Беа Нади
Приказки за боговете (2)

* * *

Привечер стигна до централния пазар, недалеч от крепостта. Усещаше лека умора и се огледа за странноприемница, където можеше да остане за през нощта. Селяните винаги нощуваха в близост до пазара, за да изнесат стоката си на следващия ден и наоколо имаше много сгради с табела, на която беше нарисувано нещо като легло. Не предлагаха кой знае какъв лукс. В една стая имаше обикновено от пет до десет нара, но на уморените пътници и те вършеха работа.

Хареса си една триетажна сграда, относително добре поддържана и посещавана от разнообразна клиентела. Влезе вътре и отиде до тезгяха, зад който стоеше някакво момче.

Поиска място за пренощуване и момчето я огледа с любопитен жаден поглед.

— О, госпожо, имате голям късмет. Имаме едно свободно легло в двойна стая. Малко е скъпичко, вярно, но вие сигурно можете да си го позволите. На друго място няма да намерите. Утре ще е третото за годината публично изпълнение на присъдите. Лично синът на Императора ще присъства на зрелището. Половината град ще дойде да гледа, както и много хора от провинциите. Така че навсякъде ще е заето. Преди малко случайно се освободи едно място.

Бъбривото момче й досаждаше, но информацията беше интересна. Тя слушаше внимателно, докато той й обясняваше къде ще се състоят наказанията и какви са присъдите. От спомените на съветника знаеше за слабостта на Урзу, синът на Императора, към тези представления.

— Но какво съм седнал да ви разправям — продължаваше момчето, — вие сигурно сте дошла специално, за да видите наказанията. Жалко, че този път няма да има екзекуция, само два пъти съм присъствал на такова зрелище. Само обичайния бой с камшик, пръчки и нарязване с нож.

Съдебната система на Сатариус също се отличаваше съществено от земната. Императорът имаше полицейска мрежа из цялата планета и областните управници носеха лична отговорност за поддържане реда в провинциите. Рядко имаше тежки престъпления като преднамерено убийство и грабеж и те се наказваха със смърт. Най-често срещаните престъпления бяха незаконната търговия, контрабандата и кражбите. Хванатите престъпници се вкарваха временно в затвора до края на сезона. Тогава във всяка провинция се събираше съд за един-два дни и обработваше всички налични случаи. Затворниците обикновено сами си признаваха престъпленията, за да излязат по-бързо на свобода. Нямаше смисъл да лъжат. Само щяха да им дадат Коморовата звезда^[1], а тя не можеше да бъде излъгана. И тогава наказанието щеше да се удвои.

Смъртните присъди издаваше лично Императорът. За контрабанда на билката — тукашно лекарство и наркотик — се полагаше нарязване на кожата на ръцете и лицето. Така оставаха трайни следи и контрабандистите можеха да се контролират пй-лесно. За стопански престъпления наказанието бе парична глоба и бой с пръчки. За кражбите — бой с камшик. Ани се възхищаваше на простотата и ефикасността на тази система. Способността на Императора да чете мислите на подчинените си имаше и своите добри страни. А за там, където не присъстваше лично, той беше измислил този детектор на лъжата — Коморовата звезда.

Империята на Сатариус съществуваше от доста време. Знаеше от Боар, че малко преди да се роди внук на Императора, той умира при някакъв нещастен случай или от болест. След това Сатара се преражда във внука си, и когато порасне достатъчно, той отнема трона от баща си. През цялото това време смазаната машина на управлението на планетата работеше по инерция. По този начин Сатара управляваше тази планета почти без прекъсване направо от физическото ниво.

Стабилността на системата имаше и своята цена. Прогресът на тази цивилизация напредваше изключително бавно. Но доколко това е недостатък, Ани не се наемаше да прецени. Сигурно някога тази машина ще забуксува и тогава или всички ще загинат, или ще има качествен скок в развитието.

Показаха й стаята и тя остави вещите си на леглото. Това име беше прекалено луксозно за кушетката до едната стена на стаята с две кожи за завиване. На другата стена имаше също такова легло с разхвърлян по него багаж. От съквартиранта нямаше и следа и Ани се зачуди какво да прави до залеза на Малкото слънце.

Напусна странноприемницата и се разходи из пазара. Търговците опаковаха стоките си и ги превозваха до складовете на няколко преки оттук. Утре щяха да продължат продажбата или да се запътят обратно за дома. Всичко ставаше стегнато и делово. Въпреки теснотията рядко се чуваше някоя ругатня. По павирания площад вдигаха шум само копитата на воловете.

От замъка се виждаше само крепостната стена и голямата кула. Тази крепост заемаше площ от близо квадратен километър. Ани нямаше време, а и нямаше смисъл да я заобиколи. Спомените на съветника оживяха в нея, при вида на това място и тя почти се идентифицира с него. Знаеше всяка сграда в крепостта, появиха се спомени за жени-любовници, приятелите и семейството. Той имаше жилище в замъка, но беше настанил семейството си извън него, близо до главния вход. Там се чувстваше по-сигурен. Никак не беше приятно да се живее близо до Императора. Нямаше сатарианин, който да не се страхува от него. Присъствието му в замъка се усещаше навсякъде.

Ани нарочно прекъсна спомените на това място. Не искаше страхът на съветника да й повлияе и пазеше място за собствени впечатления.

Но дори така, погледнат отвън, замъкът не правеше приветливо впечатление. Тя пообиколи още малко и откри мястото, където утре щяха да се състоят наказанията. Тук площадът беше застлан с по-големи павета и очертан от дебела бяла линия. Тук-там стояха групички „туристи“, дошли специално за зрелището, обсъждайки оживено предстоящото събитие.

Изведнъж Ани усети самотата си. Не беше на мястото ся в този град, на тази планета. Спомни си за децата и мъжът й, и се зачуди какво ли правят без нея. Засмя се вътрешно на себе си. Ангарите й бяха обяснили, че ще я върнат към същия момент, от който я бяха взели. Тя се намираше във времеви прозорец. Никой нямаше да забележи нейното отсъствие и самата тя нищо нямаше да помни. Ако нещо й се случеше тук, щяха да върнат трупа й. Просто по неясни причини щеше да е починала през нощта. Дали от неприятната мисъл или от студа — тръпки я побиха и тя побърза да се прибере в странноприемницата.

На другото легло спеше възрастна сатарианка. Ани се събу тихо и легна на кушетката. Затвори очи и помисли за Боар. Пожела му лека нощ й по навик очакваше отговор. Такъв нямаше и тя си спомни думите му. Въздъхна разочаровано, обърна се и заспа.

* * *

Утрото беше хладно и дъждовно. Наближаваше зимата и Ани извади новото си наметало. Съквартирантката й хвърли леко завистлив поглед. Не се бяха поздравили. Между равнопоставени формалностите не бяха приети. Ани си взе раницата и напусна смрадливата стая.

Навън имаше доста народ въпреки дъжда. Още снощи беше забелязала нещо като парк наблизо и се запъти към него. Седна под едно дърво и изяде закуската си. Нямаше какво да прави и наблюдаваше децата, играещи наоколо. Момичетата се боричкаха, а момчетата играеха с шарени топки. Усмихна се. Все едно виждаше картина, обратна на земната. Нямаше възрастни гледачи. Сатариус беше безопасно място за децата. Не познаваха пътно-транспортните произшествия освен някой-друг прегазен от волска кола. Но последното беше малко вероятно, като се имаше предвид колко бавно се придвижваха те.

Едно от момчетата пристъпи към нея, изучавайки я обстойно.

— Мам, вие сте много красива. От далеч ли идвате?

— Да, от планината Кибу — отговори Ани. Тази планина бе възможно най-далечната, за която се сети в момента. — А вие не сте ли на училище? — попита тя от своя страна.

— Не, днес е свободен ден заради изпълнението на присъдите. Когато спре дъждът, ще отидем на площада да гледаме. Вие ще дойдете ли? — момчето беше будно и любознателно.

— Да. За първи път ще видя такова нещо. — Ани подържеше разговора от скука. А и се надяваше да разбере още нещо за Урзу. — Разбрах, че и синът на Императора ще бъде там. Никога не съм го виждала. Хубав мъж ли е?

— Аз не го харесвам. — нацупи се момчето. — Той е голям фукльо и само се прави на важен със скъпоценностите си. Много е глезен, иска всичко да му принадлежи и всички да го слушат. Аз съм само на десет години и съм по мъж от него!

— О, сега май прекали — засмя се Ани, — какво ще стане, ако Императорът чуе какво разправяш за сина му.

Момчето не се изплаши: — Нищо няма да ми направи. Всички знаят, че и той е недоволен от сина си и му се кара всеки ден за лудориите.

Това беше ново за Ани. Съветникът беше умрял преди няколко години и, въпреки че тук почти нищо не се променяше, Урзу беше пораснал. Явно слабите му страни се бяха развили през това време. Момчето продължаваше да се възмущава:

— Много обича красивите жени, особено ако могат да въртят силно камшика. Казват, че като момче сам е опитвал да наказва осъдените с бой, но сега повече обича да гледа. Избира хубави момичета от публиката и ги кара да изпълняват наказанията.

— Не ти ли е неприятно да гледаш как бият хора? — попита Ани малкия си събеседник.

— Защо? Те са крадци и мошеници. Трябва да се бият по-силно! — Той размаха ръка, като че ли държеше пръчка в нея и наказваше някой голям злосторник.

Дъждът беше спрял. Другите деца се събираха и повикаха момчето.

— Елате с нас! Трябва да тръгваме, за да намерим място в първата редица. После ще има много хора.

Ани стана, момчето я хвана за ръка и те се затичаха. Беше й трудно да го следва. Мъжете тук бяха по-хилави от жените, но доста по-бързи. И другите момчета изпревариха момичетата.

След пет минути те пристигнаха на площада, където покрай бялата линия почти не беше останало място. Седнаха на мокрите павета. Зад тях се нареждаше вече следващия ред. Половин час по-късно на площада остана свободно само мястото в средата, оградено с плътна стена от зяпачи.

Откъм крепостната стена се образува коридор и в кръга влязоха момичета с фанфари. Представлението започваше. След тях пристъпиха съдии в дълги червени роби и изпълнителите на присъдите, въоръжени с дълги пръчки, плетени камшици и закривени ножове с красиви дръжки. Всички бяха в кожени униформи. Съдиите до един бяха мъже, а изпълнителите жени.

Ани вече се питаше какво прави тук. Не я блазнеше много „удоволствието“ да гледа как измъчват нещастниците, но трябваше да се запознае с обичаите, а и вече не можеше да мръдне от мястото си.

Чу се тропот на затворнически налъми. В кръга влизаха осъдените престъпници, облечени само с кожени препаски. Бяха от двата пола и трепереха от студ. По някои от тях личаха следи от предишни наказания. Лицето на една от жените беше обсипано с грозни белези.

— Това е известна контрабандистка — обади се момчето. — Страшно издържа на болка и няма да издаде и звук, докато й нарязват кожата.

— Не виждам къде ще я режат сега — цялата е в белези — отговори Ани. Усетила бе възхищението в думите на момчето и се зачуди дали не беше избързала, като определи съдебната им система за ефикасна.

Осъдените седнаха в самия край на кръга — срещу съдиите. Децата бяха подбрали добро място за гледане. Засега имаха свободен поглед върху средата на площада.

Чуха се викове и силно вълнение обхвана тълпата.

— Урзу, Урзу пристига!

Всички вдигнаха глави към небето и Ани видя да наближава триместен агатор и да се върти над събраното множество. Хората размахаха ръце за поздрав и викаха името на сина на Императора. Виждаше се само гладкото дъно на агатора. Всички бяха станали и Ани участваше в спектакъла. По нещо личеше, че тук няма истински възторг, а само се играе театър. Това поздравление беше традиция, която се спазваше.

След няколко кръга агаторът кацна в средата на площада и от него излезе Урзу. Беше съпроводен от две хубавици, които седяха на задните седалки. Тълпата още веднъж вдигна врява и утихна.

Синът на Императора се оказа слабичък младеж, хилав дори за сатарианин. Имаше бледо лице със сенки под очите. Личеше си разпътния живот, който води. Въпреки възхитителната кожена дреха, цялата обшита с лъскав метал, той не вдъхваше страхопочитание или поне респект. Ани се изненада. Все пак от сина на Императора беше очаквала повече.

Урзу се завъртя веднъж в кръг, за да приеме поздравленията, качи се обратно в агатора и се отправи към съдиите. Там спря, за да наблюдава представлението, седнал в машината си.

Засвириха фанфарите и хората седнаха.

Един от съдиите излезе крачка напред и извика първия престъпник. Той се изправи и застана в средата на площада. Поклони се на Урзу и зачака. Съдията прочете присъдата и за какво е издадена: — За контрабанда — нарязване с нож!

Една жена от изпълнителките пристъпи напред, извади ножа си и с бързи, сръчни движения наряза лицето на нещастника на четири места. Едва след това мъжът успя да изреве и да закрие кървящите си бузи с ръце. Друга жена го хвана за раменете и го изведе по коридора от площада. Щяха да му превържат раните и да го пуснат.

Докато нещастникът викаше от болка, тълпата ликуващо ревеше. На Ани това й заприлича повече на душевна подкрепа, отколкото на злорадство.

Следващата беше известната контрабандистка. Още като извикаха името й, хората я, приветстваха с възгласи. Жената беше на средна възраст, имаше силно мускулесто тяло и горда изправена стойка. Нарязаха двете й ръце, тъй като лицето й вече беше цялото в белези. В настъпилата пълна тишина не се чу никакъв звук. Жената само стисна зъби. След няколко секунди напрегнато очакване, зрителите изреваха от възторг.

Въпреки болката, тя се усмихна на почитателите си, вдигна кървящите си ръце за поздрав и напусна сама кръга.

За Ани имаше нещо нереално в цялата тази работа. Не можа да се отърси от чувството, че присъства на някакъв спектакъл; че нито кръвта, нито болката са истински. Пред нея се изредиха още двама за нарязване, пет с наказанието „бой с пръчки“ и няколко за бой с камшик. Всеки удар се съпровождаше от всеобщ рев. Ани отдавна не се стараеше да участва в това кърваво представление. За щастие никой не й обърна внимание. Бяха останали трима за по-леки наказания с камшик, когато Урзу прекъсна деловия ход на изпълнението. Той слезе от агатора и обходи зрителите, мълчащи в напрегнато очакване. Загледа се внимателно в присъстващите жени и имаше вид на човек, който знае какво търси. Може би не беше толкова глупав, колкото изглеждаше.

След като стигна почти до средата, той махна с ръка на една млада жена малко навътре в тълпата и тя влезе в кръга с грейнало от щастие лице. Огледа я доволен и, без да й обърне повече внимание, продължи нататък. След няколко метра намери следващата. Беше високо момиче с къси къдрави коси и свиреп поглед. Личеше й колко е поласкана от честта, че синът на Императора я бе избрал.

Сърцето на Ани започна лудо да бие. Урзу наближаваше и тя се разкъсваше между надеждата и страха. Знаеше каква изключителна възможност й се представяше, ако още сега успееше да се запознае със сина на Императора. Това щеше да направи достъпа й до замъка много по-лесен. От друга страна, нямаше никакво желание да участва в жестокия спектакъл и да бие тези нещастници. Не знаеше от какво се страхува повече — от това да бъде избрана или напротив, да бъде пренебрегната.

Той застана пред нея с поглед отправен навътре в тълпата. Очите му бяха зелени, за разлика от повечето сатариани, които бяха с кафяви очи. Изглеждаше уморен и отегчен. Вече бе пристъпил нататък, когато погледите им се срещнаха. И двамата замръзнаха на място. Ани изведнъж осъзна, че вече няма връщане назад. Нещата потръгваха, подпомагани от неизвестен закон. Нямаше място за случайност. Тя за миг прозря неизбежността не само на тази среща, но и на съществуването си въобще.

Обхвана я пълно спокойствие. Погледна го право в очите и той отклони смутено погледа си. Направи знак да го последва и я заведе при другите две момичета в средата на кръга. Чуваше се одобрителното шушукане на зрителите. После Урзу се върна в агатора.

Една от изпълнителките им даде по един камшик и им обясни набързо как да си служат с него. Накара ги да направят няколко опита във въздуха. Първото момиче имаше проблеми и другото — високото, й се присмя презрително. Тя явно добре владееше техниката и завъртя сръчно камшика като професионалистка.

Когато дойде нейният ред Ани се питаше как ли ще се справи и първият й замах беше пълен провал. Без да обръща внимание на присмеха на конкурентките и на разочарованието на публиката, тя пое дълбоко въздух, освободи съзнанието си от всички мисли и замахна повторно. Чу се съскане и силен пукот. Публиката изрева от удоволствие. Очевидно трябваше да остави тялото си да действа само и да не мисли върху това, какво правеше.

Доведоха първия от тримата останали престъпници. Трябваше да получи само пет удара за дребна кражба. Първото момиче удряше старателно и зрителите отброяваха ударите на глас. На два пъти не уцели гърба на крадеца и повтори. Човекът имаше късмет и остана доволен от лекия бой. Но Урзу, изпълнителките и публиката се мръщеха на нескопосаната работа.

Втората размахваше камшика с такава ярост, като че ли крадецът бе окрал самата нея. Седемте й удара съсипаха гърба на нещастника.

Дойде време и Ани да пристъпи към изпълнение на наказанието и тя се зачуди какво да прави. Трябваше да нанесе цели десет удара на младото момиче пред нея. Ако не я удряше както трябва, нямаше да й обърнат повече внимание, а тя беше длъжна да се възползва от появилия се шанс да приключи по-бързо с мисията си. Реши да не мисли. Шибна яко с камшика и на гърба на момичето зейна голяма рана. — Едно! — ревеше публиката.

Тя погледна осъдената и се погнуси от самата себе си.

 

Горкото момиче! Трябваше бързо да измисли нещо. Вдигна ръка и замахна за втори удар. Внимателно следеше летежа на ремъка и точно преди той да докосне гърба на девойката, дръпна рязко камшика. Чу се плясък, но камшикът остави само зачервена резка върху кожата. Беше успяла в последния момент да отнеме силата на удара. Продължи така докато ударите станаха десет. Момичето я погледна с благодарност. Само първият удар щеше да остави белег. Публиката не виждаше гърба на момичето и не разбра измамата, но Урзу видя какво прави и я погледна учуден. Ани захвърли камшика и се отправи демонстративно към мястото си.

Момчето до нея я погледна с възхищение: — Страхотна беше! Нали ти казах, че ще се харесаш на сина на Императора. Виж, сега идва да те покани в замъка. Ани погледна и видя как Урзу изгони от агатора двете момичета, издигна се във въздуха, спря пред нея и с жест я покани да седне зад него. За момент тя се подвоуми. Дали нямаше да е тактически по-правилно да не се съгласи веднага? Реши обаче, че така ще изложи Урзу пред целия град, а от това нямаше никаква полза. Скочи на крака и с усмивка се качи зад него. Той вдигна агатора високо и, без да прави нов кръг над събраното множество, отлетя с висока скорост направо към портите на крепостта.

* * *

Огромните, високи десет метра врати на главния вход се отвориха и агаторът влетя в двора на замъка. От двете страни се виждаха стопански и жилищни сгради с павирани улици между тях. Доближиха красив дворец, разположен сред ниска растителност. Заобиколиха го с рязък завой и кацнаха на малка площадка зад него. На нея имаше още два агатора, единият от който едноместен. Ани се огледа внимателно. Всичко изглеждаше така, както си го спомняше съветникът. В двореца бяха покоите на жената и сина на Императора. Самият Император обитаваше голямата кула й почти не я напускаше. Оттатък двореца имаше разни други сгради и работилници; Ани нямаше време да изучи добре обстановката, тъй като Урзу й заповяда да слезе и да го последва.

„Не е особено уютно място“ — помисли си Ани, когато влезе в сумрачния и хладен дворец. Появи се един лакей и я покани да тръгне с него. Урзу се отправи в друга посока.

Вървяха по един почти безкраен коридор, целия изрисуван със сцеди от великите подвизи на Императорите от няколко поколения. В края на коридора лакеят отвори тежка дървена врата. Ани влезе в относително светла просторна стая. Вратата се затвори зад нея и останала сама, тя се огледа. Прозорец с тежки пердета, дървени резбовани скринове покрай стените, в средата огромен диван с множество възглавници, дебели килими на пода и камина. Стаята се отопляваше допълнително от две зидани печки. В средата на дясната стена имаше друга врата. Тя отиде да види какво има зад нея.

Оказа се малка спалня с обикновено легло, шкаф с дрехи и печка. Спартанската обстановка контрастираше силно с другата стая.

На отсрещната стена имаше втора врата, която водеше в нещо като баня. Когато видя легена с отходна тръба и резервоара с вода над него, Ани се зарадва на възможността да се измие. Водата имаше стайна температура, но тялото й я възприе нормално. Хигиената явно още не беше издигната в култ на тази планета и условията трябваше да се броят за царски.

Среса косата си с гребен, който намери до легена и изведнъж усети внезапна умора. Не беше правила нищо от сутринта, ако не се броят няколкото удара с камшик, но изглежда се беше изтощила от непрекъснатото напрежение. Легна на леглото, зави се и заспа.

 

Събуди се от неприятното чувство, че е наблюдавана. Отвори очи и като видя над себе си учуденото лице на Урзу, бързо се изправи и се извини:

— Не спах добре последните нощи и се почувствах изморена.

На лицето му се появи лека усмивка: — Ти си много странно момиче. От къде идваш?

Ани реши да се придържа към веднъж използваната вече лъжа.

— От планината Кибу. Живеех там с баща си. Той умря и аз тръгнах да си търся късмета в Главния град — отговори тя без излишни подробности.

— А как се казваш? — Попита Урзу.

— Ани.

— Странно име.

Може би щеше да е по-добре, ако беше измислила друго име, но вече беше късно за това.

Той я покани в голямата стая и те седнаха един до друг на дивана. Близостта му не предизвикваше у нея никакви чувства. Все едно седеше до някакво дете. Сравнението беше подходящо. Той все още беше юноша, малко по-възрастен от големия й син. Изглеждаше малко безпомощен и тъжен, и в нея са надигнаха майчини чувства.

— Не ти ли е самотно в този голям дворец? — попита тя, влагайки повече топлина в думите си.

— Свикнал съм. А и често си каня компания. Днес ще те запозная с приятелите си. — За учудване на Ани той отговаряше простичко и без особено важничене. По това, което беше разбрала предварително за него, той би трябвало да има по-царствено поведение. За да я опровергае веднага, той изведнъж опъна гръб, погледна я строго и попита:

— Защо не удари тази крадла както трябва? Аз видях как я опази след първия удар.

 

 

Урзу едва ли имаше понятие за милосърдие и Ани трябваше да измисли приемливо обяснение:

— Хубаво и младо момиче беше. Защо да я обезобразявам? Може да се ожени за някой богат търговец и да няма вече нужда да краде.

— Да, но какво ти влиза това в работата. Ако хората от публиката бяха разбрали, щяха да те освиркат.

— Щях да го преживея — засмя се Ани. — Какво значение има тълпата? Важно е аз да се чувствам добре.

Ани нарочно провокираше малко Урзу. Искаше да разбере повече за него. Не знаеше докъде можеше да нахалства, без да го засегне и без да изглежда прекалено чужда. Последното явно не й се удаваше.

Той отново се сви, погледна я смаян и каза тихо, като че ли на себе си: — Никога не съм имал момиче като теб. Приказваш като баща ми.

Ани захапа устните си. Трябваше да внимава повече. Само това й липсваше — да заеме територията на Императора. Реши да мълчи и да остави Урзу да поддържа разговора. Загледа се в запалената камина и се замечта за компанията на Боар. През последните дни тя се беше разглезила от интелигентното им общуване и от обгръщащата му нежност. Копнежът по него я връхлетя с такава сила, че по бузите й се стекоха сълзи.

Урзу я погледна изненадан и смутен. Ани се стегна, избърса лицето си и обясни странното си поведение:

— Сетих се за баща си. Много го обичах. Живеехме сами в планината и той ме научи на всичко, което знаеше.

Стана й смешно от това оправдание. Замяната на Боар с понятието баща не беше толкова далеч от истината. Той наистина я бе научил на много неща, но далеч не на всичко, което знаеше.

— Сигурно за това си толкова различна — с известно облекчение продължи Урзу. — Обикновено жените не се обучават на знанията на мъжете. Това не ги интересува. Те обичат да се занимават с практични неща и не обичат да размишляват върху сложни проблеми. Майка ми по цял ден обикаля крепостта и гледа дали всичко е наред, дали върви производството в работилниците и дори проверява охраната, с което страшно ядосва главния комендант. Но тя никога не се интересува от разговорите ни с баща ми за управлението на планетата, за строежа на кристалите или как растат дърветата. Ти знаеш ли?

— Какво? — засмя се Ани. — Как растат дърветата?

За миг затвори очи и потърси в паметта на съветника съответната информация: — Семето съдържа цялата информация за бъдещия вид на голямото растение. То го прочита, както се четат лимеровите таблички, и започва да построява от минералите, които намира в земята, от водата и с помощта на лъчите на Голямото слънце, малки живи торбички, които се разделят и растат непрекъснато. И така след време пораства цяло дърво.

Ани все едно четеше от някакъв учебник — лимерови таблички — както ги наричаха тук. Съветникът имаше добра памет и тя направо цитираше. Погледна Урзу, за да види, какво впечатление направи с лекцията си.

На това момче днес му се случи да се чуди непрекъснато.

— А за движението на слънцата и луните знаеш ли? Почувствала се като на изпит, Ани продължи:

— Сатариус има две слънца и две луни. Те обикалят планетата на голямо разстояние. Слънцата са близки едно до друго и винаги се движат заедно на два часа разстояние. Най-напред изгрява голямото, после малкото. Луните са като малки слънца, но нямат собствена светлина. Те греят, защото отразяват светлината на Голямото слънце. Затова те не винаги светят през нощта.

Сатарианите добре познаваха процесите на планетата си, разбираха от биология и геология. Но астрономията им беше в начален стадий на развитие. Още не бяха открили хелиоцентричната система. Ани се стараеше да цитира само учебниците от средното училище за момчета и да не се впуска в по-големи подробности.

— Ха — извика доволно момчето, — това учат в училището, но въобще не е вярно! Баща ми казва, че само луните ни обикалят, а слънцата не. Ние обикаляме Голямото слънце и Малкото слънце също го обикаля, но е по-близо до него!

Скочил на крака, той обикаляше с гордо излъчени гърди дивана и грееше от самодоволство. Толкова беше горд от познанията си, че Ани едва се въздържа да не го приземи със своите доста по-точни сведения. Учуди се, че Сатара създаваше на този глупав младеж малко предимство пред останалите си подчинени, като го обучаваше по-добре. Нима обичаше сина си, въпреки че имаше намерение след време да го свали от трона?

Урзу престана да се пъчи и застана пред нея. Тя учудена видя разтревожените му очи.

— Не трябва да казваш това на никого. Баща ми каза, че това трябва да се пази в тайна. Закълни се в името на Императора, че няма да я издадеш!

Ани се усмихна. Значи така Сатара разпространяваше малко по малко нещо от своите знания сред този народ! Едва ли той беше толкова глупав, та да разчита на мълчанието на това слабичко момченце. Наистина хитър ход!

Изведнъж тя изпита силно желание да се запознае с Императора. Той й се виждаше най-интересната личност на тази планета и сигурно беше така. От ангарите знаеше, че той е бил най-умен сред тях, а от Боар, че дори в много отношения превъзхождал Веова. Но такава среща застрашаваше успеха на мисията и тя прогони това си желание.

— С удоволствие се заклевам да пазя тайната ти — отговори Ани. Коленичи пред Урзу с високо вдигнати ръце и с тържествен патос изрече: — Нека Императорът лично ме накаже, ако неговите познания стигнат до простосмъртния народ чрез моите уста!

Урзу я погледна смаян и промълви:

— Никога досега не бях чувал такава клетва. Имаш странен начин на изразяване.

Ани тихо се проклинаше. Не можеше да престане на демонстрира превъзходството си и рано или късно щеше да изпадне в беда. Трудно уцелваше границата между интересното момиче, което не изхвърляш при първа среща с друго, и безобидното човече, което не застрашава самочувствието ти. Добре поне, че засега бяха сами и това момче не беше достатъчно умно, за да разбере надигащата се опасност. Но й предстоеше доста по-трудно изпитание в компанията на неговите приятели. А сред тях имаше със сигурност и по-умни.

* * *

Потърси в гардероба на спалнята някаква по-хубава дреха за вечерното събиране. От вътрешната страна на вратата имаше голямо огледало и Ани за пръв път се видя в новото си тяло. Леко мазната кафява кожа подчертаваше всеки мускул. Изглеждаше като културистка след дългогодишни тренировки, но не толкова суха. Краката й не бяха дълги, затова пък много яки. Гърдите имаха среден размер и бяха добре стегнати. Правата черна коса стигаше до средата на гърба и след измиването изглеждаше лъскава. Сигурно и на Земята щяха да я харесват. Очите й бяха кафяви като на всички сатариани, които срещна досега. На Сатариус не познаваха различни раси. Доколкото знаеше само Императорите и техните преки наследници имаха зелени очи.

Сложи къса поличка от здрава тъмночервена кожа и елече в същия цвят. Намери в едно чекмедже ножица и наряза долния край на полата на ивици, така че да се вижда цялото бедро. За да открие част от корема отряза елека почти до гърдите си. От отрязаната кожа измайстори три гривни, като я наряза на тънки лентички и ги завърза и усука. Сложи ги на шията и ръцете си. Имаше нужда от още малко лъскави камъчета, за да си придаде перфектен вид, но не намери никакви украшения. Завъртя се пред огледалото, одобри се и влезе в хола. Там стоеше лакеят и я чакаше. Очите му се уголемиха, когато я видя и Ани попита смутена:

— За първи път съм в града, нямам представа как е прието да се обличат жените тук. Добре ли изглеждам?

— Много сте хубава. Ще се харесате на Урзу и приятелите му. Виждал съм тук много момичета, но вие сте най-привлекателната. Имате вид на умно момиче.

— Благодаря за комплимента. Малко се притеснявам. Не знам какво се очаква от мен. — Ани се опита да събере малко информация за предстоящата вечеря.

— Не се притеснявайте! На тези приятелски събирания не се спазват никакви формалности. Ядат, пият и дъвчат билка. После се опияняват от нея и всеки се оттегля с момичетата си за да правят секс.

— Секс ли? — За това Ани съвсем не се чувстваше готова. Сигурно изглеждаше малко изплашена, защото лакеят продължи да обяснява:

— Да, но трябва да знаете, че Урзу не обича обикновения секс. Той ще поиска от вас да го удряте и биете с камшик. Чух, че добре работите с камшика, няма да ви е трудно. Ако искате нормален секс, трябва да тръгнете с някое от другите момчета. Но не ви препоръчвам да го направите още днес. Урзу ви харесва много и ще иска да бъде с вас.

— Не, нямам намерение да си харесвам друг. Притесни се, въпреки че би трябвала да очаква нещо подобно. Мазохистките наклонности на Урзу личаха още в детството му. Но не си представяше как ще се справи с ролята на домина. Във всеки случай това беше по-добре, отколкото да я накара да легне с него. Лакеят доста свободно говореше на тази деликатна тема. Изглежда на Сатариус не я смятаха за такава. Ани искаше да разбере и друго:

— Не съм взимала никога в живота си от билката. Баща ми забраняваше това. Какво става, когато се дъвче?

— Не е страшно — отговори услужливо лакеят — само не трябва да прекаляваш с нея. Щом ти е за първи път, сдъвчи само две-три листенца. Ако не ти стане нищо, можеш да вземеш още едно. Но след петото няма да владееш вече тялото и езика си. На начинаещи не се препоръчва повече. Тук всички младежи, след като достигнат пълнолетие, взимат от билката. Тя стимулира творческата и сексуалната енергия. Възрастните я употребяват като лекарство. Чул съм, че има някои хора, които не я одобряват, изглежда баща ти е бил от тях. Аз отдавна взимам билката и се чувствам добре. Не се плаши от нея.

— Благодаря, ще опитам — отговори Ани и за пореден път се учуди на бъбривостта на сатарианските мъже. Жените, които срещна досега, не се отличаваха с това качество. Значи и тя трябваше да се въздържа от приказки.

Попита за украшения и лакеят се извини и обясни, че украшенията на момичетата са подаръци от Урзу и те си ги прибират, когато напускат двореца. Тя със сигурност също щяла да получи по-нататък, но и така била много хубава.

Ани се замисли дали Урзу нямаше да я заведе някога в съкровищницата на баща му, но отхвърли тази мисъл като ненавременна. Все пак реши да покаже повишен интерес към дрънкулките.

Лакеят я покани да го последва и те се качиха на горния етаж. Заведе я до голяма врата, зад която се чуваше шум и смях. Той я отвори широко и я представи:

— Ани, от планината Кибу!

Стана й ужасно смешно. Ако знаеше преди, че ще я представят по този начин, тя би си измислила по подходящо име и родословно дърво. Например „Акабела, дъщерята на Тимоки, от равнината на деберафите^[2]“. Но затова вече беше късно. Въпреки това йе съвсем забележително представяне, разговорите бяха замлъкнали и присъстващите се взираха в нея с нескрит интерес. За няколко секунди настъпи неловко мълчание. Ани забелязваше възхищението в очите на мъжете и завистта в очите на жените. Усмихна се на всички, поздрави — Здравейте! — и седна до Урзу, който, доволен от ефектното й появяване, й направи място до себе си.

Новината за новото гадже на сина на Императора отдавна беше обиколила замъка и всички знаеха как се бяха запознали. Дори тържеството беше организирано специално по този повод, тъй като досега не се беше случвало, Урзу да не се връща с ново момиче след сезонния съдебен процес.

Вдигнаха тост за поредното му завоевание и почнаха, без никакво притеснение да я обсъждат. Мъжете харесваха тялото й, а жените необичайното й облекло. На Ани се наложи да обяснява как беше направила гривните си и получи уважението на момичетата. Още утре всички щяха да започнат да опитват и Ани вече знаеше, че беше станала родоначалничка на нова мода.

Ядоха месо от бронирани мекати^[3] и пиха младо вино от папани. Бяха пет момчета и осем момичета, седнали удобно на големи възглавници край ниската маса. Момчетата неспирно разправяха някакви смешни истории, а момичетата им отвръщаха със смях и хапливи забележки. Компанията беше весела и Ани напълно разбираше, че Урзу предпочита да прекарва времето си в нея. Самият той беше доста умълчан и тя издебна подходящ момент, да попита момичето до нея дали винаги е такъв. Да — отговори то, — казват, че по това приличал на баща си.

След яденето всички се опънаха в полулегнало положение и извадиха билката. Торбичката с изсъхналите листа обиколи масата и всеки си взе, колкото искаше. Обикновено пет до шест листа. Ани си взе същото количество, за да не направи впечатление, но задъвка само две, другите скри в колана си.

Листата нямаха определен вкус. Тя внимателно наблюдаваше другите и на първо време не откри никаква промяна в поведението им. И на нея нищо й нямаше. Все още си разказваха разни историйки и се смееха. Скоро обаче забеляза, че разказите ставаха по-цветущи и смехът по-гръмък. Явно се бяха възбудили от билката. Ани взе още едно листбнце. Трябваше да изпробва действието на билката върху своя организъм и сега имаше тази възможност. Но и след четвъртото листенце усети само по-бързо протичане на мудната сатарианска мисъл. В главата й стана нещо познато. Възвърна си обикновеното състояние на хаотично мислене за поне три неща наведнъж, на вживяване във въображаемите ситуации, без да губи чувството си за реалните неща. Това си беше земен начин на мислене и тя се почувства удобно с него.

Но с другите се бе случило нещо. Момичетата бяха станали приказливи и се състезаваха коя ще разправи по-интересна история. А момчетата, които дотогава само приказваха, се бяха умълчали и все повече се притискаха към момичетата. Всичко много й напомни типичен земен купон. Тя се включи без проблем в лудото бъбрене на момичетата, без да спира да гледа на всичко това отстрани като наблюдател.

 

Най-накрая момчетата явно не издържаха повече. Всички си избраха по едно-две момичета, които се забавляваха страхотно с желанието им, и напуснаха стаята по двойки — по тройки.

Само Урзу се държеше различно. Той дори не направи опит да я докосне, въпреки че целият трепереше от възбуда. След като всички се изнизаха, той пое мълчаливо ръката й и я отведе две стаи по-нататък.

Ани направо се изплаши от обзавеждането. Приличаше й на камера за изтезания. В средата се намираше желязна кушетка с ремъци за завързване на краката и ръцете. Вместо възглавница имаше държател за глава с черна превръзка за очите. Стените бяха украсени с железни вериги, дървени пръчки и кожени камшици, познати й вече от наказанията тази сутрин.

Нямаше време, а и желание да се огледа по-подробно. Урзу вече стоеше пред нея и пожела да му разкъса дрехите.

Ани имаше съвсем смътна представа за това какво се очакваше от нея. Тъй като нямаше как да откаже, тя просто се подчини на всичките му желания. Разкъса дрехите му, завърза го за кушетката и го би с пръчки и камшици. Стараеше се да не го нарани, а той я подканяше към по-жестоко отношение.

Гнусеше се от самата себе си и само мисълта за трудната задача, която й предстоеше да изпълни, я спираше да не захвърли всичко и да избяга. Действаше като насън и с нетърпение чакаше края на този кошмар.

За щастие Урзу нямаше нужда от продължителна обработка и тя скоро се прибра сама в апартамента си.

Хвърли се на леглото с чувството, че всеки момент ще повърне и заплака. Копнееше за Боар, за нежните му думи и всепроникващата му топлота. Искаше й се той да е до нея и да я успокоява. Предизвикваше представата за неговото присъствие в себе си и се отдаваше на това чувство.

Успокои се малко и тогава отново изпита чувството, че напуска тялото си и литва нагоре към безкрая. Летеше с огромна скорост все по-далеч и по-далеч. Имаше само една цел и трябваше да стигне там. А там Боар вече я чакаше като лъчиста светлина, за да я поеме в себе си и да станат с нея едно цяло …

* * *

Събуди се с главоболие и тежест в крайниците. Трябваше й известно време, за да разбере къде се намира. Навън се виждаше Голямото слънце високо на небето. Затвори очи, за да се потопи отново в съня си, но не успя да върне хубавия спомен, който остана някъде в подсъзнанието й. Не Й се ставаше, но се насили. Изми се набързо и се облече в собствените си дрехи. Правеше всичко възможно, за да прогони неприятните спомени от края на вечерта и излезе като замаяна от спалнята.

В хола вече беше напалена камината и тя се просна на дивана, като се държеше с две ръце за главата. Почука се.

Влезе лакеят с поднос в ръце. Погледна я, усмихна се и остави пред нея чаша с горещо питие, оранжево на цвят. От него се носеше приятен аромат.

— Изпийте това! Ще ви помогне. Винаги е така, когато се взима билката за първи път.

Ани нямаше голямо желание да слага нещо в устата си, но се довери на опита на лакея. Отпи малка глътка от питието. Имаше приятен вкус. Лакеят сложи и чиния с малки кифлички на масата и с жест я подкани да яде. Изведнъж Ани усети вълчи глад и се нахвърли на кифличките. Някъде вътрешно се ядоса на невъздържаните си реакции, но не беше в състояние да ги управлява. Организмът си искаше своето и го взимаше неудържимо.

 

След като се нахрани и изпи съдържанието на чашата, тя се почувства по-добре. Лакеят стоеше още до нея и чакаше. Тя се облегна назад и поиска да узнае, дали е вече много късно.

— Не се притеснявайте. След тези събирания всички стават късно. Урзу още не е станал.

Само като чу името му, я втресе. Лакеят се усмихна и я успокои:

— Всички нови момичета реагират така на странните му желания. Рядко се случва момиче да изпитва удоволствие от това. Но после свикват. Ще свикнете и вие. Той не е лошо момче. Винаги се е чувствал потискан от баща си и от майка си. Трудно му е да си намери равнопоставено място в това семейство. Всички, които го познават по-отблизо, го обичат.

— Биеха ли го като малък? — попита Ани. Главоболието й беше престанало и тя отново прояви интерес към другите.

— Баща му никога, но майка му често. Все не беше доволна от него. А и сега не е. Смята, че му е време да се заеме с държавните дела. А Урзу няма никакъв интерес към властта. Страхува се като всеки друг от баща си. Не иска да се бърка в неговите работи. Ако питате мен, много умно постъпва. — Лакеят взе подноса и се запъти към вратата.

Ани го спря в последния момент, за да попита:

— Ще ми позволят ли да се разходя по двора и да се огледам малко наоколо?

— Можете да обикаляте спокойно — отговори лакеят, — само не влизайте в работилниците, преди да получите разрешение от господарката.

Закуската имаше чудодейно въздействие и Ани отново се чувстваше във форма. Тя си взе наметалото и излезе от двореца. Въздухът беше свеж и хладен и проясни главата й.

 

 

Дворецът се намираше в средата на крепостта. Зад него имаше голям площад, пълен със забързана прислуга и няколко придворни. Лесно се различаваха едните от другите. Прислугата и работничките носеха униформи, а придворните се разхождаха с важен вид в разнообразно облекло, украсено с пайети от лъскав метал. Никой не се мотаеше просто така, всички, изглежда, имаха някаква работа.

Тя си, „спомни“ някои от тях, но не всички. Не само защото бяха минали няколко години, откакто съветникът умря. Хората, работещи в една сфера на дейност, рядко имаха контакт с тези от друга сфера. Бившият съветник на Императора познаваше в подробности голямата кула, но почти не беше влизал в двореца. За тази, както и за повечето стопански сгради, се грижеше жената на Императора.

Пред двореца имаше малък парк и алея към главния вход. Ани зави надясно. Разположението на сградите имаше нещо общо с кварталите в града. Бяха разхвърляни хаотично в рамките на крепостта. Ясно се различаваха жилищните сгради близо до двореца за придворните и прислугата, от складовете и работилниците, които се намираха по към крепостната стена.

Самата стена беше висока поне тринадесет метра и в основата си бе към пет метра дебела. На всеки тридесет метра имаше малка кула с тесни отвори за наблюдение. Върху стената: патрулираха часовите от охраната. Ани не разбираше защо им е тази крепост и тези военни, след като цялата планета принадлежеше на Императора. Това явно бяха исторически останки. Някога е имало повече държави на Сатариус и войни между тях. Сега тези стени пазеха сърцето на Империята от бунтове сред населението.

Крепостта имаше още един вход, разположен срещу главния. Той служеше главно за стопански нужди. В основата на голямата кула имаше трети малък вход. Той се използваше само от Императора и първите му съветници.

От работилниците се вдигаше доста шум, но Ани добре помнеше съвета на лакея. Сигурно щеше да има възможност да се запознае с майката на Урзу и да помоли за разрешение да ги разгледа.

Стигна до голямата кула, вградена в крепостната стена. Дори на нея тя навяваше страх. Сигурно й се предаваха страховете на съветника. Беше поне осемнадесет метра в диаметър и имаше девет етажа. Завършваше с подвижен купол. Това беше обсерваторията на Императора. Там той не допускаше никого, освен един прислужник, който никога не напускаше горните етажи на кулата.

На деветия етаж се намираше лабораторията и работилницата му. В тях той изобретяваше машините и изработваше детайли за производство на енергия за агаторите, печките и лампите. Или, както казваха тук, се занимаваше с магията си. По-надолу се намираха жилищните му помещения, а под тях голямата заседателна зала.

Първите етажи бяха заети от работните помещения на съветниците и държавните служители. На четвъртия етаж, на височината на крепостната стена, имаше голяма приемна. Етажите бяха свързани със стълби. Имаше специален асансьор, който стигаше от дълбокото подземие до обсерваторията. Намираше се в средата на кулата и се ползваше само от Императора.

На два етажа под земята се простираше хазната и най-отдолу съкровищницата на Императора. Оттам имаше таен изход към града през тунел с отклонение, излизащо извън градската стена. Но дори първият му съветник не знаеше къде се намираше изхода.

Пред кулата се простираше издигната площадка с агатори. Ани видя два едноместни, два триместни и един пет-местен. На пръв поглед по нищо не личеше коя от машините беше на Императора. Тя ги погледна внимателно, докато откри малки странни знаци на долния ръб на единия от едноместните. Нямаше съмнение, този трябваше да е негов. Значи си беше у дома.

 

 

При мисълта, че той може би я наблюдаваше как зяпа от доста време неговото гнездо, Ани изтръпна. Бързо се обърна и се върна към двореца.

* * *

Урзу я чакаше в стаята. Ани се извини за отсъствието си, но той само махна с ръка. Имаше доволен вид, усмихна се и протегна ръка, за да я придърпа към себе си на дивана. Със светнали очи извади от джоба си малка кутийка, украсена с фина резба.

Отвори кутийката пред очите й и въпреки че Ани предполагаше какво ще види, тя възкликна изненадана. Това бяха три скъпоценни камъка в нежнозелен цвят. Един голям в средата и два по-малки отстрани. Бяха изкусно шлифовани и светлината играеше в тях. Ани взе големия в ръка, отиде до прозореца и остави слънчевите лъчи да се пречупват в граните на камъка. Кристалът беше много хубав. Тя прегърна Урзу, целуна го по бузата и му се усмихна. Той грееше от щастие.

На Земята Ани не притежаваше накити със скъпоценни камъни. Това беше последното, за което би харчила парите на семейството си, но обичаше да гледа кристалите в музеи и изложби. Бяха красиви и притежаваха нещо ясно и чисто.

Разбираше, че Урзу искаше да се извини някак за снощи. Не го обвиняваше за нищо. Той не я караше на сила да бъде с него и тя трябваше да се примири с лошите му страни, ако искаше да остане в замъка. Върна кристала в кутийката и каза:

— На следващото събиране ще ги нося с удоволствие и ще бъда още по-красива.

Той явно беше облекчен като видя, че тя не му се сърдеше и след като обядваха набързо, я покани на разходка.

 

Взеха пак триместния агатор. Този път минаха през северната порта и пресичаха града на максимална височина. Така не пречеха на движението отдолу и се движеха без препятствия. Скоро стигнаха градската стена. Ани си спомни целодневния път пеша. Тя съжаляваше, че на Земята нямаха такива удобни превозни средства: всъдеходни, безшумни и без отровни отпадъци. Възхищаваше се на майсторството на Сатара, който беше измислил тези машинки. Искаше й се да опита да кара сама.

— Ще ме научиш ли да управлявам агатор? — попита тя с невинно изражение.

Урзу се изсмя, завъртя рязко машината и се изкатери с нея по един наклонен хамбар до самата градска стена. Просто я прескочи и те стремително пропаднаха от другата страна, докато стигнаха височина от пет метра и агаторът стана пак управляем. Урзу извика от удоволствие.

— Видя ли какъв номер! Трябва да ме видиш с малкия агатор. Той е по-бърз и лети по-високо. Можеш да прескачаш от покрив на покрив с него.

— А колко дълго можеш да летиш с едно зареждане на гориво? — попита Ани.

— Зависи колко бързо и високо летиш. С този агатор можем да се разхождаме половин ден. С малкия мога да летя цял ден. А агаторът на баща ми лети най-дълго, мисля някъде към три дни непрекъснато.

— А какво правиш, ако ти свърши горивото по път? — Ани просто мислеше върху възможността да използва агатор при бягството си.

— Винаги нося резервоар стрити ригози със себе си. — Той приземи машината малко навътре в полето. — Виж!

Във вдигнатата си ръка държеше продълговато стъклено цилиндърче, приличащо на заварена в горния край епруветка. Подаде го на Ани и тя видя ситния розово-сив прах от ригози. Тръбичката беше плътно запълнена догоре. Въпреки че знаеше, къде и как се поставя тази тръбичка, тя го попита за това.

Той й показа малкия кръгъл отвор отстрани на горната повърхност на агатора. Вътре имаше също такава тръбичка. Той я изтегли малко нагоре, за да може тя да види как се вади и слага. Ригозите бяха леко почервенели.

— Червеният цвят означава, че ригозите са отдали част от енергията си. Когато съвсем почервенее, горивото е свършило.

— Ако не се използват, променя ли се съставът на ригозите? — заинтересува се Ани.

— Не, когато не караш агатора, той не се променя. Само след като се включи, започва да харчи от енергията му. Слагат и някакво друго вещество в контейнера, в който се вкарва горивото. То не се сменя. Ще помоля майка ми да ти покаже как се сглобяват агаторите.

Ани се зарадва на това предложение. Това момче като че ли отгатваше всичките й желания.

— Когато натисна с лявата ръка десния бутон отпред — продължи да обяснява той, — то се активира и започва да лети. Когато искам да спра, натискам с дясната ръка левия бутон. В този модел освен бутоните има и ръчка. Хващащ съответната ръчка и я дърпаш към себе си за вдигане, напред за слизане, навън за увеличаване на скоростта и навътре за намаляване. За да тръгнеш наляво, с палеца на лявата ръка натискаш втория бутон. Същото е за дясната ръка за движението надясно. Напред се кара, като движиш и двете ръчки напред. При връщане в изходно положение машината застава неподвижно. Както виждаш, не е толкова лесно. Искаш ли да опиташ?

Урзу се премести отзад и Ани се нагласи отпред. Мушна двете си ръде в широките отвори за управление и опипа с пръсти бутоните. Тихичко си повтаряше указанията на Урзу. — Това е горният бутон, това е долният бутон за направление…

 

Той я слушаше внимателно и тя веднъж сбърка нарочно, за да не прави впечатление на прекалено надарена ученичка.

След като се ориентира, Ани хвана здраво ръчките и натисна десния бутон. Агаторът се повдигна на половин метър от земята. Даде едновременно напред и нагоре, като леко накланяше дръжките навън. Потегли. Чу как Урзу извика — Браво! — и опита при ниска скорост завоите наляво и надясно. Дотук тя караше прекалено добре за начинаещ и затова даде едновременно силно напред и с другата ръка натисна за наляво.

Агаторът се завъртя на място с луда скорост. Урзу нещо извика, но не можа да се притече на помощ поради центробежната сила, която го натисна към външната сте-на: Ани реши да подсили още малко ефекта и вдигна рязко нагоре, като спря лявото движение. Агаторът подскочи на седем метра и достигна пределната височина. След това спусна машината плавно на земята. Обърна се да види как Урзу преживя тази атака.

Изглеждаше смъртно уплашен. Стана й толкова смешно че избухна в силен смях:

— Прав беше, не е толкова лесна работа. Но ми хареса.

— За малко да ме убиеш! — възбудено се караше Урзу, докато я прогони отзад и седна пак пред нея. — Ако майка ми беше видяла колко си несръчна, направо щеше да те изгони от двореца.

— А баща ти какво щеше да направи? — малко предизвикателно попита Ани.

Той я погледна със злобен поглед:

— Само заради този въпрос щеше да те убие!

Още не се беше успокоил напълно и опита с треперещи ръце да подкара агатора. Машината подскочи нагоре-надолу и той ядосан кацна пак на земята. Все пак беше разумен, отбеляза Ани. Знаеше, че преди да продължи, първо трябваше да се успокои.

 

 

Тя реши да се извини: — От многото възможни движения се обърках. Ако ми позволиш, следващия път ще внимавам повече.

Обгърна го отзад и го стисна здраво в обятията си. Той веднага се успокои. Отново Ани видя, че с майчино отношение щеше да постигне най-много.

Урзу включи агатора и те тръгнаха покрай градската стена. Ани разглеждаше околността. Градът беше разположен в широка долина и заобиколен от плодородна земя, която се обработваше от жителите на намиращи се наблизо села. По полето имаше доста хора, които събираха реколтата. Навсякъде се носеше миризмата на узрелите папани. В далечината се виждаше планината, където бяха оставили космическия си кораб. Ани се бе замечтала за Боар, когато Урзу отново й предложи да покара малко. Изглежда беше забравил за случилото се.

Тя веднага се съгласи. Седна отпред и с бавни движения изпробва всички възможности на агатора. Беше сигурна, че сега Урзу вече нямаше да обърне внимание на това, колко добре караше тя всъщност.

Тогава й хрумна нещо. Отдалечи се от градската стена и с висока скорост откара агатора към планината. Урзу само извика: — Къде си се запътила! — Но тя не му обърна внимание. Когато се отдалечи достатъчно от стената извика мислено Боар.

„Не прекалявай, Ани! — чу тя радостно отговора му в главата си — Опасно е това, което правиш. Оправяш се добре без мен и нямаш нужда от моите съвети. Сега се върни. Аз искам да те видя тук, чак когато донесеш Камъка.“

Ани се почувства като полята със студена вода. Беше очаквала по-радостно посрещане. Заболя я. Едвам потискайки надигащите се сълзи, тя рязко обърна агатора и се върна до градската стена. Спря и си смени мястото с Урзу. Той я погледна учуден, но си помисли, че тя се обиди от неговата забележка. Обясни, че няма нищо, само дето имало много бунтовници наоколо и е по-добре да не се отдалечават толкова от града. Преминаха през същата порта, През която Ани беше влязла преди три дни и се отправиха направо към замъка.

* * *

След скромна вечеря Урзу я остави сама, за да върши някакви свои дела. Загледана в играта на пламъчетата в камината, Ани се люшкаше между яда и отчаянието. Студеният прием на Боар я нарани дълбоко. Щял да я иска обратно само с Камъка! Откъде накъде тя трябваше да върши тук цялата черна работа, а всички по-висши същества, толкова по-умни и способни от нея, се излежаваха в своите гнезда? Ако искаха да получат този проклет Камък, да бяха си го взели сами! На нея той не й трябваше. Принудиха я да отиде на тази чужда планета с чуждо тяло и чужди спомени в главата, да се унижава пред това момче, да се пази от вездесъщата мощ на Императора, да не разчита на никаква помощ и да се превърне в най-долна крадла заради някакви незнайни богове с незнайно какви цели. Беше пионка в играта на висши сили. Поне да я бяха помолили! Какво ли щеше да стане, ако сега отиде при Сатара и му признае за какво бе дошла?

В нея неудържимо растеше възмущението. А заедно с него и болката от суровото посрещане на Боар. Мислеше, че поне той я разбираше и подкрепяше. Може би наистина беше прекалила малко днес, когато изплаши Урзу. Но имаше нужда да разбере доколко можеше да разчита на него. Беше сигурна, че той нямаше да каже на никого какво се бе случило. Просто трябваше да му вземе акъла. Ако се правеше на послушно момиче, бързо щеше да му омръзне. Още утре той ще я запознае с майка си и оттам до кулата имаше само една крачка. Нещата наистина се развиваха добре, а Боар я бе скастрил толкова грубо.

Чувстваше се изоставена и предадена. Очите й се пълнеха със сълзи и Ани се ядоса на себе си. Въобще не разбираше какво ставаше с нея. Не помнеше кога за последен път беше плакала на Земята. И там животът й не беше лек, но тя винаги смяташе, че с разнежване проблемите не се решават. А тук непрекъснато ревеше. Държеше се като нещастно влюбено момиче на дванадесет години.

Срещата с Боар беше разклатила равновесието й много дълбоко; тя извади на бял свят някаква много стара болка. Вече нищо не беше като преди. Беше загубила всички опори в този живот и ги бе заменили с една единствена — онова енергийно топче, което се криеше в планините и се зареждаше с енергия. А сега тази опора се разклати и тя чувстваше една безкрайна пустота и мъка в сърцето си.

Остави сълзите да се стичат по бузите й и да капят върху горещите камъни пред камината. Гледаше омагьосана жълто-червените отблясъци на огъня. Колкото и да го проклинаше сега, тя обичаше Боар повече от всичко на света. Копнееше за близостта му и щеше да открадне Камъка само заради тази любов.

* * *

Скрит дълбоко в скалите, Боар беше пуснал мрежа от фини нишки от лъчистото си тяло до самия център на Сатариус. Само много малка част от планетната енергия беше подходяща за него. Не можеше да черпи енергия пряко от намиращата се наблизо звезда. Всеки негов лъч, пресичащ атмосферата, щеше да включи сирената. Въпреки че за него нямаше прегради в този физически свят, той се намираше в затвор.

Имаше само една грижа — да събере максимално енергия за бягството им. Корабът на Веова нямаше да им върши никаква работа, след като Сатара разбереше за тяхното присъствие. Веднага след старта щеше да ги унищожи. Ето защо Боар трябваше сам да пренесе Ани обратно. Дано му стигнеше времето да набере достатъчно енергия!

Безделието му тежеше. Знаеше всичко, което Ани преживяваше — и във външния свят, и във въображението си, но това не правеше положението му по-леко. Знаейки мислите й, чувствайки колебанията й, виждайки погрешните й решения и рисковани действия, той тежко преживяваше неспособността си да й даде поне един съвет. Засега той беше безполезен за нея. Тя можеше да разчита само на себе си и от това му ставаше съвестно.

Приемаше чувствата й на ярост и разочарование, на любов и мъка. Усещаше нуждата й от него но проникването дори само на мисълта му в града беше прекалено опасно. Още предната вечер той едва издържа на призивите й за мислено докосване. А сега той беше причината за тежкото състояние, в което се намираше Ани. Това, което се случи днес, не трябваше да стане. Когато тя с такава воля и желание се устреми към него, за да потърси поне малко подкрепа, той се беше изплашил!

Нямаше извинение за себе си. Все си мислеше, че се владее добре. Но Кадор беше прав — срещнат ли се двойка Делени, те трудно контактуват с другото си Аз. Страхуваше се, че стремежа им към сливане ще вземе връх и се изплаши, че няма да може да устои. Гледаше да я държи колкото може по-далеч от себе си и беше реагирал прекалено прибързано и грубо, за да постигне целта си. Не стига, че не беше в състояние да й помогне с нищо, но сега и я обезверяваше.

Разбираше възмущението й. Дори и той не знаеше какъв е истинският смисъл на тяхната одисея. Но той умееше да се довери на съдбата си, да не роптае срещу нея. Ани не знаеше достатъчно за космическите взаимодействия, виждаше само своя малък свят на тежък физически живот.

 

Тя се справяше отлично и Боар щеше да бъде горд заради успехите й, ако това не означаваше самодоволство от неговата страна.

Той не беше в състояние да разграничи ясно себе си от нея. Това, което Ани наричаше любов, за него беше копнеж към себе си. Ако те не бяха двойка Делени, не би му било трудно да изрази своята любов към нея. Но те идваха от един свят, в който думата „любов“ губеше всякакъв смисъл.

И въпреки това, той все повече усещаше разликата помежду им. Всеки от тях вървеше по своя собствен път и изграждаше собствената си личност. Щяха да се отдалечат един от Друг, докато някой ден отново се слееха в едно.

Приемайки нежните послания на Ани, той пое тяхната енергия в себе си.