Метаданни
Данни
- Серия
- В търсене на града на боговете (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Золотые пластины Харати, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- , ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 38 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Край свещеното езеро Манасаровар
— Какво безветрие! — промълви слезлият пръв от колата Равил. — Какво спокойствие! Вижте, езерото е гладко като огледало!
— Сергей! Хайде да се изкъпем! Облечени… — настоях аз. Мокри до кости, навлязохме навътре в езерото Манасаровар.
— Шефе, тук ще се наложи да вървим половин километър, докато стигнем до дълбокото.
— Лягай, ще се изкъпем тук.
И двамата цопнахме, като се изтъркаляхме по дъното, размътвайки водата.
— Да не забравиш да си измиеш лицето, Сергей! И устата! Очите също — мушни си главата под водата, отвори ги и мигни няколко пъти.
— Добре де, добре!
Полежахме още малко в ледената вода и съвсем вкочанясахме. После излязохме на брега, за да се преоблечем в сухи дрехи.
— Преобличай се, Сергей! Какво чакаш?
— Да изтече водата.
След като се преоблякохме, ударихме по една малка водка за сгряване.
— Ама това си е чист спирт! Няма да го разреждам. Премръзнал съм — каза Селиверстов.
После отново напомпахме лодката. Равил я занесе до брега на Манасаровар и я изплакна със свещената вода. Докато приготвих шишетата за водните проби, лодката изсъхна.
Обути в сухи маратонки, със Селиверстов се качихме в лодката и се отдалечихме от брега. Духаше слаб западен вятър, но вълни нямаше. Повърхността беше абсолютно гладка като тепсия.
След 150–200 метра взехме двайсетте проби свещена вода и се върнахме.
— Момчета, хайде да се снимаме до свещеното езеро! Заедно с нашата лодка, която ги спаси! — Равил посочи мен и Селиверстов. — И с руското знаме!
Аноракът ми беше изсъхнал. Облякох го за красота. Снимахме се в лодката с руското знаме.
Топлият спомен за далечната Родина стисна сърцата ни.
Отдалечих се от момчетата, застанах на брега и се загледах в Манасаровар. Западният вятър продължаваше да духа слабо, а свещеното езеро беше спокойно. То наистина ме караше да се чувствам умиротворен и благ.
Кой знае защо обаче ми беше тъжно. Неочаквано и за мен самия се отдадох на тъгата, усещайки нейната сладост. Тялото ми се разгорещи и вече не се задъхвах от разредения въздух, а тъгата ме успокояваше, сякаш ме отвеждаше в безкрайната далечина. Там господстваше непозната и грандиозна жизнеутвърждаваща сила. Пред нея различните светове, в това число и нашият, изглеждаха малки и обикновени — те се сменяха като шарени картинки. Неразбираемият израз „Това е свято“ периодично се появяваше в главата ми и тутакси изчезваше, оставяйки след себе си искрящата следа на преклонението. Осъзнавах, че и ние, малките триизмерни хора, също сме създадени от някого и че пред нас се простира безкраен път, по който трябва да се изкачим там, където е невъзможно да се стигне и където сигурно е много-много хубаво, но и твърде отговорно.
Извърнах се и погледнах на север към Кайлас. Но той беше забулен в облаци. Думата матрица отново се мерна в главата ми.
Обърнах се и видях, че Равил също гледа към Кайлас с протегнати към небето ръце.
Приближих се към брега на Манасаровар, приклекнах и положих длан върху водата. Макар да беше студена, тя ми се стори топла и мека.
Излегнах се на брега и подпрян на лакът, се загледах във водата. Тя преливаше с всички цветове на дъгата, искреше и като пошляпваше камъчетата, галеше суровата тибетска земя — земята на Вечния континент на нашата прародина.
Погледът ми сякаш се гмурна под водата, мислите, които вечно играят палаво в главата ми, все по-осезаемо бяха привлечени от нея. Стараех се да разгадая понятието свещена вода. Изчаках да се появи до болка познатото ми вътрешно неудовлетворение. Вече знаех, че след него ще изплува призрачната, фина като паяжина подсказана мисъл, изпратена свише.
Нещо заклокочи в душата ми, обзе ме вълнение и подчинявайки се на някакъв, необясним вътрешен порив, скочих, приближих се към момчетата и заявих твърдо:
— Край! Потегляме! Отиваме отново при дяволското езеро Ракшас.
— Шефе, какви ги измисляш?