Беа Нади
Приказки за боговете (9)

* * *

Вървяха натоварени с много багаж по пътя към голямото село. След дългата зима, пролетта беше кратка и лятото дойде много бързо. Слънцето играеше между свежите листа на дърветата и реката край пътя се опитваше да излезе от коритото си. Тримата напредваха добре. Отпред вървеше Орак с леката си пружинираща походка. Носеше голям вързоп с кожените облекла, които Ани уши през зимата. Щяха да ги продадат на един търговец в голямото село.

След него вървеше майка му. Все още млада и хубава, тя се беше посъстарила през последните дни. Мъчеше я съзнанието за предстоящата раздяла. И на Орак не му беше весело. Обичаше тази планина, в която бе израснал, горските поляни, по които събираше лечебни треви с Имор, пещерите в канарите и животните, които не бягаха, а си играеха с него. С всяка своя крачка оставяше детството след себе си. Дори някога да се завърнеше по тези места, те никога вече нямаше да бъдат същите и това щастливо време щеше да бъде безвъзвратно отминало.

Все по-често той усещаше в себе си оная сила, за която бе роден. Той вече знаеше, че това е Сатара, въпреки че все още му беше трудно да се идентифицира напълно с него. Да бъдеш едновременно и син, и баща, и бог, създал този свят, беше трудна за осъзнаване мисъл.

Тогава, в началото на пролетта, когато най-накрая окончателно прозря отдавна подозираната истина, той имаше чувството, че ще се побърка. Скиташе срещу студения вятър и изведнъж усети, че този свят е негов и че той може да го управлява. И вятърът му се подчини, а облаците се раздалечиха. Той почувства за първи път онази радост от мощта да твориш, но и отговорността на властта над стихиите и съдбите на хората.

Още не се чувстваше готов да я поеме и се опита да прогони духа, завладял тялото и личността му. Искаше още малко да остане момче. Но онова другото ставаше все по-силно и все по-често се сливаше с него, макар и само за кратко време. Тогава той изведнъж виждаше всичко с неговите очи, осъзнаваше неговата мъдрост и сила, но и тъгата му. А сега, когато вървеше към новата си съдба, тази стара тъга се сливаше с неговата нова собствена.

Щеше да остане съвсем сам, след като пристигнеше в това училище. Не знаеше защо въобще беше необходимо да го посещава. Едва ли имаше познания, които щеше да изучава там и вече не знаеше. Но така беше решил баща му или по-точно — самият той, и Орак уважаваше това решение. Най-малкото трябваше да мине още известно време, преди да стане възрастен в очите на сатарианнте и те да му се доверят. Искаше да промени всичко на тази планета, да я управлява по-добре от баща си.

Приятелят на Имор извика отзад. Беше изостанал от по-младите, които крачеха устремно, всеки по своя път. Бяха оставили къщата на Имор и покъщнината на него. Ани му обясни, че ще се върне в родните си места, което беше самата истина. Селянинът прояви разбиране за това, че тя няма да седи петнадесет години сама в планината.

Починаха малко и продължиха. След един час щяха да пристигнат в подножието на планината и оттам да се отправят на север, към прохода, водещ към другата й страна.

* * *

Преходът се оказа по-лек, отколкото Ани очакваше. Още по време на дядото на последния Император бяха разширили пътеката през планината и я бяха застлали с големи камъни. Така дори волски впрягове успяваха да пресекат планинския хребет. Пътят имаше голямо значение за инфраструктурата на двете съседни провинции, границата между които минаваше по най-високия хребет на планината. Сега, в началото на лятото, движението се оживяваше. Крайпътните ханчета работеха и приютяваха пътниците за през нощта.

Тъй като възрастният приятел на Имор се уморяваше лесно, Ани плати на един млад селянин, който возеше ща-вени кожи за пазара в Гонеб, за да позволи на стареца да се вози в неговата каруца. Така те вървяха заедно почти от началото на прехода до самия му край. Пресичаха планината — старецът върху кожите, а останалите пеша до колата, — развличайки се със смешни и тъжни истории, които разправяше младият селянин.

Това момче на осемнадесет години, весело и приказливо, се казваше Ястин. Радваше се, че не му се налага да мине скучния път сам и разказваше всичко за себе си, за селото си и за град Гонеб, където отиваше вече за четвърти път.

Разправяше малко остарелите новини от миналата година, как от петнадесетте провинции три се разбунтували против новите властници в Главния град оттатък морето и са създали собствена държава. Същото се очакваше и в провинциите Трикон, Ербет и Носак. Новите управници не се оказаха достатъчно силни, за да запазят тоталната власт върху цялата планета.

Но не само между централната, власт и провинциите избухнала свада, И по-големите градове се бореха за самостоятелността си и отказваха да плащат данъци на местните управления. Стигаше се до въоръжени сблъсъци, имаше много убити и ранени. Тук-там дори гладуваха, защото никой вече не помагаше на засегнатите от наводнения или пожари.

Момчето се оплакваше, че хората ставали все по-враждебни и трудно се намирал вече някой, с когото може просто така да се приказва, както правеше сега с тях.

Разбираше се добре с Орак. Никой не му каза, че Орак е само на шест години и той го прие почти като равен. Възхищаваше се на познанията му, а като разбра, че иска да учи в училището на Големите майстори, направо му завидя.

— Чувал съм, че учението там е много трудно, но после стават много добри знахари, а за тях навсякъде има работа. Когато завършиш, можеш да обиколиш цялата планета, а аз май цял живот ще трябва да седя в бащината си къща и да умирам от скука.

Орак се засмя. Каза му, че ако иска, винаги може да напусне родното си село и да тръгне, където пожелае.

— Не е толкова лесно — възрази Ястин, — без пари не се живее. А много трудно се намира работа. Вече има много просяци, дори до нашето село стигнаха. Никой не ти се доверява, когато си чужд, и не ти дава работа.

Момчето продължаваше да се оплаква, че и професия няма къде да научи, след като закриха почти всички училища, а в малкото останали можеха да учат само децата на богатите. Искал да стане морски търговец или царски вестоносец, или нещо подобно, за да обикаля колкото се може повече. Жадуваше за приключения, нещо нормално за възрастта му.

Ани слушаше внимателно. През изминалите седем години от смъртта на Императора много неща се бяха изменили. Това развитие не я изненада. Можеше да се предвиди. В крайна сметка на Земята имаше достатъчно примери за това. Но тук, в това закостеняло общество, където от хиляди години нищо съществено не се беше променяло, промените дойдоха много бързо. Като че ли историята искаше да навакса пропуснатото, колкото се може по-бързо. А за сатарианите това щеше да бъде много труден период. Робство, феодални владения и зараждащ се капитализъм — всичко се развиваше едновременно. Хаосът тепърва предстоеше и Ани отново се усъмни в правилността на съвета, който даде на Императора при първото си пребиваване на Сатариус. Само се надяваше, че Сатара добре е преценил какво прави, когато го последва.

Тя погледна към сина си и видя замисленото му лице. Усещайки нейния взор, той обърна глава към нея и тя видя в очите му онзи силен блясък, който я накара да трепне и да сведе очи. Тя вече не знаеше, кого има пред себе си — сина или мъжа.

След дванадесетия ден от влизането им в прохода, те най-после стигнаха края му. Ястин се прости сърдечно с тях и продължи пътя си към Гонеб.

Училището за майстори се намираше доста по на юг от прохода и на тях им предстоеше дълъг поход по селата в подножието на планината на белите върхове.

Приятелят на Имор им уреждаше спането почти винаги безплатно, заедно със закуската. Само като упоменеше, че са приятели на известния и в този край билкар, веднага намираха радушен прием. Така Имор им помагаше при това дълго пътуване и след смъртта си.

Селяните с любопитство разглеждаха Орак, но не го закачаха. Някои бяха чули за процеса преди три години и как бе завършил той. Други просто го приемаха за по-голям. Но никой от тях не беше виждал Императора и те не забелязваха все по-засилващата се прилика с него.

В края на десетия ден те пристигнаха в малкия град, където се намираше училището на големите майстори. Самите учебни зали и килиите на учениците бяха разположени на десетина километра оттук, в планината, за да се осигури пълната им изолираноет. Но управата на училището се намираше в центъра на града.

Тримата преспаха в една странноприемница и на следващата сутрин Ани и Орак се простиха със селянина. Той беше изпълнил обещанието си да ги доведе тук и сега бързаше да посети някакъв стар приятел в близко село. Пожела на Орак успехи в учението, а на Ани приятен път до дома и си замина.

Ани потисна сълзите, готови да рукнат не заради този приятел, а заради представата за скорошната раздяла с Орак. Момчето я погледна и я прегърна.

— Не плачи, мамо — каза нежно той, — имаме още цял ден заедно.

Това не беше голяма утеха, но тя я прие с благодарност и го целуна. Стегна се и те тръгнаха към голямата красива сграда на училищната управа.

Посрещна ги един прегърбен старец с дълга брада и едва виждащи очи. Измърмори нещо неразбираемо, след като Ани каза за какво са дошли, и им затръшва вратата под носа. Ани остана по-скоро изненадана, отколкото ядосана от невежливия прием. Почука пак, този път по-настоятелно. Старецът пак се показа.

— Не приемаме нови ученици. Нямаме пари да ги храним.

След тези думи той отново искаше да затвори вратата, но Ани му попречи с крак. Виждаше как сина й се забавлява зад нея. Тя решително избута стареца в коридора и затвори вратата след себе си и Орак. Държейки стареца все още здраво за раменете, тя извика високо:

 

— Има ли някой нормален управител тук? Откъм горния край на стълбите се чу силен глас: — Качете се и кажете какво искате.

Горе Ани видя мъж на средна възраст с дълга черна коса, сива роба от плат и черно наметало. Още при влизането им той впери поглед в Орак и повече не го отмести от него.

Ани извади лимеровата табличка на Имор и му я подаде. Беше нещо като препоръчително писмо, написано на таен език. Орак го бе научил от Имор и беше превел текста на майка си.

„Приемете това момче в училището и той ще бъде най-добрият ви ученик. Гарантирам за това с честта си. Имор.“ — пишеше на табличката.

Прочитайки записката, управителят, или който и да беше човекът пред нея, отново огледа Орак с изпитателен поглед и се обърна към Ани.

— Надявам се, че знаете условията на обучението в нашето училище. То трае петнадесет години и през това време той няма да види никого другиго освен учителите и съучениците си.

— Да, зная — отговори Ани спокойно. Тогава за първи път той погледна и нея. Проницателните черни очи искаха да я изучат, но тя беше устоявала на значително по-мощни погледи. Само леко се усмихна на опита му да я смути.

— Мога ли да знам откъде сте?

На Ани не й се понрави този разпит. Но трябваше нещо да отговори. — Сигурно сте чули за процеса преди три години, където обвиниха сина ми, че е наследник на Императора. Каквото стана известно тогава за мен, това е достатъчно.

Каза го доста надменно, но сатарианинът пред нея по нещо й напомни Веова и тя реагира, като че ли стои пред този теор.

Видя ядосаното му лице и усилието да скрие яда си. В това училище явно се упражняваха във въздържаност.

— Въпреки добрата препоръка, трябва да изпитам малко сина ви, за да преценя дали е годен за това училище.

Ани само вдигна рамене и седна на посочения стол. Тя приключи битката, сега Орак беше наред.

Управителят стана, разходи се напред-назад като обмисляше какъв въпрос да зададе на Орак.

— Каква грешка допусна последният Император, че така безславно изпусна властта?

Ани изтръпна. Досещаше ли се този явно умен сатарианин кой е Орак? И ако да, то щеше ли сина й да бъде в безопасност при тях? Но и тя очакваше с интерес, какво щеше да отговори Орак. Видя типичната промяна, която ставаше със сина й, когато в моменти на опасност или напрежение Сатара се проявяваше много ясно в него.

— Императорът не е направил грешка. Той искаше нещата да станат точно така, — отговори Орак без всякакво колебание.

Това беше самата истина и Ани се учуди как той посмя да я каже. Явно се чувстваше вече достатъчно силен. Тя не беше разказала на Орак какво си бяха приказвали с баща му нито в кулата, нито в затвора. Той не знаеше от нея намеренията на баща си.

Управителят остана със зинала уста. Ани не знаеше от какво се беше изумил повече, от неочаквания отговор или от убедеността, с която отговори Орак.

Не последваха никакви други въпроси.

Управителят се обърна към Ани и се разпореди:

— Ще го вземем. Купете му сива роба като тази и черно наметало. Ще ги намерите в едно дюкянче до статуята с момичетата. Никакви пари или ножове! Качете се в планината и го предайте заедно с тази табличка на настоятеля в планинското училище. Пътя ще намерите лесно. Трябва да е там най-късно един час преди залез на Голямото слънце. Ще стигнете за три часа. Така ще можете да се върнете в града преди стъмване.

Надраска няколко думи на същата табличка и я подаде на Ани. Текстът отново беше написан на тайния им език.

Напуснаха управлението, купиха само робата, тъй като Ани приспособи наметалото на Императора за Орак. На външен вид приличаше на техните наметала. Беше му направила няколко подгъва и той с порастването си можеше да ги отпуска един по един.

Взеха нещо за ядене и започнаха изкачването в планината. Имаха достатъчно време, но Ани възнамеряваше да намери някое уединено място в гората, където можеше необезпокоявано да се прости със сина си.

Но никъде тя не успя да открие място, отговарящо на настроението й и скоро видя дулите на училището пред себе си. Спря се, загледана тъжно в тях, когато Орак и предложи:

— Малко по-надолу видях една малка странична пътечка, хайде да се отбием там.

Тя с благодарност се съгласи и те се отбиха в гъстата гора. След десет минути се откри малка затревена поляна, обрасла с дребни цветчета и с изглед към малкия градец под тях. Мястото беше идеално за съзерцание, закуска и прощаване. Ани се учуди отново, че Орак, като че ли знаеше какво ще намерят, въпреки че идваше за първи път тук. А може би не? Тя го попита, загледана в откриващата се панорама, разчитайки на достатъчната връзка между Орак и Сатара.

Отговорът я срази:

— Да, бях някога в това училище, но много отдавна и само за една година — отговори той с дълбокия тембър на Императора.

Ани се обърна изплашена. Очакваше да види мъжът, чиято глава беше видяла отрязана в пясъка. Но пред нея стоеше синът й и се усмихваше.

Тя седна и заплака. Спомените така силно я завладяха, че цялата любов, изпитана тогава към Императора, отново се надигна в нея. Но го нямаше мъжът, към когото можеше да я насочи, а само детето беше пред нея. Тя се сви на кълбо като тогава, когато пътуваше с Боар през пространството и този неочакван спомен я успокои.

Орак клекна пред нея и я галеше по косата, казвайки нежно със собствения си глас:

— Майко, зная, че е много трудно, но аз те обичам и като син, и като мъж. А най-вече те обичам като ангар и някога ще разбереш това.

Ани погледна тези ярки зелени очи и се опита да си представи ангара, когото бе видяла само в съня си и в приказките на Камъка.

И тя разбра, че те ще се срещат отново и отново, докато не се обединят с другите си Аз, а може би и след това, вече в друг вид, като други същества.

Те седнаха удобно, извадиха храната от торбата и, любувайки се на пейзажа, бавно закусиха. После тя прегърна сина си и те заедно отправиха взора си в далечината, забравяйки всичко наоколо и щастливи само от близостта си.

Голямото слънце наближаваше залеза и те като че ли се събудиха от общ прекрасен сън. Станаха мълчаливо и се върнаха на пътя, за да изкачат последните метри до портата. Ани даде табличката на Орак, взе торбата и те се гледаха една малка вечност в очите. Пред нея стоеше и сина, и мъжа, които никога вече нямаше да види, но пред нея стоеше и Сатара, който обединяваше и двамата и й се усмихна от това детско лице. Тя го прегърна и шепнеше със затворени очи:

— Обичам те, Орак! Обичам те, Сатара!

Целуна сина си и се обърна бързо, за да й остане достатъчно сила да го напусне сега. Отмина няколко крачки, когато чу зад гърба си гласа на Орак: — Обичам те, майко! — а в главата си дълбокия глас на Сатара: — Обичам те, Ани.

Тя се затича надолу по пътеката, от страх да не загуби, ума си, и се спря, чак когато стигна подножието на планината. Изми обляното си със сълзи лице в малко поточе и изведнъж усети онази, отдавна забравена сила, която се вля във всичките й жили. Тя скочи, оглеждайки се и викаше, пълна с надежда:. — Къде си, Боар?

Но нямаше отговор, само короните на дърветата над нея шумяха й вятърът пееше песента си сред тях.

Не се показа през всичките тези години, нито когато тя стенеше под камшика като робиня, нито когато за малко да се удави в морето, нито когато скиташе самотна в саваната, нито когато седеше с детето си в затвора. Чак сега той прецени, че тя има нужда от него и я докосна с един самотен лъч, за да й прелее малко от енергията си и да й даде нова надежда.

Ани се изправи, готова за дългия път, който й предстоеше. Тя се отправи: уверено към градчето, за да преспи в странноприемницата и да тръгне на следващия ден обратно към морето, този път заобикаляйки планината на белите върхове.

* * *

Прекрачвайки прага на портата, Орак освободи съзнанието си от всичко, свързано с миналото му, за да започне новия си живот на Сатариус зад тези мрачни стени. Той забрави и майка си, и Имор, и родните места, забрави радостите и мъките на детството си, забрави всичко научено дотогава, забрави връзката си със Сатара.

И в получилата се пустота на сърцето и ума нахлуха всичките спомени за миналите му животи на тази планета, за сътворението, за спора с Веова и за живота на по-високото ниво. Чак тогава той върна и спомените си за този кратък шестгодишен период и момчето вече не беше никакво момче, а Сатара, чиято мисъл можеше да унищожи целия този свят. Щеше да остане само една празна пустинна планета, кръжаща самотно около едно умиращо слънце.

Отправи се да учи петнадесет години това, което знаеха сатарианите за своята планета, с една единствена надежда — да намери отговора на въпроса, как да спаси тази система от гибелта, към която я беше тласнал още при самото й създаване.

Предаде табличката на вратаря. На нея управителят беше дописал:

„Пазете се от това момче! — Ваф.“

* * *

Колоната се влачеше мудно по прашния път. Чуваха се ритмичните подвиквания на говедарите, напразно подканващи едрият добитък да побърза. Ани лежеше с полузатворени очи в клатушкаща се каруца върху кожени бали. Ръмеше ситен дъждец и тя се сви още повече й новото си наметало. Приближаваше краят на есента, а тя все още не беше стигнала дори морето.

Нещо не й вървеше по този обратен път. Началото обещаваше едно безпроблемно пътуване. След като напусна градеца с училището на Големите майстори, тя вървя обратно по същия път, по който бе пристигнала. Успяваше да мине по две села на ден, защото сега не беше нужно да чака бавния селянин. Времето беше хубаво, хората я помнеха и я приютяваха за през нощта.

Така тя стигна до Гонеб без проблеми и без големи разходи. Имаше достатъчно пари в себе си, за да стигне до морето и за пътуване с кораб. Продължи така все по на север, село след село. Но хората ставаха все по-негостоприемни и тя често прекарваше нощта в някой обор или изоставена плевня. Освен това трябваше все повече да се пази от крадци.

Още преди да напуснат къщата, тя не забрави да вземе един здрав нож с острие от най-добра стомана. Нямаше намерение да го използва, но сега той й вършеше работа, поне за да сплашва по-дребните крадци.

Скоро разбра, че този начин на придвижване, въпреки че бе най-бърз, беше и най-опасен и, стигайки следващия голям град, реши да се включи в един от многобройните кервани, тръгващи на изток.

Предимството се състоеше не само в по-голямата сигурност, но и в осигуряването на храна. Керваните не обикаляха от село на село, а си караха палатки и през нощта всички се наблъскваха в тях, топлейки се взаимно.

Така тя обиколи планината на белите върхове и тръгна заедно с другите на изток, към пристанищния град Тонк.

Бяха преполовили пътя, когато избухна епидемията. Може би, ако беше разбрала навреме, щеше да избегне трагедията. Но тя избягваше контактите с другите от групата. Безкрайните разговори за примитивния селски живот й бяха омръзнали. Не участваше и във вечерните забавления с евтино вино и дъвчене на билката. Така тя не разбра за първите болни.

В теснотията на Палатките болестта се разпространи като огън в суха степ. Ани се събуди една сутрин с разкъсващи болки в корема. Въобще не знаеше какво се бе случило. Мислеше, че е от някаква развалена храна, но скоро видя, че и други са болни от същото. Чак тогава чу, че вчера бе умрял първият. Всички се паникьосаха. Здравите побягнаха напред, оставяйки болните да се влачат кой както може след тях.

След втория ден Ани вече не можеше да ходи. Отдели се от другите с последни сили и допълзя до едно поточе. Събра разхвърлени сухи клонки и с камъните, които винаги носеше в себе си, запали огън. Подгря вода в металната паница, от която ядеше, сложи малко от билките, взети от запаса на Имор и изпи получената отвара.

Не знаеше дали ще й помогнат, но нямаше какво друго да прави. Тя дори нямаше да ги вземе със себе си, ако Орак не беше настоял. Сега му беше благодарна за неговата предвидливост.

Откакто скиташе по тази планета, тя за първи път се разболяваше. Толкова бе свикнала да е здрава, че въобще не беше мислила за такава възможност.

Зачуди се какво да прави през нощта. Макар и в началото на есента, нощите бяха доста студени. Да имаще сега наметалото на Императора, нямаше да има проблеми.

Огледа се и видя една стара изкривена върба, разцепена в средата от мълния. В нея зееше достатъчно голяма хралупа и Ани се настани вътре. Зави се и заспа изтощена доста преди залеза.

Изкара три дни край поточето, пиейки само билков чай. Стомашните оплаквания престанаха, но се чувстваше като парцал. От пет дни не беше слагала залък в уста. Потърси нещо за ядене в торбата си, но не намери нищо. Дъвчеше върбови клонки, като изсмукваше сладникавия им сок.

На следващия ден едва стана и с подгъващи се крака се върна ни главния път. Знаеше, че наоколо няма села, а и искаше само едно — да стигне по-скоро до ония хълмове, където бе оставила космическия си кораб. Надяваше се да я стигне друг керван и продължи по следата, оставена от предния.

Картината беше ужасяваща. Навсякъде край пътя имаше разлагащи се трупове, върху които бяха накацали лешояди и някакви дребни хищници, разкъсващи телата.

Ани реши, че щом оживя, сигурно има известен имунитет към болестта и претърси багажа на умрелите. Други явно не бяха посмели да се докоснат до него. Намери сушено месо, сухари и пари. Палеше си огън и дълго вареше с билки всичко, което ставаше за ядене, преди да го яде.

След време труповете свършиха. Няколко дни не срещна жив човек. Беше се закрепила малко за сметка на тези, които не бяха успели да преживеят болестта. Нощем се покриваше с кожи, изоставени от бягащите. Направи си малка шейна и я влачеше след себе си с багажа. Нямаше сили да го носи.

Най-после край един кладенец й излезе късметът. Там лагеруваше голям керван говедари, които караха живата си стока към Тонк. Идваха от север и не бяха разбрали за болестта. Съгласиха се срещу известна сума да я вземат с тях.

Така тя вече десет дни се возеше в каруца, като въпреки захлаждането, спеше в нея, покривайки се с кожени бали. Не искаше и да чуе за спане в задушните палатки.

* * *

В далечината се виждаха високите кули на Тонк й се долавяше мириса на морето, когато към обяд ги нападна голяма група разбойници. Задрямалите пътешественици само чуха бойния вик и изведнъж им се изпречиха тридесет-четиридесет яки жени с извадени ножове.

Ани тихо изруга. Вече се беше зарадвала, че е преминала най-тежката част от пътя и се надяваше скоро да спи в някоя прилична странноприемница, а ето сега ново препятствие. Намираше се в каруцата почти в средата на кервана и видя как първите говедари падат сразени в неравния бой. Нападателите бяха поне два пъти повече.

Стисна ножа здраво в ръка и се затича към едно момче, за да му помогне в неравната битка. Срази жената с един юмручен удар и се хвърли към следващата.

Престана да мисли какво прави. Просто се биеше. Не се бе оправила напълно след болестта, но все пак беше по-силна от много от нападателките. Компенсираше останалото със свирепост. Вече не беше Ани, дошла от далечната Земя, за да спаси Императора, а беше сатарианка, бореща се на живот и смърт.

Почти не усещаше раните, които беше получила, и ръгаше с ножа, където й паднеше. Повали поне десет разбойнички преди да усети силен удар в гърба и да загуби съзнание.

 

… Орак стоеше пред нея и викаше тихо, а после все по-настойчиво:

— Мамо, мамо, ставай! А тя отговаряше вяло:

— Не искам вече, толкова ми е хубаво сега.

— Трябва да станеш, мамо, не се предавай — продължи момчето, дърпайки я за ръка.

— Остави ме, сине, нямам вече сили — отговори тя.

— Не е вярно, ти имаш още много сили. Стани! Стани! — Това беше Императорът, изправен пред нея с нежна усмивка на уста.

Но тя само сведе поглед пред него и заплака.

— Не мога, оставете ме.

Тогава Императорът се превърна в ангар и Сатара я гледаше със строгите си зелени очи и каза с леден, не допускащ възражение глас:

— Аз искам, а това значи, че ти можеш!…

Силна болка я събуди. Ани изстена и отвори очи. Виждаше само кожа пред носа си и някъде в края на полезрението слама. Отново затвори очи и се опита да локализира мястото, което я болеше така зверски. Боляха я и краката, и ръцете, но най-силна беше болката някъде на гърба и по-навътре, към гърдите. И тогава си спомни, какво се бе случило. Битката с разбойниците и удара.

Направи усилие да се изправи, но само извика от острата болка. Отпусна се пак на кожата с едничкото желание — да се върне в оня сън, от който току-що се бе събудила. И да помоли Сатара да не я мъчи повече и да я остави да умре.

Но болката продължаваше да я тормози и тя чу един глас да вика:

— Май жената дойде в съзнание! Някой я докосна и Ани пак изстена.

— Дай малко вода, Ирги.

Чувствайки свежия хлад на водата по устните си, Ани започна да сърба. Лежеше по корем и не можеше да пие нормално, но беше ужасно жадна. Ала скоро се умори и заспа въпреки болката в гърба.

Отново се събуди от болка. Някой се опитваше да я обърне настрани. Ани нямаше никакви сили и ги остави да правят с нея, каквото искат. Когато болката намаля, тя отвори очи и видя, че лежи на слама в тъмна стая с още двама ранени. Разпозна единия — беше момчето, което защити в началото на боя. Имаше кожена превръзка на крака и седеше опрян на стената. Усещайки погледа й, той се обърна към нея.

— Ще се оправите, вече сте по-добре. Как се казвате?

— Ани — отговори тя, радвайки се, че има толкова късо име. Не се чувстваше в състояние да каже и дума повече.

— А аз съм Хантур. Имахме голям късмет. Стражите от града видяха боя и тъй като тази банда ги тормози отдавна, те ни дойдоха на помощ. Избиха доста, но другите избягаха. От нас останаха само петима и то ранени. Откараха ни в града и ни оставиха при този билкар да ни помогне. Взеха ни парите и стоките, но ни хранят и лекуват.

Той спря за малко, за да се намести по-удобно. После продължи:

— Двама умряха още първия ден, а вие бяхте в безсъзнание дълго време. Днес е шестият ден от нападението. Ние с Лони сме по-леко ранени. Вече не вярвахме, че ще се оправите, но билкарят каза, че имате силно тяло и се оказа прав.

Ани се уморяваше дори само да слуша. Като всички мъже на тази планета и Хантур беше бъбрив. Хвалеше я колко жени била сразила в боя, но тя почти не го слушаше. Струваше й се, че това се отнася до друга жена и не я касае. Нямаше сили да мисли сега за факта, че беше наранила, а може би и убила толкова много сатарианки.

 

В стаята влезе младо момиче с димяща тенджера в ръка. Извика весело: — Яденето е готово! — и седна до ранените. Сипа на Хантур и Лони и поднесе лъжица до устата на Ани. Топлата супа се вля в тялото й като живителна течност. Момичето прегледа превръзките и излезе да викне знахаря.

— Това е Ирги, дъщерята на знахаря. Много мило момиче — продължи да обяснява на Ани Хантур. Явно се радваше, че е намерил слушател. Тя забеляза замечтания поглед, когато й говореше за момичето, и се усмихна.

— Не знам какво да правя, когато оздравея — не спираше момчето, — Исках да продам говедата и с парите да си платя пътя до другия бряг. Мислех да си потърся работа в Главния град.

— Няма смисъл да ходиш там — обади се Лони, мрачна млада жена. — Там е пълно с такива като теб.

— Откъде знаеш? — протестира Хантур, — Да не си ходила там?

— Не само съм ходила, а и съм живяла там, преди да тръгна за главния град на провинцията Унобиро, — отегчено отговори Лони. — Аз съм от гвардията на Ринес, главният управител оттатък морето.

Ани слушаше със затворени очи. Направи усилие и въпреки болката попита:

— Познавам Ринес. Какво става в Главния град? Лони я погледна учудено, но изпълни молбата й и започна да разказва как през последните години всичко се променило в централната столица. Въстаниците започнали да се карат помежду си, бившите чиновници на Императора хитро ги изигравали и постепенно завзели властта. Дори тези, които никога не бяха помагали на бунтовниците по време на Империята, сега се пишели големи борци за свобода. Провинциалните управници се превръщали все повече в местни владетели и задържали данъците, събрани от населението, за себе си. Главният град страдал от липса на средства и неговите жители все повече обеднявали. Ринес я изпратил в Унобиро, за да вразуми местния управител. Но тя се върнала с празни ръце. Имала късмет, че успяла да се измъкне жива оттам.

Момичето се върна заедно с баща си и те подготвиха леген с топла вода, в който сипаха някаква жълта отвара и накиснаха чисти кожени ленти. Измиха раните по гърдите на Лони и ги намазаха с някакъв крем. Жената стискаше зъби и след като приключиха с нея се отпусна на сламата и заспа.

Ирги се зае с крака на Хантур, а знахарят почисти най-напред по-дребните рани на Ани.

— Имахте голям късмет — каза й този мъж на средна възраст, — за малко да ви погребат още там, в полето. Но някой видял, че още дишате и ви докараха тук. Цяло чудо е, че още сте жива. Другите двама бяха по-леко ранени от вас, но не издържаха. Трябва да ви е помогнал някакъв дух на умрял. През цялото време говорехте на непознат език.

Ани се зачуди на какъв ли език е приказвала и се зарадва, че другите явно не бяха разбрали за какво е говорила.

— Много често изговаряхте една дума, може би име — продължи знахарят, — мисля, че беше Орак.

— Това е синът ми — отговори Ани неспокойно. Дано не бе изрекла и другото име, което не биваше да узнае никой сатарианин.

Знахарят я обърна внимателно по корем, донесе нова вода и се зае с гърба й. Ани стенеше от болка. Кремът щипеше силно и тя захапа ръката си, за да не изреве. Знахарят я успокои.

— Викайте ако ви помага. Тук хората се свикнали на виковете на ранените.

Но Ани не викаше. Само заплака. Плачеше не от болка, а от самосъжаление. Обвиняваше съдбата си, че се отнася така жестоко с нея, че я беше лишила от всичките любими същества, че я захвърли сред тези чужди хора и ще й позволи поне да умре спокойно. Проклинаше мислено всички, въвлекли я в тази история — и Веова, и Сатара, дори Боар, който нямаше никаква вина за сегашното положение. Тя се беше съгласила по собствена воля да участва и сега проклинаше най-вече себе си.

* * *

Орак седеше замислен на нара, постлана с дебели мъхести кожи. В малката килия беше студено в тези ранни зимни дни и той се загърна в топлото си наметало. Отопляваха само столовата и учебните помещения, в килиите учениците можеха да разчитат единствено на дебелите кожени завивки.

Не му се спеше, въпреки че беше цепил цял ден дебели дънери за дърва и всеки мускул на младото му тяло го болеше. Караха го да върши тежката работа на по-големите ученици, само за да го измъчват. Още от първия ден, предупредени от табличката на Ваф, учителите не го долюбваха и го следяха неотклонно. Без да осъзнават това, те се страхуваха от него.

Орак се стараеше да не показва нарастващите си възможности и да изглежда като обикновен ученик. Изпълняваше безропотно, каквото му кажат, дори да виждаше, че това нямаше никакъв смисъл и че те често само искаха да го виждат унизен. Даваше си вид, че не разбира и със смиреността си още повече ги вбесяваше.

Другите ученици виждаха това отношение на учителите към Орак и избягваха контакти с него, за да не се стовари този гняв и на техните глави. Само едно слабичко момче го съжаляваше и тайно му носеше от кухнята нещо за ядене, когато го лишаваха дори от вечеря заради измислени нарушения. Орак му беше благодарен за съчувствието и му помагаше в учението, като му разясняваше особено сложните неща от уроците.

Защото, въпреки тормоза, той беше блестящ ученик, научаваше наизуст лимеровите таблички само от един поглед и цитираше древните автори дословно. Непрекъснато внимаваше да не каже нещо, което не беше написано в достъпните му таблички и тази работа се оказа доста трудна. Преди два живота той изкара една година в това училище и знаеше всичко написано и съхранявано тук дотогава. Да не говорим, че много от написаното си беше чиста глупост. Но нямаше намерение да издава тайните на творението на учителите си — нека сатарианите се потрудят сами, за да ги открият.

Слушаше как студеният вятър бие в малкото прозорче над главата му и отново потъна в спомени. Спомни си за Недал, може би единствения приятел, когото беше имал някога.

Беше преди много живота. Тогава предшествениците му още не бяха завоювали цялата планета и вражески войски стояха пред портите на Главния град. Баща му и войските на града се биеха храбро, но другите бяха по-силни и накрая обсадиха града. Никой не можеше да го напусне и Вамир — тогава това беше името му — умираше от скука. Беше навършил едва пет години и играеше с десетгодишния син на първия съветник на баща му — Недал.

Сатара се проявяваше вече от време на време в него и Вамир знаеше за тайния тунел под един склад в крепостта, който извеждаше извън града и беше прекаран от прапра-дядо му. Уговориха се с Недал, взеха нещо за ядене, отключиха някак вратата към склада, вдигнаха с много усилия дървения капак към тунела и тръгнаха само с три факли. Но след час и последната факла загасна, а те все още се намираха в тунела. Настана пълен мрак и момчетата се зачудиха дали да се върнат или да тръгнат напред. Бяха далеч от изхода, въпреки че тогава Главният град беше много по-малък от сега и тунелът беше по-къс. Вамир, както винаги, пое инициативата и, държейки Недал за ръка, вървеше напред. Спъваха се непрекъснато и често падаха в мръсната вода на дъното на тунела. Недал целият трепереше от страх, но нито веднъж не го уговори да се върнат. От малък беше смело, момче.

Така вървяха може би цял час, когато видяха лека светлина в края на тунела. Затичаха напред. Стигайки обрасналия изход, те чуха женски гласове. Не смееха да излязат. Затаиха дъх, за да чуят какво си говорят. Бяха попаднали в самия център на един от лагерите на врага.

Нямаше начин да излязат. Не само щяха да ги хванат, а и врагът преспокойно можеше да завладее града, промъквайки се по тунела в самото му сърце. Вамир и Недал би трябвало да се върнат незабавно, но любопитството им и детското безгрижие надделя. Изчакаха жените да се отдалечат и се измъкнаха от тунела, старателно прикривайки образувалата се дупка в храсталака.

Намираха се в центъра на лагера, близо до главната палатка на коменданта. Войниците се бяха събрали в единия край, където им раздаваха храна. Нямаше за какво да пазят самия лагер, тъй като врага стоеше заключен далеч оттук, зад дебелите стени на града.

Момчетата се вмъкнаха в голямата палатка, след като видяха, че в нея няма никой. Скриха се зад едни дебели чували с кожи и зачакаха. По едно време дойде военачалникът с една офицерка, седнаха удобно на разхвърляните кожи и започнаха да обсъждат плана за нападение.

Искаха да пратят голям отряд към източната порта и да вдигнат много шум, като че ли ще нападат на следващата сутрин. Така войниците в града щяха да се изтеглят почти изцяло натам. А те през нощта щяха да облекат добре няколко доброволци, които да се прехвърлят с помощта на въжета с куки от към северозапад през стената.

После те трябваше да обезвредят охраната на западната врата и да пуснат малък отряд. Рано сутринта мислеха да нападнат от запад, подпомагани от хората си в града.

Вамир и Недал се измъкнаха от палатката и хукнаха към тунела. Имаха късмет, че никой не ги видя. Затичаха обратно по тъмния тунел и пристигнаха вечер напълно изтощени в крепостта. Придворните и прислугата се беше побъркала да ги търси, но Вамир искаше да види веднага баща си. Каза му, какво беше разбрал, без да му съобщи за тунела. Недал също не издаде тайната. Първоначално не им повярваха, но когато на следващия ден видяха струпващите се войници на източната порта, решиха все пак да сложат съгледвачи на северо-западната стена.

През нощта оттам наистина преминаха войници и стражата залови всичките. Отвориха портата и пуснаха да влезе малката група. Избиха ги набързо. Рано сутринта, преди изгрев слънце, войните на баща му нападнаха изненадващо врага и го разбиха след кърваво сражение.

Седем години след този случай бащата на Вамир загина в друго сражение и той се възкачи на трона. Недал остана до него като пръв съветник, докато не загина на свой ред, защитавайки Императора със собственото си тяло от сигурна смърт.

И досега Орак съжаляваше за тази загуба. Въпреки че се чувстваше отделна от своите предшественици личност, той преживяваше техните болки и радости като свои лични.

Когато Сатара напускаше тялото му през нощта, за да обиколи Сатариус и да разбере какво ставаше в този свят, Орак като че ли го съпровождаше и си спомняше всичко като ярък сън. Така беше разбрал за тежкото нараняване на майка си и беше участвал в опита да я изтръгнат от прегръдката на смъртта.

Но нито той, нито баща му по отделно можаха да й помогнат. Само силата на общия им дух извърши това чудо. И Орак почувства безкрайно уважение и признателност към това, което бе част от самия него — а по-точно казано — от което самият той беше една част.

Самотен в тъмната си килия, свит на кълбо в наметалото на Императорите, Орак си спомняше горските поляни, добрия старец Имор и усмихнатото лице на майка си. Колко кратко беше това време на щастие, а какъв труден, самотен път му предстоеше!

Понасяше подигравките на съучениците си и издевателствата на учителите си, защото заедно със Сатара той се чувстваше виновен, виновен за нещастието на всички сатариани, на самата планета, виновен за своето собствено нещастие.

* * *

Приближаваше краят на зимата. Ани се разхождаше край брега на морето и гледаше люлеещата се водна шир. Из дълбините на морето, като студени течения, се издигнаха тежките спомени за дните на робството. Мисълта да се качи отново на кораб я изпълваше със страх. Но нямаше друг начин да стигне жадувания бряг отсреща.

Раната на гърба й беше заздравяла скоро и я наболяваше в този студен и ветровит ден. Още живееше при знахаря, който не искаше да я пусне преди края на зимата. Гордееше се с излекуването й. Хантур също живееше при него. Той успя да спечели сърцето на Ирги и стана член на семейството. Вече не искаше да ходи в Главния град. Ани щеше да пътува заедно с Лони с първия подходящ кораб в началото на пролетта.

Момичето си намери работа в стражата на града. Увеличаващите се разбойници край градските стени принуждаваха управителят на града да търси все повече стражари.

Тонк беше голям морски град с поне един милион жители. Градът процъфтяваше от оживяващата се търговия. Градските власти го обявиха за независим, събираха редовно данъците и пазеха строг ред. Имаше много желаещи да се заселят в града, но това се позволяваше само на богати търговци, способни да платят, вироката такса за гражданство и да си построят собствена къща. Единственият друг начин беше да намериш семейство, съгласно да подслони чужденец. Хантур извади голям късмет.

Ани подиша още малко соления въздух и се отправи обратно към къщата. През дългото време прекарано на легло, тя често се беше замисляла върху смисъла на всичко това, което й се бе случило на Сатариус. Човек и на Земята можеше да преживее всякакви ужаси и беди, не беше нужно да напусне планетата си за тази цел.

Знаеше от Камъка на мъдростта, че всички живи същества преминават през някакъв изпитателен период, преди да могат да се издигнат на по-високо ниво. Физическите тела са много неустойчиви и бързо се изхабяват, затова духът се преражда непрекъснато в друго тяло, докато стигне необходимото развитие и премине на по-високо ниво. На всяко ниво имаше различни общности, всяка със спецификата си. Но броят им намаляваше при по-високите нива, както и броят да съществата, които ги обитават.

Тя можеше просто да се прероди на Сатариус, за да събира по този начин необходимия й опит. Но вместо това, попадаше в една сложна пространствено-временна мрежа. Нямаше никакви спомени за миналите си животи и не знаеше нищо за бъдещото си. Тази информация Камъкът не й беше открил. Той винаги се съобразяваше с този, който го държеше в ръцете си, и Ани дори не можеше да бъде сигурна, дали това, което беше разбрала от него, е самата истина. Може би това беше тази истина, която й се полагаше, която тя можеше да схване. Единственият прераждащ се дух, когото познаваше, беше Сатара, а неговият случай бе доста специфичен.

Мислеше за Орак и за трудностите, които му предстояха. Знаеше, че без неговата помощ или, по-скоро, без помощта на Сатара, тя не би преживяла тежкото нараняване. Нямаше представа как се бе вмъкнал в съня й, но той правеше това и с други сатариани. Чуваше тук-там, че, някой бил сънувал жълтокосото същество със зелените очи. Наричаха го Небесен владетел, тъй като предполагаха, че трябва да живее някъде там отвъд слънцата.

Ани се усмихна. Сатара започна да изгражда и на Сатариус по примера на Веова представата за Бог, след като свали Императора. Тя само не разбираше, защо той все още смяташе за необходимо да се превъплъти в сатарианин.

Изведнъж решението на Сатара й се стори погрешно. Той нямаше да може да оправи нещата от тук. Чувстваше, че е съвсем близо до истинското решение на проблема, но то побърза да й се изплъзне. Ядоса се на неумението си да задържа тези проблясъци на познание в съзнанието си, но нищо не можа да направи.

Вятърът се усили и тя забърза към топлата къща.

* * *

Корабът пореше вълните и се носеше към черната ивица пред него. Ани стоеше до Лони на носа на кораба и се радваше на разкриващата се гледка.

Пътуването се оказа изключително приятно и бързо. Знахарят й даде достатъчно пари за пътуването, а и Ани беше скрила малко в ботушите си. Щеше да стигне спокойно до Главния град. Лони откри най-удобния кораб за пресичане на морето и уговори цената за превоза. Ани трябваше само да стегне малкото си багаж, да се прости с гостоприемното семейство на знахаря и да се качи на кораба.

Имаха попътен вятър, нямаше бури, капитанът си разбираше от работата и не срещнаха никакви пирати през тези единадесет дни. Ани не можеше да повярва на късмета си и вече се надяваше, че беше изпила докрай горчивата чаша и оттук нататък всичко ще върви като по мед и масло.

Вечерта те пристигнаха на познатия кей и пренощуваха в същата странноприемница, където бе спала на отиване преди осем години. Никой не я позна. Тук минаваха толкова много пътешественици, а и тя се беше променила много през това време. Тогава беше жена на двадесет и пет години, а сега принадлежеше към средното поколение. Годините все пак се бяха отразили на хубостта и здравето й.

Но Ани не се тревожеше от това. Щеше да захвърли това тяло като непотребна вещ и да се върне в земното си тяло. То не беше по-младо и здраво от сегашното, но този път тя се зарадва на тази скорошна смяна. Мислите й бързаха напред към Земята, към нейното семейство и ежедневните грижи.

Сутринта те се присъединих към кервана, готов да се отправи към Главния град. Пропътуваха спокойно първия ден. На два пъти видяха агатор и Ани попита Лони за тях. Тя й обясни, че сатарианите умеели да добиват горивото от ригози и да строят агатори в цеха. Използвали и стари части. Но не можели да произвеждат сами оранжевия кристал и все повече агатори излизали от строя. Никой не бе разбрал от какъв материал е направен. Никой не беше виждал такива кристали в планините. Да притежаваш агатор сега беше още по-голяма привилегия, отколкото по време на Императора.

Вечерта пренощуваха в крайпътно ханче и на сутринта продължиха. Колкото повече доближаваха града, толкова повече спомените на Ани се разминаваха с това, което виждаше. Нивите не бяха орани, а обрасли с плевели. Горичките бяха оредели от сеч и от пожари. Покрай пътя бяха изникнали малки бедни селца, по-скоро приюти за бездомни. Къщурките бяха направени от всевъзможни материали. Бяха изкопани и доста землянки.

Ани попита какво е станало тук през последните осем години. Лони разказа, че голяма част от жителите на Големия град вече не намираха препитание в него, а освен това земетресението преди четири години било разрушило много къщи в града.

Когато чу за земетресението, Ани помисли за космическия си кораб. Учудваше се, че не чу никакви приказки за тази чужда машина, която така и не успя да скрие като трябва. Тогава тя мислеше, че няма да се забави повече от няколко дни и не обърна достатъчно внимание на това.

Все някой трябваше да е открил необичайната машина толкова близо до Главния град. Тя внимателно подпита Лони:

— А не си ли чула нещо за някаква странна машина до едно езеро сред черните хълмове?

— Странна машина ли? Не, никога не съм чувала.

Ани се разтревожи от този необясним факт. Какво ли бе станало с кораба? Нямаше смисъл да напряга ума си сега, щеше да разбере, когато стигнеше мястото на кацането.

Те продължиха да вървят и Ани скоро забеляза стените на града. Бяха срутени тук-там, явно вследствие земетресението. Трябва да е било доста силно. Ани реши да преспи в града й да тръгне на сутринта към черните хълмове.

Минавайки западната порта, Ани остана учудена от голямата разлика между спомените и действителността. Навсякъде разрушения и мръсотия. Хората се движеха с наведени глави, облечени в дрипи. На площада зад портата вече ги нямаше търговците, складовете бяха разбити или превърнати в жилища.

Накрая те намериха малка мръсна странноприемница и се настаниха в нея. Продължиха към центъра на следващото утро и стигнаха на обяд. Момичето я покани в двореца, но Ани отказа и само поръча да предаде много поздрави на Ринес. Сигурна беше, че я помни още. Бяха прекарали много време заедно с Лони и се разделиха със сълзи на очи.

Ани продължи на изток, пресичайки за пръв път големия град изцяло пеша. Чак на втория ден вечерта стигна градската стена. Успя да уговори една жена от близка къща да я приюти срещу заплащане и дори получи паница топла храна.

* * *

Събуди се рано, излезе с надежда да намери нещо за закуска и се запъти към източната портата. Нямаше ги вече сладкарите в този ранен час, както едно време. Купи си малко хляб и засити глада си с него. Вече не я беше грижа за храната, след няколко часа щеше да стигне космическия кораб, а в него имаше достатъчно за ядене.

Виждаше хълмовете в далечината и се отправи към тях през неразораното поле. След три часа усилено ходене тя стигна първия, изкачи се на него и потърси с поглед езерото, близо до което беше оставила кораба. Областта бе блатиста и ненаселена. Имаше поне три езера и Ани се ядоса, че не се бе огледала както трябва, когато пристигна тук преди осем години. Набеляза си някакъв път между хълмовете, така че да обиколи и трите езера.

Джапаше през блатистите ливади и стигна до първото езеро. Почти беше сигурна, че това не е онова езеро. А и корабът го нямаше тук.

Качи се на друг хълм, за да види пътя към второто езеро. То се разкри изцяло пред погледа й. Тук беше и пясъчната ивица, за която си спомняше. Но нямаше и следа от кораба. Отправи се направо към третото езеро. Вече беше следобед и тя съжали, че не взе нищо за ядене.

Но третото езеро въобще не приличаше на това от спомените й. Около брега му се търкаляха големи камъни. Непременно щеше да ги забележи тогава. Никаква следа от космическия кораб.

Постепенно тя усети нарастващата паника. Качи се на най-високия близък хълм и отново се огледа. Не видя други езера наоколо. Голямото слънце клонеше към залез и тя трябваше да побърза. Върна се обратно към второто езеро. Опита се да си спомни, откъде тогава тръгна към града. Обиколи езерото по пясъчната ивица. И изведнъж видя изкривеното дръвче, което й направи още тогава впечатление с причудливите си форми. Успокои се. Открила беше мястото на кацането.

Но космическия кораб го нямаше никъде. Вече се стъмваше и й стана студено. Трябваше да продължи търсенето на следващия ден. Потърси място за спане. Наоколо имаше само ниска растителност. Всичко беше много влажно. Едва ли би могла да намери по-неподходящо място за нощна квартира. Събра около езерото клонки и опита да запали огън. Оказа се доста трудно, но накрая успя.

Мръзнеше на открито, завита в коженото си наметало и разчитайки само на топлината на малкия огън, който можеше всеки момент да угасне под порива на вятъра. Така прекара нощта будна, замислена върху странния факт, че космическият кораб е изчезнал.

След като изгря Голямото слънце, Ани започна да разгрява вкочанените си стави с подскачане и потърси точното място, където би трябвало да се намира кораба. Дори сатарианите да го бяха открили тук, те не биха могли да го преместят. Направен специално за кацане в негостоприемна среда, никой не би могъл да отвори вратата му, ако не отговаряше на заложения код.

Ани се загледа внимателно в почвата. Знаеше със сигурност, че корабът беше кацнал на твърда почва и не би могъл да потъне в блатото.

 

И после видя следите му. Обгорели камъни в кръг от десетина метра. Тя се огледа. Нямаше никакво съмнение, тя се беше приземила тук. Обаче тези огнени следи можеха да се появят само в резултат от излитане. Някой й беше откраднал космическия кораб, стартирайки с него. И това едва ли беше сатарианин.

Седна и отправи празен поглед пред себе си. Не можеше да си тръгне от Сатариус. Трябваше да прекара останалите си дни тук.

Дори не заплака. Гладна и измръзнала, тя вече не знаеше какво да предприеме. Досега винаги имаше някаква цел и, макар и бавно, все вървеше към нея. А сега накъде да върви?

Седя така до обяд. Може би от топлото слънце или от някакъв подсъзнателен подтик, тя изведнъж се оживи и тогава си спомни. Спомни си, че пристигна на Сатариус преди тринадесет години с един друг космически кораб, а си тръгна от тази планета носена от сферата на Боар.

Този кораб трябваше да е още тук! По на север, в планинската верига, от която извираше голямата река.

Скочи на крака. Отново имаше цел. Въобще не допусна до съзнанието си мисълта, че и този кораб би могъл да е изчезнал така тайнствено, както другият. Трябваше да го потърси в онази урва зад третия хребет.

Зачуди се дали да не се върне в града и да се екипира добре с храна и топли завивки. Но парите й бяха на свършване, а и нямаше никакво желание да се връща и крачка назад. Искаше само по-бързо да се махне от тази планета.

Видя големи риби да подскачат в езерото, наостри един прът с ножа си и влезе в ледената вода. За щастие рибите не се изплашиха от нея и не беше нужно да чака много време, докато успее да забие харпуна в една по-едра от тях. Закова я за дъното, хвана хлъзгавото мятащо се тяло и го захвърли на брега. Беше ловила така риба още в саваната. Направи още няколко опита и успя да хване още две.

Запали огън, затопли замръзналите си крака и опече рибата. Изяде една, зави другите в едри листа и ги прибра в торбата.

Тръгна на северозапад към високата планинска верига. След като отмина блатистите области, привечер стигна едно малко село. Даде последните си пари за хляб и квартира. Попита селяните дали не бяха видели нещо необичайно край езерата сред черните хълмове, но никой не си спомняше нищо. Всичко това беше много странно за Ани, но тя реши да не се занимава повече с този въпрос и на сутринта се отправи към реката. Болеше я скоро зарасналата рана на гърба. Въпреки че вървеше без спиране, стигна мястото, където реката извираше от подземните пещери на планината, чак късно вечерта. Намери малка пещера над реката и се настани в нея. Отново запали огън, за да се сгрее. Усещаше, че бе настинала предната нощ и че има температура. Свари си един чай, яде малко хляб и заспа.

Събуди се късно. Тресеше я. Изруга на глас и с треперещи от студ и температура ръце си приготви чай. Спомни си, че когато пристигна с Боар имаше нужда от три-четири часа, за да стигне от кораба до този рид. Дори сега да вървеше доста по-бавно, би трябвала да стигне за един ден. Реши да не обръща внимание на треската и започна изкачването.

Но още след първите метри по стръмния склон усети, че този път преходът нямаше да й достави удоволствие. Беше болна, остаряла и не разполагаше с онази сила, която Боар успя да й предаде тогава. Чак вечерта стигна върха на първия рид. За щастие скалата беше пълна с дупки и тя отново намери малка пещера за спане. Изяде последното парче риба, остави последния хляб за следващия ден и заспа изтощена.

Сутринта температурата й беше спаднала малко. Ани се разбърза напред. Нито си свари чай, нито яде. Спусна се в урвата между двата хребета и започна да изкачва втория. Трябваше много да внимава къде стъпва. Канарите бяха влажни и тя нямаше сила да се изтегли с ръце. Гърбът я болеше все повече и тя стигна ръба на хребета отново чак вечерта. Намери малък заслон, накладе огън, за да свари последната вода на чай и изяде последния хляб.

Сънува някакъв кошмар. Отново попадна в сражение с разбойниците и усети силния удар в гърба. Събуди се. Още беше тъмно, но гърбът страшно я болеше. Като че ли току-що я бяха наръгали с нож. Жадно зализа с напукани и кървящи устни росата от скалата.

Имаше висока температура, но вече нищо не можеше да я спре. Само един рид я делеше от кораба и тя непременно трябваше да го стигне днес. Спусна се по склона и се подхлъзна. Свлече се надолу и тупна от пет метра височина.

Рязка болка в крака я зашемети. Когато дойде на себе си видя, че костта е разместена. Беше си счупила крака. Просто не искаше да повярва. Седеше така и плачеше повече от разочарование и яд, отколкото от болка. Погледна последната скала, която я делеше от кораба и реши, че или трябва да умре тук от жажда и глад, или трябва да я преодолее в това състояние.

Отчупи от едно ниско борче два здрави клона, наряза празната си торба на ленти и направи шина за крака. Стигна долния ръб на скалата, лазейки и влачейки крака след себе си, и я огледа добре. За щастие не беше толкова стръмна като другите. Издърпа се на ръце, въпреки болката в гърба и започна бавно и мъчително да се изкачва. Имаше чувството, че напредва със сантиметри за часове. Когато се спусна нощта, тя най-накрая беше стигнала горния ръб.

Лежеше между камъните напълно изтощена, гладна и жадна. Само се зави с наметалото и заспа. Вече й беше все едно дали ще настине повече. Трябваше да преживее още само тази нощ. Ако корабът го нямаше в урвата, тя все едно щеше да умре.

Когато се събуди, всичко толкова много я болеше, че й трябваше известно време, докато започне да мисли по-ясно.

Погледна надолу и видя високите борове в дъното на урвата. Разпозна дървото, на което се беше качила веднага след пристигането си с Боар. Космическият кораб не се виждаше, но тя знаеше, че така и трябва да бъде. Спусна счупения си крак напред, като се плъзгаше по скалата. Захващаше се само с ръцете и десния крак за малките издатини. От време на време погледът й се премрежваше и тя затваряше очи, докато се оправи. Плъзна се бавно на-долу, изцяло концентрирана в мисълта да не падне отново. В един момент усети меката почва под крака си и отпусна пръстите, впили се в скалата. Загуби съзнание от силната болка в крака.

Чуваше някаква музика, странна и хубава, и отвори очи. Корабът стоеше на двадесет метра от нея под високите дървета. Ани фиксира с поглед вратата на кораба и залази напред, движение след движение, бавна като охлюв. Непрекъснато губеше съзнание, събуждаше се и пак продължаваше. Дали от изтощение, от високата температура или от болката, това вече не я интересуваше. Наоколо нямаше нищо друго, освен тази врата, която трябваше да достигне на всяка цена.

Точно пред вратата отново загуби съзнание. Виждаше онази далечна звезда, която беше Боар, и чуваше Императорът да казва — „Радвам се да те видя, Ани“. Видя Орак да тича след пилето и да се смее. И тълпата, която викаше — „Смърт на Императора“ и отново чу вика на палача и онзи тъп удар…

Дойде в съзнание от страх, че ще трябва отново да види отрязаната глава на Императора. Изправи се с неимоверни усилия и сложи мръсната си длан към сензора встрани от вратата.

Тя се отвори. Ани се изтърколи вътре и се сети, че трябва да зададе командата за старт. Но нямаше вече глас да я изрече. Отново всичко изчезна от погледа й и тя изпадна в безкраен непрогледен мрак.