Беа Нади
Приказки за боговете (10)

* * *

От мрака изплува, в началото съвсем тих, а после все по-силен, познат шум. Още преди да отвори очи, Ани знаеше къде се намира — беше безспорно в централата на ангарите. Търсеше силната болка, за която си спомняше, но не я намираше. Въпреки това се чувстваше странно неуютно в тялото си. Отвори очи, седна и се погледна. Бяха й върнали земното тяло. Гледаше ръцете и краката си, като че ли ги виждаше за първи път. После погледна към ангара, навел се над нея, и попита:

— Как се озовах тук?

Беше сигурна, че не бе изрекла командата за старт.

— Долетя с кораба до границите между царствата. Изглеждаше много зле, системите на кораба едвам поддържаха живота в теб. Трябваше незабавно да те прехвърлим в старото ти тяло.

Ани остана изумена. Ако тя не е дала командата за старт, кой го е сторил тогава? Сатара, а може би Боар? А може би все пак бе дошла за малко в съзнание, а сега не си спомняше?

— Веова иска да те види — каза ангарът.

Ани стана от кушетката и се отправи към трона. Ходеше сковано, несвикнала още със земното си тяло. Старецът я гледаше намръщен през цялото време. Ани се поклони леко, без да каже нищо. Още не можеше да му прости как я накара да го поздрави, когато се срещнаха за първи път.

— Крайно време беше да се върнеш — започна Веова, не можем да поддържаме толкова дълго времевия прозорец. Пратих те да спасиш Императора, а не да му родиш дете.

— Така се получи — отговори Ани невъзмутимо. Не я интересуваха възраженията на Веова. Беше преминала през достатъчно кошмари, за да се страхува от гнева на теора.

— Отгоре на всичко, остави лекомислено космическия кораб насред полето на показ. — Веова продължаваше да й се кара. — Трябваше да пратя митяни да го приберат, иначе кой знае как щеше да се отрази откриването му на развитието на бедните сатариани. И без това си имат достатъчно главоболия в резултат на глупавите ви решения.

Явно имаше пред вид Сатара и нея. Ани се усмихна. Чувстваше се поласкана от това, че я постави на едно ниво със Сатара. Чак такава чест не заслужаваше. Но въпреки това реши да се заяде с Веова.

— Нямаше да е лошо ако беше върнал космическия кораб, когато пристигнах на хълмовете — отвърна тя, — можех и да не стигна до другия.

— Но стигна. И без това той също трябваше да се прибере. — Веова се намръщи още малко. Изведнъж Ани осъзна, че вечно лошото му настроение беше само маска, зад която се криеше една загрижена душа. Като че ли се страхуваше някой да не разбере, че и той може да проявява такива чувства.

— Съсипа хубавото тяло, което ти дадох — продължаваше Веова, — трябваше да го изхвърлим. Цяло чудо е че издържа до границите между царствата.

— Съжалявам — отговори Ани искрено. — Надявам се, че няма да ми трябва вече.

Ани помисли за Орак, за това, че няма да се върне и да го види отново. Мислите бяха мъчителни и тя се опита да ги прогони. Веова я погледна изпитателно. Дали четеше мислите й така, както Сатара четеше мислите на сатарианите? Чувстваше се ужасно оголена и уязвима.

— И аз се надявам, че няма да ми трябваш повече — каза Веова. — Достатъчно главоболия ми създаде.

Разпореди се да я върнат на Земята.

Ани си спомни предишното си заминаване и болката, изпитана от раздялата с Боар. Побърза да изпрати един последен мислен поздрав към него, знаейки, че той винаги я чува, все едно къде се намира тя. Толкова много й се искаше да го види и да се докосне до него, преди отново да го забрави заедно с всичко, което се случи, до края на дните си на Земята. Но усилията й да стигне до него останаха без отговор и тя с натежало от мъка сърце се остави да я прехвърлят отново на Земята.

* * *

В далечината се белееха стените на Главния град Орак добре съзнаваше, че те само създаваха илюзия за мястото, което остави в последния си живот. Градът, където се беше раждал толкова пъти, вече не беше същият. Изминалите двадесет и три години от смъртта на последния Император бяха успели да унищожат почти всичко, създадено през вековете под управлението на династията. Само каменните зидове напомняха за бившата мощ на града.

Главният град вече не си заслужаваше името. Други големи градове го бяха изпреварили. Разпадането на Империята беше неизбежно и навсякъде се бяха укрепили по-големи и по-малки местни велможи. Те потискаха населението не по-малко от представителите на Империята, ако не и повече. Създаваха си големи армии, за да разширят влиянието си, и напредъкът в развитието на технологиите се чувстваше най-вече във военната област. С вид големи арбалети изстрелваха множество копия, опитваха всякакви химически смески с взривен ефект. Нямаше да мине много време и на Сатариус щяха да се стрелят с оръжия, също като на Земята. Сатара не успя да предотврати това развитие, то следваше естествения си ход.

Орак завърши миналото лято училището на Големите майстори. Въпреки че още през първата година знаеше повече от учителите си, те го водеха редовен ученик до края. Той трябваше да изслуша всичките им глупави лекции и да се подлага на мъчителните процедури за каляване на тялото и духа.

Мразеха го през целия този петнадесетгодишен период. Използваха физическата му сила, за да върши най-черната работа. В началото им го връщаше, като ги побъркваше с неочакваните си въпроси и желязната си логика, но след като видяха, че не могат да излязат на глава с него, просто му забраниха да говори. Така прекара последните десет години в пълно мълчание.

През нощите Сатара скиташе в ангарския си образ по планетата и влизаше в сънищата на хората. Подаваше тук-там някоя идея или спираше някакво неблагоприятно развитие. Но все по-често го мъчеше подозрението, че това щеше само да отложи за малко проблемите. Системата се развиваше по свои собствени закони и той вече нямаше влияние върху нея. Стана същото, както със Земята.

Засмя се горчиво. Беше доказал правотата си. Но това не го радваше. Болеше го за сатарианите, които загиваха и загрубяваха; за градовете, които се рушаха; за селата, които западаха; за безмилостно отсичаните дървета и за избитите животни.

След като завърши училището и получи знака на Голям майстор, Орак се отправи по същия път, по който се движеше майка му, за да се върне в околностите на Главния град.

Преди бунтовниците да завладеят града, Императорът се беше погрижил за следващия си живот на тази планета. Беше скрил собствения си агатор в една пещера в планините заедно с достатъчен запас от гориво.

Дори някой да откриеше случайно агатора, той не би могъл да го кара, тъй като кристалът за управлението му висеше на врата на Орак. Естествено той можеше да си направи нов кристал, ако се наложеше, но за това му трябваше лабораторията, която бе разбита от бунтовниците. А засега не разполагаше с нова.

Междувременно почти всички агатори бяха излезли от строя. Сатарианите усилено търсеха заместител на удобното превозно средство. Отдавна правеха успешни опити да опитомят бързите и силните покита^[1]. Освен това се опитваха да използват нагревателната енергия на ригозите по начина, по който работеха печките. В училището на майсторите имаше специално създадена учебна зала за тях. Все нещо щеше да остане от изобретенията му.

Орак се изкатери по скалата. Движеше се бързо и уверено, като че ли цял живот се беше катерил в планините. Трудната работа в училището сега му се изплащаше. Не помнеше да е бил някога толкова силен физически. По пътя насам той навсякъде намираше работа наравно с жените. Криеше, че е велик майстор, за да размие следите си. Не искаше другите майстори да могат да го проследят. За да не прави впечатление, закриваше зелените си очите с голямата качулка на наметалото.

Стигна бързо до пещерата. Агаторът беше там, целият в прах и паяжини. Никой не го беше открил през тези години. В дъното на пещерата намери и раклата с голям запас стъклени тръбички, пълни със стрити ригози. В друга кутия се намираха някои от инструментите му и звездните карти. Дори мишките ги бяха оставили на мира. Накладе си огън, свари си билки и яде малко плодове и корени, събрани по път. Любуваше се на красивата природа в планината и отново си спомни детството. И заедно с тези спомени се върна и чувството му за самота.

Копнееше за грижите на Имор, за пламенната и майчина любов на Ани, за тихата сговорност на ангарите и дори за вечно недоволния Веова. Имаше нужда да бъде обичан и да обича.

Реши да пътува с агатора само през нощта. Беше калил тялото си в студената килия на училището, а и разполагаше с незаменимото наметало. Помисли с благодарност за лакея, спасил тази дреха. Легна да поспи. Щеше да тръгне, когато се стъмни.

Движеше се безшумно в тъмната нощ. Вятърът духаше силно край ушите му и той за първи път се сети, че трябва да направи затворен прозрачен купол за агатора. Досега не му се бе налагало много да пътува през нощта. А оттук нататък това щеше да се превърне в начин на живот.

Отправи се на изток над равнините на деберафите. Остави инструментите, картите и малък запас от гориво в пещерата. Возеше със себе си достатъчно гориво, за да обиколи половината планета. Искаше да стигне град Медал, на брега на океана. Знаеше див ненаселен остров навътре в морето, образуван от висок вулкан. Там имаше и прясна вода и буйна растителност. Щеше да се храни с плодове и риба.

* * *

Скри агатора в храсталака, извади кристала и се отправи към близкия град. Медал, като всички големи морски градове, процъфтя през последните години от оживената търговия. Относително самостоятелен още по време на Империята поради голямата отдалеченост от Главния град, живота в него не се бе променил толкова рязко. Бившият управител на Императора се бе обявил за владетел на провинцията. Той успя да устои на народното недоволство по-скоро с разумната си политика, отколкото със сила, и остави властта след смъртта си в ръцете на един племенник, наследил далновидността на чичо си.

Орак беше спокоен. В този град никой не беше виждал Императора лично, освен малко висши чиновници, загинали по време на бунта Или измрели от старост. Нямаше нужда да слага досадната качулка и не се притесняваше от любопитните погледи на минувачите. Нека виждат черната вълниста коса и зелените му очи, мускулестото му високо тяло и знака на велик майстор на робата му.

 

Влезе в една странноприемница и попита дали има в града някаква работа като за него. Един старец го изгледа от глава до пети и отговори:

— Много як младеж сте. Веднага ще намерите работа сред жените на дока, но това ще бъде унизително за един велик майстор. Сигурно владеете изкуството да лекувате разни болести. В двореца умря старият знахар на велможата и той вече цял сезон търси нов. Можете да опитате.

Орак не беше живял в дворец в този живот и се зачуди дали си струва да заживее отново сред интригите на един владетелски дом. От друга страна, там той можеше да разбере по-добре промените, станали през това време.

Прие го жената на велможата. Беше хубава, стройна и млада, със симпатична усмивка. Веднага си допаднаха взаимно. Тя много се зарадва, че той иска да стана придворен знахар и успя да уговори мъжа си, който се колебаеше малко заради младостта на Орак.

— Надявам се, че ще ни показвате и по нещо от магьосническото изкуство. Чувал съм, че великите майстори разбират от тези неща — помоли велможата.

Орак се усмихна. Това, което учеха в училището, бяха детски забави и не можеше да се нарича магьосничество. Императорите потискаха всякак заниманията с магия, знаейки колко опасни можеха да бъдат те. Но със свалянето на последния Император се отвори широка врата за всякакви лъжливи и истински магьосници.

Големите майстори бяха първите, които се захванаха с този занаят, осъзнавайки много добре властта, която можеха да придобият чрез нея. Бяха се занимавали тайно с магия още по време на Империята, а сега учеха учениците си на нея. Но все още бяха доста неопитни.

Орак показа някои от елементарните трикове и придворните останаха много доволни. Дадоха му две хубави стаи в двореца, с огромно легло, топли завивки и меки възглавници.

* * *

Наслаждаваше се на разпуснатия живот на придворен така, както се примири с трудния живот в училището на Големите майстори. Стана му смешно от мисълта, че се беше превърнал от всесилен Император в придворен шут на дребен велможа. Отмъщаваше си, като преспиваше с младата му жена. Тя се влюби в него още от пръв поглед и напираше непрекъснато, докато Орак не се предаде и на нея, и на собствената си млада и пламенна натура. Ако искаше, можеше да тръгне отново да завладее този свят, но нямаше никакво желание за това. Прекара така цяла година, докато не се опомни от доста неприятните последвали събития.

В града избухна епидемия. Тя дойде заедно с един от многото кораби, пристанали на кея. Орак, увлечен от лекомисления, безгрижен живот в двореца, разбра много късно за нея. Имаше вече доста смъртни случаи в града, когато за първи път се разболя един придворен.

Извикаха придворния знахар. Орак видя отворените рани по тялото на мъжа и веднага разбра, че положението е сериозно. Изолира мъжа със една стара прислужничка. Постави близките му под карантина и предизвика голямо недоволство сред придворните с тези неприятни мерки. После се отправи към пристанището, за да разбере повече за болестта. Влезе в една малка лечебница, препълнена с болни от същата болест. Попита знахаря, който се грижеше за тях, как протича тази болест.

— В началото има само една малка раничка в устата. Но след три дни цялото тяло е в рани. Болните вдигат висока температура, раните се инфектират и те умират на третия ден.

— Има ли някой преживял болестта? — попита Орак развълнуван.

— Само един. Но той успя да излекува първата раничка. След това не се разболя.

— И как я излекува? — продължаваше Орак да разпитва. Знахарят го погледна раздразнен.

— Нямам представа. Непрекъснато е пиян. Обича папановото вино.

— А колко хора се разболяват от обкръжението? — продължаваше да пита Орак.

— Кажи-речи всичките. Не е имало такава болест досега. И нас лечителите ще ни обере. Вече две от момчетата, които ми помагаха, се разболяха — отговори знахарят. — По-добре напуснете града по-бързо, млади момко. Тук има само смърт. Няма да можете да помогнете с нищо.

Той се обърна към своите болни. Орак изпита дълбоко уважение към този човек. Знахарят се грижеше за болните, които и без това щяха да измрат, съзнавайки напълно, че коварната болест всеки момент можеше да повали и него.

— Аз ще намеря лек — обеща Орак повече на себе си, отколкото на знахаря. Последният само се изсмя и му махна с ръка да напусне къщата.

Орак се върна в двореца, прегледа всички, намери още двама болни, изолира ги, потърси антисептични билки, свари един голям казан от тях и заповяда на всички, да си плакнат устата с този чай колкото може по-често. Поръча на придворните да пият редовно папаново вино и се надяваше да няма повече разболели се до следващия ден. Трябваше да напусне тялото си и да се превърне отново в Сатара, за да открие причинителя на болестта и лек срещу него.

Легна на леглото си, каза никой да не го безпокои и се опита да заспи. Събуди се малко преди изгрев на Голямото слънце и уплашен установи, че въобще не беше сънувал. Просто беше спал.

И чак тогава се усети, че отдавна вече не се бе обединявал със Сатара по време на сън. Беше загубил способността да се свързва със собствения си дух!

Усети надигащия се страх. Как не беше забелязал тази промяна по-рано? Беше се отдал на лекия удобен дворцов живот, без да мисли за последствията. Още в най-ранно детство, той редовно усещаше силата на духа на Сатара в себе си, а после в училището постоянно се свързваше с него. Никога не се питаше на какво се дължи тази връзка. Струваше му се просто даден му от природата дар. А сега, когато имаше най-много нужда от него, когато стотици хора умираха, той го беше пропилял.

Изведнъж му стана ясно защо Императорите живееха в неприветлива кула сред работните си инструменти в много спартанска обстановка. В техните покои нямаше нито меки завивки, нито възглавници. Те повече приличаха на студената ученическа килия, отколкото на сегашната му стая.

Слънцето изгря и Орак стоеше отчаян. Дори не се бе погрижил за онази сложна смес, с която предшествениците му се въвеждаха в транс, за да отидат до нивото на ангарите.

Съобщиха му за още двама болни в двореца. Имаха раничка в устата. Орак им каза да изплакват устата си с вино и билков чай и под прикритието, че трябва да събере билки в полето, се измъкна от двореца.

Облече старите си дрехи и напусна хората, които си мислеха, че иска да ги изостави. Много от придворните вече се бяха разбягали от града и носеха заразата към близките села.

Без да знае какво да предприеме, Орак вървеше към агатора. Намери го скрит в храсталака, седна в него и отлетя към острова в морето. Кацна на склона на кратера и погледна през водната шир към града. Заплака от жалкото си безсилие.

Чувстваше се предател не само към тези нещастни хора, но и към всички сатариани.

Тръгна надолу по склона и събираше машинално всичко, за което знаеше от Имор, че дезинфекцира рани. Пъхаше билките в торбата. Знаеше, че това не решаваше проблема. Да беше взел поне инструментите си, може би щеше да открие причинителя на болестта и да опита да разбере коя именно билка го унищожава. Но те останаха, в оная пещера до Главния град, на много дни път с агатора. Междувременно болестта щеше да обхване целия континент.

Върна се към агатора, задъхан от изкачването на кратера. Колко много се беше изнежил! Искаше да потъне вдън земя от срам. Отпусна се до агатора и изпадна в самосъжаление, докато не се усети какво прави. И тогава някаква искрица от духа на Сатара победи в него.

Имаше само един начин да изкупи прегрешенията си. Трябваше сам, като най-обикновен сатарианин, да се бори с тази болест. С познанията и силите, които му бяха останали.

Хвърли торбата в агатора, откара го до града и се върна в двореца. С появяването си предизвика учудване сред обитателите му, които бяха убедени, че той няма да се върне. Накълца корените и наряза листата, показа на една прислужница как да приготви отварата, прегледа всички и им обясни да се държат далеч един от друг, най-добре по стаите си, да го повикат при първите признаци на болестта и да плакнат непрекъснато устата с отварата. Разясни на прислугата, как да се грижи за господарите си, сам взе една стомна с отвара и влезе в стаята на болните. Първият беше много зле. Нямаше да преживее утрешния ден. Вторият беше малко дете и викаше от болка. Орак го изкъпа целия в студена вода с отвара и намаза раните му с изчистен морски пясък. Жената обработваше по същия начин. Трябваше да намери начин да спре инфектирането им.

Не знаейки точно какво да прави, той просто експериментираше. На следващия ден слезе в града да види знахаря. Човекът още се държеше. Къщата приличаше повече на морга, отколкото на лечебница.

— И какво момко, намери ли лек? — попита знахарят беззлобно.

— Не, но карам всички да си плакнат устата с дезинфекционна отвара или вино — отговори Орак.

— Това е добре и аз го правя. Но билките не стигат. Много станаха болните. Няма дори кой да прибира труповете.

— Трябва да се изгарят. Аз ще говоря с полицейския началник — предложи Орак.

— Няма да го намериш, всички избягаха. — Знахарят седна уморен. — Разнасят болестта по страната, но не мога да ги спра. Едно време имаше ред при Императора. Тогава веднага изолираха болните и всеки знаеше какво да прави. Той винаги намираше някаква магия, за да помогне на хората.

— Трябва да се оправим без Императора — каза Орак учуден. — Ти си първият човек, когото срещам и който казва за Империята нещо положително.

— Имаше много добри неща. Ти си млад, не си живял по това време — продължи старецът, изплаквайки устата си. — Но на хората им беше омръзнал спокойният живот.

Посочвайки с размах на ръката стенещите болни, той добави: — На им сега разнообразие. Вече можем да се надяваме само на Небесния владетел. Вчера го сънувах пак.

Орак застина от изненада. Значи Сатара намираше начин да се обажда на този възрастен човек, а самият той не беше в състояние да се свърже с него. Отново се почувства ужасно жалък.

— Каза ми да последвам твоите съвети и да ти предам, че трябва да смесваш пясъка със стрити ригози. Те щели да вземат огъня от възпалението.

Орак едвам се държеше на крака от духовната плесница, която получи. Специално създаден да бъде проводник на духа на Сатара, той се беше провалил напълно и този обикновен старец пред него трябваше да го замести.

— Има ли тук наоколо поле с ригози? — попита Орак като в сън.

— Имаше, но отдавна не ги събират. Още преди пет години се развали последният агатор. Не знам дали има още запаси от това гориво в двореца.

Орак изскочи от къщата, без да слуша повече знахаря. Отиде до агатора си и извади целия останал запас от горивото. Отнесе торбата в двореца. Накара двете прислужнички да донесат чист морски пясък и да го промият с кладенчова вода.

Владетелят и жена му бяха избягали и останалите в двореца по някакъв инстинкт послушаха това младо волево момче. Една група жени мъкнеше вода от кладенеца, а друга се отправи за пясък. Всички искаха да помогнат с нещо.

Орак разпита за ригозите и един стар лакей се, сети, че бил видял от горивото някъде в мазето. Откриха цял склад с него. Орак се зачуди за момент как да смесва двете съставки и реши на две части пясък да слага една ригози.

Изпрати една жена с кофа готова смес до лечебницата в града, а сам се зае със своите болни. За щастие нямаше нови разболели се. Раничките в устата на двама се бяха затворили. Профилактичните мерки подействаха.

Изкъпа отново детето, отми стария пясък и го намаза със сместа. Жената обработваше по същия начин. Първия болен беше починал.

Организира изгарянето на трупа му.

След това влезе в стаята си, простря една кожа на пода, зави се с наметалото и заспа от изтощение.

Събуди се рано сутринта с болки по цялото тяло. Първо се изплаши, че е дошъл негов ред да се разболее, но нямаше рани нито на тялото, нито в устата. Просто беше отвикнал да спи на твърдо.

Двете болни все още лежаха с висока температура, но състоянието им не се беше влошило. Не знаеше дали да смени своеобразната превръзка от пясък с ригози или да я остави. Реши да се посъветва със знахаря.

Завари го стенещ на пода на лечебницата. Беше намазал всичките си болни с пясъка и явно през нощта сам бе хванал болестта. Орак коленичи до него.

— Ще те оправя, старче — успокои го той. Изми раните на тялото му с отварата от бутилката си, намаза го с останалия пясък от кофата и го остави внимателно на пода.

— Благодаря, момко — каза знахарят със слаб глас, — слушай ме. Трябва да ти предам още нещо от Небесния владетел.

Той замълча малко, за да събере сили.

— Каза да сменяш пясъка всеки ден и да даваш достатъчно чиста вода на болните. А след като спадне температурата им, не трябва да ядат нищо два дни.

Старецът се отпусна изтощен и заспа.

Орак прегледа другите болни, сам изнесе тримата умрели, натрупа ги в средата на улицата и с помощта на потрошени мебели от напуснатите къщи наоколо запали труповете им. Обясни на малкото хора, които срещна, че трябва да изгарят мъртвите, а болните да доведат в двореца и се върна.

Разпореди се да опразнят един голям склад пред двореца, да донесат кожи за завиване, обучи набързо неколцина доброволци как да чистят раните на болните и да ги мажат с пясъчната смес и накара други да помагат за донасянето на вода и пясък и за изчистването му. Попита по-възрастните дали помнят как са се събирали ригозите и къде се намират. Изпрати една група в полето. Накара вестоносците да разпространят новината за начина на лечение на болестта по знахарите от околните села.

Погрижи се за двамата болни в двореца и отново заспа от изтощение на пода.

Сънува Сатара. Не му се караше, а му се смееше. Нищо друго не помнеше на сутринта. Но нямаше време да мисли върху съня си. Бяха довели петдесетина болни в склада до двореца. Между тях и знахаря.

* * *

След петнадесет дни велможата се завърна. Епидемията беше преминала. Нямаше нови болни, а старите се оправяха. Вдигна страхотен скандал на Орак за това, че бе използвал неговия склад за лечебница и че е изхабил почти целия запас от горивото. Изгони последните болни от склада, пое отново командването и се сдърпа с жена си дали да остави нахалния младеж на служба или не.

Орак не изчака решението му. Взе си торбата, открадна си още от ригозите, каза на слугите, да предадат на господаря си, че заминава и напусна двореца. Отправи се към лечебницата в пристанището.

Старият знахар се беше оправил и лекуваше последните болни. Зарадва се на посещението му.

— Какво става, момко, май нашият велможа не е много доволен — засмя се той. — Не го преживявай толкова. Тук винаги ще намериш работа. Хората видяха колко се грижиш за тях и няма да имаш проблеми да намериш клиенти.

— Не, благодаря — отвърна Орак, — трябва да свърша първо една лична работа. Не знам дали ще се върна. Искам да се простя с теб и да ти благодаря за всичко, което направи за мен.

— Да ми благодариш? Но за какво? — учуди се знахарят. — Ти ми спаси живота и аз трябва да благодаря на теб.

— Лекувах те както лекувах всички, това ми е работата и не е нужно да ми благодариш за изцелението си. Още повече, че ти ми каза как да лекувам тази болест. Без твоята помощ тя щеше да върлува още наоколо.

— Грешиш, момко — възрази старецът, — не аз ти казах как да лекуваш тази болест, а Небесният владетел. Трябва да благодариш на него. Гражданите вече решиха да му вдигнат паметник в чест на това чудно изцеление.

— Паметник? Но той няма нужда от това! — извика Орак смаян. Беше сигурен, че Сатара не искаше сатарианите да му се покланят.

— Не знам дали той има нужда — продължи знахарят замислен, — но нашите хора имат нужда от нещо, към което да могат да се обърнат с молбите и благодарността си. Не всеки го е сънувал, но всеки иска да го види. Описах им как изглежда, а и други знахари го сънуваха през тези дни.

Орак се чувстваше като премазан. Едно време неговите предшественици, великите Императори, бяха живо превъплъщение на Сатара и сатарианите нямаха нужда от паметник, за да се прекланят пред него. А той беше просто един скитащ младеж, напълно излишен и за Сатара, и за сатарианите. За това ли трябваше да го роди майка му и да преживее всичките тези тежки години далеч от родината си?

Когато изпрати вестоносците към околните села с новината за начина на лекуването на болестта, се оказа, че почти всички вече знаеха за него и го прилагаха. Сатара се беше явил не само на знахаря в пристанището. Нямаше никаква нужда от Орак.

Прости се с лечителя, взе си агатора и тръгна към самотния остров навътре в морето. Имаше нужда да помисли на спокойствие върху съдбата си.

* * *

Вълните прииждаха и се оттегляха, разбивайки гребените си о стърчащите канари. Орак седеше на висока скала, вперил поглед във вечната игра на природата. Току-щосе беше върнал от поредното си изкачване на кратера. Правеше го поне пет пъти на ден с една-единствена цел — да върне старата си форма. Вече не се задъхваше. Заживя е малка пещера, образувала се от изтичаща лава, Укрепваше я за наближаващата зима. Направи си малка печка за разтопяване на минералите и отливаше части за разни полез ни инструменти.

Използваше познанията от училището. Все още не беше постигнал онова пълно сливане със Сатара, което помнеше от предните години. Сънуваше понякога, че обикаля планетата и говори с различни хора. Но това като че ли не беше самия той, а някой друг, който просто го водеше себе си.

Спомняше си подробностите от живота на Императорите и с часове изследваше техния жизнен път. Откри, че и те частично или напълно бяха губили връзката с духа си, но никога това състояние не бе траяло толкова дълго като при него. Сатара беше сменил начина си на въздействие върху системата и като че ли нямаше вече нужда от Орак.

Непрекъснато се страхуваше, че Сатара можеше да си намери друго тяло, за да осъществи намеренията си и да го изостави съвсем. Орак отдавна вече не се чувстваше владетел на този свят.

Върна се в пещерата си и се загърна в наметалото. Искаше да забрави всичко около себе си. Чувстваше се ужасно самотен и изоставен. Вече не виждаше смисъл в живота си. Трябваше да се бори все по-често с желанието да се хвърли от високата скала право върху камъните.

… Стоеше отново на ръба на скалата и гледаше прибоя долу. Само една крачка го отделяше от жадуваното спокойствие. Чувстваше как го вика пропастта, как го желае. И нямаше друг глас, който да го спре. Желан единствено от смъртта той се поддаде на нейния зов и направи едничката крачка напред.

Падаше, падаше безкрайно и каменните блокове се приближаваха бавно, но неумолимо. Времето не течеше, а капеше на малки капчици.

И изведнъж от морето се издигна висока вълна, посрещна го и го подхвърли нагоре. Орак се задави от солената вода и тогава видя, че стои отново на върха на скалата. Само мокрите му дрехи и коса показваха, че това, което се беше случило току-що, не е само въображение, а истина.

Планетата не желаеше живота му, тя бе го върнала. Орак стоеше мокър и зашеметен, осъзнавайки новия провал. Дори смъртта си не можа да намери.

Тогава пред него се появи баща му, последният Император. Гледаше го с тъжни очи и каза: — Аз дадох живота си, за да живееш ти. Не допускай тази жертва да е била напразна.

Орак падна на колене пред него и със сълзи на очи го молеше да му прости.

— Аз ти прощавам, но не аз трябва да ти простя.

И образът на баща му изчезна, за да се появи образът на Сатара. Гледаше го сурово.

— Получил си живота от мен и само аз решавам кога ще завърши той.

— Но ти ме изостави — пророни Орак съкрушен, — ти нямаш нужда от мен.

— Може би си прав — отговори Сатара замислен, — може би наистина вече нямам нужда от теб. Но още не съм решил окончателно. И това решение ще бъде мое, а не твое.

И Орак, все още на колене, помоли и него за прошка. Сатара се засмя и отговори:

— Нямам какво да ти простя, търси прошка от друг. Сатара изчезна и пред Орак се появи млад и красив сатарианин и го гледаше със зелените си очи. Това беще самият той такъв, какъвто е бил, когато напусна училището на Големите майстори. Гледаше го с погнуса и каза пълен с отвращение:

— Виж само в какво ме превърна! По-добре Сатара да не бе те спасил от скалите. Ще стана за срам пред всичките му превъплъщения.

— Прости ми разгулния живот — помоли тихо Орак самия себе си.

— Не става дума за годината в двореца, всеки от нас някога преминава през този горчив опит. Но ти се отдаде на самосъжалението и се укри в този самотен остров от самия себе си. Не ти е тук мястото! Народът страда и чака да му помогнеш. Спасявайки поне едно дете от треска, от теб ще има по-голяма полза, отколкото от глупавото ти разкаяние.

Той се обърна, и тръгна на изток, премина морето, вървеше през села и градове, докато Орак не го изгуби от погледа си…

Мокър до кости, Орак се събуди На върха на скалата. Чуваше шума на прибоя и се изплаши. Нима наистина се бе хвърлил там долу? Помнеше, че беше заспал в пещерата.

Но вече знаеше, какво трябва да направи. Събра багажа си, взе новите инструменти и събраните билки и ги сложи в агатора. Провери запаса си от гориво и тръгна на изток през големия океан, за да продължи обиколката на Сатариус, докато стигне отново Главния град.

Нямаше никакво значение дали той е Сатара или не, той беше Голям майстор, длъжен да помага на страдащите.

С всяка миля, с която се отдалечаваше от самотния остров, в него нарастваше силата, смятана за загубена, докато не изпълни отново цялата му същност.

* * *

Последните лъчи на Малкото слънце оцветиха небето в оранжево. Облегнат на агатора, Сатара наблюдаваше красивата гледка с чувството за безвъзвратността на решението си. Това щеше да бъде последния залез, видян през физически очи. Утре Орак ще се остави да бъде убит от вечните му врагове.

След като скита по тази планета в продължение на двадесет и пет години, помагайки на сатарианите с изкуството си на най-добър лечител, все в търсене на отговора на въпроса как да спаси творението си от гибел, Сатара стигна до убеждението, че само си губи времето.

Подозираше това отдавна, но някак не желаеше да погледне истината в очите. Още преди Орак да се роди и Сатара да се въплъти в него, той се досети, че пречките за благоприятното развитие на системата не идваха от нея.

И през всичките тези години той все повече разбираше, че не можеше да промени нещата откъм Сатариус, а трябваше да ги промени на високо ниво. Тук само се отразяваха събитията станали там, тук той имаше работа не с причините, а с последствията.

Орак още тогава, след голямата епидемия в Медал, усети, че беше станал излишен за осъществяването на замислите на Сатара и го обвиняваше горещо за това, че въобще го бе създал.

Но от всичките си превъплъщения Сатара харесваще най-много това, последното. В Орак имаше една по-голяма чувствителност, повече състрадание и топлота. Той беше обичан от сатарианите, на които отдаваше всичките си сили, без значение дали ставаше дума за заболяло от настинка дете, за ранен войник или за епидемия, застрашаваща цял континент. Сатарианите разказваха навсякъде за успехите на великия лечител. Всяко село желаеше да му осигури подслон, макар и само за една нощ, всяко момче мечтаеше да стане велик лечител като него и всяко момиче го виждаше до себе си в най-съкровените си мечти.

И въпреки че гените на Орак освен програмираните от; Сатара съдържаха информация и на една — макар и хубава и силна, — обикновена сатарианка, той като че ли наследи търпението на майка си, романтичната й душа и желанието й непрекъснато да се противопоставя.

Императорите бяха винаги действащи, заповядващи, отчасти жестоки личности, които ръководеха царството си с твърда ръка, без да зачитат мнението на другите и съобразявайки се само с волята на Сатара. А Орак, когато успяваше да се откъсне за малко от пълното обсебване от Сатара, влизаше в спор с него и го упрекваше за много неща — недогледани, недонаправени.

И беше прав естествено! Сатара добре виждаше грешките си. Но всички те не бяха фатални и въпреки че той често се отдаваше на тези спорове с Орак, той не успя да открие тази единствена грешка, оказала се съдбоносна за Сатариус.

Сега той съзерцаваше красотата на този свят с очите на Орак и донякъде съжаляваше, че нямаше да може да й се радва и по-нататък. Но решението му не подлежеше на отменяне и Орак горещо го приветстваше. Желаеше смъртта си, виждайки в окончателното си сливане със Сатара края на самотата си.

Колко много се заблуждаваше той! Сатара беше самотен дух, вечно търсещ този, който би могъл да го разбере истински, когото би могъл да обича и от когото би могъл да бъде обичан. Имаше само един друг дух, отговарящ на тези желания, но той принадлежеше на второто си Аз и някога щеше да се слее с него и да бъде завинаги загубен за Сатара.

Закопня за Ани и за среща с нея. Знаеше, че такава ще има някога, но нямаше представа за времето, отделящо го от нея.

 

Качи се в агатора и затвори прозрачния купол. Беше го построил не толкова за да пътува по-удобно през нощта, колкото за да може Орак да преспива на топло в агатора, когато това се налагаше. Сатара използваше нощите, за да се отдели от тялото на Орак, да обикаля в ангарския си образ планетата и да влиза в сънищата на хората. Орак престана да крие агатора си и сатарианите отдавна свикнаха с факта, че той притежаваше последната работеща магическа машинка на бившия Император.

* * *

Малкото градче откриващо се пред погледа му, не се беше променило много за тези години. Животът в него течеше все така скучно и мудно, както през времето, когато пристигна за първи път с майка си, за да се запише в училището на Големите майстори.

Орак беше спрял на малката полянка, където седяха с майка му преди да се разделят, и се отдаде на спомени. Изчакваше да се съберат всичките членове на върховния съвет на големите майстори в залата, за да се появи неочаквано на заседанието.

Предвкусваше изненадващия ефект, който щеше да предизвика. Този съвет се събираше веднъж на пет години и в него участваха само най-великите дванадесет майстори, заслужили това право след полагане на последния, най-труден изпит.

Имаше подобни срещи и за по-ниските степени в йерархията и в началото Орак беше ходил два пъти на срещите на Младите майстори. Но още втория път те направиха опит да го убият и оттогава той не се грижеше за връзките с учителите и съучениците си.

Подгонени от увеличаващата се слава на Орак като най-добър лечител, майсторите не преставаха да се опитват да го премахнат. Обаче животът му в непрестанно движение успешно проваляше тези опити. Само веднъж един наемен убиец успя да го завари в лечебница на бойното поле по време на непрестанните борби за надмощие между две съседни княжества. Сатара го предупреди навреме и изгори и двете ръце на злосторника. Орак не му даде да го убие. Досега нито един сатарианин не беше загинал от негова ръка или негови очи и искаше това да остане така. Но този път Орак търсеше смъртта си и смяташе да изиграе тази последна роля в живота си както трябва. Пред невзрачната на външен вид сграда за тези срещи бяха завързани дванадесет покита. Всички се бяха събрали. Свързан напълно със Сатара, Орак знаеше всичко, което ставаше в самата зала. Време беше да тръгне и той.

Качи се в агатора, прелетя малкото разстояние и остави машината си преспокойно редом с животните. Дори не извади кристала. Нямаше да му трябва повече.

Облечен като другите Велики майстори, наметнат със собственото си наметало, той влезе в залата, точно когато председателят стана, за да открие заседанието. Бяха седнали по същия начин, както едно време, когато и Императорът взимаше редовно участие в тези периодични събрания. Сега Орак се отправи към неговия празен стол откъм късата страна на дългата маса, без да обръща внимание на изумените викове на присъстващите. Седна, обходи ги с един поглед и се усмихна.

— Мисля, че мястото ми като син на Императора е тук и че не бихте искали да започнете заседанието без най-важния член на съвета.

Въпреки изминалите четиридесет и седем години от екзекуцията на последния Император, в залата имаше немалко майстори виждали го приживе и разпознали сега в Орак живото му отражение. Великите майстори се разтрепериха и им беше необходимо доста време, преди да се оправят. Гледаха на Орак с очи, разширени от страх и изненада. — Орак беше синът на Императора! Дълго време никой не успя да продума нищо.

Пред тях Императорът беше възкръснал и въпреки че Орак седеше със снизходителна усмивка спокойно между тях, те вече не можеха да започнат редовното си заседание. Председателят, бившия управител Ваф, обяви отлагането на срещата за утре и всички гледаха да се измъкнат по-бързо от залата.

Орак остана сам, клекнал пред камината и загледан в огъня. Знаеше за Ваф, който го дебнеше отзад с изваден меч в ръка, но не направи нищо, за да му попречи да го забие силно в неговия гръб.

След удара се обърна към Ваф с излязъл откъм гърдите връх на меча, погледна го усмихнат и попита:

— Няма ли да ми зададеш въпроса, защо последният наследник на Императора се остави така глупаво да бъде убит?

Видя изкривеното от злоба и страх лице на Ваф и тихо отговори на собствения си въпрос:

— Защото той така искаше.

На лицето на Орак се изписа онази смирена усмивка, която Ваф толкова мразеше още от ученическите му години. Умирайки, Орак падна назад в камината и пламъците моментално обхванаха цялото му тяло. Ваф отскочи назад, спасявайки се от бързо разпалващия се огън. Когато изтича навън, той видя другите единадесет члена на съвета, вкопчили се около агатора. Бяха го отворили, но скъпоценния кристал беше помръкнал. Убивайки големия си съперник, те не бяха спечелили дори един агатор.

Скоро пламъците се издигнаха високо и се прехвърлиха към съседните сгради. Всеки опит да потушат пожара остана напразен. След един ден от цялото училище бяха останали само купчина обгорели греди и изпепелени керемиди.

 

Вестта за долното предателство обиколи мълниеносно планетата и хората плачеха за тази неоценима загуба. Поетите съчиниха безброй песни за сина на последния Император, станал Велик майстор. И вечер край огнището, сатарианите пееха балади за всеотдайния лечител, висок и красив, по-силен от всеки друг, обикалял планетата с агатора си и носещ спасение на болните и нещастните. Младежите се възхищаваха от смелостта му проявена не с оръжие в ръка, а със знание в борбата с най-коварния враг — смъртта. Песните величаеха безстрашното на Орак, как той повалял цяла рота войници, за да извади поне един ранен от бойното поле; и добрината му, не убивайки нито един сатарианин през живота си, дори и най-големия си враг. Те разказваха за завистта и страха на Великите майстори, за многобройните опити да го убият и за усмивката, с която бе умрял.

Последният наследник на династията изкупи с живота и смъртта си греховете на предшествениците си и остана завинаги в сърцата на сатарианите.