Ернст Мулдашев
Златните плочи на Харати (36)

Нашите водачи

Основният ни водач, който прилично говореше английски, се наричаше Тату. Беше тибетец. Веднага усетихме в него положително мислещия човек. Само очите му, в които се забелязваше дълбока печал, понякога гледаха с нескрито негодувание. Безуспешно се опитвах да разбера причината за състоянието му. Тату говореше и китайски. Прилягаше му татарската дума „юаш“, която означава добър, честен и същевременно беззащитен. Отнасяше се с нескрита симпатия към Русия и смяташе нашата страна за най-добрата в света, макар че преди нас никога не бе срещал руснаци.

Шофьор на камиона с оборудването и горивото беше Гану — също тибетец. Това момче знаеше на английски само „йес“, а „ноу“ — не знаеше. Не говореше много, но шофираше отлично.

Зад волана на джипа седеше Лан-Вин-Е. Този пък не знаеше на английски дори и „йес“, а и трудно разбираше жестовете, чрез които се опитвахме да установим контакт. Общувахме само чрез Тату.

Стана ясно, че Лан-Вин-Е е китаец и Тату говори с него на китайски. Лицето на Лан-Вин-Е беше непроницаемо и безизразно — дори в случаите, когато джипът се повреждаше и всички ние бълвахме нецензурни думи.

Без много приказки разбрахме, че Лан-Вин-Е е онзи „офицер за връзка“, за когото настояваха от китайското посолство. Веднъж го попитах чрез Тату:

— Мистър Лан-Вин-Е, мога ли да ви наричам просто Лан?

— Не може — отговори той.

— А Вин?

— Също не.

— Тогава Е?

— Не може.

— Само Лан-Вин-Е?

— Да.

Селиверстов, който стоеше наблизо, иронично подхвърли:

— На мен, ако щеш ми викай Сергей, ако щеш Анатолиевич или Селиверстов, или всичко накуп. Все ми е тая.

Карахме няколко каси минерална вода. Между тях имаше и по някоя и друга кока-кола, спрайт и меринда. Водата вървеше много добре, но другите напитки някак си не паснаха на високопланинските условия — приличаха ни на отровен химически разтвор.

През една от почивките Лан-Вин-Е видя една кока-кола и без да се стеснява, с красив шут я изстреля надалеч.

— Той не обича кола — обясни Тату.

— Не обича американците — прошепна в ухото ми Сергей.

На лицето на Лан-Вин-Е грейваше усмивка само когато срещахме стадо овце. Тези животни, които според мен навсякъде по света са еталон за тъпота, започнаха да будят смях у него, след като го научих как да ги плаши. В детските ми години на село имахме овце и оттогава помнех, че издават два различни звука — призивното „б-е-е-е“ и тревожното „б-а-а-а“. Бях се научил да ги имитирам. При тревожното „б-а-а-а“ те повдигаха глави и хукваха презглава в най-неподходящата посока, най-често през пътя.

Тибетските овце по нищо не се отличаваха от руските и звукът „б-а-а-а“ им оказваше същото магично въздействие. Щом видехме стадо, аз или Лан-Вин-Е, който добре усвои овчия „език“, се показваше от прозореца на колата и блееше, след което овцете изпадаха в паника и задължително пресичаха пътя, макар да беше по-логично просто да минат встрани. Веднъж, когато стадото пресече пътя с дива скорост, отсам него останаха четири овни. Без да знаят какво да правят, те зариха с копита земята. Лан-Вин-Е се показа от прозореца на колата и отново изблея. Най-едрият овен се понесе през пътя, като едва не попадна под колелата, а останалите го последваха. Запомних пълните с ужас очи на последния пресичащ овен, който издаде предсмъртния звук „бек“. И той, като останалите му блеещи събратя, беше избрал най-опасната посока — на няколко сантиметра от колелата.

Овцете някак си ме сближиха с Лан-Вин-Е. Разбирах, че задачата му е да ни следи, но не го обвинявах. Самият аз бях продукт на комунистическа страна и възприемах ситуацията по клишето „Този урок вече сме го минали“.

Лан-Вин-Е най-често стоеше зад гърба ми и ме наблюдаваше, докато си водех бележки. Имах усещането, че знае руски. В някакъв момент извадих от еднодневката си нова тетрадка. Беше ми я подарила преводачката ми от японски — фотомоделът на Приморието Елена Йожиц. Първата корица на тетрадката беше изрисувана с японски йероглифи.

Лан-Вин-Е не издържа, измъкна от ръцете ми тетрадката и започна да разглежда йероглифите.

— Това е на японски, а не на ки-тай-ски — сричка по сричка му рекох на руски.

Скоро разбрахме, че Лан-Вин-Е се дразни най-много от контактите ни с тибетските монаси. И без друго те бяха толкова малко, а Лан-Вин-Е всеки път измисляше по нещо, за да ни провали срещата. Край един стар манастир видяхме Равил да се снима с монах.

— Ла-ла — завика Лан-Вин-Е, като сочеше, че това е забранено. Тату обясни, че това е опасно за нас.

Един ден Селиверстов ме дръпна настрана и ми каза, че и според неговите наблюдения Лан-Вин-Е знае руски.

— В колата, когато му казах на руски „Затвори прозореца“, той затвори. После му заповядах „Отвори прозореца“ и той го отвори.

— Да-а-а — само измънках аз.

Ще измине доста време, като сън ще отлетят дните, прекарани в тайнствения Град на боговете, и хилядите километри тибетски маршрути ще ни върнат обратно в граничното китайско селище Ниалам. Там Селиверстов добре ще си пийне с Лан-Вин-Е от ужасната на вкус китайска водка, след което ще дойде при мен с думите:

— Знаеш ли, шефе, оказва се, че Лан-Вин-Е е завършил Московския държавен университет. Той говори руски по-добре от мен. Дори пя „Катюша“…

Тогава обаче, когато нашите коли напрегнато ръмжаха и преодоляваха един след друг тибетските хълмове, доближавайки ни все повече до мечтаната цел, ние само се досещахме за лингвистичните възможности на китайския „другар“.

Тату ни разказа, че населението на Тибет наброява осем милиона, от които пет са тибетци и около три милиона китайци. Силно се съмнявах в тези данни, та тук почти не се срещаха хора. Но там, където ги има, ръководните длъжности по правило се заемаха от китайци.

После Тату изключи китайската музика и помоли да пуснем руска касета. Сергей подаде касетата на Борис Мойсеев. Прекрасна музика с дълбоки нежни тонове заля безбрежните тибетски плата.

Щом касетата свърши, Лан-Вин-Е отново пусна китайска музика. Тату го погледна. В очите му прочетох негодувание.