Беа Нади
Приказки за боговете (4)

* * *

На Ани й бяха омръзнали вечерните забави. Имаше доста неща да обмисли и би предпочела да остане сама. След срещата с бунтовниците тя се чувстваше уморена. Надяваше се, че поне за няколко дни ще я оставят на мира. Когато Урзу й съобщи, че баща му я кани утре на сезонното събиране на управниците, тя искаше да се подготви за това събитие.

Но нямаше как да откаже. Остави другите да се забавляват, облегна се на меките възглавници и притвори очи. Нека си мислят, че е сдъвкала повече от билката.

Потърси в паметта на съветника всичко, каквото имаше за тези събирания. Оказа се нещо като традиционен семеен прием. Официалният повод беше предаването на сезонните отчети и получаването на инструкции. Скритата цел на Императора обаче бе да проучва висшите кадри в управлението, като тази информация обхващаше и наглед маловажни подробности — облеклото, вкусовете, поведението в обществото и семейството. Управниците бяха длъжни да водят жените и големите си деца, дори това да им отнемаше няколко дни път с агатора. Въпреки това, всички харесваха тези приеми заради възможността да контактуват лично с Императора. Управниците и синовете им ги използваха, за да работят за кариерата си, а жените и дъщерите им, за да се издокарат пред Императора. Ани с изненада откри, че те много си падаха по него.

Порови още малко из спомените на съветника, за да открие необходимите подробности като облеклото, поздравленията, темите на разговор между жените и т.н.

Оценяваше, че това събиране беше идеалната възможност за Сатара да чете мислите на подчинените си. Ани се надяваше, че той ще бъде достатъчно погълнат от това си занимание и няма да й обърне особено внимание. Знаеше, че това само отлагаше за малко проблема, но всеки ден в повече можеше да бъде ценен.

Междувременно другите бяха попрекалили с виното и билката. Повечето от тях заспаха направо край масата. Урзу също не прояви обичайните си желания. Ани го заведе с помощта на лакея до неговата спалня и доволна, че втората част на забавата отпада, отиде да си ляга.

Навън, по стъклата на прозореца, удряше вятърът. Ани си спомни за онзи прекрасен образ от съня й предната нощ, когато Боар приличаше на човек. Изпрати мислено обичта си към близката планина и потъна в сладък сън.

* * *

Подготовката за приема вървеше с пълна сила. Прислугата тичаше между двореца и кулата. Приемът щеше да се състои на територията на Императора, а там рядко влизаше някой от прислугата. Навсякъде се беше събрал прах и сега се лъскаше неуморно.

Урзу предложи на Ани да й помогне да избере подходяща рокля. Тя с удоволствие се съгласи и той я заведе в един дюкян недалеч от крепостта. Ани обясни на услужливите шивачки, че не иска да прави веднага впечатление и те подбраха един нежнозелен плат. Ушиха й една падаща до пода рокля, леко вталена и с остро деколте до талията. Ани си подбра един шал от фино плетени черни кожени нишки и го уви около ханша си. Щеше да го закрепи с големия зелен скъпоценен камък, подарък от Урзу. Имаше нужда от огърлица, но не намери нищо подходящо.

Урзу веднага й предложи да посетят съкровищницата, така че да може сама да си избере нещо. Ани се съгласи при условие, че ще върне накита на следващия ден. Така съвсем леко си беше осигурила двукратен достъп до заветното място.

Тя се загърна добре в наметалото си и както беше облечена във вечерната рокля, отидоха с Урзу до кулата и слязоха при съкровищата. Той с огромно удоволствие й показа богатството си, но Ани му напомни, че нямат много време до вечерта и го подкани да побързат. Въпреки голямото разнообразие от всякакви скъпоценни вещи тя не намери нищо подходящо. Искаше да вземе едно малко невзрачно колие, но Урзу настоя да видят и по-долния етаж.

Ани се забавляваше. Не със скъпоценностите, не — тя с такава лекота успя да се вмъкне тук и да разгледа подробно съкровищата, че всичко й се видя като игра. Вече само един етаж я отделяше от желаната цел — Камъка. Когато утре върнеше накита, тя щеше да направи първия си опит да го види.

На долния етаж тя се спря на едно колие от тъмен метал, цялото обсипано с малки зелени и златисти кристалчета и обици ох същата изработка. Те пасваха много добре на роклята и Урзу остана много доволен.

— Ти ще бъдеш най-красивата на приема — възхищаваше се той.

— Дано майка ти не се сърди, че съм взела от нейните украшения.

— Това не са нейни неща. Тя държи своите скъпоценности в двореца — успокои я Урзу. — Тези са на баща ми. А той не се интересува от тях. Дори да разпознае колието, веднага ще ти го подари. Неведнъж ми е казвал, че мога да разполагам с тях, както намеря за добре.

Сега беше ред на Урзу да избере нещо за кожената си риза. Тя цялата беше обшита със скрити джобчета, в които камъните просто се поставяха. За голямо учудване на Ани те здраво се държаха там. Урзу внимателно подбираше скъпоценните камъни по цвят, големина и форма. Личеше му, че разбира от работата си.

През това време Ани разгледа стълбището и асансьора. Нямаше представа как се отваря и задейства той, и реши, че след кражбата ще трябва се качи по стълбите.

Най-накрая Урзу бе готов и те се качиха горе. На площадката пред кулата се бяха събрали вече петнадесетина три-четириместни агатори и задръстваха всичко наоколо. На всеки от тях имаше нарисуван герб на провинцията, от която идваха.

Прибраха се в двореца за да се донагласят и изчакаха да ги поканят.

* * *

Голямата зала жужеше от приглушените разговори. Въздуха над главите на гостите се бе наелектризирал от напрежение. Не само Ани се вълнуваше от срещата с Императора. В приемната на четвъртия етаж се бяха събрали поне шестдесет души и чакаха появяването му.

Ани се беше прикрила зад голямо цвете в един ъгъл и наблюдаваше посетителите. Помещението трудно побираше всички. Стояха на групички по пет-шест и приказваха оживено.

Урзу стоеше до нея и започна тихо да й представя гостите. Знаеше по някоя пикантна история за всеки от тях и успя да разсее малко напрежението й.

Тя слушаше разсеяно и разглеждаше самата приемна. Беше голяма многоъгълна зала с много врати, водещи до съседни малки помещения. Асансьорът в средата изглеждаше като колона. Съоръжението имаше в тази си част диаметър не повече от един метър. Всички погледи бяха отправени натам. Императорът се очакваше всеки момент. Срещу вратата на асансьора, до самата стена, имаше трон с два богато украсени по-малки стола отстрани. Стените бяха целите покрити с фрески. На Сатариус не познаваха картините в рамки. Сюжетите бяха интересни, но Ани нямаше сега настроение да ги разглежда. По средата на всяка стена светеше лампа. Въпреки това не беше много светло. Сатара нямаше нужда от осветление, за да вижда.

Ани видя майката на Урзу да поздравява гостите. Бяха се видели за миг преди малко и тя се усмихна след като й бе хвърлила един точен преценяващ поглед. Явно бе харесала вида на Ани.

Урзу тъкмо обясняваше, че след малко ще трябва да я остави сама и да седне до баща си, когато се чу шумът на асансьора и в залата настана гробна тишина.

Вратата се отвори и Императорът се появи в цялото си великолепие. Беше облечен в тесни кожени панталони и къса туника, цялата светеща от металните пластинки по нея. Носеше високи ботуши, украсени със скъпоценни камъни. Косата му беше черна и падаше на красиви вълни чак до раменете. На главата си носеше малка корона с изключително красив червен камък над челото.

Имаше внушителна фигура за сатарианин. Беше по-едър от всички жени в помещението и по-висок поне с една глава. Лицето му излъчваше спокойна увереност. Ани се зачуди колко малко приличаше Урзу на него. Като че ли беше наследил от баща си единствено зелените очи.

От мястото, където стоеше, не можа да ги види добре, но когато Императорът обходи с поглед залата, тя за миг усети изключителното им излъчване.

Хората в залата се поклониха. Императорът тръгна към трона и само тези няколко крачки показаха с каква сила разполагаше. Обърна се към множеството и прав поздрави всички:

— Нека космосът и Сатариус си взаимодействат в мир и носят щастие на този народ!

— Да бъде волята ти свещена! — отекна в залата. Този поздрав се стори много странен на Ани. Не беще се интересувала от вярванията на сатарианите, но знаеше, че те твърде малко разбираха от космоса и взаимодействията в него.

Императорът седна и с жест покани жена си и сина си да заемат местата си до него. Първият съветник се поклони пред трона и в кратка реч изреди стореното през този сезон. Накрая изтъкна, че подробната информация е предадена по надлежния ред на него и е на разположение на Императора. Последният благодари на управниците си за свършената работа и им пожела успехи в бъдеще. Говореше седнал. Всички отново се поклониха и отнякъде засвири нежна музика. Официалната част беше завършила.

Ани стоеше сама до цветето и се заслуша в тази чудна мелодия. За тези осем дни тя за първи път чуваше музика, с изключение на фанфарите при наказанията. Нежните звуци никак не подхождаха на грубия начин на живот на Сатариус. Слушаше като омагьосана, докато Урзу не я върна от това състояние към действителността:

— Хайде да те запозная с приятелите ми.

Беше станал от мястото си. Всички вече се разхождаха свободно наоколо. Изглежда бяха свикнали с тази музика и никой не й обърна внимание. Тя попита Урзу за нея.

— Това е едно от чудесата на баща ми — отговори й той, — никой не знае къде и кой я свири. Той я обича, но на мен не ми харесва особено.

„Дали няма грамофон и сега да е пуснал плоча с музиката на ангарите?“ — си помисли Ани и се усмихна.

Урзу я представи на неколцина младежи — синове дъщери на сановници. Всички изказаха възхищението с от нея и Урзу се топеше от удоволствие.

В желанието си да разгледа по-подробно Императора и да разбере нещо повече за него, Ани завърза непринуден разговор с едно младо симпатично момиче. Те застанаха така, че да го виждат добре и започнаха съвсем по земному да клюкарстват. Момичето разправяше колко завижда на господарката за такъв красив и силен мъж и за това, какво не би дала, за да бъде поне веднъж с него. Ани се засмя.

— Няма ли да се уплашиш от него?

— Не знаеш ли, той е много мил с момичетата. За съжаление той няма много време за нас — твърде е зает с държавните дела. От него треперят само мъжете и старите грозотии, а всички млади като мен го обожаваме и мечтаем за него.

Знаеше, че жените си падаха по Императора, но не беше предполагала, че мечтите им се простираха чак до неговото ложе. Изглежда понякога успяваха в тайните си домогвания. Това беше нещо ново за Ани и може би тук й се откриваха нови възможности. Но веднага отхвърли тази мисъл. Достатъчно си бе играла с огъня. Това не беше Урзу, а Сатара и тя трудно би се справила с него — ако въобще успееше. Все пак й стана любопитно.

Междувременно Императорът бе станал от трона си и се разхождаше сред гостите. Не беше удобно да се взира непрекъснато в него и Ани се разходи из страничните стаи да потърси Урзу.

Спря се до един прозорец, от който се виждаше вечерния град. Навсякъде горяха огньове и свещи. Градът имаше призрачен вид. В далечината се виждаше огърлицата на стражарските огньове на градската стена. Гледката я омагьосваше с красотата си и тя се стресна, когато чу дълбок глас зад себе си:

— Красив изглед има оттук, нали?

Тя се обърна и застина. Гледаше право в едни наситено зелени очи. Времето спря. Не можеше да се откъсне от този пронизващ поглед и нямаше никакви мисли в главата си. И може би точно това я спаси. Императорът се усмихна и каза:

— Радвам се да се запозная с момичето, което решава задачите на сина ми. Освен че сте умна, сте и забележително красива.

Ани наведе смутено глава. Отговори с треперещ глас:

— Не мога да се меря с Вас нито по едното, нито по другото.

Отговорът беше дързък. Ани не го направи нарочно. Просто това й дойде на ум. Затаи дъх в очакване какво ли ще се случи.

Императорът се засмя.

— Бих продължил с удоволствие този разговор, но задълженията ми тази вечер не позволяват това. Надявам се да ви видя скоро пак.

Той се върна в залата. Ани се облегна на стената. Краката като че ли не я държаха вече. Сърцето й лудо биеше. Откакто видя Боар за първи път, нищо не бе я разтърсвало така. Сатара имаше зелените очи на ангар, но излъчването им беше несравнимо по-силно. Дано не бе усетил още сега, че не може да долавя нейните мозъчни импулси.

Урзу влезе в стаята и със загрижен вид призна:

— Баща ми каза, че си тук и да не те оставям сама, иначе ще те загубя. Какво стана?

— Нищо. Видяхме се — отговори Ани кратко. — Можем ли вече да си тръгваме?

— Да — отговори той с известно учудване в гласа, жените вече се оттеглят. Аз трябва да остана до края, но ще те заведа в двореца.

— Благодаря, стой тук и изпълнявай задълженията си. Ще се оправя сама. — Ани напусна приемната все още зашеметена и се прибра в стаята си.

Не беше и предполагала, че срещата със Сатара ще направи такова впечатление. Това не бе страх, а по-скоро силно привличане, което я изплаши и я накара да избяга. Имаше чувството, че никога вече няма да забрави тези зелени очи и тяхното магнетично излъчване. Още усещаше тръпките, полазили цялото й тяло. Не смееше да си представи какво би станало, ако той я бе докоснал. Легна и се концентрира изцяло върху Боар, за да намери поне в мислите си за него успокоението, от което имаше нужда.

* * *

Събуди се от дълбок сън и се чувстваше отпочинала и пълна със сили. Изми се, облече всекидневните си дрехи, влезе в хола и зачака с нетърпение лакеят да донесе закуската.

Видя колието и обиците на масата и си спомни, че имаше намерение да ги върне още днес и освен това да се опита да хвърли един поглед на Камъка. Щеше да реши на място какво да прави. Може би още днес щеше да приключи мисията си.

Тази мисъл я зарадва. За всеки случай приготви подаръците от Урзу и му написа няколко реда. Скри нещата на камината и тъкмо седна на дивана, когато лакеят влетя в стаята с много загрижено лице.

Не носеше закуската и Ани веднага излезе от еуфоричното си състояние. Подготви се за лоши вести.

— Императорът заповяда да те заведа при него веднага. — Горкият прислужник целият трепереше от страх.

— Какво си направила снощи? — попита той. — Никога досега някой от нас или от момичетата на Урзу не е бил извикван от Императора. Той въобще не ни обръща внимание. Обикновено се занимава само със съветниците си.

Ани се досети веднага за бунтовниците. След като вчерашният ден беше минал без инциденти, тя си помисли, че посещението й при тях е останало незабелязано. Поведението на Императора снощи също не говореше за някакви подозрения от негова страна. Знаеше си, че тези хора само ще й докарат някоя беля.

— Успокой се, нищо не съм направила — отговори Ани. Изведнъж осъзна, че вече нямаше никакво време за губене. Трябваше някак да оцелее след срещата със Сатара и да открадне Камъка веднага след това. Нареди на лакея:

— Моля ти се, кажи на Урзу къде съм и го помоли да ме чака тук, докато се върна.

Последва прислужника до кулата. На площадката пред нея отново беше пусто. Управниците си бяха отишли.

Очакваше ги първият съветник, който изгледа Ани с любопитство. Заведе я до петия етаж, където Императорът се срещаше със съветниците си. Каза й да почака и изчезна зад една врата. След малко се върна и я покани вътре с думите:

— Императорът те очаква.

Ани влезе в скромна стая, обзаведена само с нещо, като бюро и стол зад него. Императорът стоеше до прозореца с гръб към нея и гледаше към двора. Беше облечен с обикновени кожени дрехи без всякакви украшения, с изключение на малката корона, която и сега опасваше буйната му коса.

Дали й даваше възможност да го разгледа или се опитваше да стигне до мислите й — но той не бързаше да обърне. В дясната си ръка държеше някакъв малък предмет и го мачкаше с пръсти. Движенията му ставаха все по-нервни.

„Той не може да чете мислите ми и това го ядосва“ прозря изведнъж Ани.

Мислено се помоли на всички богове и дяволи да помогнат да се справи с предстоящото изпитание. Императорът се обърна. Погледна я право в очите. Ани бърз сведе погледа си към пода. Не искаше да рискува да я омагьосат тези очи. Очакваше той да започне разговора.

Но Императорът продължаваше да мълчи. Само я гледаше и с почти незабележими движения мачкаше малкия камък в ръката си.

За миг Ани изпадна в паника — дали това не беше Камъкът на мъдростта? Тогава тя щеше да е загубена! Но едва ли. Боар й бе обяснил, че Камъкът има големина на яйце. Този камък беше доста по-малък.

С рязко нервно движение той остави камъчето на масата. То беше метално и матово.

— Разбрах, че обичаш да мислиш върху сложни проблеми. Искам да обсъдя един такъв с теб.

Ани се учуди — нима сега ще я подложат на изпит Беше очаквала да я пита за произхода й, за провинцията, където е израснала. Или за за вчерашната й неволна среща с бунтовниците. Може би това бе само някаква обходна маневра?

— Вчера управителят на една провинция ми разказа, че отново се готви бунт срещу мен от група мои чиновници — продължи той. — Успял е да внедри шпионин в тяхната група и знае точно кои са и къде се срещат. Какво ще ме посъветваш — да ги заловя и убия веднага, или да изчакам?

Значи, все пак — бунтовниците! Това никак не беше хубаво. Още не знаеше дали той е разбрал за връзката й с тях или само предполага нещо. Такава връзка беше логична и като възможност беше много по-вероятна, отколкото предположението, че Веова е изпратил шпионин за Камъка. За последното той най-вероятно въобще не се и досещаше, поне засега.

Ани реши да потвърди подозренията му. Нямаше смисъл да лъже. Ако не крие връзката си с тях, тя би имала някакъв щанс да обясни поведението си. Надяваше се, че няма да я убие веднага. Преди това би трябвало да направи опит да разбере защо не може да чете мислите й и дали има и други такива сатариани — това би било началото на края на династията му.

— Не, в никакъв случай — отговори Ани, като че ли защитава събратята си. — Така не се решава проблемът. След всяко убийство народът ще недоволства повече и ще се намерят нови бунтовници.

Ани прогони страха си и се увлече по решаването на тази задача. Въпреки опасната ситуация, в която се намираше, тя искаше да упражни ума си точно с този ангар пред нея. Възможността да предложиш нестандартно решение и да имаш с кого да го обсъдиш беше истинска рядкост. Искаше да намери решение на сложния казус и да получи оценката на Сатара.

— Напротив, трябва внимателно да ги подкрепите — продължи тя. — Изглежда е дошло времето, когато трябва да се промени начинът на управлението на Сатариус. Дайте им чувството, че те участват в него.

Той се засмя. Застана пред нея, хвана я с двете си ръце за раменете и поглеждайки право в очите й, каза:

— Не всеки ден ми се случва един предател да е толкова нахален и да ми каже в очите да оставя другарите му на мира. Охраната ми наблюдава всяко ново момиче, харесало се на сина ми. Вероятността да се вмъкне по този начин шпионин в замъка е прекалено голяма, за да не се съобразявам с нея. Видели са те да се срещаш с този „приятел“ на сина ми и са те проследили оня ден.

Той не откъсваше очите си от нея, но Ани успя да удържи на големия натиск. Мобилизираше всичките си сили в борбата си за живот.

— Тогава те трябва да са забелязали, че не последвах онези великанки съвсем доброволно — отговори тя твърдо.

— Това може да е било инсценирано, за да се заблудят евентуалните преследвачи. Освен това ти си им дала ценни съвети как да поправят агатора — отвърна той.

Или сред присъстващите тогава е имало шпионин, или наистина ги бе подслушвал. Но и в двата случая той трябваше да приеме, че тя е действала по принуда.

— А какво според вас да направя? Да ме убие онзи младеж още в градината или пък онези да ми видят сметката? Ако откажех, нямах никакъв шанс. Просто щяха да ме премахнат, за да не ги издам. — Гласът на Ани не трепна. Тя реши да докара нещата докрай, за да може Сатара да вземе решение — или да я убие, или да й повярва. — Освен това мисля, че след като хората от двора се возят удобно в агаторите и други имат право на това — продължи тя.

Нападението беше най-добрата защита. Императорът престана да стиска раменете й, обърна се и отиде отново до прозореца.

Мълчеше. После изведнъж я погледна и се върна към първоначалния си въпрос, като че ли междувременно нищо не се беше случило.

— Каква е тази нова форма на управление? — попита той.

В първия миг Ани се стресна. Не беше очаквала това. Концентрира се, за да си спомни какво беше казала преди, и му отговори:

— Вие управлявате чрез волята си и я налагате видимо за всички, със сила. Трябва да слезете от сцената. — Ани сама не повярва на думите си. Господи, какво правеше! Само заради това изказване той можеше да я убие.

— Би трябвало да те унищожа заради това предложение! — извика той. — Да не искаш да абдикирам по собствено желание? Дори да мога да извлека някаква полза от това, би било прекалено голямо унижение за рода ни.

Императорът, се разхождаше нервно из стаята, а Ани затаи дъх. Изчака го малко да се успокои и обясни:

— Според мен, ако можете някак да обърнете ситуацията в своя полза — ако другите са официално на власт, а вие ги управлявате тайно, тогава предимството ще е на ваша страна.

Увлечена от темата на разговора, Ани бе забравила за опасността, в която се намираше. Говореше с вдигната глава и го гледаше право в очите.

Императорът спря в средата на стаята и я погледна смаян. Сега очите му имаха прилика с тези на Урзу. Но само за миг. Нещо заработи дълбоко зад тези очи и те вече гледаха направо през нея. Той седна на стола си и потъна в дълбок размисъл. Ани все едно вече не съществуваше. Тя стоеше все така права и чакаше. Гледаше го и се възхищаваше от него. Тя беше никоя, шпионка, всеки друг щеше да я убие или изгони, но той се вслушваше в нейните думи със същото внимание, с което се вслушваше в думите на съветниците си. Изпита истинска симпатия към него. Какво беше накарало този ангар, признат за най-умния между всички, да се оттегли на тази забутана планета и да играе скучната роля на Император?

Мина доста време, преди той да излезе от вглъбеността си. Когато повдигна глава и я погледна с проницателните си зелени очи, Ани видя в тях тъгата и самотата на по-висшето същество, копнеещо за себеподобните си.

Вече очакваше да чуе думите му от съня си — „Ела да живееш и работиш с мен …“ — и почти беше готова да се съгласи, когато той рече с уморен глас:

— Можеш да си тръгнеш.

Тя напусна стаята като замаяна. Беше се разминала на косъм със смъртта, а я обхвана дълбоко съчувствие към Сатара. Вървеше със свито сърце. Искаше й се да го прегърне и да го утеши, а трябваше да му открадне най-ценното нещо, което притежаваше. Отново намрази мисията си. Целият ентусиазъм от сутринта се беше изпарил.

Тя бавно премина през площадката и огледа околните сгради с прощален поглед. Въпреки че Камъкът все още лежеше в съкровищницата на Императора, Ани имаше странното усещане, че е изпълнила задачата си. Обзе я дълбоко спокойствие и тъга.

Тази планета я беше завладяла с бавния си спокоен живот. Но тя предчувстваше скорошни промени и видя реки от кръв, чу вопли от болка и усети миризмата на смърт. Ужасът нямаше да отмине и този свят.

* * *

Дъжд забарабани по прозореца. Сатара гледаше как Ани, загърната в наметалото си, бавно пресича площадката. Не разбираше какво ставаше с него. Знаеше, че току-що беше пуснал да си върви най-опасния му враг. Не само, че бунтовниците я бяха вербували, но тя беше първото същество на тази планета, чиито мисли не му бяха достъпни. Какво ли не опита, но не успя да долови нищо. Само заради това, той трябваше да я унищожи веднага. Но вместо това, той обсъди с нея нещо, за което не би говорил и с най-близкия си съветник — как да се задържи на власт.

Първоначално мислеше, че е някакъв мутант и работи за бунтовниците. Това щеше да обясни всичко. Но вече не вярваше в това. Чувствата му подсказваха, че тя представлява нещо друго. Нещо колкото чуждо, толкова и познато. Но все не успяваше да се сети за какво му напомня. Не можеше да чете мислите й, но добре усети чувствата на приятелство и доброжелателност, които тя излъчваше. И искреното й желание да му помогне. Не беше усещал такива чувства у околните от незапомнени времена.

Естествено, можеше да слезе в мазето, да вземе Камъка на мъдростта в ръцете си и да узнае. Не беше го ползвал, откакто приключи със създаването на този свят. Искаше да се справи сам, без помощта на знанията от горните нива. Гордееше се с това, което успя да постигне. Но Ани беше права, в последно време нещата бяха в застой. Необходима бе някаква радикална промяна.

И идеята й беше добра. Отдавна му бе омръзнало да се изживява като Император. Искрено желаеше промяната и нещо му подсказваше, че тя скоро щеше да настъпи.

Тъгуваше. Срещата с това умно и безстрашно момиче му напомни колко много му липсваше компанията на равностойни другари. Той все пак беше ангар, а ангарите имаха силно развито чувство за колективизъм. Те обичаха да работят заедно и никога не оставаха сами. Дотолкова се сливаха, че индивидуалността им оставаше на заден план. Сатара се бе разбунтувал едно време точно против това. Той искаше да бъде различен и успя. Но този успех имаше своята цена.

Извика първия си съветник и му заповяда:

— Искам да разбереш откъде е това момиче, къде се е родила, къде е израснала и кои са родителите й. Информацията ми трябва бързо.

* * *

Когато Ани влезе в стаята, Урзу вече я чакаше нетърпеливо. Веднага започна да я разпитва за срещата с баща му, но тя го спря, като обеща да му разкаже всичко по-късно. Напомни му, че трябва да върнат накита.

— За това има време. Никой няма да го потърси — отговори Урзу.

— Не, аз няма да съм спокойна, докато не го върна — настоя капризно Ани, — ти вчера ми обеща.

Той вдигна рамене и се съгласи. Навън валеше дъжд и те преодоляха разстоянието до кулата, тичайки бързо.

„Дано Императорът не ни следи сега“ — помисли си Ани разтревожена.

Слязоха до съкровищницата, без да срещнат никого. Ани остави колието и поиска да разгледа другите неща.

Урзу обясняваше кое откъде е и от какъв минерал. Имаше добри познания по геология. Тъкмо обясняваше за някакъв невзрачен наглед камък, в средата на който се намираха най-прекрасни кристали, когато Ани уж случайно си спомни за онзи другия камък.

— Може би и той е такъв, може би вътре има скрито съкровище — предположи тя.

— Не ми е дошло на ум. За да разбера това, трябва да го разгледам още веднъж — се замисли Урзу.

Ани го погледна с очакващи очи, без да каже нито дума. Не трябваше да насилва събитията. Но Урзу разбра и се засмя.

— Добре, вече обещах да ти го покажа. Но трябва да внимаваме. Ако ни хванат, че се ровим в съкровищата на баща ми, ще си имаме неприятности.

Те се огледаха внимателно и след като се увериха, че никой не ги следи, тихо слязоха по стълбите. Урзу извади отнякъде дълга игла и със сръчни движения отвори вратата. Вмъкнаха се вътре и затвориха. Тук вече само Императорът можеше да ги обезпокои.

— Как отвори тази врата? — попита Ани учудена. Урзу се ухили.

— Когато влязох миналия път доста се потрудих, докато намеря начин да я отворя. Имах късмет, че никой не ме хвана.

Помещението беше слабо осветено. Очите на Ани постепенно привикнаха към тъмнината и тя различи чудни неща. Тук имаше метални вериги и звезди, кофи със различни видове почви, прахове от стрити материали във всякакви цветове, парчета плат със странни петна по тях и какво ли не още. Изглеждаше не като съкровище, а като отдавна непочистен килер. Всичко беше потънало в прах и доста разхвърляно.

Урзу отиде в единия ъгъл и посочи невзрачна кутия, цялата в паяжини. Виждаше се, че капакът беше отварян за последен път преди доста време. Той го отвори внимателно и отстъпи, за да може Ани да види камъка.

Боар беше прав. Имаше големината и формата на яйце от кокошка. Изглеждаше като най-обикновен речен камък.

Ани го взе внимателно с два пръста и те го разгледаха.

— Не — каза Урзу, — няма вид да има нещо в него. Прекалено малък е, а и цветът му е различен.

Ани се престори, че връща Камъка в кутията, като едновременно отвлече вниманието на Урзу:

— Виж там, какви странни пера! От коя птица са? Урзу погледна нататък и Ани затвори бързо кутията.

Спусна Камъка в джоба си. Сърцето й щеше да се пръсне. Наложи си да изглежда спокойна и изслуша обясненията на Урзу за някаква птица от далечен остров.

— Мисля, че няма вече какво да правим тук — каза тя, уж отегчена.

— По добре да си тръгваме, преди някой да ни е видял. Открехнаха внимателно вратата, огледаха се и, след като не забелязаха нищо нередно, излязоха тихо от съкровищницата на Императора. Качиха се горе и Урзу й предложи да поразгледат още малко неговата колекция, за да си избере нов подарък. Но Ани заяви, че ще изпита по-голямо удоволствие, ако той го избере без нея, и затова ще се прибере и ще го чака в стаята си. Тя си тръгна а Урзу остана да огледа скъпоценните си камъни.

* * *

Ани изтича до двореца. Самата кражба се оказа много по-лесна от всичко останало. Още не можеше да повярва, че камъкът лежи в джоба й. Спомни си какво беше казал Боар — че трябва да слуша Камъка и го взе в ръка. Стисна пръсти около него.

Тогава стана нещо странно. Изведнъж умът й се проясни и тя сякаш вече виждаше света с други очи. Едновременно с това чу някъде в мозъка си глас:

„Вземи едноместния агатор на Урзу, остави ме в джоба си и се махай веднага оттук. Тръгни на запад към горичката, където бяхте с Урзу. Там ще се появи Боар.“

Тя последва незабавно съвета на Камъка, без много да се замисля. Всяка минута беше ценна. Пусна Камъка в джоба си и скочи в агатора. Дано не я видеха още сега. За щастие времето бе лошо и навън нямаше никого. Но тя не забравяше, че охраната я следи, а и някой можеше да я види случайно от прозореца.

Мушна двете си ръце в отворите за управление и напипа с всеки пръст по едно копче. Затвори очи и се концентрира върху спомените на съветника. Съжаляваше, че не бе имала време да тренира пръстите си. Управляването на едноместния агатор приличаше на свиренето на пиано и беше доста сложно.

Натисна с показалеца „старт“, а със средния пръст на лявата ръка бутона за нагоре. Машината послушно се издигна. Даде със средния пръст на дясната ръка пълен напред и агаторът се втурна към отсрещната къща. С левия безименен наляво и със средния нагоре.

Агаторът се движеше бързо и Ани имаше проблеми с управлението. Доста се клатушкаше, но успя да го изкатери по покрива на една работилница до самата крепостна стена и да я прескочи. Пропадна поне осем метра, преди машината отново да се стабилизира на пет метра височина. Тя даде „напред“ и първоначално се движеше над някаква по-широка улица. Хората отдолу вдигнаха учудени глави, но Ани нямаше време да им обръща внимание. Трябваше да се държи по на запад, а в тази посока нямаше подходящ булевард.

Изкачи се над покривите и се издигна на максимална височина над тях. Само че това се оказа грешка. Покривите бяха на най-различни нива и тя все едно че караше по път осеян с дупки и бобуни. Спусна се по-ниско, но не успя да постигне равномерно движение на агатора. Проклинаше Императора, който бе измислил този сложен начин на управление. Едвам удържаше машината. Трябваше по-бързо да се научи да я управлява добре.

* * *

Майката на Урзу тръгна по коридора, за да се прибере в стаята си. Погледна разсеяно през прозореца към мокрите от дъжда павета и видя Ани да претичва през площада. Какво ли прави навън в това време, — зачуди се тя. Малко я плашеше това момиче. Беше хубава и умна и не би могла да си пожелае по-добра снаха. Но нещо в нея не беше наред. Не приличаше на младо момиче, а по-скоро на зряла жена. Беше прекалено умна и знаеше прекалено много. Имаше странен начин да мисли, да се изразява, да се облича. Като че ли въобще не беше израснала в това общество. Трябваше да говори с мъжа си за това. Бе разбрала, че я следи. Сигурно и той нещо подозираше.

Беше се замислила и чак сега й направи впечатление, че Ани още беше навън. Седеше в малкия агатор на сина й. Това момиче определено прекаляваше.

Изведнъж тя се сепна. Агаторът се издигна и потегли. Нима синът й дотам си беше загубил ума по нея, че да я научи да кара едноместния агатор? Една от най-важните мерки за сигурност се състоеше в това, само най-близките членове на семейството да имат това умение.

Ани караше несигурно като че й беше за пръв път. А къде беше Урзу? Всичко това изобщо не й харесваше. Тя изтича до стаята му. Нямаше го. Попита лакея и той й каза, че е отишъл с Ани до кулата — в съкровищницата. Нима това момиче се бе оказала най-обикновена крадла и сега бягаше с плячката? И какво направи със сина й? Тя разтревожена изтича до кулата и с облекчение видя, че той идваше насреща й. Нахвърли се върху него с думите:

— Как посмя да научиш Ани да кара агатор? Нямаш ли акъл в главата? И друго — да не е откраднала нещо, че така бързаше да се измъкне от крепостта?

Урзу остана смутен от нападките на майка си.

— Бях през цялото време с нея. Не мисля, че е откраднала нещо. И без това бях готов да й подаря, каквото си пожелае.

— Но тя взе агатора и излетя направо през крепостната стена! — Майка му беше много ядосана.

— Вярно, че я научих да го кара, но й забраних да лети сама с него — оправда се Урзу.

— Научил си я да кара едноместния агатор? Забрави ли какво заповяда баща ти? — майка му за малко да го удари.

Урзу я погледна неразбиращо:

— Защо едноместния? Аз я научих само на триместния!

За миг и двамата останаха без думи. Първа се окопити майка му:

— Но тя излетя с едноместния ти агатор. Извикай веднага началника на охраната. Аз ще пусна алармата. Вземи моя агатор и гледай да хванеш това момиче!

* * *

Ани чу сирената в крепостта. Бяха открили бягството й много бързо. Очевидно някой я беше видял. Може би щеше да стигне по-далеч, ако бе напуснала крепостта пеша.

Не напредваше достатъчно бързо. Не успя да овладее машината напълно. Обърна се и видя в далечината най-малко три агатора. Преследването бе започнало!

Не можа да види дали са едноместни или по-големи. С три-четириместните тя щеше да се справи лесно. Те бяха доста по-бавни. Но сигурно вече бяха разбрали, че е избягала с едноместен агатор и най-малко началникът на охраната щеше да я подгони със също такава машина. А той със сигурност я караше по-добре от нея. Тя отново се шмугна в една малка уличка и се снижи почти над главите на хората. Така преследвачите не можеха да я видят, но и тя не ги виждаше. Уличките бяха къси, с непрекъснати завои и Ани скоро установи, че така не се движи по-бързо към целта. Загуби ориентация и отново се издигна нагоре.

Огледа се и ги видя отдясно, но доста по-близо. Отново потъна в улицата и тръгна силно наляво. Ако не бяха я забелязали, още имаше шанс. Пак се издигна за малко да погледне.

Бяха доста встрани от нея, но разстоянието по въздуха ставаше все по-малко. Не можеше да извади Камъка от джоба си и да го попита за пътя. Ръцете й бяха заети. Постепенно автоматизира поне движението наляво и надясно. Но се движеше бавно. Трябваше да направи нещо. Изскочи нагоре и се стрелна направо над покривите. Ако стигнеше гората преди тях, щеше да успее. Огледа се назад. Бяха я видели и я догонваха с всички сили.

„Дано не участва лично Императорът. Неговият агатор със сигурност е най-бърз,“ — помисли си Ани. Къщите и уличките под нея не свършваха. Почти се беше изравнила по скорост с трите си преследвача. Продължаваха да я настигат, но вече по-бавно.

Това трябва да са началникът на стражата, единият съветник и майката на Урзу — или самият той. Какво ли разочарование беше предизвикала у тях. Никак не й харесваше чувството, че е изменник. Те се бяха отнесли към нея с обич, а тя ги беше излъгала жестоко. Ани се чувстваше ужасно гузна.

Гората вече се виждаше в далечината, когато те я наближиха съвсем. Щяха да я настигнат точно някъде на границата между последните къщи и първите дървета. Вече различаваше хората в агаторите. Урзу беше сред тях. Ако имаха огнестрелни оръжия, отдавна щяха да са й видели сметката.

Бяха се доближили на петдесетина метра, когато най-накрая къщите свършиха. Ани веднага слезе близо до земята и се скри сред високите дървета. Трябваше да внимава много, за да не се удари в стволовете. Другите бяха някъде над главата й, над короните на дърветата. Чу само Урзу да вика зад нея. Той я преследваше долу. Прекалено бавна беше, за да му избяга. Помисли отчаяно за Боар. Защо се бавеше? Тя рязко спря агатора, скочи от него и се заби в храсталака. Но тази постъпка не беше най-умната. Забрави, че на Сатариус мъжете бягаха много по-бързо от жените. Урзу я докопа и събори на земята. Тя го отблъсна и скочи пак на крака. Нямаше смисъл да продължи да бяга. Видя измъченото му лице.

— Извинявай, Урзу, трябваше да го направя — изтласка тя задъхана.

— Не исках да ти причинявам никакво зло. Той я погледна неразбиращ.

— Но какво си направила? Аз всичко щях да ти дам.

— Не съм взела нищо от това, което ти принадлежи. Не съм и бунтовник. Взех само това, което не е ваше.

Ани извади Камъка от джоба си и го стисна с всички сили.

Светът отново се променяше, а Камъкът засвети със страшна сила. Блясъкът заслепи Урзу и приближаващите преследвачи. Тогава се чу ужасен писък. Той се разнесе като ефирна вълна над цялата планета. Всички, включително и Ани, инстинктивно си запушиха ушите.

До нея се появи познатата светеща топка. Ани чу, Боар да заповядва:

„Седни и се свий на кълбо!“

Тя клекна и прегърна коленете си, като мушна глава между тях. Малката топка нарасна до сфера с един метър в диаметър и я обгърна цялата. Само усети, как нещо я дърпа нагоре и загуби съзнание.