Беа Нади
Приказки за боговете (11)

След силно разтърсване лудият летеж спря. Ани се опомни седнала на билото на един хълм. Зелената долина се съединяваше на хоризонта с черното небе, обсипано с безброй звезди. Седеше не върху трева, а върху някаква тъкан от фини нишки, излъчващи мека светлина. Загледана в далечината, тя си припомни преживяните странни събития.

Отново видя тялото на съсухрената старица в леглото и масичката с шишенцата до нея. От няколко дни тя се наблюдаваше така отстрани и само в редките моменти, когато действието на морфина отслабваше, тя отново усещаше кошмарната болка в гърдите и корема, и гледаше с премрежените очи на физическото си тяло.

В началото не знаеше какво става с нея. Защо, след като болката изчезнеше, всичко в стаята като че ли се изплъзваше под нея, а съзнанието й се проясняваше. Само при мисълта да разгледа нещо по-отблизо, тя се оказваше до него, при това в най-невероятни положения в пространството. Чуваше медицинската сестра и синовете си. И те с нетърпение очакваха смъртта й. Ракът бе превзел тялото на осемдесет и три годишната старица от доста време, но все още нещо в нея не се предаваше.

Веднъж почти успя да се откъсне от това износено тяло. Понесе се по нещо като огромен маркуч, видя разни познати и непознати лица, които нещо й говореха. Но нищо не разбра от брътвежите им, защото в същото време започна едно лудо препускане на картини от собствения й живот, А сред тях имаше и събития, за които дотогава въобще не си спомняше. Някаква друга планета, някакво друго дете, странни създания, приличащи на ангели и богове, един светещ камък в ръката й, който всичко обясняваше и едно дълбоко чувство на Любов и копнеж, което буквално я разкъсваше.

Тогава прозря, какво става с нея. Беше на прага на смъртта, астралното й тяло само чакаше момента да се откъсне от физическото. Но и този път загуби борбата. И тя отново забрави всичко и се върна към непоносимата болка.

Оттогава Ани, след всяка инжекция с упойващото вещество, се понасяше напълно съзнателно наоколо и разглеждаше с любопитство не само стаята, но и близкия квартал, както и добре познати места от миналото. В началото това й се стори интересно занимание, но скоро откри в себе си стремежа към друго състояние, към друго обкръжение. Забравените събития от живота й оставиха в нея един необясним и все по-нарастващ копнеж. С нетърпение чакаше да се скъса сребърната нишка, свързваща я с тяло то на старицата, за да последва този непрестанен зов в себе си.

И когато накрая това се случи, вече нищо не можеше да я удържи. Защото в този момент тя си спомни за Боар и желанието да се доближи до него я понесе със зашеметяваща скорост напред. Тя прелетя покрай чудни места и се опомни едва когато нещо като че ли я удари и тя се озова седнала на хълма на това странно място.

* * *

Огледа се и видя да приближава едно облечено в бяло същество, с коса на дълги златни букли. Беше ангар. С удоволствие установи, че отново всичко си спомня. Той застана пред нея и я заразглежда с нескрито любопитство. — Добре дошъл в нашата общност — започна той. — Трябва да те поздравя за огромния напредък, който постигна. Рядко физическо същество успява да се усъвършенства достатъчно през този цикъл, за да достигне нивото на ангарите.

Той отново я разгледа и чак сега Ани установи, че бе облечена в същата бяла дреха като неговата.

— Казвам се Рамоси — продължи ангарът, — тук съм, за да ти помогна да се запознаеш с новото си тяло и с реда в нашата общност.

— С новото си тяло? — Ани скочи на крака и с недоумение гледаше светлите си, леко прозиращи ръце. — Какво искаш да кажеш с това?

Рамоси направи някакво движение с ръка и пред нея се появи друг ангар. Беше облечен като тях, имаше същите златни дълги коси като Рамоси и в широко отворените му зелени очи се виждаше неговата пълна обърканост. Ани се засмя на смешния образ пред нея и другият също се засмя. Тя извърши две крачки към него и той направи същото. Протегна ръка да го докосне и тя премина през неговата протегната ръка. И чак тогава Ани разбра, че това пред нея не е никакъв друг ангар, а огледалният й образ.

Смесица от чувство на загуба, яд и тревога подкосиха краката й и тя се свлече заедно с образа пред нея на пода.

— Не, това не съм аз — изстена тя, — аз съм жена. Някъде в себе си тя напълно разбираше станалото, но смущението й беше толкова, силно, че тези размисли не достигаха до ума й. Изпадна в дълбоко униние. Плачеше й се, но по бузите на образа пред нея не се стичаха сълзи. Той само помръкна — около него се появи нещо като черен прозрачен облак.

— Не се разстройвай — чу тя успокояващия глас на Рамоси, — в началото на всички им е трудно да приемат новото си положение.

Той взе двете й ръце в своите и тя усети някакво странно трептение в себе си и чувство на доверие към ангара пред нея. Успокои се малко и черният облак на образа пред нея се разсея.

— Това тяло е астрално и е много по-добро от физическите тела. С него можеш да отидеш навсякъде в това царство само като пожелаеш, неговите чувства и мисли са винаги ясни и разбираеми. С него ти ще усещаш неща, недостъпни за физическите тела и това ще ти достави голяма радост.

Той помълча малко, давайки време на Ани да се успокои напълно.

— Ти вече не си жена, нито пък мъж. Ангарите нямат пол. Ти си просто ангар.

— Но аз не се чувствам различно от преди — възрази Ани.

— Това е само в началото. Скоро ще свикнеш с новото си тяло и ще забележиш разликата. — Рамоси седна удобно до нея. Посочи огледалния образ и започна да обяснява.

— Освен че нямаме полови органи и другите ни органи не са същите като на физическите тела. Те са нещо като центрове, които имат различни функции. Външните ни сетивни органи само ги подпомагат.

Образът пред нея изведнъж се изправи и стана почти прозрачен. Ани видя няколко по-плътни петна, приличащи на вихри, оцветени в различни цветове.

— Това, което виждаш в зелено, е нашето сърце. То поддържа енергийния ни баланс. Ние нямаме кръв, която да тече в кръвоносни съдове — енергията обтича цялото ни тяло. Виолетовият център в главата е нашият мозък, тъмносиният е зрителният, а светлосиният е говорният център. Жълтият център изпълнява ролята на храносмилателна система. Тъй като телата ни са астрални, ние поемаме за храна астрално вещество. Обикновено го абсорбираме през кожата, но ако искаш можеш да го поемаш и през устата, докато свикнеш. Храната се преработва изцяло в енергия и ако преядеш, просто трябва, да намериш начин да изразходиш излишната си енергия — Рамоси се засмя, очевидно развеселен от някакви свои спомени и продължи обясненията си:

— Астралното вещество се разгражда без остатъци.

Ще дойде време и хората ще се научат да правят същото с физическото вещество. Оранжевият център е центърът на съгласуването. Той свети по-силно от другите, защото в момента той е най-активен в нас. Чрез него ангарите общуват, когато работят или се радват заедно. Той е свързан с всички останали центрове. Ангарите винаги работят в колективи и разбирателството помежду им е изключително важно. Не можеш ли да съгласуваш трептенията на центъра за съгласуване с друг, няма смисъл да работиш заедно с него.

— А какъв е червения център? — попита Ани развълнувана от тази нова за нея информация. Дори когато държеше Камъка на мъдростта в ръцете си, тя не се беше поинтересувала от тези подробности за строежа на астралните тела.

— Това е центърът на волята. При ангарите той не е много активен. Но има и изключения и както виждам, ти си едно от тях. Имаш рядко силен волеви център. Повече използваме другата му функция.

— Каква друга функция? — недоумяваше Ани. Рамоси се засмя.

— Ще разбереш, когато се влюбиш в някого. Тогава центърът на съгласуване става толкова активен, че успява да активира в центъра на волята по-особени трептения и това ще ти достави най-голямото удоволствие в нашия свят.

Ани го погледна учудена.

— Нали сте безполови? Как така ще се влюбите?

— Любовта няма нищо общо с пола. Ти още мислиш с физическите понятия. Ние не се обичаме по-малко от хората на Земята, дори обратно. Чувствата ни един към друг са доста по-чисти и силни. Между нас не може да съществува фалш, измама или заблуждение. Само истинска и взаимна любов може да накара центъра на съгласуване да затрепти с такава сила.

Ани се замисли за собствените си чувства, за копнежа си към Боар. Не беше успяла да стигне до него след физическата си смърт. За един момент тя се надяваше, че може би вече е настанало времето за тяхното сливане. Боар беше обяснил, че това може да стане чак след като тя умре. Но явно имаше пред вид друга смърт. Все пак, сега тя беше по-близо до него, разделяше ги само едно ниво. Дали скоро щеше да го види отново?

Напразно се опита да предизвика някакъв контакт Боар. Можеше да го осъществи само когато той желаеше А Боар добре владееше чувствата си и нямаше да се поддаде на нейния зов, ако това не беше необходимо.

Изпълни я тъга и край образа пред нея отново се появи онзи черен облак. Рамоси я погледна учуден.

— Не знам какво те натъжава. Би трябвало да се радваш на превъплъщението си. Прескочил си в следващия еволюционен цикъл, а това е изключително постижение за духа ти.

— Радвам се. Тъгата ми не е свързана с това. Аз и друг път съм била на това ниво, за да изпълнявам разни задачи на Веова. Тогава се запознах с един друг теор, по когото копнея сега. Но това няма значение.

— Нима си жената, която открадна Камъка на мъдростта от Сатара и после му стана майка? — Рамоси я гледаше с широко отворени очи.

Ани се засмя. Винаги я напушваше смях, когато видеше учудените лица на ангарите. Още не си даваше сметка, че сега и тя изглеждаше по същия начин.

— Да, аз съм Ани.

Рамоси скочи развълнуван на крака.

— Трябва веднага да съобщя на Шефа за това. Освен това ти вече не си Ани. Той ще ти даде ново име. Не може да се въплътиш в ангар и да запазиш старото си име на земна жена. Трябва да се научиш да не мислиш за себе си в женски род.

Ани въздъхна. Щеше да й бъде трудно да мине от „тя“ на „той“ в собствените си очи. Ангарът я — о, не! — го взе за ръка и го пренесе със себе си в централата.

Рамоси целият трепереше от вълнение. Дори не се беше свързал предварително с Веова, а направо отведе новия при него. Чак сега си даде сметка, че Шефът можеше и да не хареса тази прибързаност. Но когато разбра, кой е новодошлият, просто не успя да си намери място. Това беше първото човешко същество, което той посрещаше — а точно то беше добре известно на всички ангари. Отскоро работеше в зоната на пристигането и досега бе посрещал само Сатара на два пъти, когато се връщаше от Сатариус. Пристигането на някой от физическия свят беше доста рядко събитие и той запълваше времето си с други дейности. За първи път му се налагаше да обяснява на новак къде е попаднал и доста се вълнуваше. Остана доволен от себе си. Даваше си сметка, че новият все пак познаваше донякъде обстановката, но му бяха казали, че и други преминали в горните нива обикновено знаят нещо предварително за тях.

Веова го гледаше учуден и намръщен, но бързо прехвърли вниманието си върху неговия придружител. Разгледа го задълбочено и се разсмя саркастично.

— Кого ми водиш тук, Рамоси? Това май трябваше да се очаква!

Наведе се леко напред и с ирония в гласа се обърна към новия:

— Е, как се чувстваш като ангар? На Земята беше независим дух, въпреки че можех да направя с тялото ти, каквото пожелаех. Но тук ти си ми пряко подчинен. Очертава се едно приятно сътрудничество.

Веова се облегна отново назад и Рамоси наблюдаваще с учудване промяната в настроението на Шефа. Обикновено той не изразяваше емоциите си така явно. Изглежда, новопристигналият доста го притесняваше. Веова, загледан в невъзмутимия израз на лицето на новия, отново стана мрачен.

Изведнъж Шефът се оживи. Стана от трона и отиде при тях. Сложи ръката си на рамото на новия и каза:

— Новото ти име е Аниор. Нека има нещо от старото ти име в него така, както има много от старата ти същност в това ново превъплъщение.

Той се върна на трона си и Рамоси попита: — Към каква работа да го насоча, Велики Създателю? Без да се замисли Веова отговори: — Знам, че ти отдавна мечтаеш да работиш за Сатара. Освобождавам те от задължения към мен. Вземи новия със себе си.

Рамоси не можа да повярва на късмета си. Днес явно се очертаваше щастлив ден за него. Когато Сатара се върна окончателно при тях, той успя някак да уговори Веова да му отпусне част от ангарите си, за да управлява Сатариус с тяхна помощ от това ниво. Имаше доста доброволци, които последваха Сатара и те на практика премахнаха границата между царствата на Земята и Сатариус на астрално ниво. Рамоси от самото начало също искаше да последва този великолепен ангар, но се притесняваше от неопитността си. Смяташе първо да натрупа повече познания, преди да предложи силите си на Сатара.

Сега самият Веова го пращаше при него. Но защо трябваше да отведе и новия? Това нов номер ли беше да вбеси Сатара, като му даваше новаци за помощници?

Видя как Аниор се обърна към Веова с лек поклон и го чу да казва:

— Благодаря ти, Веова, за новото ми име и за това мъдро решение.

Чак тогава Рамоси се сети, че новият имаше по-особено отношение към Сатара и че Шефът можеше да има и други подбуди за решението си.

Те напуснаха централата и Аниор започна да го разпитва за Сатара — кога се бе върнал и какво беше станало оттогава.

Рамоси му каза каквото знаеше, а то не беше много. Просто един ден бе намерил Сатара на един от хълмовете в зоната на пристигането. Разпознаха се веднага взаимно и се поздравиха. Още тогава Сатара му бе казал, че повече няма да се превъплъщава на Сатариус и че ще трябва да се види с Веова. После двамата Създатели са се усамотили някъде и след дълги преговори успели да се споразумеят. Ангарите много се зарадваха. Помислиха, че враждата между Веова и Сатара най-накрая бе преодоляна. Но останали излъгани в очакванията си. Въпреки че Веова се съгласил да отпусне ангари в помощ на Сатара, той продължаваше да го отбягва и не поддържаше никакви контакти с него. Не беше мир, а само примирие.

След като чу това, Аниор сз замисли и затвори в себе си. Рамоси не знаеше на какво се дължи това странно за ангар поведение. Ангарите охотно споделяха с другарите си всичките си радости и мъки. Може би наистина трябваше да мине известно време, преди Аниор да свикне с новото си положение на ангар. А може би просто беше различен, след като беше минал през физическия свят, през който ангарите никога не бяха минавали.

* * *

Когато чу решението на Веова да ги прехвърли при Сатара, Аниор се стресна. Сатара се беше върнал преди той да пристигне! А това можеше да означава само едно — синът им, Орак, беше умрял. Спомените за живота с Имор и Орак в планината на Сатариус го изпълваха с болка и тъга. Какво ли се беше случило през тези години?

 

Не искаше да тъне в догадки и насочи вниманието си върху предстоящата среща със Сатара. Обичаше го, както обичаше Боар, но се притесняваше от взаимоотношенията си с него. Щеше да го види за първи път като ангар със собствените си очи. Спомените за двете превъплъщения на Сатара, които познаваше — последния Император на Сатариус и Орак, общия им син, — бяха дълбоко вкоренени в него. Но тези личности не бяха идентични със Сатара като ангар. Те принадлежаха на един физически свят и бяха умрели в него.

— Хайде да тръгваме — прекъсна мислите му Рамоси. Аниор още не знаеше как да се придвижва, но ангарът го успокои:

— Когато познаваш зоната, в която искаш да отидеш, е достатъчно да си представиш добре цвета й. А когато отиваш някъде за първи път, можеш просто да преминеш от съседна зона пеша, като крачиш в нищото между двете зони.

— Няма ли опасност да паднеш някъде? — пошегува се Аниор. Искаше да се разведри малко. Но забрави, че ангарите нямаха чувство за хумор и Рамоси съвсем сериозно обясни, че това било невъзможно. Хвана го за ръка и те отлетяха с голяма скорост надалеч.

Когато пристигнаха, се оказаха в една друга централа. Въпреки че Аниор никъде не виждаше златен трон, той веднага разбра, че това е именно централа. Тук работата кипеше с пълна пара. Имаше много ангари, всички заети с някаква дейност. Никой от тях не им обърна внимание. Рамоси гледаше също така безпомощно, като Аниор. Потърсиха Сатара. Изведнъж Рамоси извика: — Видях го! Трябва да минем отсреща. Пробиха си път през залата. Вътре в зоните ангарите винаги се придвижваха пеша. И най-накрая Аниор видя Сатара наведен над някакви странни схеми в пространството под него. Обсъждаше ги с още двама ангари. Въпреки че имаше същото облекло и почти идентично тяло с другите ангари, Аниор го позна веднага. Беше по-висок, имаше по-буйна и дълга коса и излъчваше много светлина. Ангарите се различаваха в личното си развитие един от друг именно по тази светлина. Новаците, като Аниор, бяха още съвсем матови, а колкото повече напредваха, толкова повече светлина излъчваха. И другите двама ангари до Сатара светеха силно, но тяхната светлина беше като на фенерчета до прожектор. Аниор дори присви очи, следвайки някакъв стар земен рефлекс. Рамоси видя тази реакция и се засмя.

— Не се бой, няма да ослепееш. Нашите очи могат да гледат тази светлина спокойно. Много е красив и силен, нали?

Аниор само кимна с глава, неспособен да откъсне очите си от Сатара. Не само светеше много по-ярко, но и бе много по-красив, отколкото си го спомняше от картините на Камъка. Някаква буца застана в гърлото му и докато чакаха на почтително разстояние Сатара да си свърши работата с двамата най-добри архитекти — както Рамоси тихо обясни — Аниор си спомни първата среща с Императора в кулата на Главния град. Спомни си магнетичния поглед на яркозелените му очи и чувството на обреченост, което го обхвана тогава. Страхуваше се отново да срещне този поглед, видян още веднъж преди раздялата в очите на сина им. И въпреки това копнееше за него.

Дали Сатара беше усетил неговото присъствие или нещо друго го накара да вдигне глава, но точно в този момент очите му направо пронизаха Аниор. По лицето му мина едно дълбоко вълнение, той остави архитектите и се доближи до тях. Рамоси грееше от щастие, а Аниор побърза да сведе очи, треперейки целият от краткия миг на докосването на този поглед. Искаше да го погълне пространството и остана благодарен, че Сатара се спря на две крачки от тях. Чувстваше съсредоточения му поглед и знаеше че го беше разпознал.

После чу топлия му глас като през стена от вата:

— Добре дошли при нас. Веова ли ви изпрати?

— Да — отговори Рамоси, — каза да доведа и новия Пристигна едва днес. Кръсти го Аниор.

— Хубаво име, напомня ми за някого — за разлика от повечето ангари, Сатара умееше да се шегува. Но Аниор въобще не можеше да се съвземе. Продължаваше да гледа в краката си, неспособен да вдигне очи към Сатара. Само се разтрепери още повече от неговата близост. Трепетът беше по-скоро приятно вълнуващ, отколкото предизвикан от страх. Но Аниор сега нямаше сила да анализира странните си усещания.

— Огледайте се наоколо. Навсякъде има нужда от помощници — продължаваше Сатара. — Когато си харесате някаква работа, само ми кажете.

Той се обърна и се върна към прекъснатата си дейност. Аниор повдигна плахо глава. Видя леката усмивка на лицето на Сатара и още преди да успее да сведе отново очи, Сатара успя да му хвърли един бърз и пронизващ поглед. Аниор видя и радостта и нежността в него преди отново да успее да го избегне. Борбата в душата му придобиваше застрашаващи размери и той трябваше бързо да се обърне и просто да тръгне нанякъде, за да не се хвърли в обятията на прекрасния ангар.

Другите ангари удивени се обърнаха след него и Рамоси едва го догони.

— Къде хукна изведнъж? И какво ти става? Стана черен като диабо!

Хвана го за ръката и го задърпа нанякъде. Оказаха се сами върху син килим. Наоколо отново всичко беше черно. Тук помещенията нямаха стени.

Аниор седна и обви коленете си с ръце. Чувстваше се ужасно самотен и осиротял. Плачеше по ангарски начин. Рамоси клекна пред него и се опита да го успокои.

— Не знаех, че толкова много се обичате. Още не се бяхте докоснали, а ти вече целия се разпадаше от трептенията в центъра си на съгласуване.

— Има само два начина да се оправиш с това — продължаваше той, — или веднага да се преместите в зоната на любовта и да изживеете заедно това чувство, докато се изтощи енергията на центъра на съгласуване, или с центъра на волята да потискаш центъра на съгласуването. Последното е много трудно, но понякога се налага, за да не пречат силните ни чувства на работата ни. Сатара точно това направи сега, ти също се опита. Но още действаш несъзнателно и не владееш добре това тяло. Затова изкара излишната си енергия в този отвратителен облак.

Аниор постепенно се успокои. Изведнъж в него нарасна някакво друго силно желание. Объркан той попита Рамоси:

— А сега какво става с мен?

— Гладен си — засмя се той, — загубил си много енергия. Хайде да се преместим в зоната на храненето. Ти май още днес ще разбереш всичко за нашия свят.

* * *

Този път подът беше розов. Нямаше нито маси, нито столове. Аниор засега не забелязваше мебели в този свят. Седнаха с Рамоси удобно на пода и той направи едва забележимо движение с ръка. Изведнъж пространството край тях се изпълни с някаква розова мъгла и Аниор усети странно гъделичкане по кожата си. Не беше неприятно. Попита Рамоси, какво е това.

— Това е астрално вещество в несвързан вид. То е много фино и прониква през кожата. Дрехите ни не представляват преграда за него. Сега дадох командата за мъгла. Но ако искам мога да променя формата на хранителната смес. Той направи някакво друго движение и мъглата се сви в дълга, тясна спирала. Рамоси отвори уста и края на спиралата опираше в нея. После той я хвана с едната ръка и мъгливото вещество вече минаваше само през пръстите му. Засмя се на учудването на Аниор и му подаде спиралата в ръка.

Усещайки как по тялото му минава нещо, Аниор поддържаше странното образувание. Чувстваше се все по-добре. Попита Рамоси, как да извика сам храната.

— Просто мислиш за нея и правиш някакъв знак. Все едно какъв. Така е с всички предмети, които ти трябват тук. Те също са състоят от астрално вещество. То няма постоянна форма, но когато си представиш нещо, то се формира по някаква готова схема от тази маса.

— Каква е тази готова схема, откъде идва? — попита Аниор учуден.

— Едно време теорите създадоха нашия свят и конструираха основните форми в него. Сега с това се занимават архитектите. Те са специалисти по създаване на сложните неща. Нещо просто всеки сам може да си създаде. Опитай да промениш формата на хранителната смес.

Аниор затвори очи и си представи малки розови топчета. Нещо го удари по носа. Той погледна и видя, че край тях с голяма скорост, като сачми, се движеха топчета и причиняваха болка при удар. Рамоси се смееше и препращаше летящите към него сферички обратно. Аниор ги уплътни мислено още малко, вкара ги в един общ поток и го насочи към Рамоси. Играта му харесваше. Рамоси отвори широко устата и ги погълна всичките. После се преви като от болка и топчетата изхвърчаха от ушите му. Аниор го гледаше зашеметен. Рамоси умираше от смях.

— Докато центърът на храносмилане не я обработи, ти можеш да се отървеш от излишната храна. Стане ли обаче на енергия, трябва да я изразходиш. Изисква се известен опит, за да прецениш правилно колко храна ти трябва. В началото често се прекалява.

— И какво се прави тогава? — недоумяваше Аниор.

— Или се хвърляш в някаква работа, която иска много сили, или си търсиш някого да се любиш с него. Може и да играеш, както ние сега преди малко, но това не изисква много енергия, когато свикнеш. Ти обаче откри друг начин, когото намирам за доста неприятен — ти тъгуваш.

— А какво става ако нищо не правиш?

— Ще се чувстваш отвратително и тогава инстинктът ти за самосъхранение все ще избере някоя от тези възможности. Най-ефикасно е да се любиш. Тогава се изразходва най-много енергия.

— Май сте големи сладострастници — пошегува се Аниор.

— О, не! В сравнение с физическите същества ние сме самото целомъдрие! Всъщност много рядко имаме сили за тези преживявания, тъй като отдаваме всичко от себе си и те ни изчерпват докрай. Обикновено използваме само специалните празници за тях. А те не са много.

— Специалните празници? — Аниор не можеше да повярва. — Нима не решавате сами кога ви се иска да бъдете заедно?

— Никой не ни ограничава. Но празниците са изработени за нашата общност още от теорите и най-добре отговарят на физиологичните ни нужди. Спазването на този режим се отразява добре на нашето развитие.

Аниор осъзна колко много неща имаше да научи за ангарите. Попита Рамоси, дали има начин да ускори придобиването на знания за живота им или трябва да узнае всичко от собствен опит.

— Можеш да посетиш зоната на знанието. Ще ти я покажа. Но това прелято в мозъка ти знание няма никаква стойност, докато не изживееш всичко сам.

 

След като се нахрани доста внимателно — не искаше да рискува да изпадне в неудобно положение — Аниор се почувства уморен. Денят беше дълъг за него и той попита:

— А имате ли ден н нощ?

— Не така, както на Земята. Но и ние се уморяваме и почиваме. Ако си уморен, прехвърли се в зоната за почивка. Хайде да ти я покажа!

Пристигнаха в напълно черно пространство. Рамоси отново направи знак с ръка и пред очите им се появи нещо като хамак, изплетен от зелени, сини и жълти фини нишки. Не провисваше като хамаците на Земята, а имаше извита форма. Рамоси се настани в него. Странното легло веднага се опъна по неговото тяло и той изглеждаше като молец в паяжина. След като се нагласи удобно, хамакът започна бавно да го люлее.

Аниор почувства силно желание за сън и опита да си представи още един хамак. Появи се веднага. Той легна внимателно в него и се протегна. Хамакът не се движеше.

Тогава се сети сам какво да направи. Пожела си люлеенето и изведнъж се почувства почти щастлив. Оставаше само едно. Пожела да остане сам. Край него се появиха познатите черни стени със звездите на небето и от Рамоси нямаше и следа. Обърна се, затвори очи и заспа.

* * *

Бяха изминали много дни, откакто Аниор пристигна при ангарите. През това време той „изгледа“ почти всичко налични записи за живота на ангарите. Цялото пространство беше разделено на зони. Всяка служеше за някаква цел. Те винаги се състояха от някакъв под в различни цветове, и черни стени, обсипани със звезди, които създаваха илюзия за безкрайност. Всеки ангар можеше да си изгради в рамките на зоната лично пространство, ако желаеше това.

Големината нямаше значение, стените на тези пространства като че ли бяха разтегливи. Но ангарите прекарваха времето си обикновено в малки групи от по трима до десет-дванадесет приятели. Работеха, хранеха се, забавляваха се и почиваха заедно. Тези групи понякога променяха състава си — обикновено заради естеството на работата им.

Всички се квалифицираха за определена работа, но бяха задължени да сменят квалификацията си от време на време. Ангарите не умираха и не се раждаха. Те винаги запазваха външния си вид и само различията в степента на излъчваната светлина определяше личното им ниво в това общество. Приличаха много един на друг, но по гласа, поведението и цялостното им излъчване, Аниор бързо се научи да ги различава.

Сред тях имаше много малко пристигнали от физически светове, подобно на Аниор. Те проявяваха по-различен характер и често оставаха самотници или се събираха на малки групи. Повечето от тях идваха от Земята и оставаха, при Веова.

Рамоси се беше събрал с няколко свои приятели. Още помагаше на Аниор, когато имаше нужда от него. Беше си харесал някаква работа и се подготвяше за нея. Нещо свързано с изграждането на религия на Сатариус.

Аниор остана изумен от разнообразието на дейностите, извършвани от ангарите. Не само се грижеха за Земята и Сатариус, но помагаха и на други общности от астрални същества и продължаваха да усъвършенстват умението си да боравят с този вид материя. Вече знаеше с какво най-много би искал да се занимава тук. Искаше да стане архитект. Но добре осъзнаваше, че за това трябваше да има голяма лична сила, а засега той не разполагаше с почти никаква. Архитекти ставаха само най-развитите ангари, натрупали сила чрез дълга и всеотдайна работа.

Въпреки това, той тайно започна изучаването на основните знания за тази дейност и се упражняваше упорито във формиране на астрални предмети. Изучаваше схемите — или матриците, както ги наричаха архитектите — на готовите форми и опитваше да ги промени и усъвършенства. Имаше нужда от учител, но не смееше да каже на никого с какво се занимава.

През това време обикаляше най-важните зони, като внимателно отбягваше централата. Не беше в състояние да се срещне отново със Сатара, въпреки че копнееше за него. При предишните си срещи те бяха равностойни партньори, а сега за това не можеше да стане и дума. Все по-силно усещаше огромната разлика в нивото на личното им развитие и абсурдността на претенцията, че може да му бъде приятел. С всеки изминат ден начинът му на мислене се приближаваше до този на ангарите, което определяше и отношението му към Сатара. Може би съвсем щеше да се претопи в това общество, ако не се беше случило нещо.

Сатарианите се намираха на прага на поредната голяма война. Бяха измислили барута и още отсега можеше да се предвиди размера на щетите от нея. Сатара реши да се намеси. Възложи на няколко ангари да влизат в сънищата на властниците в неговия образ и да ги заплашват. Но това не се оказа достатъчно. Трябваха по-ефектни заплахи, за да накарат сатарианите да се откажат от това безумие.

Архитектите разработиха набързо матрица за голяма буря, която трябваше да унищожи част от снаряжението на воюващите страни. Но нещо бяха объркали в бързината. Разрази се ужасен ураган и помете всичко по пътя си. Щетите бяха доста по-големи, отколкото би причинила войната. Спешно трябваше да се разработи план за възстановяване.

Десетина архитекти се бяха събрали в зоната за проектиране, без да се ограждат със стени. Аниор наблюдаваше с интерес работата им. Започнаха да спорят и той чу всяка тяхна дума. Не можеха да се споразумеят какъв вид помощ да изпратят на изстрадалото население.

Колкото повече ги слушаше, толкова повече Аниор се дразнеше. Спомни си тежкия живот на Сатариус и собствената си борба за оцеляване.

Помощта, която архитектите предлагаха, му се видя пълна глупост. Когато обсъждаха, дали да пратят някакви храни във вид на случайно открити складове, той не издържа. Забрави, че е при ангарите и че няма право да се меси в работата на специалистите, отправи се към тях и каза:

— След като сте направили една грешка, не е нужно да правите още една. Така никога няма да излезете от този порочен кръг.

Присъстващите го гледаха изумени. Но Аниор не им обърна внимание и продължи:

— За сатарианите този ураган беше божие наказание. Всяко от предлаганите от вас чудеса би изглеждало, като че ли Бог съжалява за стореното и иска да се извини. Така подронвате авторитета на Сатара.

— Не можем да оставим толкова сатариани да загинат заради наша грешка — обади се възмутен един от архитектите. Бяха дотам объркани от нечуваното нахалство на новака, че дори не протестираха срещу неговата намеса.

— Единственото, което можете да сторите — продължи Аниор — е да осигурите малко повече топлина и дъжд, за да се възстанови по-бързо растителният свят. За останалото ще се погрижат самите сатариани.

Изумлението на архитектите премина във възмущение. Най-светлият от тях стана и изгледа Аниор с презрение.

— Как смееш да се намесваш в нашите работи! — От гняв тъмен облак обвиваше главата му. — Дори един новак трябва да знае, че е недопустимо да дава акъл на много по-напреднали от него, при това в една област, от която нищо не разбира.

Ангарът пред него направо се тресеше от яд. В Аниор се събуждаше старата непокорност, той гледаше архитекта право в очите и отговори съвсем спокойно:

— Вярно, аз съм новак. Но съм убеден в правотата си. Живял съм на Сатариус, познавам хората и природата на тази планета. Убеден съм, че те ще се справят по-добре с последиците от урагана, отколкото вие.

Обърна им гръб и се премести в зоната за размисъл.

Усети в себе си отдавна неусещана сила и се засмя. Как успяха ангарите да го заплетат така силно в мрежите си? Нима в него не живееше дух на Делен? Защо остави спокойния им уреден живот, напредващ с малки крачки, да приспи вярата му в собствените си възможности?

Изведнъж осъзна, че точно това беше клопката, в която не трябваше да попада тук. И в същото време разбра, каква велика борба беше спечелил Сатара, когато навремето се е откъснал от техния начин на живот. Аниор целият се изпълни с уважение и любов към него и желанието да го види отново, стана непреодолимо. Прелетя устремно към централата.

* * *

Беше вече време за почивка и в централата бяха останали малко ангари. Аниор се оглеждаше за Сатара, когато чу дълбокия му глас зад себе си.

— Мен ли търсиш?

Обърна се стреснат и го погледна право в лицето. Сатара се усмихна.

— Виждам, че най-накрая си преодолял шока от новото си превъплъщение и си пак същият, като преди. — Огледа го, театрално накланяйки глава настрани. — Дори успя да се сдобиеш с малко светлина.

Аниор учуден погледна ръцете си. Вече не бяха така матови, а лека светлина се процеждаше през тях. Трябва да е станало съвсем скоро и той се зарадва. Погледна отново Сатара и каза закачливо:

— Ако напредвам така, сигурно след един милион години ще те стигна.

Сатара се засмя.

— Зависи какви години. Ако имаш пред вид земните, това време няма да ти стигне. Но може би ще намериш достатъчно бедни ангари за ядосване — добави той — и ще напредваш по-бързо.

За Аниор беше непонятно как Сатара успя да разбере толкова скоро за препирнята му с архитектите.

— Нима успяха вече да ти се оплачат?

— Знам какъв диабо се спотайва в теб и не те изпускам от погледа си — продължи той да се смее.

Аниор за първи път се чувстваше добре, откакто пристигна на това ниво. Бяха му липсвали предизвикателствата и леките закачки. Чувстваше се върнат към времето, когато Сатара в образа на Императора го разпита за въстаниците.

— Каза ли им поне, че си съгласен с мен? — Този въпрос вече беше направо нахален. Аниор просто се увлече. Затова сериозният отговор на Сатара го приземи доста грубо.

— Нещата не са така прости.

Аниор го погледна притеснен. Сатара беше образувал стени покрай тях и нещо за сядане. Отправи погледа си през стената в далечината и тихо обясни:

— По принцип си прав. Но те допуснаха сериозна грешка и са длъжни да я поправят. Иначе вината за погубените сатариани ще им тежи и те няма да могат да напредват. Трябва сами да намерят решение на проблемите си и ние нямаме право да им отнемаме тази грижа. Но ти правилно ги предупреди да не допускат нова грешка.

Той обърна лицето си към Аниор и го погледна. Тъжният му поглед така напомни на прощалния поглед на Орак преди да влезе в училището на Големите майстори, че Аниор забрави съдържанието на досегашния им разговор и тихо попита със свито сърце: — Какво стана със сина ни, Сатара? Очите му станаха още по-тъмнозелени и в тях се отрази голяма мъка. Изведнъж в тях се появиха картини и Аниор видя живота на Орак така, както видя собствения си живот, преди да умре на Земята. Видя трудните дни на обучението, лекомисления му живот в двореца, опита му за самоубийство, тежкия живот на скитащ лечител и предателската смърт.

Аниор целият се обви в тъмен облак от мъка. Обвиняваше се, че беше оставил това момче съвсем само на Сатариус. Искаше му се да не се бе подчинил на желанието на Сатара. Чувствата на любов към сина си и към баща му се омесиха с обвинението към Сатара, който остави и двамата да загинат по най-жесток начин. Аниор знаеше, че Сатара обединяваше в себе си личностите на тези обичани от него сатариани, но той освен тях обединяваше в себе си и всички други Императори, управлявали сатарианите през вековете.

Аниор беше в началото на своето развитие като Делен, имаше зад себе си само един физически живот, а Сатара беше живял безброй пъти във физическия свят и безкрайно дълго като ангар на това ниво. Той беше създал една нова физическа система и сега я управляваше. Осъзнаването на тази огромна разлика между тях, отнасяща се до опита и мъдростта, направо смазваше Аниор. Нямаше никакво право да обвинява Сатара в каквото и да е и не се чувстваше достоен за любовта му.

Сатара го гледаше нежно и закачи леко буклите на косата му. Разчиташе обърканите чувства и мисли на Аниор и изпита безгранична любов към този новоизлюпен ангар. Знаеше, че само щеше да го изплаши ако дадеше свобода на чувствата си. Пред очите му се появиха картини от бъдещето и той видя трудната борба, която предстоеше на този Делен. Стана и каза меко:

— Вече е късно. Трябва да си почиваш. — Премахна преградите на личната им зона с една мисъл. Отново бяха в централата. Хвърляйки последен поглед към Аниор той му пожела: — Приятна почивка! — и се запъти към чакащите го в дъното на централата архитекти.

* * *

На следващия ден Аниор се мъчеше да изгради една проста матрица за обикновена гъба. Не всичко в предварителните изчисления му стана ясно. Записите за този вид проектиране му се видяха объркани и сложни. Точно си мислеше колко хубаво би било ако можеше да попита някого, когато някой помоли да се види с него. Аниор даде разрешение, като помисли, че това трябва да е Рамоси. Но в ограденото от него пространство се появи един съвсем му неизвестен ангар, който го разгледа с изучаващ поглед и се представи:

— Казвам се Темеда. Сатара ме изпрати при теб, за да те уча на изкуството на архитектите. — Отново го разгледа обстойно и продължи. — Но може би сбърках. Ти ли си Аниор?

— Не си сбъркал — отговори Аниор, — аз съм.

— Тогава нищо не разбирам — продължи Темеда, — това изкуство не е за новаци. Трябва да притежаваш доста повече сила, за да го упражняваш.

Учителят по архитектура излъчваше силна светлина и Аниор разбираше недоумението му. Радваше се на този жест от страна на Сатара, но и се притесняваше за собствените си възможности. Темеда видя незавършената матрица в ръката му.

— Ти ли направи това? — попита той учуден. — Мога ли да я видя?

— Заповядай. Не успях да разбера как да задам параметъра за размножаването.

Аниор се надяваше да получи отговор поне на този свой въпрос, преди Темеда да се откаже да учи такъв ненапреднал ангар.

Темеда прегледа внимателно изчисленията му и матрицата. После погледна Аниор с широко отворени очи.

— Сам ли я направи?

— Да — отговори Аниор притеснен, — прегледах записите за архитектурата на простите организми и опитах две-три неща. Но не успях да разбера всичко.

— Размножаването не е описано там. За тях има специални записи. — Темеда отново погледна матрицата. — Но всичко друго й е наред.

Отново го огледа от глава до пети. Аниор се чувстваше страшно неудобно.

— Учител съм от доста време, но за първи път виждам ангар с толкова малко светлина да се справи с такава задача. Трябва да имаш природен талант.

— Това означава ли, че ще ме учиш на архитектура? — попита Аниор с плаха надежда.

— Разбира се — отговори Темеда учуден, — нали затова ме изпрати Сатара.

Изведнъж Аниор осъзна, че и да беше най-нескопосаният ученик, Темеда пак щеше да го учи. Тази протекция от страна на Сатара не му се нравеше. Затова попита:

— А ако Сатара не те бе помолил, щеше ли да ме вземаш за свой ученик?

Темеда се засмя.

— Нямаше да ми мине през ума.

Аниор преглътна нанесения удар по самолюбието му.

— Тогава ти благодаря. Не искам някой да си губи времето с мен заради чувството си за дълг. Нямам нужда от такъв учител.

Той просто се пренесе в любимата си зона за размисъл и остави Темеда сам в зоната за архитектура. Не знаеше дали реакцията му беше правилна и дали щеше да бъде разбрана от учителя. Може би щяха да я изтълкуват като най-черна неблагодарност.

Отново някой искаше да го види. Но Аниор нямаше настроение да среща когото и да било и не отговори.

* * *

Вечерта Аниор се разходи из зоната за почивка. С помощта на въображението си напълни огромно пространство с вековни дървета и меки мъхове. След няколко часа занимания със записите за размножаване откри грешката си. Но матрицата остана при учителя и у Аниор отново се обади гузната съвест. Не трябваше да отрязва така Темеда, той нямаше никаква вина за глупавата ситуация.

Изведнъж чу звънтящия тон от навлизането на друг ангар в личната му зона. Знаеше със сигурност, че я беше затворил за други и никой не бе искал разрешение за влизане. По-скоро учуден, отколкото ядосан, той се огледа за нарушителя на спокойствието му. Когато видя Сатара, облегнат на един огромен дъб, сърдечният му център се сви от вълнение и лоши предчувствия. Отиде при него с наведена глава. Знаеше, че Сатара щеше да му се скара.

Но той нищо не каза. Повдигна главата му и го накара да го погледне. Очите му излъчваха суров упрек и Аниор искаше да се стопи от срам. После погледът му стана по-мек и той каза с топлия си глас:

— Мислех, че ще се зарадваш на учителя.

Аниор преглътна. Чувстваше се ужасно. Самото присъствие на Сатара го караше да събере цялата си воля, за да не се предаде на мощното си привличане към него. А освен това трябваше и да се оправдае някак.

— Извинявай, не исках да обиждам нито теб, нито учителя — отговори Аниор, запъвайки се. — Но искам да ме учи заради собствените ми възможности, а не поради това, че ти си му заповядал.

— Ангарите знаят, че моите решения никога не са лекомислени — продължи Сатара след кратко мълчание. — Те им се подчиняват не от раболепие, а с ясното съзнание, че така допринасят най-много за благоденствието на общността.

Той пак помълча и Аниор се почувства най-безотговорния член на това общество.

— Темеда остана зарадван от таланта ти, но той никога нямаше да хаби скъпоценното си време да учи един новак на изкуството на боговете.

Аниор дотам беше засрамен, че просто имаше нужда да се защити. Затова попита с една незнайно откъде появила се агресивност:

— А как така Шефът на това царство хаби скъпоценното си време, за да учи един новак на добро поведение?

Веднага съжали за думите си. Беше наранил Сатара, а това беше последното, което той заслужаваше. Сатара го пусна и с поглед към далечните дървета само промълви: — Започвам да те разбирам, Веова. След това изчезна. Аниор остана като зашеметен. Прегърна дървото, на което се беше облегнал Сатара допреди малко и закопня неистово по него.