Ернст Мулдашев
Златните плочи на Харати (20)

Как протече тренировъчният поход

От Катманду до град Покхара пътувахме с автобус. Оттам, следвайки туристическата карта, смятахме да стигнем до подножието на планината Анапурна, да се изкачим на 5000 метра височина и да се върнем обратно: Надявахме се да подобрим физическата си форма и да се адаптираме към високопланинската атмосфера — абсолютно необходимо условие за успеха на тибетската експедиция, където ни очакваше дълъг престой на височина 5000–6000 м.

Към Покхара мътен порой от кал и камъни пресече и без това лошия път. Такова чудо не бях виждал в живота си. Мощната, ръждива на цвят вода се движеше с бясна скорост и повличаше със себе си не само камъни, но и огромни морени. От двете страни на пътя хората, наизлезли от автомобилите си, наблюдаваха втрещени кално-каменната стихия. Ние също се приближихме.

— Каква сила и мощ! — възкликна Рафаел Юсупов.

— Това е то природата — многозначително заяви Селиверстов. След като пороят понамаля, един смелчак с джип реши да рискува. Колата му затъна още в началото и опасно се наклони.

— Обърни предницата по течението, ще те преобърне, смотаняко! — развика се Селиверстов, ръкомахайки енергично.

Сякаш разбрал руската реч, водачът насочи предницата на автомобила по течението, задържа се стабилно и така си остана насред водата.

— Носът винаги трябва да следва вълната — самодоволно заяви Селиверстов.

Едва след четири часа нашият автобус се опита да пресече рисковия участък и… затъна.

— Спасявайте апаратурата! — скочи Рафаел Юсупов. — Вдигайте я високо!

— Утре целият ще съм в синини — изохка Селиверстов, като държеше слънчевата батерия над главата си.

Когато нивото спадна, някак си успяхме да избутаме автобуса и продължихме.

Късно вечерта, мръсни и ядосани, вечеряхме в някакво затънтено ресторантче, а рано на другата сутрин потеглихме по предначертания маршрут. Апаратурата изпълваше раниците ни. Аз мъкнех на гърба си слънчевата батерия, която, доколкото знаех, съдържаше доста олово. През първия ден трябваше да се изкачим до 1000 метра височина и да изминем около 22 километра.

По пладне си спомних злополучната вечеря в ресторанта. Усетих гадене и слабост, раницата съвсем ми натежа. Триста метра преди мястото, където трябваше да нощуваме, окончателно се скапах, седнах край пътя и повърнах. „Слабак! Слабак! — повтарях си между пристъпите. — Не издържам! Да не би да съм остарял? Та нали миналата година, макар и с още по-тежка раница, пак тук, в Хималаите…“

Един непалец, появил се неизвестно откъде, взе раницата ми. А аз, напълно изнемощял, едва се довлякох до мястото за нощувка. По пътя повръщах още.

През втория ден лежах в селското хотелче, а момчетата се грижеха за мен, проклинайки „шефската“ салата, с която вероятно се бях натровил. На третия ден отново тръгнахме. Усетих със задоволство, че мускулите ми възвръщат силата си, а от гаденето нямаше и помен. Винаги ми е трудно да уловя първоначалния ритъм на спортното ходене, но впоследствие почувствах как се превръщам в движеща се машина, която се управлява от главата и крачи неуморно с раницата на гърба. Спортният туризъм в Хималаите се различава от обичайните за Русия планински преходи — тук няма нужда от палатки и лагери. Навсякъде са прокарани пътища, а край тях се намират малки мотели, където човек може не само да преспи, но и да хапне и пийне.

Към Анапурна вървяхме по течението на каскада от водопади. Пътечката лъкатушеше по върховете и се спускаше в дълбоки падини. По тази причина маршрутът се увеличаваше със 700–800 метра, които катерехме отново от другата страна на падината. Времето беше горещо и непрестанно валеше.

Най-много ни досаждаха пиявиците. Попаднали върху кожата, те безболезнено проникваха в нея. Оказа се, че при размер от 3 до 5 милиметра пиявицата, като поеме кръв, може да нарасне колкото пръст на възрастен човек. Веднъж, поглеждайки часовника си, забелязах още една „верижка“, черна на цвят. Когато я откъснах и изхвърлих, кръвта ми не спря повече от час — тези животинки отделят вещество, което пречи на съсирването.

Колкото по-нависоко отивахме, толкова по-често виждахме островърхи скали, по които не беше възможно да се изкачим дори ако владеехме до съвършенство алпинистката техника. Бяхме спрели за кратка почивка, бяхме свалили раниците и пушехме. Наблюдавах мълчаливо отсрещните върхове и се мъчех да си припомня в коя точно от книгите си Николай Рьорих отбелязваше, че местните жители виждали по тях хора, които неизвестно как се появявали и изчезвали.

Отърсих се от мислите си, метнах отново раницата и тръгнах по пътеката след Селиверстов. Сергей, способен да изяде сто пелмени наведнъж, въпреки мощната си фигура, вървеше леко и свободно. Само понякога, докато преодоляваше поредното препятствие, с плътния си гърлен глас изричаше далеч не най-изисканите руски слова. На лицето му обаче винаги бе изписана типичната за него доброта. Единият от непалците, който му стигаше до гърдите, веднъж го посочи и каза:

— Каинт, вери каинт! (Добър, много добър!)

Странно, че пиявиците не го нападаха. За разлика от Рафаел Юсупов, който се оказа лакомство за тях. Учен физиолог до мозъка на костите си, Рафаел Гаязович се отнасяше философски към животинките и често повтаряше, че всяко божие създание има право да се храни така, както му е отредила природата. Той не искаше да се мокри от дъжда и винаги носеше многоцветен чадър, с кой го изглежда сьбаряше пиявиците от храстите върху себе си.

Рафаел беше убеден, че докато придобива спортна форма, човешкият организъм се нуждае от по-голямо количество вода и мастни киселини, затова упорито препоръчваше да се пие много вода и да се яде масло.

— Повдига ми се вече от вода и масло — избухна Селиверстов, — искам попара.

— Нищо не разбираш — спокойно му обясни Рафаел Юсупов. — При разграждането си мастните киселини се нуждаят от солидно хидратиране. Тогава придвижването на електрона по веригата цитохроми се осъществява лесно и се образува аденозинтрифосфатната киселина, необходима за мускулните влакна. Запомни, Сергей Анатолиевич, вода и масло — това е нужно на един турист. Човешкият организъм винаги трябва да се запасява с вода. Да се запасява. Разбра ли?

Издръжлив по природа, Рафаел Юсупов не понасяше неясните и неопределени ситуации, при които е трудно да прецениш силите си. Току-що бяхме изкачили поредния връх и опитният ми поглед определи, че насрещният е със 100–200 метра по-висок. Спуснахме се в клисурата и аз заявих, че изкачването ще отнеме 40–50 минути. След малко срещнахме двама непалци. Рафаел размени с тях няколко думи и веднага се обърна към мен.

— Ернст, колко време според теб ще изкачваме върха?

— Максимум трийсет минути — отвърнах аз.

— Местните хора казаха, че остават около два часа! А скоро ще се стъмни! Няма ли да се наложи да нощуваме тук?

— Какви два часа! — възмутих се аз. — Насрещният склон е по-нисък от склона, по който се катерим сега. Погледни, не виждаш ли, че сме го преполовили? Не слушай непалците! Остават ни не повече от двайсет-трийсет минути!

И наистина след двайсет минути се озовахме на върха.

— А аз не ти повярвах — усмихна се Рафаел. — Мобилизирах силите си, за да издържа двучасово катерене. Включих в организма си стресовата система на Ханс-Селие. И колко адреналин изхабих напразно!

— Жалко за маслото, т.е. … за мастните киселини — язвително подхвърли Селиверстов. — Пази се за Тибет, там ще е по-трудно.

Дори в банални ситуации Рафаел Юсупов винаги намираше нещо интересно и ободряващо.

— Вижте, пред нас е „пирамидалният Селиверстов“ — извика веднъж той, сочейки Сергей, облечен в дъждобран, който така бе прилепнал към тялото му, че по форма наистина приличаше на триъгълно природно образувание. После Рафаел Гаязович подхвана темата за пирамидалността на повечето от анатомичните структури, включително и на части от белтъка на колагена и на ДНК, и заключи, че йогите целенасочено заемат определени пози, за да придадат на тялото си пирамидален вид.

— Ще се нагледаме на пирамиди — изпъшка Селиверстов и свали дъждобрана.

Равил Мирхайдаров е от онази категория хора, които могат да се охарактеризират с една дума — живаци. Той е физически и морално държелив и създава впечатлението, че във всяка ситуация се чувства добре. Когато раницата го притиска, той се радва, че има сили да я мъкне; когато вали, е доволен, че боксерките му са още сухи; когато му е тъжно, се утешава, че в живота има и по-лоши неща. Лицето му винаги сияе, гласът му е бодър. Умее да плаче и го прави така, както могат само добрите, силните и романтичните мъже, онези, които са любимци на жените. С удоволствие наблюдавах искрената му радост, докато се снимаше на фона на Анапурна. За пръв път бе в чужбина и то къде? В Хималаите!

Равил почти не ядеше препоръчваното от Рафаел Юсупов масло. Предпочиташе т.нар. далбат — основната храна на непалците, която се състоеше от ориз със зеленчуци, олио и дребни зрънца, по вкус напомнящи на соя или леща. И повтаряше, че местните жители ненапразно са избрали това ястие. Дори Селиверстов немееше пред количествата далбат, които ни поднасяха в крайпътните мотелчета.

През един от поредните престои се запознахме с две американки. Те бяха високи, както се казва — с „едра кост“, и много обичаха далбат. Два-три пъти спирахме да нощуваме на едни и същи места и те неизменно, както и Равил, поръчваха на вечеря и на закуска само далбат.

— Далбат из вери гут — апетитно повтаряше по-едрата от тях.

— При това количество въглехидрати, които се съдържат в далбата — промърморваше Рафаел Юсупов, — върху едрите им кости ще се натрупа толкова сланина…

— И колко мастни киселини има! — иронизираше го Селиверстов.

— Къде?

— В сланината.