Беа Нади
Приказки за боговете (1)

Ярката светлина избледняваше все повече и Ани се събуди от дълбок сън. Опитите й да върне странните му картини завършиха безуспешно и тя с огорчение се отказа. Остана само едно необяснимо чувство за тъга. Отвори очи и от мрака бавно изплуваха очертанията на предметите в спалнята. Разсъни се. Погледна към спящия си мъж на другото легло и тихо стана, за да види децата в съседната стая. По-малкия й син редовно се отви-ваше през нощта, а беше леко настинал. И сега краката му стърчаха извън одеялото. Тя внимателно го зави и се върна в спалнята. Излезе през отворената врата на балкона в топлата лятна нощ и погледна към небето. Луната се бе скрила и звездите се открояваха ярко на тъмното небе.

Изведнъж я обхвана необясним силен копнеж. Искаше й се да се откъсне от това тяло и да литне нагоре към далечните простори, свободна и вечна като самата Вселена. Един трепет на блаженство мина през цялото й тяло и тя затвори очи с щастлива усмивка. Прекрасни спомени се събудиха в тялото и душата й, спомени по-скоро от сън, отколкото от реалността. Замаяна, тя се наслаждаваше на това усещане, докато някакъв шум от улицата не я извади от отнесеното й състояние.

Огледа се учудена и тръсна глава. Изглежда, облегната на перилата, за миг бе заспала и сънувала прекрасен сън. Върна се в леглото с желанието да се потопи отново в него. Неусетно заспа.

В централата се възцари пълна бъркотия — бяха открили човека, който щеше да им върне Камъка! Най-накрая усилията на толкова много ангари^[1] се увенчаха с успех и кошмарния труд, хвърлен от толкова време, даде своите плодове. Дано този път да успеят да надхитрят Сатара!

Умният ангар им беше откраднал Камъка на мъдростта преди време, за да си построи собствена физическа система на Сатариус^[2]. Преди това той беше първи помощник на Веова — Създателят на система на Земята. Възхитен от способностите и уменията на Сатара, Веова му предостави една от двете Сили за построяване на такава система — силата на лявата ръка; още повече, че самият той не я бе използвал при работата си върху Земята. И точно това беше причината, двамата да се скарат по-късно и Сатара да се оттегли на Сатариус, когато нещата на Земята се развиваха все по-зле.

Сега той обитаваше замъка в Главния град на Сатариус и управляваше създадената от него физическа раса, превъплътен като техен Император. В началото, нито Веова, нито ангарите вярваха, че ще успее само със Силата на лявата ръка и с помощта на Камъка на мъдростта да построи сам цяла система. Физическите системи се строяха само от теорите^[3], а Сатара си беше ангар, макар и най-умния и най-силния сред тях.

Едно време теорите, същества от по-горното ниво^[4], им предоставиха Камъка, за да положат с негова помощ основите на системата на Земята. После всичко се развиваше от само себе си и Веова вече не прибягваше до услугите му. Но в последно време положението на Земята ставаше все по-зле, и Шефът — както тайно наричаха Веова — се чудеше какво да прави, за да върне хората отново на праведния път. Остана му една единствена надежда, за да не се налага да прати поредния потоп — мъдростта на Камъка да му подскаже някаква друга възможност.

Теорите отказаха да им помогнат да си върнат Камъка. Не желаеха да се бъркат в техните вътрешни работи. Ангарите и Веова трябваше да се оправят сами.

Всичките им досегашни опити се бяха провалили. Сатара криеше Камъка в замъка си и бе измислил хитра сигнална система за откриване на всички астрални или ментални същества, опитали се да проникнат на неговата планета.

Веднъж вече те бяха много близо до заветната цел. Прониквайки в съня на Първия съветник на Императора, те успяха да му внушат идеята да открадне Камъка. Сатарианите не обичаха особено Императора си, заради тираничните методи, с които ги управляваше и честолюбивия съветник мечтаеше да го свали от трона и да заема мястото му. Ангарите му бяха обяснили, че мощта на Императора щеше да намалее без Камъка и съветникът се съгласи да им предаде ценната вещ. Не го предупредиха обаче, че и без Камъка Сатара беше несравнимо по-силен от него.

В уречения час изпратиха група митяни, добре развити физически същества от друга система, на Сатариус да посрещнат съветника на скрито място. Но вместо Камъка един слуга им предаде безжизненото тяло на съветника и бележка от Императора. Още ги болеше от насмешливите и оскърбителните думи на Сатара. Оказа се, че той прониква безпрепятствено в мислите на своите поданици и отдавна беше разбрал за плановете на съветника си.

Единствената утеха беше, че и Сатара допусна грешка в своята надменност. Успяха да извлекат от тялото на съветника цялата му памет и разполагаха с детайлни познания за замъка му. Сега тези данни щяха да им свършат добра работа.

И тогава на Мариел хрумна новата идея. Тъй като условията на Сатариус и на Земята доста си приличаха, достатъчно беше да намерят човек от Земята, да го снабдят със спомените на съветника, да го превърнат в сатарианин и да го пратят на Сатариус, за да измъкне Камъка. Сатара нямаше да може да чете мислите му, тъй като земляните не бяха създадени от него, а като физическо същество сигналните инсталации нямаше да го регистрират. Земните хора притежаваха достатъчно безумие, хитрина и злоба, за да се справят с такава задача. Най-накрая тези отвратителни качества на физическите раси щяха да бъдат използвани за нещо полезно.

Ангарите намираха идеята на своя събрат за глупава, но Шефът я хареса. Той лично се зае с изчисляването на критериите, на който този човек трябваше да отговаря, защото от само себе си се разбираше, че това не беше работа за първия срещнат. Когато видяха резултатите, ан-гарите въобще не вярваха, че такъв човек може да съществува. Трябваше да притежава такава вътрешна сила и способност за приспособяване, че и от по-високите нива едва ли биха намерили подходящо същество. Но Шефът не се предаваше: каза, че на Земята има какви ли не превъплътени духове и щом той е получил такива резултати, значи такъв човек съществува и те само трябвало да го потърсят.

Звучеше просто, но на ангарите им се наложи да извършат невиждано издирване. Да прегледат няколко милиарда души един по един, да сравнят качествата им със сложните параметри на матрицата и да се съобразят с непрекъснато настъпващите промени — трудът беше кошмарен. Само пълното отчаяние можеше да ги накара да се хванат за тази сламка. Отдавна бяха престанали да вярват в успеха на това претърсване, когато един ден се чу радостната новина: „Намерихме, намерихме…“

Нима можеше да съществува такъв човек? А когато чуха подробностите за него, съвсем се объркаха. Беше жена! Никой не бе очаквал такова нещо. Всички необходими качества сочеха човек от мъжки пол и дори в началото искаха да проверят само мъжете, но Шефът настоя за проверка на всички хора. Отново се видя, че той е бил по-далновиден от тях.

За най-голяма изненада тя отговаряше на матрицата, като че ли някой я беше съставил специално за нея. Просто не повярваха на очите си. Шефът беше страшно доволен. Припомни им, че правилните изчисления винаги се потвърждават.

Оставаше да намерят подходящ партньор от една от по-развитите физически раси от другите системи наоколо. Защото да изпратят сам човек да надхитри. Сатара, беше пълно безумие. Някой по-умен трябваше да му помогне. Веова се нагърби с работата да изчислява критериите и за него, но не стигна до еднозначно решение. Спря се на девет потенциални партньори и след дълги допълнителни изчисления стигна до извода, че техния човек трябваше да си Избере сам единия от тях ако искаха, мисията им да успее.

Останалото беше по-лесно. Трябваше да приготвят инсталацията за презаписване на спомените на съветника в паметта на жената, да оборудват космически кораб за полета до Сатариус и да доведат и инструктират кандидат партньорите.

Най-накрая всичко беше готово и те прехвърлиха жената в централата.

* * *

Снопчета преливащи една в друга светлини пронизваха безкрайното пространство. Невъобразимият хаос от цветове не дразнеше сетивата — фината плетеница се открояваше нежно на черния фон. Всяко движение, всеки цвят, всяка сила на светлината оформяше мелодията, която нямаше ни начало, ни край, и която ни напомня, че всичко съществуващо е само звук и светлина.

Боар обичаше да слуша тази музика на сферитите. Тя изпълваше душата му със сладък копнеж към едно състояние на пълно спокойствие, на любов и блаженство чувство, някога изпитано и като че ли завинаги изгубено. Тъгата се разля по цялата му същност, докато не го изпълни докрай. Усещаше разпокъсаността си с всяка частица на новото си тяло.

Беше Делен. Произхождаше от същество на много високо ниво, разделило се в две същества от по-ниски нива, за да изпълни някаква задача. Боар не знаеше, какво беше наложило това разделяне, но разбираше, че без изключително важна причина той нямаше сега да съществува в този вид на теор.

Познаваше и други двойки Делени, но при нито една от тях това разделение не беше толкова неравностойно. Другата му част се намираше на физическо ниво. За разлика от другите Делени той знаеше не само, откъде произхожда и какво представлява, но и оставаше в непрекъсната връзка с второто си Аз и приемаше всичките му мисли и чувства. И това правеше разделението още по-мъчително за него.

Завиждаше на другото си Аз затова, че то не знаеше нищо за своята същност и живееше като най-обикновен човек. Но се укоряваше за тази завист, знаейки, че условията на един физически живот са много по-трудни от тези, в които той съществуваше. Някога, когато изпълнеше задачата си, те отново щяха да се слеят и от деня на съществуването си в това състояние Боар мечтаеше само за този миг.

Отново прехвърли вниманието си върху нежната музика на сферитите и се отпусна, докато не усети как всяка частица на тялото му се носи по вълните на Вселената като част от всеобщата мелодия.

Изведнъж пред него изникна ослепително ярка точка и се разрасна до млечно-бяла сфера. Кадор му идваше на гости. Самият той, един от Делените, беше приятел на Боар и му помагаше, да се справи по-добре с това състояние. Неговото второ Аз беше диабо^[5], астрално същество от по-долното ниво. И Кадор понасяше разделението доста по-леко от Боар.

Млечният облак се сви и прие формата на теор. Боар остана изненадан от загрижения вид на приятеля си.

— Пак се отдаваш на чувствата си, — упрекваше го Кадор, хвърляйки разсеян поглед върху обстановката, — но сега вече ти предстои истинска работа. Случи се нещо непредвидено и доста неприятно.

Кадор замълча и Боар наостри всичките си сетива, за да разбере какво се бе случило.

— Този неудачник Веова, — продължи Кадор, — който командва ангарите, пак уплете конците. Знаеш, че те отдавна умуват как да си върнат Камъка на мъдростта, който им бе отмъкнат от Сатара. Някому хрумнала забележителната идея да се използва човек от подвластната им Земя за тази цел. Веова успя да изчисли за първи път без грешка какъв именно индивид им трябва за тази работа. Истинско постижение за стария глупак! Тъпоумието върви както винаги заедно с трудолюбието и така те преровиха цялата Земя в търсене на подходящ екземпляр.

 

Боар слушаше с удоволствие грубата реч на Кадор. Непочтителността беше новото му увлечение и дори в този явно важен момент, той не забрави да се упражнява в нея.

— Само един по-висш дух от тях е в състояние да свърши тази работа и те намериха точно такъв — продължи Кадор. — Отгатни, кой е той!

Вълна от чувства заля Боар като експлодирала Вселена. В един миг той изживя и миналото, и бъдещото. Моментално разбра, какво му предстои, и радостта и мъката се сляха в едно.

Кадор го гледаше със смес от възхищение и умиление, жалост и завист. Знаеше колко трудно щеше да бъде за Боар, да се справи с предстоящото изпитание, но би дал всичко на света за да е на негово място и да се доближи поне малко до второто си Аз. Делените не можеха да избегнат мощното привличане един към друг и докато бяха в това състояние, те носеха болката от този неестествен вид на съществуване в себе си. Боар беше в особено тежко положение. За да може да съществува другото му Аз в тежките условия на един физически свят, на него се бе паднала по-голямата част от издръжливостта, търпението, твърдостта и чувството за самосъхранение и Боар страдаше от тяхната липса. Беше прекалено нежен и раним дори за един теор. Добре поне, че второто му Аз беше жена и той запази голяма част от мъжките качества.

Идвайки бързо на себе си Боар попита: — Веова разбра ли коя е тя?

— Не, естествено. Преди да се разделим, ние добре се грижим за това, съществата от долните нива да не разбират с кого си имат работа. Ако е достатъчно умен, сега ще разбере. Не можем да рискуваме живота й да свърши преди определеното време и тя трябва да успее.

Кадор започна да разказва подробностите:

— Старият глупак разбра, че тя няма да успее сама, но дотук му свършиха възможностите. Започна да дири подходящ партньор сред физическите раси и естествено не го намери. Разбра само, че тя трябва да си го избира сама. Събрали са девет чудовища в централата си и скоро ще започне големия търг.

— Тръгвам!

— Почакай малко — задържа го Кадор. — Знам, че ти добре разбираш, в каква абсурдна ситуация ви вкарва този безумец. Можете да успеете само заедно, но трябва да се доближиш много до второто си Аз, а това е доста опасно.

Кадор знаеше силата на приятеля си, но въпреки това се страхуваше за него. Рядко се бяха случвали срещи между двама Делени от една двойка и те винаги създаваха проблеми. Те не можеха да избегнат привличането един към друг, то беше природен закон. Винаги съществуваше опасността да се слеят, преди да са изпълнили задачата си, а това беше равносилно на катастрофа. В такъв случай всичко трябваше да се построи от начало. Когато бяха принудени да живеят в една общност и не знаеха за връзката, която съществуваше между тях, те често несъзнателно се проникваха с омраза вместо с обич един към друг, за да се предпазват от тази опасност.

— Ако тя успее да се добере до Камъка — продължи Кадор — ще разбере от него коя е и кой си ти, и ще е най-разумно да я подготвиш за тази истина. Но не се показвай в формата си на теор, остани само в енергийния си образ. Иначе тя много трудно ще преживее повторната раздяла с теб.

Можеха просто да забранят на Веова тази авантюра на чужд гръб. Но това щеше да противоречи на принципа им да не се намесват в работите на долните нива, докато това не бе крайно наложително. Докато имаше шанс, те да се оправят сами без вреда за цялата Вселена, нещата трябваше да следват естествения си ход. И без това беше крайно време Камъка да се отнеме от Сатара. Умният ангар беще на път да изпревари Веова, а това на първо време не трябваше да се случи. Нека се напрегне още малко, за да постигне целта си. Назрял беше моментът камъка да се върне към източника си. Веова щеше да преживее голямо разочарование.

Боар чакаше с нетърпение и Кадор каза на прощаване загрижено:

— Внимавайте, обичам те и искам да те видя пак. Знаеш, че нямам право да ви помагам. Желая ви успех.

— Благодаря — отговори Боар усмихнат, — не се тревожи, ще успеем. Чувствам силата ни.

Той се превърта в млечнобял облак и се сви в малка топка. По повърхността й пробягваха ивици в цветовете на дъгата. После тази топка рязко колабира в точка и изчезна. Кадор се задържа още малко, заслушан в тревожните си чувства, преди да последва примера на приятеля си.

Ани се събуди от приглушения шум и ярката светлина, която проникна през клепачите й. Все още сънена и със затворени очи тя осъзна, че не лежи в леглото си и, че е заобиколена от много хора. Завладя я необясним страх, но тя успя да го потисне и отвори очи. Ярката светлина я заслепи и Ани се изправи седнала, за да се огледа. Намираше се в огромно помещение със златен трон срещу нея и ярък триъгълник, изписан със светещи знаци, над него. Подът беше неравен, стъпаловиден и беше може би единственото нещо, което не излъчваше толкова много светлина. Инстинктивно задържа погледа си върху него. Беше забелязала някакви странни същества наоколо, но трябваше да привикне към дразнещата светлина преди да ги разгледа по-подробно.

Когато очите и се оправиха тя повдигна глава. Сигурно сънуваше. Като че ли бе попаднала на училищен театър за Коледа. На трона седеше тъжен старец с дълга бяла коса и брада, който я изучаваше с погледа си. Наоколо се суетяха по-млади хора, за които не можа да реши дали са мъже или жени. Изглеждаха удивително еднакви. И бялото свободно падащо облекло, и дългата златна коса на едри букли, и зелените им очи — бяха като излети от един и същ калъп. Като всичко тук и те излъчваха светлина.

Самата тя седеше по нощница на нещо подобно на болнична кушетка. Изведнъж й хрумна мисълта, че поне си беше сменила нощницата тази вечер в чест на това посрещане и се засмя на абсурдната мисъл в тази ситуация. Тези около кушетката реагираха с недоумение. Разтвориха широко зелените си очи и изглеждаха толкова смешни, че Ани продължи да се смее. Знаеше, че така най-лесно ще се оправи със смущението си.

След като се поуспокои единият от тях се обърна към нея с думите:

— Намираш се в централата на ангарите. Ние отговаряме за управлението на Земята и сме подчинени на Създателя на вашата система, който седи срещу теб на трона. Съдбите на земните хора са в неговите ръце. Доведохме те тук, за да свършиш една сложна и опасна работа и ако се справиш успешно, ще те върнем обратно. Засега отиди при Създателя и му отдай почест.

Тук явно, не си губеха времето с поздрави за добре дошли. Ани не обичаше да я командва някой, а тонът на разговора не оставаше никакво съмнение, че именно това смятаха да направят. Тъй като обичаше да се инати, въпреки че обикновено страдаше заради това, и сега не можа да се въздържи.

— Нямам никакво намерение да изпълнявам сложни и опасни задачи за вас. Изпълнявайте си ги сами! Утре ме чака доста работа, така че предайте много поздрави от мен на Стареца и ме върнете обратно в леглото да си доспя.

Тя се тръшна обратно на кушетката и затвори очи.

 

Чувстваше всеобщото смайване около себе си и съжаляваше, че не може да го види. Но веднъж поетата роля трябва да се изиграе до края и Ани устоя на изкушението да ги погледне.

Силно разтърсване и болка я подхвърли нагоре и тя се намери на пода. Сигурно бяха пуснали ток по кушетката и тя очевидно се лъжеше по отношение на своята безопасност. Постепенно болката намаля и Ани се изправи. Другите бяха поне една глава по-високи от нея и я гледаха смаяни. Изглежда не бяха свикнали с реакции като нейните.

Изведнъж нещо я накара да тръгне към трона. Като че ли някой друг беше поел управлението на тялото й и на нея бе оставил само способността да разсъждава. Тя не можеше да се спре. След малко тялото й се наведе пред стареца и тя се чу да говори някакви глупости от рода на „Най-велики… Неподражаеми…“ и така нататък. Чувстваше се ужасно глупава. Не беше оценила правилно техните възможности. „Съветвам те да не се съпротивляваш повече и да се държиш прилично — чу тя гласа на усмихнатия старец в главата си, сякаш там се оформяха чужди мисли. — Ще изпълняваш, каквото ти кажем. Ние сме несравнимо по-могъщи от земните хора. Докато стигнете нашето ниво ще минат еони.“

После това чуждо влияние престана и старецът продължи вече на глас: — Ще те изпратим на Сатариус, една планета, която много прилича на Земята. Ще се погрижим, да не те разпознаят. Целта е да се промъкнеш в замъка на Императора и да задигнеш от там най-голямото съкровище на всички времена — Камъка на мъдростта. Императорът не е обикновен сатарианин, а превъплътения Създател на тази система и най-умния ангар, съществувал някога. Така че гледай, да не му се мяркаш пред очите. Засега ще запишем в паметта ти необходимата информацията за планетата Сатариус.

Той даде някакъв знак на подчинените си и няколко ангари я заведоха в отдалечен край на залата, където Ани видя странно образувание. Приличаше на миниатюрен хълм с пещера колкото за един човек. Състоеше се от оплетени жици, камъни, листа и зрънца между тях. Накараха я да се промуши през дупката в „пещерата“ и тя седна на удобно оформено кресло.

Ани затвори очи и се зачуди, дали ще запомни този странен сън, за да го разкаже на сутринта на децата си. Отдавна не бе сънувала толкова интересно нещо. Отпусна се и заспа.

Събуди се с чувството, че главата й ще се пръсне всеки момент. Не беше болка, а нахлуване на безброй спомени в съзнанието й, спомени на друг човек, мъж от друга планета:

… Той виждаше назъбен пейзаж и широка червеникаво-кафява долина, прорязана от безброй реки. По равнината вървяха в стройни редици наведени до земята хора, облечени в кожени дрехи, и събираха нещо. Знаеше, какво правят. Събираха реколтата от ригози. Тези бързорастящи, розовосиви камъни бяха главния източник на енергия на Сатариус. Работеха под ударите на барабан, като при първия удар отчупваха камъните от основите им, а при втория ги слагаха в завързаните на гърба торби …

Странният спомен се смени с друг:

… Намираше се в Главния град, в къщата си до крепостта, и гледаше през прозореца. Времето беше хубаво и край голямата кула се виждаха Малкото слънце и Голямата луна. Но дори у него кулата всяваше страх. Въпреки че знаеше разположението на стаите и предметите в нея по-добре от всеки друг, може би с изключение на Императора. Само мисълта за него го накара, да изтръпне. Ако той разбереше, какво е намислил, нямаше да има никакво спасение. След като му се яви онова жълтокосо същество насън и му каза какво да направи, той се реши на опасното дело. Без Камъка мощта на Императора щеше да намалее и може би щяха вече да бъдат в състояние, да го свалят от трона. Беше разбрал, къде се намира Камъка, но още не намираше повод да се добере до него…

Всичко се разбърка в главата на Ани и от дълбините на новата й памет излезе нов спомен:

… Императорът стоеше пред него, и се смееше на висок глас. Мразеше го до дъното на душата си! От самото начало той знаеше какво беше намислил. И изчакваше докато наистина намери начин да задигне кутията с Камъка. Наслаждаваше се на действието като на театрална драма. Спря го точно в момента, когато мислеше, че е успял. Усещаше пареща болка на обида и безсилие. Беше го подценил! Осъзнавайки огромната си грешка, той не можеше същевременно да престане да се възхищава от него. Има сили, срещу които не можеш да се бориш и чак сега той осъзна, че зад Императора стоеше подобна сила. Затвори очи и зачака смъртта си …

Чуждите спомени се бяха загнездили в паметта й като добре запомнен сън и не й пречеха да се чувства отделна, независима личност.

Тя се измъкна от „пещерата“ и видя доволните лица на ангарите около нея. Вече разбираше по-добре, къде се намира и с кого общува. Не бяха й записали само спомените на нещастния съветник. Ориентираше се добре в обстановката наоколо. Знаеше, че не сънува, но въпреки това не изпитваше никакъв страх. Беше й интересно:

— Вече знаеш какво се очаква от теб, — каза единия от тях. — Няма да можеш да изпълниш тази задача сама и затова сме подбрали няколко други физически същества, за да си избереш партньор. Само от теб зависи, с кого ще тръгнеш на път.

Заведоха я малко по-нататък, където в стройна редица се бяха подредили девет чудовища и я гледаха с напрегнато очакване ту с едно, ту с поне десет очи. Отново я напуши неудържим смях и само с огромни усилия на волята успя да го потисне. В ситуацията имаше нещо безкрайно комично. Ани се чувстваше преместена в някаква приказка за юнаци, принцеси и змейове. Не можа да се отърси напълно от чувството, че все още сънува и реши да се пошегува. С възможно най-сериозен вид тя се обърна към стоящите зад нея ангари и попита:

— А къде е ябълката?

Очите им се разшириха в пълно недоумение. Ани едва се удържаше да не прихне от смях. Явно нямаха никаква представа, за какво говори. Злорадно тя реши, да им даде урок по митология и каза с театрален патос:

— Никога ли не сте чували за това, че всеки екзистенциален избор се прави с ябълка? Да не говорим за Адам и Ева в рая, а за безброй принцеси, избрали годеника си по този начин и за принцове и просяци, определили именно с този плод, кое от забулените лица пред тях е благоверната им. Ситуацията е аналогична. Трябва да си избирам партньор не на живот, а на смърт. Заслужава си ябълката!

Ани остана доволна от ефекта на представлението си. Златокосите същества пред нея явно страдаха от липса на находчивост и нямаха никакво чувство за хумор. Въпреки че напълно съзнаваше, че не можеше да се мери с тях нито по ум, нито по сила, тя не се чувстваше по-долна от тях. Сама не разбираше откъде идва това самочувствие.

В ръката й се появи прекрасна жълто-червена ябълка. Ани я помириса и разкошния аромат накара стомаха й да се свие. Усещайки изведнъж вълчи глад тя почти несъзнателно захапа чудесния плод. Чудовищата и ангарите ахнаха в един глас от изненада.

 

А тя за малко щеше да се задави от смях. Изяде ябълката без всякакъв срам и изгледа замислено огризката.

— Мисля, че ще обидя някого, ако му връча този остатък. Имате ли кофа за боклук?

Тогава чу мощен глас зад гърба си: — Стига маймунджилъци! Тук си, за да вършиш работа, а не да се забавляваш. Не забравяй, че мога да те накажа, когато пожелая.

Това беше Шефът. Ани знаеше прозвището му. Явно не бяха внимавали много, когато й записваха информацията за техния свят. Огризката изчезна от ръката й и тя реши, че бе достигнала предела, до който можеше да ги дразни и че ще бъде по-разумно да се концентрира върху предстоящото дело.

Прекрасно разбираше, че нещата въобще не бяха благоприятни за нея. Не знаеше, как ще действа по-успешно там, където най-вътрешния човек не бе успял. Единственото предимство, което имаше, беше, че Императорът не можеше да чете нейните мислите. Но това можеше да се окаже и проблем. Ако се срещнеха, той сигурно щеше да усети тази аномалия. Но най-напред тя трябваше въобще да стигне до там.

Обърна се към кандидат-партньорите и се зачуди, как да подходи към избора. Знаеше, че външния им вид нямаше никакво значение. Преди да тръгнат на път, щяха и нея и него — партньора да превърнат в истински сатариани. Ето защо реши, да се осланя на интуицията си. От опит знаеше, че бърка, когато взимаше решение с разума си при толкова неизвестни. Обърна вниманието си навътре, за да улови вътрешния отзвук от срещата с всеки един от тях. Пристъпи към първия.

Беше два пъти по висок от нея, странно наведен напред и с люспеста броня по тялото. Едно голямо жълто око я гледаше от средата на притисната към тялото глава. Въпреки страховитите размери, тя го определи като симпатичен. Нещо като тип, към когото можеш да се обърнеш с думите: — Хей, приятелю, как си? — и ти е все едно, какво ще ти отговори. Тъй като по-определени чувства не възникнаха, тя пристъпи към следващия.

Космат паяк с размери на теле. Очите опасваха главата му като бисерна огърлица и премигваха последователно. Той я изучаваше внимателно. Беше умен и дребнав. Как разбра това, Ани не знаеше. Просто го почувства, както и това, че той не я харесваше и тя засегната се премести към следващия.

Приличаше на човек и беше висок горе-долу колкото нея. Очите му бяха големи, без зеници, а носът и устата малки. Имаше слаба гъвкава фигура с дълги ръце. Ани се заслуша, за да улови някакво чувство в себе си, но нищо не трепна в нея. Пълна тишина. Тя учудена повдигна рамене и пристъпи нататък.

Четвъртият й стигаше до колене и имаше нещо общо с костенурка. Изпод черупката се подаваха безброй крачета и шаваха непрестанно. За да го разгледа по добре, Ани клекна пред него. Нямаше на какво да спре погледа си и протегна ръце към него. Съществото отскочи изплашено назад. Ани го заряза и продължи с останалите.

Всички бяха различни, нямаше двама от една и съща раса. Ани усети разнообразни чувства, изпитвани към нея — интерес, любопитство, недоверие и доброжелателност, но нито веднъж те не бяха отрицателни. Явно бяха подбрани по критерии на съвместимост. С удоволствие би се запознала по-близо с всеки един от тях но когато стигна края на редицата за нито един не би могла да каже — този е и никой друг. Въздъхна тежко и тъкмо реши да се върне и да ги огледа пак, когато до деветия на нивото на гърдите й се появи нещо като топка за тенис.

Ани се закова на място, неспособна ни да се движи, ни да мисли. Нещото пред нея я удари с такава вълна от чувства, че тя за малко щеше да загуби съзнание. Сърцето й заби като лудо и я обхвана силното желание да умре. Просто искаше да изчезне завинаги.

Дойде на себе си от прилив на сила и протегна треперещите си ръце към топката. Тя подскочи леко в дланите й и по цялото й тяло полазиха тръпки на блаженство. Имаше чувството, че познава това усещане на любов и радост от някакъв далечен сън, затвори очи и желаеше само едно да остане така безкрайно.

Нещо силно и настойчиво я разтърси. Ани се опомни и изведнъж се сети, къде е и за какво е тук. Тя се обърна и протегна ръцете си с плаващата на три сантиметри от дланите й топка към Шефа.

— Избирам този!

С изненада забеляза вълнението, обхванало всичките наоколо.

— Кой позволи на това нещо да се появи в централата? — чу тя ядосания глас на Веова. След това се обърна към топката и я попита:

— Кой си ти и какво искаш?

Топката се издигна на горе, стана малко по-голяма и засвети в цветовете на дъгата. Заприлича на коледна играчка. Ани чу отговора в главата си:

— „Не можах да изпусна уникалния шанс да се явя на конкурса по допълване на двойката, която ще трябва да изпълни най-лудата мисия във Вселената. И го спечелих! А кой съм аз, няма никакво значение в случая.“

— „Ти идваш от по-високо ниво и въобще не си подходящ за изпълнението на тази задача“ — ядосано отговори мислено Веова. „Би трябвало да знаеш, че не можеш да проникнеш на Сатариус незабелязано.“

— „Остави този проблем на мен. Условието беше, тя сама да избере партньора си и то е изпълнено.“

Шефът се обърна към Ани и със строг глас заповяда:

— Не знам какво хареса на това същество, но то не може да ти свърши никаква работа. Остави го и си избери един от подбраните кандидати.

— Аз направих своя избор! — Ани се възмути от опита на Създателя отново да наложи волята си над нейната. Сигурна беше, че изборът е правилен, а и въобще не се чувстваше в състояние да се раздели с това нещо пред нея. Беше й все едно какво представлява; то й предаваше чувство на сигурност и убеденост в нейните собствени възможности. Въпреки прилива на зашеметяваща чувственост то проясни ума й до непознато състояние и тя усещаше неподозирани сили в себе си. Заедно с нарасналите си възможности, тя чак сега осъзна опасността на предстоящата задача. Досега цялата тази работа й се виждаше като игра — все едно още сънуваше. Но това вече не бе глупав фарс, в който тя бе принудена да участва. Изненада се от внезапно обзелото я чувство на отговорност — не само за себе си и за партньора си, но и за цялата система. Не разбираше точно за каква система става дума, но знаеше, че тя играе някаква важна роля в, целия план и трябваше да го изпълни.

— Няма да позволя да застрашавате успеха на мисията! — Тонът на Шефа не остави никакво съмнение в твърдото му намерение да се намеси. — Камъкът е необходим за запазване живота на Земята. Не проумявам какво кара теорите да се месят в тази работа. Немислима е успешна комбинация от теор и човек.

Топката се увеличи още малко:

— „Не е в прерогативите ти да прецениш какво да правят теорите. Ти изгуби Камъка, не ние! Ако съм тук сега, това е поради твоята некадърност. Не преценявай нашите постъпки! Трябваше ти второ същество — е, имаш го. Отговарям на най-важния от всички критерии за успех — тя ме избра! Уважавай поне собствените си решения!“

Шефът вътрешно кипеше от яд. Но нямаше какво да отговори. Самият той теор, не можеше да не признае правилността на обвиненията. Добре, че поне ангарите не мо-жаха да чуят разговора им. С изненада установи обаче, че жената явно разбра за какво става дума.

— Мисля, че е време да тръгваме на път, — обади се Ани. Стана й досадно от разправиите. Искаше възможно по-скоро да се махне оттук и да остане насаме със сферичното същество, определено от Шефа като теор.

Топката пред нея я заля с нова вълна от нежност и Ани, забравяйки другите, затвори очи и се отдаде на това прекрасно усещане за покой и защитеност.

* * *

Пътуваха с космическия кораб от границата между царствата до Сатариус. Това беше архаично превозно средство и това пътуване щеше да трае цели седем сатариански дни, но извън царството си Веова не можеше да им осигури друг транспорт. Въпреки че Боар можеше да се премести в пространството, като свиеше енергийното си тяло до нулеви размери и просто се появеше там, където пожелаеше, той не се сърдеше на това забавяне. Имаше нужда от това време, за да свикне с присъствието на второто си Аз и да се научи да се справя с непрекъснатото желание за сливане е Ани.

Този стремеж се изразяваше в един силен копнеж и чувства на безкрайна любов към другото си Аз. Тази любов беше нещо дадено от самата им природа на двойка Делени; тя нямаше нужда нито да се изгражда, нито да се поддържа. Никакви повратности на съдбата не биха могли да я унищожат.

За малко да погуби Ани със силните си чувства, когато се появи за първи път пред нея. Изненада го голямата й възприемчивост, въпреки физическото тяло, в което се намираше. Добре, че поне успя да й прелее от силата си и да я закрепи в задоволително добро физическо и духовно състояние.

Откакто Веова й даде тяло на сатарианка, тя проявяваше по-малка чувствителност и по-добре се справяше с налитащите я чувства. Боар непрекъснато експериментираше доколко можеше да осъществи взаимен енергиен обмен помежду им. Но трябваше да внимава да не се увлича, когато се свързваше с Ани. Съществуваше реалната опастност да не пожелае повече прекъсването на такъв контакт и да се слее напълно с нея. А това щеше да означава не само край на това приключение за кражбата на Камъка на мъдростта, но също така провал и на тази мисия, заради която въобще се бяха разделили и която със сигурност имаше много важно значение за тази вселена. Не можеше да рискува това при никакви обстоятелства.

Предстоящата задача не беше лека и за него. Веова беше прав, когато сметна, че теор не е много подходящ за тази работа. Трябваше да проникне на Сатариус във физическа форма, за да не бъде открит от сигналните устройства на Сатара. За ментални същества, каквито бяха теорите, това беше почти непосилна задача. Бяха способни да изграждат и поддържат астрални и особено физически тела само за съвсем ограничено време. Дори тези няколко секунди, които им бяха нужни за да стигнат повърхността на планетата, щяха да изтощят енергийните му ресурси.

Рано беше сега да мисли за тези проблеми. Използваше времето да се наслаждава на близостта на второто си Аз. Изпрати му отново малка част от чувствата, които изпитваше към него и които то можеше да понесе.

Ани се разтапяше в поредната вълна от нежност, която проникна във всяка частица на новото й тяло. Чувстваше се с Боар щастлива по начин, несравним с никое изпитано досега щастие. Когато той й пращаше нежните си чувства тя направо умираше от удоволствие. Той се опита да й обясни това състояние, но тя не успя да схване всичко. Били Делени, техните души били две части от едно друго цяло същество. Затова непрекъснато се стремели към обединение, но това можело да стане чак когато и двамата умрат в сегашния си вид. Това обяснявало странния й стремеж към смъртта, който изпита още при първата им среща.

Не харесваше тази мисъл за „програмирана“ влюбеност, но знаеше, че беше просто лудо влюбена в това енергийно кълбо. То отгатваше всяка нейна мисъл и всяко нейно чувство. Затова пък тя нищо не знаеше за него. Каза й само името си. Разбра, че ако успееше да се добере до Камъка, щеше да узнае повече. Дали това обещание не беше само глупав стимул? Не, той нямаше нужда да я кара по този начин да се старае повече. Тя и без това беше готова да направи всичко за него. Знаеше, че не само Шефът на ангарите искаше да притежава Камъка отново, но и че Боар участваше в това приключение, за да може тя да успее. И тя просто беше длъжна да успее. Иначе щеше да изложи не само себе си, но и него. Не я беше страх от Императора и смъртта. Беше я страх да не разочарова Боар.

Усети нежното докосване на мисълта му. Уверяваше я, че няма нужда да доказва по този начин любовта си. Винаги щеше да я обича, независимо какво ще се случи.

Ани чак почервеня от срам. Не можеше да свикне с това, че дори най-интимните й мисли му бяха достъпни. И тогава той я заля отново с такава вълна от топлина, че тя забрави всичко на света.

* * *

Кацнаха в малка урва в планински масив, близо до Главния град. Мястото беше подбрано добре — високи дървета в дъното на урвата скриваха космическия кораб от любопитни погледи отгоре и дебелите гранитни скали не позволяваха на сигналните уредби на Сатара, да уловят високочестотните трептения на Боар.

По време на проникването в атмосферата той успя за малко да се стабилизира в някаква физическа форма и сега беше напълно изтощен. Многоцветните ивици бяха изчезнали от повърхността му и изглеждаше матово-сив. Ани нямаше как да му помогне, трябваше да почака, докато възстанови силите си.

Тя скочи от кораба и с удоволствие установи, че добре се движи в новото си тяло. Приличаше много на земно, беше силно и гъвкаво, имаше шоколаден цвят на кожата и дълга черна коса. В очите на сатарианите тя сигурно щеше да изглежда доста красива и това можеше да й помогне да се внедри в двора на Императора. Нямаше конкретен план какво да прави. Всичко зависеше от случая. Боар щеше да я съпроводи, докъдето му бе възможно, но в града тя трябваше да се оправи сама.

Огледа се наоколо. Всичко много приличаше на Земята. Цветовете бяха по-наситени, небето по-зелено, отколкото синьо, но земята си беше кафява, скалите сиви и растенията зелени. Дали всички физически светове си приличаха така? Едва ли, но ако тук беше много по различно, тя сигурно нямаше да се оправи.

Високо дърво, напомнящо бор, се изпречи пред нея. Стволът не беше гладък, а клоните започваха на десет-дванадесет метра от земята. Дойде й наум да го изкачи. Меките й ботуши имаха подметки от здрава кожа. Тя се хвана с двете ръце за ствола и с подскок залепи стъпалата си за кората. Стигна първите клони без много да се умори. Седна на един от тях и огледа скалите отсреща. Имаше дълбоки нарези и дупки в тях, за които можеше да се захване. Нямаше да й е трудно да се изкачи по тях.

Преметна се обратно към ствола, слезе няколко метра надолу и скочи. Приземи се благополучно в меката настилка от иглички.

Чак сега осъзна какво беше направила. Погледна към дървото и тръпки я полазиха. Тя ли се бе качила преди малко там и скочила от тази височина? Беше действала импулсивно, без да мисли. Тъй като нищо й нямаше, значи инстинктите на новото й тяло работеха добре. Трябваше да им се довери и да не мери нещата със земни мерки. Нямаше много време да се приспособява.

Правеше й впечатление, че мисли по-малко или по-скоро, не фантазира толкова. Не знаеше, на какво се дължи това. Дали сатарианите нямаха многопластова психика или някой й бе промил мозъка? Можеше да попита Боар но усети, че отговорът нямаше никакво значение за изпълнението на предстоящата задача и въобще не я интересува. И точно от това се изплаши. Не искаше да загуби самоличността си.

Изтича обратно към кораба и потърси с поглед Боар. Не го откри и изпадна в паника. Почувства се самотна и изоставена.

„Не се тревожи, тук съм — чу гласа на Боар в главата си. — Погледни нагоре!“

Той висеше във въздуха на височината на най-високите дървета. Отново светеше като коледна играчка. Силите му се бяха възстановили.

Ани въздъхна от облекчение. Нямаше да е лесно да се раздели с него. Той беше източникът на чувството й за сигурност. Предусети очакващата я самота — заобиколена от чужди, враждебно настроени хора — и беше готова да се разплаче.

Боар се спусна при нея и я заля с топлината си.

В тези мигове Ани забрави от щастие всичко наоколо. Опита се да върне собствените си чувства към него и усети засилената нежност от негова страна. Биха могли да продължат така до все по-големи висоти на щастието, но Боар винаги се отдръпваше от един момент нататък. Не позволяваше да прескочат определена граница. Тогава тя се чувстваше разочарована, но не се сърдеше. Той сигурно знаеше какво прави. Странното беше, че въпреки силните си чувства тя не загуби способността си да мисли ясно.

„Време е да тръгваме — обади се Боар — Ще успеем да стигнем покрайнините на града точно преди залеза на двете слънца.“

Нямаше почти никакъв багаж. Само малко суха храна, торбичка с шарени кристали, служещи за пари на Сатариус и тънко кожено наметало. За щастие тук не познаваха още паспортите, документите за раждане и брак, удостоверенията за съдимост и препоръките за работа, с които се измъчваха бедните земни жители.

Тя завърза чантичката за колана и закрепи наметалото на гърба си. Огледа бързо, но внимателно скалата за най-подходящия път и решително стъпи на една издатина.

* * *

Изкачването й доставяше удоволствие. Усещаше всеки мускул на силното си тяло и напредваше бързо. Скоро се оказа на върха на скалата. Пред нея се издигнаха още две редици зъбери и тя трябваше да слиза и да се изкачва отново. Когато стигна последния ръб, Ани седна да си почине. Любуваше се на откриващата се панорама. Пред нея се простираше широко поле, разсечено от дълбок речен пролом. Самата река бе широка и изглеждаше плитка. Извираше някъде наблизо от скалата под нея и се губеше сред стените на голям каменен вал, ограждащ града. Близо до града проломът свършваше. Брегът беше подравнен и укрепен с камъни. В далечината се виждаха две слънца, едното — Голямото, вече близо до хоризонта, и Малкото, намиращо се малко по-вляво, на което му оставаха може би още два часа до залез.

 

 

Небето придобиваше вече розов оттенък и от полето пред нея се носеше мирис на влажна земя, примесена със сладкия аромат на папаните^[6]. Сега, в средата на есента, тези плодове почти бяха узрели. Връхлетяха я пак спомените на съветника и тя ги прогони с едно разтърсване на глава. Трябваше да слезе до реката, където Боар я очакваше. Той бе открил някакъв скрит път към речния пролом през самите скали, така че да остане в сянката на вездесъщите детектори на високите трептения.

Боар вече я очакваше близо до водата. Те преминаха на отсрещния бряг, за да останат в сянка. След залеза на Малкото слънце щяха да затворят градските порти и те нямаха вече много време. Ани закрачи енергично напред, а Боар се носеше край рамото й. Мисълта за предстоящата раздяла, й тежеше като воденичен камък на шията и тя несъзнателно забави крачката. Боар не я подкани да побърза. Сигурна беше, че и на него му е мъчно.

Оставаше може би половин километър, когато чу звъна на камбаната и скърцането на големите врати на портата. Беше закъсняла. Не чувстваше никакво угризение на съвестта, но мракът бързо се сгъстяваше и в равнината завя студен вятър. Проломът беше станал по-плитък и широк и не предоставяше достатъчна защита срещу вятъра. Ани се зави по-стегнато в тънкото си наметало и се обърна към Боар, който светеше като голяма светулка в настъпващия мрак. Тя реши да се пошегува:

— Мога да те използвам за фенерче по пътя. „По-добре ме скрий някъде, за да не ни забележат“ — прозвучаха неговите мисли в главата й.

Тя се зачуди за момент какво да прави с него, но после просто го сграбчи с ръка и го мушна под наметалото.

 

Хиляди иглички се забиваха в тялото й. Никога досега не го беше докосвала пряко. Изохка на глас и падна на колене. Бодежите преминаха в нежно докосване и сърцето й се изпълни с радост. Тя моментално забрави болката и се наслаждаваше на нежността на Боар.

„Извинявай, не очаквах това и бях като зашеметен в първия момент — обади се той, — не успях веднага да намаля повърхностния си потенциал. Добре ли си сега?“

— Ще ми създадеш рефлекси на мазохист. Бих могла да бъда така с теб цял живот.

„Не се разнежвай! Май ще си имаме неприятности. Не говори на глас и слушай!“

Ани се концентрира с големи усилия отново върху външния свят. В далечината чу стъпки на тежки ботуши и видя блуждаещата светлина на два факела. Бързо се приближаваха точно към тях и скоро щяха да ги забележат.

Тя се обърна и се затича обратно натам, откъдето току-що беше дошла. Нямаше къде да се скрие край ниския бряг на реката. Тук нямаше нито дърво, нито храст, само малки камъни и гладките стени на иззиданото корито. Преследвачите бяха мъже и бързо приближаваха. Тя панически се огледа, къде да се скрие. Тогава чу Боар да нарежда:

„След два метра има малка вдлъбнатина в стената. Застани в нея!“ — Тя не разбираше какво щеше да й помогне това, но последва инстинктивно неговата заповед. Притисна се към стената, като че ли искаше да бъде погълната от нея. Затвори очи и затаи дъх. Мъжете наближиха съвсем и тя чу разговора им.

— Трябва да е някъде съвсем наблизо. Няма къде да се скрие.

Те стояха на метър и половина от нея и се разправяха задъхани.

— Къде, по дяволите, се дяна? Тук я видях за последно, сигурен съм.

 

 

 

Ани леко разтвори клепачи и ги видя пред себе си като през мъгла.

Въртяха се ту в една, ту в друга посока и ругаеха. Явно не я виждаха.

— Може би все пак е било някакво животно — предположи единият.

— Глупости! Видях светлината много добре, а и чух стон. После тичаше като жена. Нали лесно я стигнахме!

— Да, но сега я няма никъде. Може би някой друг я е изтеглил нагоре и сега са в равнината.

— Не, щяхме да ги видим. Освен ако имат тук наблизо изкопана дупка за скривалище. — Вдигна се на пръсти и огледа равнината над главата на Ани. — Аман от тези контрабандисти! Всяка нощ вкарват цели килограми от билката^[7] в града. Колко хайки направихме, а само няколко души хванахме досега. Не мога да разбера как успяват да се измъкнат.

— Може би слуховете са верни и самият Император е забъркан в тази работа.

— Шът! Луд ли си? Такива неща не се мислят, камо ли да се казват на глас! Императорът навсякъде има очи и уши.

— Хайде да тръгваме. Няма какво да правим сега, а и става студено.

Утре на светло ще се върнем и ще огледаме мястото. Може би наистина има някакво скривалище наоколо.

Облечените в униформа мъже се отправиха обратно. Ани въздъхна облекчено. Не разбираше какво се беше случило и защо не бяха я забелязали. Мъглата още стоеше пред очите й и покриваше цялото й тяло. Ани се смъкна покрай стената и седна в подножието й. Успокояваше ударите на сърцето си. От мъглата пред нея се разстилаще мека топлина. Чак тогава разбра, какво се беше случило. В страха си тя съвсем забрави за Боар. А тази мъгла пред нея беше именно той.

— Какво направи? — попита тя объркана.

„Превърнах се в част от зидарията. Те не можаха да те видят зад нея.“

— Но физическите форми те изтощават! — Ани се разтревожи за него. Бяха много близо до града, а там Сатара бе разположил по-чувствителни сензори за откриване на ментални излъчвания. Боар трябваше да се крие непрекъснато зад достатъчно плътни прегради, за да не задейства алармата. Това изискваше цялото му внимание и енергия.

„Не се тревожи за мен. Аз ще се оправя. Освен това аз не съм приел точно физическа, а само достатъчно плътна астрална форма. Отражението й създава впечатление на твърдост. Ако те бяха решили да докоснат зидарията, нещата щяха доста да се усложнят за нас.“

Ани изтръпна. Отново проработи земното й въображение и тя вече се видя в някой сатариански затвор заедно с други контрабандисти. А от спомените на съветника знаеше, че това далеч не бе най-хубавото място, на което можеш да допаднеш. Отърси се от мрачните си мисли и реши да си поприказва с Боар. Но бързо усети умората му.

— Защо все още поддържаш тази форма, след като те изтощава така. Мъжете си отидоха и скоро няма да се върнат.

„Защото ще измръзнеш в този студ. Навън е минус 18 градуса, а ти не си подходящо облечена за такива температури. Нощно време сатарианите не могат да остават навън. Това е равносилно на смърт. След няколко часа тук ще стане минус 30 градуса. Трябваше да стигнеш града навреме и да намериш някакъв подслон. Но аз се радвам, че имам възможността да бъде още малко с теб. От утре ще разполагам с достатъчно време да възстановя силите си, докато те чакам.“

Ако можеше, Ани щеше да го прегърне. Някъде вътре в нея извираше чувството й за благодарност и любов. Тя направи съзнателно усилие да прехвърли тази енергия към него, за да му помогне с нещо. Не знаеше дали той може да се възползва от нея. Неговата същност остана за нея напълно непонятна. Въпреки това, тя чувстваше тяхната близост, общия им начин на изразяване. И това, че беше едно с него, колкото и абсурдно да изглеждаше това. Продължаваше да събира енергия в себе си и да я излъчва към Боар. А той нежно я обгръщаше с топлината си. Времето беше спряло и нищо друго освен тях вече не съществуваше …

Събуди се от топлите лъчи на Голямото слънце. Малкото скоро щеше да изгрее. Небето просветля съвсем и каменния зид на коритото започна бързо да се загрява. Ани още седеше в малката вдлъбнатина с притиснати към гърдите колене. Спомни си за мъжете от снощи и намерението им да се върнат. Стана бързо и раздвижи вкочанясалите си крака. След няколко подскока на място усети, че силите й се връщат. Беше пълна с енергия.

Огледа се по навик за Боар и чак сега забеляза отсъствието му. Започна да го търси наоколо, но нямаше и следа от него. В главата й нахлуха спомените от снощи и тя започна да се тревожи. Тогава чу мислите му:

„Не ме търси и не се тревожи. Трябваше да се оттегля веднага, щом температурите позволиха това. Върнах се в планината. Сензорите са по-чувствителни след изгрев слънце, отколкото при залез. Не става дума за моята безопасност. Ако Сатара разбере, че тук се намира ментално същество, можеш да отпишеш цялата мисия. Не мога да рискувам това. Дори това, че разговарям сега с теб е опасно. В рамките на града няма да можем да общуваме. Въпреки това не мисли, че друг партньор щеше да ти бъде от по-голяма полза. Много скоро щяха да го разконспирират като шпионин и той нямаше да има достатъчна сила да устои на разпитите на Сатара. Ти си по-различна от тях, но тази разлика ще проличи, чак когато попаднеш в много трудни ситуации.“

Боар замълча и Ани се замисли какво ли я правеше по-подходяща за изпълнението на тази задача от милиардите други хора на Земята.

„Не мисли сега за това — продължи той, — концентрирай се върху предстоящата задача. Аз ще те чуя, където и да си, нищо, че няма да отговарям. Когато се сдобиеш с Камъка, вземи го в ръцете си и му се довери. Той ще ти покаже пътя за бягство. Аз ще те чакам в района извън замъка в момента, в който вдигането на тревога вече няма да има никакво значение. Качи се в равнината и тръгвай. Скоро тук ще пристигнат двамата от снощи. Желая ти успех. Знай, че те обичам и че ще бъдем заедно — и живи, и мъртви. Късмет!“

Ани за миг остана като зашеметена. Отсега нататък тя щеше да бъде сама. За кратко в нея се надигна чувство на самосъжаление, но тя просто го изхвърли от съзнанието си и усети изключителна яснота на ума. Изкачи се по ниския зид в равнината и решително се отправи към портата на градската стена. Въпреки ранния час, по пътя имаше доста сатариани, съпроводени от волски талиги, пълни със стоки за Главния град.

 

След като я прегледаха дали не носи билка със себе си, без никакви въпроси я пуснаха да влезе в града. Покрай градската стена, откъм вътрешната страна, имаше околовръстен път, който се разширяваше пред портата в малък площад. Тук сладкарите вече чакаха ранните посетители на града с прясно изпечените си закуски. Селяните напускаха домовете си, щом изгрееше Голямото слънце, за да стигнат при изгрева на Малкото, портите на града. Нямаха време да закусват в къщи и сладкарите правеха завиден оборот в този ранен час.

Ани си спомни кои закуски бяха най-вкусни според съветника и си купи от тях. Още топли, те се оказаха наистина превъзходни. Тя се отправи заедно с големия поток от хора към центъра на града. Знаеше, че повечето от селяните щяха да продават стоките си на кварталния пазар, на десетина километра разстояние от градските порти. Само някои от тях щяха да продължат, за да стигнат късно вечерта централния пазар близо до крепостта. Там цените бяха по-високи, но разходите за пренощуване неутрализираха донякъде по-голямата печалба.

Големият град не предлагаше транспорт за селяните и стоките им. Само приближените на двора, полицията и неколцина богати търговци имаха право на агатори — нещо като коли на въздушна възглавница.

Притежаването им подлежеше на разрешение лично от Императора. В крепостта имаше работилница, където агаторите се произвеждаха и продаваха на правоимащите лица. Тайната на движещата ги сила принадлежеше на Императора. Никой не разбираше как енергията на ригозите вдигаше тези машинки във въздуха и ги задвижваше. Същото се отнасяше и за осветлението и отоплението на двореца. Хората приписваха действието им на магическите сили на Императора. Твърде много се страхуваха от него, за да любопитстват.

Бившият съветник естествено притежаваше агатор и Ани знаеше как изглеждат и се управляват. Имаше форма на овална обърната чиния с височина от седемдесет сантиметра до метър и двадесет. Седалките бяха от една до осем, в зависимост от размера. Най-големите стигаха до шест метра дължина и три метра ширина. Но те не можеха да се движат из тесните улички на града. Използваха се за бойни машини в полеви условия.

Въпреки че на Сатариус не познаваха войната — тъй като бяха един-единствен народ с централно управление, от време на време имаше въстанически настроени групи от населението и се стигаше до кървави разправи. Освен това полицията трябваше да се бори с разбойниците и контрабандистите.

Малките агатори не надвишаваха метър и половина дължина и метър ширина, движеха се бързо и безшумно и бяха изключително маневрени. Само най-близките хора на Императора притежаваха такива — самият той, синът му, жена му, началникът на охраната и двамата първи съветника. Управляваха се по друг начин, пазен в тайна под смъртна заплаха.

Какво ли щеше да стане, ако Императорът разбереше, че тя знаеше да управлява и големия и малкия агатор? Трябваше само малко да упражни пръстите си и да автоматизира този процес.

Тълпата около нея се сгъстяваше и тя разбра, че трябва вече да са наближили пазара. Огледа се. Освен за агаторите, имаше спомени и за града. Съветникът беше израснал в него и го познаваше добре. Прав беше Веова — Са-тара бе допуснал голяма грешка, когато им бе поднесъл тялото на изменника като подарък. Тя никога нямаше да се оправи в тази лудница без неговите спомени.

 

Огромният площад беше пълен с народ, провиращ се между сергиите на търговците. Имаше всякакви плодове и зеленчуци, а в другия край продаваха стоки за домашна употреба. Ани ги разглеждаше с любопитство. Но нямаше време да се шляе. Трябваше да стигне до вечерта в самия център на града, а разчиташе само на краката си. Купи си едно по-топло наметало и нещо като раница, след досаден пазарлък с търговеца. Разполагаше с достатъчно пари, но щеше да направи впечатление, ако не се пазареше за цената. Наблюдаваше другите купувачи и се справи относително добре.

След комплимента, че на толкова хубава жена не може да се откаже, тя се сдоби с двете неща на половин цена. Повтори същото при покупката на малко плодове и орехи. Само хлябът имаше твърда цена и тя си взе достатъчно за два дни.

Можеше да не купува тези неща сега, но се чувстваше относително защитена в голямата блъсканица на пазара. Имаше намерение да контактува с местните жители колкото може по-малко. Страхуваше се да не извърши или каже нещо не прието и така да направи впечатление.

Пъхна покупките си в раницата и я метна на гръб. Беше тежичка, но тя я носеше с лекота. Бяха й дали здраво тяло, силно дори за сатарианка.

Тук жените бяха по-едри от мъжете. Те вършеха тежката физическа работа, а мъжете се занимаваха със сметките, търговията, управлението и опазването на натрупаното знание. Общо взето, нищо ново. И на Земята не е по различно, само че там жените са наказани допълнително от природата — по скоро от Създателя, както Ани вече знаеше — с по-слабо тяло от мъжете. Така попадаха под робството им. Нещо, което на Сатариус не познаваха. Тук разделението на труда имаше по-справедлив характер и нямаше дрязги и борба за надмощие между половете.

Централизираната система за управление на планетата позволяваше израстване в йерархията от най-ниското ниво. Социалното разслоение се получаваше по естествен път. Нямаше особено значение дали си се родил в дворец или в селска колиба — в центъра на вниманието бяха способностите на индивида. Естествено, богатите и тук имаха по-добри възможности да дадат добро образование на синовете си, но талантът се ценеше повече. Имаше специално обучени чиновници, които обикаляха планетата и издирваха надарените деца. Събираха ги в интернати и ги обучаваха добре. Най-умелите можеха да се надяват на кариера — в двора. Жените се обучаваха в практични неща, те бяха царете на производството.

Ани осъзнаваше, че сигурно духовният й свят се различаваше доста от този на една сатарианка. Имаше чувствата и интелекта на земна жена, комбинирани със знанията на сатариански мъж. Боеше се тази разлика да не личи много ясно и затова предпочете да не общува с тях.

Провираше се из тесните улички. Общо взето не й беше трудно да спазва вярната посока. Въпреки на пръв поглед хаотичното застрояване имаше строго спазена система. Главните булеварди водеха звездообразно към крепостта в центъра на града, а главните улици ги свързваха радиално. Видян от небето, градът беше построен при строго планиране. Но вътре в кварталите, между главните булеварди и главните улици, всяка община си строеше, както си искаше. Разнообразието на вкусовете и стиловете беше забележително.