяне! По-лошо и от гърмяща змия. — Дръпна поглед от изпитото й лице и продължи: — Затуй сметнах, че е по-добре да ви кажа, да сте подготвена. — Гласът му омекна и той сложи ръка на кльощавото й рамо. — Малцина могат да бъдат толкова верни. Ако приеме, давайте й по малко топло мляко.

Кейт донесе леген топла вода и го сложи на масата до леглото. Когато Трикси надникна, Кейт миеше Фей и я подсушаваше с кърпите от финия лен. След това изчетка правите й руси коси и ги сплете. Кожата на Фей се бе смачкала, очертаваше челюстите и черепа, а в огромните й очи нямаше нищо. Опита се да продума, но Кейт я смъмра:

— Ш-ш-шт! Пази си силите! Силите пази!

Донесе от кухнята чаша топло мляко и го остави на масата. От джоба си извади две шишенца и всмукна по малко с капкомера и от двете.

— Отваряй устата, майко. Това е ново лекарство. Не се страхувай, ужасно е на вкус. — Изстиска течността навътре върху езика на Фей и повдигна главата й, за да пийне мляко и да убие лошия вкус. — Почивай сега, аз след малко ще се върна.

Кейт се измъкна безшумно от стаята. В кухнята бе тъмно. Отвори външната врата, излезе и се шмугна в тревния гъстак. Земята бе влажна от пролетните дъждове. В дъното на празното място изкопа малка дупка с едно заострено колче и пусна в нея шепа стъклени шишенца заедно с един капкомер. Натроши стъклата с колчето и ги покри с пръст. Когато Кейт се прибра, отново започваше да вали.

В началото се наложи да вържат Кейт, за да не се нарани. От бяс изпадна в мрачно вцепенение. И мина дълго време, докато здравето й се възстанови. А завещанието бе забравила. Най-сетне Трикси й припомни.

Бележки

[1] Аптеките — Бел.BHorse.

[2] Очистителното от млечка (кротон) има силно възпалително действие върху лигавиците, а свещената кора е меко слабително от корите на зърника (Рамнус пурс.) — Б.пр.