Беа Нади
Приказки за боговете (15)

* * *

Подготовката за най-големия празник вървеше с всички сили. Но най-важната му част — номерът, който трябваше да направят на ангарите, — още не бяха уточнили. Това беше отколешна традиция. Ангарите също празнуваха празника на трите слънца. Нериф не знаеше по какъв повод, точно на този празник, диабата се стараеха да измислят най-голямата шега, с която можеха да подразнят ангарите. Те и през останалото време не изпускаха случай да се подиграят с тях.

Като координатор, той имаше доста работа покрай подготовката и сега трябваше да събере групата от най-големите и умни шегаджии заедно с Ханура. Това беше единственият случай, когато вещицата ги подкрепяше напълно в лудориите им. Дори помагаше активно и диабата се възхищаваха от идеите й. Изглежда, традиционната шега се одобряваше от теорите и Ханура с удоволствие се подиграваше на колегата си, който ръководеше ангарите. Малката група от петима диаба се беше събрала. Ханура се появи сред тях и попита:

— Измислихте ли вече нещо?

Гивок, един от главните архитекти, диабо с доста големи крила, отговори:

— Да, и мисля, че идеята е добра. Разбрахме, че ангарите скоро трябва да преместят една от луните на Сатариус. Иначе след време тя ще падне върху планетата. Тази работа не е много сложна и точно заради това мисля да я направим невъзможна.

— Как си го представяш по-конкретно? — учудена п пита Ханура.

— Ако успеем да изградим такава матрица, която фиксира луната напълно в сегашната й позиция, ангарите ще се изпотят доста при изпълнението на задачата си.

— А няма ли бързо да открият какво става? — искаше да знае един от групата.

— Не е лесно да се открие такова нещо — отговори Гивок. — Ако работата е добре изпипана, мисля че ангарите въобще няма да се досетят какво става.

— Идеята ти не е лоша — отговори замислено Ханура. — Има само един недостатък: — не виждам кой от вас ще изгради тази матрица. Нямате опит да работите с небесни тела.

— Ние не — отговори Гивок, — но новият има. Аниор лесно ще се справи с тази работа.

Ханура се намръщи. Само като чуеше това име, й ставаше лошо. Тогава тя помисли, че страшно го е изиграла с тази слънчева система, но приятелите му теори намериха начин да му помогнат, без да нарушават основния закон за ненамеса в работите на ниските нива. Въпреки това успехът на Аниор я смая. В този Делен имаше много сила и един непознат стремеж. Щеше не само да застраши позицията й като Шеф на тази общност. Беше убедена, че някога ще постигне много повече.

Но изведнъж тя прозря, че идеята на Гивок й даваше възможност да си отмъсти не само на Аниор, но и на второто му Аз. Хитра усмивка се появи на лицето й.

— Има един проблем, който не знаете. Аниор е Делен и е в непрекъсната връзка с второто си Аз. Всички свои мисли и чувства той предава автоматично на него, без да може да влияе на това. А второто му Аз е теорът, който ръководи ангарите, грижещи се за Сатариус.

— Това означава ли — попита Нериф учуден, — че той ще знае всичко, което прави Аниор?

— Да, точно това исках да ви обясня. А това означава, че Аниор в никакъв случай не трябва да разбере нашия замисъл.

Всички се спогледаха посърнали. Толкова бяха харесали идеята на Гивок, че дори не бяха измислили друг вариант. Тогава Ханура се обади пак:

— А няма ли начин да накарате Аниор да изработи матрицата, без да разбере за какво е предназначена?

Гивок се замисли и изведнъж се усмихна:

— Има! Той едва ли се е интересувал някога от параметрите на тази луна. Просто му задаваме тази работа за друга планетна система, като му подготвяме параметрите на Сатариус.

— Предлагам аз да ви задам задачата да фиксирате едната от луните на Икемери — каза Ханура. — И без това тя има нужда от фиксация. Но преди това трябва да подмените всички данни за тази планета и двете й луни с тези на Сатариус в библиотеката. Така Аниор няма да се сети за измамата.

— Имам чувството — засмя се Нериф, — че искаш да направиш номер на Аниор, а не на ангарите.

Ханура го погледна ядосана. Този диабо много почна да си позволява, откакто стана приятел на Аниор.

— Надявам се, че няма да ни издадеш — каза един от групата.

Нериф отговори възмутен:

— Разбира се, че не! Няма да разваля такава хубава шега.

— Значи се уговорихме. И внимавайте с данните! Всичко трябва да е наред, иначе нищо няма да се получи предупреди Ханура.

— Ще се справим с това — хитро се засмя Гивок. — Нямам нищо против да скроим номер не само на ангарите, но и на Аниор.

Всички се засмяха и се разпръснаха. Ханура остана доволна. Щеше да разиграе двамата Делени един срещу друг. Нищо не би могло да й достави по-голямо удоволствие.

Нериф се замисли върху това, което разбра от този разговор за Аниор. Не знаеше, че второто му Аз ръководи ангарите, след като Сатара напусна това ниво. Имаше нещо странно уплетено в техните взаимоотношения.

* * *

Аниор се увлече от новата си работа. След като успя да се справи със слънчевата система, отношенията му с Ханура се бяха нормализирали. Като един от главните архитекти, той се занимаваше с любимата си работа. Скоро, откри, че повечето от задачите бяха далеч под нивото му. Новопридобитата сила много му помагаше. Единственото предизвикателство оставаше гората. Работеше непрекъснато върху нея в свободното си време. Не я показваше на никого, дори на Нериф. За щастие, последният беше много зает с подготовката на поредния празник и не го безпокоеше често.

Истински се зарадва, когато получи от Ханура задачата да фиксира едната от луните на Икемери. Искаше да усъвършенства умението си да борави с небесни тела. Не знаеше защо теорите даваха тази задача на диабата, но това бе без значение. Луната щеше да падне върху планетата и той трябваше да я фиксира така, че нищо вече да не е в състояние да я помръдне от орбитата, в която се намираше.

Взе данните за тази малка система от три небесни тела от библиотеката и сега, след два дни работа, завършваше матрицата. Искаше да я приложи веднага, но Ханура го спря, взе матрицата и каза, че сама ще се заеме с това.

До празника оставаха три дни, когато Аниор усети, че нещо става. Всички диаба бяха страшно възбудени. Едва ли това еуфорично настроение се дължеше само на предстоящия празник. Дочу нещо за това, какъв страшен номер били скроили на ангарите. Но нищо конкретно не разбра. Щом попиташе, всички почваха да лъжат или да го избягват. Чувстваше се засегнат от тяхното недоверие. Не издържа и отиде при Нериф, за да разбере какво става.

— Не се обиждай, Аниор — отговори Нериф усмихнат. — На всеки празник на трите слънца диабата правят номер на ангарите. Това е традиция.

— Но защо го криете от мен? — попита ядосан Аниор.

— Ханура ни предупреди за връзката ти с второто ти Аз — отговори Нериф. — Каза, че той веднага ще разбере какво сме замислили, ако ти узнаеш нещо. А това ще развали цялото удоволствие.

Аниор въздъхна. Нериф беше прав. Не можеше да крие нищо от Боар.

— Жалко. Бих участвал с удоволствие в тази работа. Но Ханура е права. Ще ви издам, без да искам — отговори Аниор тъжен.

Нериф го стисна нежно за рамото. Аниор дори не подозираше какво огромно участие имаше в шегата. Съжаляваше, че той не можеше да злорадства над неимовернитеусилията, които ангарите полагаха от няколко дни, за да помръднат луната от орбитата й. Когато станеше, дума за шега, диабата ставаха много сплотени и нямаше опасност Аниор да узнае нещо по-конкретно преди празника.

— Не тъжи — успокои го Нериф, — ще го разбереш на празника. Ако дотогава ангарите не се оправят, ще им открием номера. Такъв е регламентът, за да не помрачаваме техния празник.

* * *

Фаниис вече не знаеше какво да прави. Празникът приближаваше, а те все още не бяха успели да помръднат тази проклета луна. Работата не беше чак толкова спешна, но ако не я свършеха преди празника, щеше да им развали настроението.

Ако Сатара му беше Шеф, като в добрите стари времена, той просто щеше да се обърне към него за помощ. Сатара винаги с удоволствие се включваше пряко в работата по управление на Сатариус. Едно време и без това всичко вършеше сам. Но новият Шеф бързо въведе нови порядки. Не обичаше да го безпокоят за дреболии. Имаше по-високи изисквания към подчинените си, държеше те да се оправят сами. Въпреки че Фаниис разбираше, че така те щяха да напредват по-бързо в развитието си, този начин на работа беше по-неприятен. Много от тях тайно въздишаха по Сатара. Боар беше спечелил уважението им, но далеч не тази любов и преданост, която поднасяха преди на Сатара.

Събра всички по-добри архитекти в зоната на архитектурата и им обясни проблема. Много от тях вече знаеха за какво става дума. Умуваха заедно върху матрицата за преместване, но не откриха никаква грешка. Накрая Теме-да се обади:

— Матрицата е наред. Може би просто нещо пречи.

Те се спогледаха учудени. Какво би могло да пречи на преместването на една луна?

— Ако не смятах, че не им е по силите — продължи Темеда, — щях да кажа, че това е номерът, който диабата са ни скроили за празника.

Всички изведнъж скочиха от местата си и се развикаха. Въобще не се бяха досетили за такава възможност.

— Някой да е чул за други проблеми в последно време? — попита Фаниис. — Диабата няма да изпуснат случая да ни се подиграят.

Стигнаха единодушно до извода, че друга шега на диабата не бяха открили досега. Все повече се убеждаваха, че Темеда може да е прав.

— Но техните архитекти не владеят управлението на небесните тела! — извика един от главните архитекти. — Какво тогава биха могли да направят?

Отново се замислиха и изведнъж Темеда се засмя. Гледаха го смутени. Той трудно дойде на себе си и каза, все още през смях:

— Забравихме най-новия им архитект — Аниор!

Настана страхотна врява. Как не се бяха сетили досега? Диабото, построил цяла слънчева система, естествено можеше да се справи с една луна.

След като се успокоиха малко, започнаха да търсят начина, по който Аниор беше повлиял на тази луна. Фаниис се сети, че сигурно е изградил матрица за фиксация, но въпреки това много трудно откриха следите й. След упорит труд те разполагаха накрая с косвени доказателства, че луната е била фиксирана. Но не бяха в състояние да развалят тази фиксация. Каквото и да опитваха, за да я премахнат, те удряха на камък. Темеда се възхити от бившия си ученик.

— Сатара беше прав — каза той, — когато ме изпрати да уча Аниор на архитектура. В началото си мислех, че бърка, като ми дава такъв новак за ученик. Но той имаще истински талант. А после набра и много бързо необходимата сила за отличен архитект.

Другите не приеха толкова възторжено уменията на Аниор. Когато остана само един ден до празника, те се предадоха и единодушно решиха, че е време да помолят Боар за помощ.

Отидоха при него и му разказаха какво се беше случило. Очакваха да им се скара, задето не са се справили сами с тази задача, но Боар стана сериозен и само ги упрекна:

— Защо не дойдохте веднага, щом разбрахте за какво става дума?

Погледна техните изчисления и продължи:

— Няма да ми стигне времето, за да разгадая тази фиксация и да я премахна преди празника. Ще трябва да се признаете за победени.

Това никак не се хареса на ангарите. Те рядко успяваха да разберат номера, който им крояха диабата за празника на трите слънца, но винаги се стараеха много. Боар ги съжали. Още не можеше да разбере, как Аниор бе успял да скрие тази работа от него.

Усамоти се и остави да протича през съзнанието му всичко, което беше мислил и чувствал Аниор през последните дни. Откри, че е работил върху някакъв проект за фиксация на луна на Икемери. Провери веднага положението там и видя, че на тази планета нещата си бяха същите както преди. Опита се да разбере някои от данните за луната и накрая се добра до конкретна информация. Безспорно това бяха данните за луната на Сатариус.

Архитектите бяха прави. Аниор беше изградил тази матрица за фиксация. И го беше заблудил много хитро, като мислено работеше уж за друга планета.

Натъжи се. Толкова беше свикнал да знае всичко за Аниор, че тази измама го засегна дълбоко. Вече никога нямаше да бъде сигурен в това, което приемаше от Аниор.

Безграничното доверие, което имаше в него, се оказа илюзия.

Обмисляше какво да прави. Имаше един единствен начин да развали достатъчно бързо тази матрица за фиксация — трябваше да накара Аниор да го направи. И без това имаше силно желание да го застави да обясни странното си поведение. Съобщи на Веова за намеренията си и се прехвърли в общността на диабата.

* * *

Тъй като никой вече не работеше в последния ден преди празника, Аниор се оттегли в гората си, за да почине. Облегна се на дъба на Сатара. Всеки път, когато го докосваше с дланите си, той повтаряше последното изречение на посланието му. Аниор не се уморяваше да слуша нежните му думи и се замечта. Утрешния празник щеше да прекара сам. Отдаде се на копнежа за прегръдката на Сатара, когато чу кристален звън и букът срещу него зашумя.

Отвори очи и подскочи от радост. Облегнат на дървото си, Боар стоеше пред него. Изглеждаше по-различен от миналия път. Имаше вид на млад мъж с тренирано гъвкаво тяло. Нямаше я синкавата сфера край него. Беше в астрал-ното си тяло.

Първата реакция на Аниор да се хвърли в прегръдката му бе жестоко отблъсната. Някаква вълна го прати обратно в основата на дъба. Дори се удари в един камък. Разтри удареното място с ръка и погледна Боар недоумяващо. Беше виновен, разбира се, не трябваше да се опитва да го докосва, но не разбираше грубата сила на това отхвърляне и мрачния израз на лицето му. Обви се в червена мъгла.

Боар го гледаше мълчаливо и Аниор чакаше със свито сърце да проговори. Чувстваше, че му е ядосан за нещо, но нямаше никаква представа за какво.

— Нямам нищо против — започна накрая Боар, — да кроиш разни номера на ангарите. Но не искам да ги кроиш и на мен.

Аниор го погледна смаян. Въобще не знаеше, за какво говореше Боар.

— Не мислиш ли, че е време да развалиш матрицата, която изработи? — продължаваше Боар все така студено.

Аниор събираше всичките си сили, за да успее да попита несигурно:

— Не разбирам за какво говориш. Боар го гледаше все по-свирепо.

— Значи не разбираш! Да не искаш да кажеш, че не ти си направил матрицата за фиксирането на втората луна на Сатариус?

Силно объркан, Аниор се защити: — Направих матрица за фиксиране на луната на Икемери, не на Сатариус!

— Да, голям номер измисли — продължи Боар, — и наистина успя. Заблуди ме майсторски. Ако архитектите ми не се бяха досетили за твоя номер и досега нямаше да разбера хитрината ти.

Аниор остана поразен. Никога не бе предполагал, че Боар може някога да го обвини така несправедливо. Досега беше сигурен, че нищо не можеше да унищожи доверието и любовта между тях. Толкова се натъжи, че просто се сви на кълбо и поиска да изчезне в небитието. Нямаше нито сили, нито желание да отговори на обвиненията му.

Боар гледаше смутен Аниор. Приемаше чувствата му на мъка и отчаяние и не знаеше какво да прави. Усети неговата болка по-силно от своята. Изведнъж изпита непреодолимо желание да го прегърне. Едва успя да устои на този порив. Не се сърдеше вече на Аниор. Само го помоли тъжно:

— Ще разрушиш ли сега матрицата или предпочиташ да развалиш празника на ангарите?

И тогава нещо стана с Аниор. Той скочи на крака и извика, пълен с болка и възмущение:

— Не съм направил никаква матрица за луната на Сатариус, въобще не съм участвал в шегата на диабата. Криеха всичко от мен, за да не мога да го издам. Не разбирам в какво ме обвиняваш!

Беше толкова искрен, че Боар просто му повярва. В съзнанието му бавно се оформи друг вариант за това, какво се беше случило.

— Искаш да кажеш, че не си знаел, че матрицата е предназначена за Сатариус? — попита той като замаян.

Двамата с Аниор се гледаха застинали на място. Изведнъж разбраха какъв гаден номер им бяха скроили. Боар се облегна обратно на дървото и изстена: — Ханура! — А Аниор се свлече в основата на дъба и покри лицето си с ръце. Ако можеше, щеше да се засмее, но току-що преживяната болка беше заседнала дълбоко в душата му. Раната, нанесена от Ханура, нямаше да заздравее скоро.

Боар не проклинаше Ханура, а себе си за това, че се беше усъмнил в Аниор. Виновен, той сведе глава и тихо помоли:

— Прости ми, Аниор.

Не знаеше откъде взе силата да стои така, на три крачки разстояние от него, и да не се хвърли в краката му. Никога досега не бяха били толкова близо до обединението. Аниор смъкна ръце от лицето си и го погледна пълен с отчаяние:

— Как можа да се случи това между нас?

— Не знам — отговори нещастен Боар.

Беше обвинил Аниор в нещо, което той никога не би направил — в непочтеност, лъжа и измама. Не беше послушал сърцето си, а само бе гледал привидните факти. Нямаше извинение за себе си.

Аниор пръв се съвзе. Стана и каза меко:

— Нека не правим на Ханура това удоволствие да разрушим доверието, което имаме един на друг. Ще ти изготвя набързо матрица, която ще анулира ефекта на първата.

— Обичам те, Боар, и нощо не е в състояние да разруши тази любов. Дори да ме беше проклел за вечни времена.

Аниор се отправи към другата поляна, за да се заеме с работата си. Пазеше старите изчисления и бързо намери начин да разруши желязната хватка, в която беше стиснал тази луна. Върна се с новата матрица в ръка и завари Боар, седнал напълно съкрушен, обсипан с жълточервена шума. На дървото му не бе останало нито едно листо. Аниор се изпълни с дълбока жал и безкрайна любов. Но не можеше да направи нищо, за да облекчи болката му. Подаде му матрицата и го подкани нежно: — Върви си. Ако не си тръгнеш скоро оттук, силите ми да стоя далеч от теб ще свършат. Нека поне другите се веселят.

Боар вдигна очи и Аниор бързо сведе глава. Нямаше сили да погледне нещастието и любовта в тях. Боар стана, взе матрицата, прегърна за миг дървото си и изчезна.

Аниор се притисна към ствола на бука, с желание да поеме поне малко от близостта на Боар. От дълбините на дървото чу прекрасна и тъжна песен. Една мелодия, която говореше повече, отколкото всички думи на света.

Настойчива молба за контакт извади Аниор от унеса. Той пусна дървото и даде разрешение. Вече не го интересуваше, че някой щеше да види гората му. Вече нищо не го интересуваше.

Нериф се появи пред него и се огледа учуден. — Каква е тази прекрасна гора. Защо никога не си ми я показвал?

Погледна Аниор и замълча сразен. Беше се облегнал на едно истинско дърво, обезлистено като в късна есен. Едва го различаваше в червения облак на тъгата.

— Аниор! — извика Нериф изплашен, — какво е станало тук?

Аниор като че ли се събуди от дълбок сън, седна на шумата и попита тихо:

— Какво стана с шегата, успя ли? — Точно затова дойдох, за да ти разкажа — отговори Нериф учуден. — И успя, и не успя. Помниш ли матрицата, която направи за луната на Икемери? — И Нериф започна да разказва, как са го излъгали, за да запазят шегата в тайна от Боар. — Измъчиха се цели пет дни и ние умряхме от кеф. Но изглежда, накрая са се сетили какво държи тази луна така здраво. Преди малко развалиха твоята матрица и преместиха луната. Не ми е ясно как се оправиха толкова бързо.

— Направих им матрица за разрушение — отговори спокойно Аниор.

— Ти? Но защо? И как разбра?

— Защото второто ми Аз дойде и ме помоли за това — каза едва чуто Аниор. А после продължи с по-твърд глас:

— Пошегувахте се за моя сметка, сега аз за своя сметка прекратих шегата.

Нериф го гледаше неразбиращо. Усещаше и виждаше тъгата на Аниор, но не можеше да я свърже с нищо.

— Нима заради тази безобидна шега си се разстроил така? — попита той.

Аниор се засмя тъжно.

— Вашата безобидна шега беше жестоко отмъщение на Ханура. Можеш да й предадеш, че резултатът е един на един.

Нериф нищо не разбираше. Гледаше Аниор, потънал в тъга, гледаше прекрасната огромна гора, гледаше двете напълно истински дървета на полянката, от които едното беше загубило съвсем скоро всичките си листа, и се чувстваше преместен в друг свят.

— Ще ми обясниш ли нещо? — попита той умоляващо.

Аниор дълго мълча. После отиде до дъба, сложи ръката си на него и се заслуша в нещо. Започна тихо да обяснява:

— Тази гора направих още при ангарите. Забраниха ми да я взема със себе си, но двамата ми приятели се погрижиха да си я получа. Още не е готова. Заедно с гората, те ми оставиха и друг подарък. Дъбът зад мен е Сатара, а букът без листата — е Боар, второто ми Аз. А сега ме остави сам с двамата ми приятели.

Нериф отлетя замаян. Не разбираше какво става с Аниор. Не разбираше какво искаше да каже с това, че дъбът бил Сатара, а букът второто му Аз. Не знаеше как да му помогне.

Тогава се сети, че Аниор беше поръчал нещо. Отиде в централата и завари всеобщо униние. Само Ханура седеше доволна на трона си. Нериф се приближи и предаде думите на Аниор. Тя започна да се смее гръмко. Никога не беше виждал тази вещица така весела. Всички я гледаха смаяни. Страхуваха се от яда на Ханура, задето ангарите в последния момент разкриха шегата им и никой не разбра поводът за доброто й настроение.

Тя гледаше смаяното лице на Нериф и още веднъж избухна в смях:

— Ти май нищо не разбра? Горкото ти приятелче! Скараха се с второто си Аз. Изиграх ги един срещу друг. Отмъщението е сладка работа!

И продължаваше да се смее. Нериф отлетя в зоната за размисъл, за да се опита да разбере какво всъщност беше станало.

* * *

Смазан от мъка, Боар остави подчинените си да празнуват. Имаше нужда да обсъди с някого това, което се беше случило. Потърси този, който би го разбрал най-добре.

След като разказа как Ханура ги беше изиграла и колко неадекватно беше реагирал, той почака да чуе мнението на Сатара.

Но Сатара не бързаше с оценката си. Вживяваше се в ситуацията. Беше разбрал за номера на диабата, но не знаеше, колко хитро Ханура го бе свързала с личното си отмъщение. А отгоре на всичко тя бе уцелила Боар, който в случая нямаше нищо общо с успеха на Аниор.

Ако беше на негово място, просто щеше да прегърне Аниор и те заедно бързо щяха да забравят това преживяване. Но добре осъзнаваше, че Боар нямаше тази възможност и че щеше да се успокои много по-трудно.

— Има само едно разумно обяснение — започна внимателно той, — и двамата сте станали астрални същества, срещате се на едно ниво и свадата между вас е неизбежна.

— Но аз истински го подозирах — подчерта Боар. Не можеше да повярва, че случилото се имаше такова просто обяснение.

— Предполагам, че това е част от играта. Ние с Веова също истински се мразехме й аз дълго не можех да му се доверя напълно.

— Не сте се мразили чак толкова. За външен наблюдател винаги ставаше ясно, че тази омраза е фалшива. Веова те гонеше само при пряк контакт и то никога надалеч. А ти реално нищо лошо не му направи. Поне доколкото аз знам.

Сатара се засмя.

— Така беше. Но и при вас не е по-различно. Ти реално никога не си се съмнявал в Аниор, само си си го въобразил. Играл си ролята, която се е изисквала от теб.

— Прав си — горчиво въздъхна Боар, — играл съм по свирката на Ханура. И точно това не мога да си го простя.

Сатара пусна един свой лъч към Боар и му преля малко енергия. Последния го погледна силно смутен:

— Пази енергията си за Веова.

— Ще има и за него. В крайна сметка, ако ти не се оправиш достатъчно бързо, Веова ще трябва да работи и за теб. — Сатара се усмихна хитро: — Така че аз не действам съвсем безкористно.

Боар се усмихна въпреки болката, която усещаше. Разбираше добре какво Аниор харесваше толкова на Сатара. Леките му закачки излъчваха една особена топлина.

— Между другото, попитай Веова и той ще ти каже — продължи Сатара, — че първото нещо, което трябва да постигнеш, за да нормализираш отношенията между вас, е да простиш на себе си.

Боар знаеше, че Сатара беше прав. Щеше да даде същия съвет на всеки друг Делен с неговите проблеми. Само не знаеше как да го постигне.

— И как да направя това?

— Повтаряй си на ум колко много обичаш Аниор и, че това, което се случи, е било само едно глупаво недоразумение — засмя се Сатара. — И смени тази тъжна песен с нещо по-весело, иначе Аниор ще се превърне в меланхолик.

— Как разбра това? — учудено извика Боар.

— Е, оттук един бивш Император, грижещ се винаги за добрата си информираност, разполага с други възможности — прошепна тайнствено Сатара.

Разсмяха се. Сатара намекваше за тайното вмъкване на Боар на Сатариус.

— Добре ме изигра тогава — с театрална въздишка отбеляза Сатара. — Когато видях вълновата картина на заминаващ теор, направо се стъписах.

Спомените за тази съвместна мисия с Ани, за кражбата на Камъка, събудиха в Боар отново нежните чувства, които бяха възникнали между тях от първия миг, в който се срещнаха. Спомни си как я пренесе до границата между царствата, прониквайки през цялото й тяло. Губеше много енергия, но беше безкрайно щастлив. И после си спомни мъчителната болка при раздялата.

В него непреодолимо растеше желанието да види отново Аниор и да му каже колко много го обичаше. Прости се със Сатара, който му се усмихна широко, и се отправи към царството на диабата.

Намери Аниор сам на празника, заключен в гората си, заспал между двете дървета. Тихо пристъпи към бука и го докосна с ръка. После внимателно клекна до Аниор и нежно погали червения мъх на гърдите му. Аниор се усмихна насън. Боар го гледаше с нежна обич, но когато видя, че Аниор всеки момент ще се събуди, се върна в своето царство.

Аниор се събуди от прекрасен сън. Беше сънувал как заедно с Боар обикаляха вселената, как запалваха звезди и завъртаха галактики. Беше една игра без начало и край. Летяха хванати за ръце и нищо не можеше да ги раздели.

Лежеше със затворени очи, докато картините на съня не избледняха съвсем. Тогава със съжаление ги отвори и погледът му попадна на бука. Остана смаян, загледан в него. Нежнозелени листенца проникваха от връхчетата на клонките му. Все едно, че беше дошла пролет. Той скочи на крака и се затича до него. Преливащ от радост, прегърна дървото. И чу новата песен на Боар — нежна и пълна с любов.

Нямаше нищо, което би могло да ги раздели. Те бяха едно цяло и никаква сила нямаше власт над тях.

* * *

От Земята излетя поредният космически кораб за изследване на пространството извън слънчевата система. След като един прекрасен ден насред площадката за излитане на совалките се приземиха първите официални пратеници на митяните, земната космонавтика направи огромен скок напред. Цялото население се отдаде на еуфорията. Дребните дрязги между народите станаха като че ли незначителни и хората отново обърнаха погледа си навън, към безкрайните простори.

Ангарите приготвиха междупространствената дупка, в която трябваше да попадне гордостта на земната цивилизация — последният модел междузвездни изследователски станции. Щяха да я прехвърлят направо в близост до Сатариус, без хората да разберат за тяхната намеса.

Веова и Боар бяха подготвили акцията внимателно. На Земята хората бяха разбрали за съществуване на сатарианите от митяните. А населението на Сатариус беше подготвено от разни гадатели и магьосници, и не на последно място от ангарския образ на Сатара — бога, когото всички сатариани почитаха. Нямаше да има големи сътресения при първия контакт. Ако всичко вървеше, както бе предвидено, тази връзка щеше да помогне и на двете цивилизации да продължат развитието си.

Боар нямаше какво повече да прави и се прехвърли в зоната за изпращане. Премина на горното ниво, за да се види със Сатара. Искаше да говори с него за Веова.

Безпокоеше го странното му поведение. Беше се превърнал постепенно от намръщен старец в мечтател. Много пъти седеше усмихнат и със затворени очи на трона си и ставаше напълно недостъпен. Дори Боар не успяваше да го извади от това му състояние. Включваше се все по-малко в работата по управлението на подвластната му Земя. Участваше само в най-важното. Фактически Боар пое изцяло сам отговорността за Двете системи. Справяше се горе-долу добре. Работата не му тежеше. Но не знаеше какво да прави с Веова.

Завари Сатара да препраща енергийни потоци от центъра на една галактика към друга. Като го видя, той веднага прекъсна заниманията си. Погледна загриженото лице на Боар и се засмя.

— Имам чувството, че искаш да ми се оплачеш от Веова.

— Станал си много проницателен в последно време — каза Боар учуден.

— Какво тук значи „в последно време“? — привидно сърдито отговори Сатара. — Аз винаги съм бил такъв.

— Май преувеличаваш — развеселен каза Боар, — помня времена, когато никак не те биваше в отгатването.

Обичаше закачките на Сатара, които веднага разведряваха обстановката. Не разбираше защо Кадор не можеше да го понася, въпреки че би трябвало добре да се разбира с него.

Отново сериозен, Боар попита:

— Кажи ми, какво става с второто ти Аз. Не мога да разгадая състоянието му.

Сатара го изгледа, като че ли преценяваше дали може да му довери истината. На Боар му стана неудобно.

— Ако не искаш да говориш за това — каза Боар, — недей. Няма да ти се сърдя.

— И без това ще го разбереш скоро — отговори Сатара, необичайно сериозен. Помълча малко и добави:

— Веова се готви за сливане.

Боар погледна Сатара смаян. Изведнъж усети колко малко знаеше за себе си. Как би разбрал кога е дошъл момента за сливане с второто му Аз? Как се взима такова решение?

— Как определи този момент? — попита Боар. — Сам ли реши това или заедно с теб?

Сатара отново се засмя: — По-спокойно, Боар! Когато ти дойде времето, сигурно ще разбереш. И аз не мога да ти отговоря изчерпателно на този въпрос. Просто го чувстваш. Видях се скоро с Веова и той ми каза, че времето му е изтекло и ако и аз имам чувството, че нямам какво повече да правя в този живот, той е готов да се слеем.

— И какво му отговори? — попита Боар. Тъмното лице на Сатара засия в хитра усмивка.

— Казах му, че единственото нещо, което би ме задържало тук, е възможността да се любя поне още веднъж с второто ти Аз.

Боар съжали за откритото си любопитство. Сатара веднага му го върна тъпкано. И вее пак нещо го караше да продължава.

— А чувстваш ли се готов за такава стъпка?

— Да — отговори вече сериозен Сатара. Разбираше, че Боар не питаше от чисто любопитство. Беше усетил тревогата, която звучеше в думите му. Искаше да го успокои.

— Чувствата ми към Веова са по-различни от твоите към Аниор. Той е за мен като по-голям брат, като баща Имам му пълно доверие. Зная, че ще ми бъде хубаво с него. Прилича на връщането в майчината утроба. Когато му прелях тогава енергията си, за първи път разбрах, какво представлява Веова за мен. За първи път имаше истинска връзка между нас. В мен се събуди един непознат дотогава копнеж. Готов съм да се слея с него.

Докато говореше, на лицето му се появи онзи замечтан израз, който Боар толкова често виждаше в последно време на лицето на Веова. Усети изведнъж силен копнеж към Аниор. Завиждаше на Сатара и Веова, че бяха стигнали края на пътя си.

Сатара прекъсна тъжните му мисли.

— Само се безпокоя за Аниор. Не знам как ще понесе окончателната раздяла с мен.

Каза го с такава тъга и нежност, че Боар забрави за собствената си тъга и го прегърна приятелски.

— Не се тревожи за Аниор. Той е силен и ще се оправи. А и аз ще бъда до него.

Сатара го погледна благодарен и каза с много топлина в гласа:

— Съжалявам, че трябва да оставя приятел като теб. Боар се усмихна и отговори:

— Сигурен съм, че ще се видим отново, след като с Аниор изпълним задачата си.

* * *

Аниор наблюдаваше изхвърлянето на втората планета от централното слънце на своята слънчева система. Картината беше величествена. В сектора, където се намираше системата, имаше различно време от тяхното, и всички процеси като че ли протичаха по-бързо.

Аниор дори нямаше представа от колко земни години се намираше на астралното ниво. Времето и тук беше циклично, но освен редовните „денонощия“, които се определяха от цикъла на бодрост и сън и от необходимостта, да организират някак съвместната си работа, времето нямаше истинско значение. То като че ли преставаше да съществува като понятие, когато тялото ти не остарява, а развитието на духовните процеси протича много бавно. Всички същества на това и по-горните нива, с много малки изключения, живееха от началото до края на този еволюционен цикъл.

Все пак той принадлежеше към изключенията. От трите двойки Делени, които познаваше, те с Боар бяха най-младата. А Веова и Сатара вече бяха стигнали края на пътя си. Аниор много се натъжи, когато разбра, че Сатара скоро щеше да се слее с второто си Аз. В един свят, където смъртта не съществува, тази раздяла завинаги беше още по-жестока. Защото и Веова, и Сатара след сливането си просто щяха да престанат да съществуват. Те истински умираха. Новото същество, което щеше да се роди от тях, нямаше да бъде едно просто събираемо от техните индивидуални духове. То щеше да бъде нещо съвсем ново, съдържащо в себе си старата им обща същност и новопридо-бития опит на двете си части.

Не се беше виждал със Сатара, откакто той му помогна да получи сила за построяването на слънчевата си система. Дори не го беше виждал в новия му ментален образ. Само чу, че прилича на Императорите от Сатариус. Спомни си първата среща със Сатара на приема в кулата и изпитаното тогава чувство. Любовта между тях беше истинска любов от пръв поглед.

Спомни си нощта в затвора и веселите очи на Орак. Беше загубил тогава и любимия мъж и сина, но ги намери отново в прекрасния ангар. И накрая си спомни величествения диабо със зелените очи. Очите на Сатара — те винаги бяха едни и същи, все едно в какво превъплъщение той се появяваше пред Аниор. Но сега тези очи щяха да се затворят завинаги.

Обвит в червена мъгла, Аниор стоеше в зоната за наблюдение на небесните тела, но гледаше само в себе си.

Чу махане на крила и видя, че Нериф се приземи до него. Щеше ли да тъгува някой ден и за него така, както тъгуваше сега за Сатара?

Поглеждайки слънцето с двете планети, Нериф каза:

— Много е красиво. Какви ли същества ще обитават тези планети някога?

— Това ще решат планетните духове и Камъкът на мъдростта.

— Какъв е този Камък?

— Сега се намира при теорите. Създаден е от високоразвитите същества, от които произхождат Делените. Когато някъде трябва да се изгради нова система от физически същества, Камъкът дава инструкции. Създателите го използват само в началото. После обикновено се оправят без него.

— И как изглежда? — попита Нериф учуден. Аниор се засмя.

— Като най-обикновен речен камък с форма на яйце. Само когато той е в ръцете на Делен и второто му Аз е наблизо, той става прозрачен кристал и свети ярко. А сега ме остави на мира с твоите въпроси. Може би някой ден ще го видиш.

— Едва ли — измърмори Нериф, — кой ще даде на диаба-та да построят физическа система.

Просто искаше да развлече малко Аниор. Беше чул за предстоящо обединение на Веова и Сатара и се досещаше за мъката на Аниор. Тъкмо се беше зарадвал, че приятелят му преживя някак си номера, който Ханура му бе скроила. Въпреки че и досега не разбираше как такава безобидна шега можеше да разстрои Аниор толкова много.

— Хайде да се махнем оттук — предложи Аниор.

Те прелетяха в зоната за почивка и Аниор се зае с матрицата за гората. Нериф се почувства излишен и се върна към работата си. Надяваше се тайно, че след като Сатара си отиде от живота на Аниор, последният ще му обърне повече внимание.

* * *

Отново се бяха събрали всички теори, отговарящи за този сектор на вселената. Този път поводът беше обединението на Веова със Сатара. Щяха да се простят с колегите си и да се слеят пред очите им. Веова пожела така И Сатара се съгласи. Той отскоро беше станал теор, но за Веова всички в този кръг бяха стари познати и сигурно и за него тази раздяла не беше лека. Настоя само за едно. Искаше Аниор да присъства. Веова нямаше нищо против и другите теори нямаше как да му откажат тази последна молба.

Когато прехвърлиха диабото, теорите го разгледаха с любопитство и известна неприязън. Астрално същество нямаше място в този кръг. Сатара за последно им бе скроил някакъв номер. Не бяха му разрешили да се прости с Аниор преди това, за да не го снабди отново с така лесно придобита енергия.

Аниор седна до Боар. Имаше нужда от неговата подкрепа. Погледна Кадор срещу него. Боар не беше излъгал. Имаше вид на хубаво момиче с дълга руса коса и яркосини очи. С известна завист установи колко много подхождаше външно на Боар, за разлика от него. Аниор беше поне една глава по-висок от Боар и много по-едър. Косматото му черно тяло контрастираше със сребристото трико на Боар. Изглеждаха сигурно смешни един до друг.

Боар го погледна усмихнат и Аниор чу в главата си думите му:

„За мен ти си най-хубав в този кръг.“

„Благодаря за комплимента — отговори Аниор по същия начин, — но ми е трудно да повярвам.“

Този начин на общуване остави едно особено чувство за близост в душата на Аниор. Напомняше му за пътуването с Боар до Сатариус.

Продължаваше да оглежда другите. С изключение на Ханура, Боар и още един теор с гола глава, всички други имаха край себе си синкавата сфера. Бяха като заключени в нея.

„Каква е тази сфера край тях“ — попита Аниор.

„Тя е част от менталното ни тяло — отговори Боар. — Образуването на човекоподобно тяло е по-скоро игра, отколкото необходимост. Когато почиваме или се преместим, това тяло се разпада и ние заприличваме на облак или топка в зависимост от това, колко свиваме енергийното си поле. Но ти знаеш добре това.“

Анибр си спомни нежността, която излъчваше енергийното тяло на Боар. Сега, когато се бе въплътил в аст-рално тяло, той не можеше да направи това.

„Не съжалявай — успокои го Боар. — Затова пък сега мога истински да те докосвам.“

Той протегна ръка и погали нежно пръстите на Аниор. Чувството беше толкова приятно, че Анибр за малко да се облегне на него. Но навреме се осъзна и спря. Не можеше да остави грижата за спазването на дистанция само на Боар. Така рано или късно Боар щеше да развие предпазно поведение, подобно на Веова. Аниор искаше да избегне такива отношения на всяка цена.

В центъра на кръга се появиха две лъскави топки. Разраснаха се в облаци и кондензираха в две човешки форми, обградени от прозрачна синкава сфера. Аниор веднага позна Сатара в образа на Императора. Сатара му се усмихна и тежки спомени се надигнаха в Анибр. За миг видя отново отрязаната глава на последния Император в прахта.

А Веова изглеждаше съвсем различен в менталния си образ. Нямаше следа от бялата коса и дългата брада. Имаше вид на зрял мъж на средни години. Косата и късата брада бяха черни, кожата — матова. Само очите му бяха кафяви, както преди, но въобще не изглеждаха тъжни. В тях играеше весело пламъче и той целият сияеше от радост.

Аниор остана учуден от приликата между двамата. Бяха като братя.

Нямаше тържествени речи или нещо подобно. Просто двамата обикаляха в кръг и се прощаваха с другарите си. В зависимост от отношенията, които бяха изградили помежду си, те си стискаха ръце или се прегръщаха.

Сатара обиколи така, че Аниор да остане последен. Когато той се прегърна с Боар — нещо малко странно, тъй като бяха в две различни проявления — Аниор усети тяхното приятелство. Не знаеше, че двамата се разбираха толкова добре.

Вебва се усмихна на Аниор, стисна му ръка, като превърна своята в астрална, и каза:

— Надявам се да ми простиш, че ти отмъквам твоя любим.

— Нека те направи така щастлив, както направи мен — отговори Аниор сърдечно.

Тогава Веова го прегърна и Аниор усети странно гъделичкане по тялото си.

Накрая останаха само Сатара и Аниор. Сатара го покани в центъра на кръга и го погледна така, че Аниор просто забрави за всички около тях. Прегърна Сатара и го захлупи с огромните си криле.

Теорите гледаха учудени този голям черен кокон, който изведнъж затрептя.

Кадор не виждаше, какво става зад тези криле в средата на кръга, но видя, как Боар се облегна назад и се усмихна щастлив със затворени очи. И тогава Кадор се сети: Сатара и Аниор се любеха пред очите им! И това, въпреки че бяха в две различни по вид тела! Беше в стила на Сатара да показва такова пренебрежение към теорите. Използваше последните мигове на живота си, за да снабди Аниор с повече сила. А теорите гледаха, безсилни да предотвратят това.

Трептенията на черния кокон пред тях затихнаха и Аниор бавно разгърна крилата си и се опъна. Беше пораснал с още една глава, а размахът на крилете му стигаше до границата на кръга. С щастлива усмивка той бавно ги сгъна на гърба си. Пред него стоеше Сатара в яркосияйна сфера. Не само Аниор бе увеличил силата си.

Чудото, което никой не разбираше, стана пред очите им.

Сатара обиколи с поглед присъстващите и каза усмихнат: — Не можете да забраните любовта. Тя е най-великото нещо в този свят.

После се обърна към Аниор, вдигайки лявата си ръка към него.

— Подарявам ти Силите на лявата ръка, те няма да ми трябват вече.

И от върховете на пръстите му мина една бяла мълния към лявата ръка на Аниор. Сатара отстъпи, за да направи място на Веова.

— Не забравяй урока, който дадохме на този свят — каза Веова. — Винаги използвай и двете Сили в еднаква степен.

Той вдигна дясната си ръка и Силите на дясната страна се преляха в Аниор.

Аниор бавно дойде на себе си. Тихо отговори:

— Благодаря ви за доверието. Обещавам да ги ползвам така, както ми завещахте.

Той се върна на мястото си и седна до Боар. Веова и Сатара се превърнаха в две сфери. Между тях се образува енергиен коридор. Те засветиха с еднаква светлина и се приближиха. Когато се докоснаха, се чу силен звук и една ярка светлина заслепи присъстващите. Пред очите им се издигаше една сияйна сфера без повърхност. Това беше само бяла светлина, излизаща от центъра, която се разпръскваше наоколо в лъчи от всички цветове. Постоя още малко над главите им и изведнъж изчезна.

Сатара и Веова вече не съществуваха. Присъстващите бяха станали свидетели на най-прекрасния момент в живота на Делените. Боар стискаше силно ръката на Аниор, който се разкъсваше от мъка, и му преливаше сила, докато можеше да контролира чувствата си. Някога, в далечни времена, и на тях им предстоеше същото.

Кадор гледаше как тази нежна ръка стискаше черните пръсти с изкривените нокти и се сви от непозната дотогава болка. Копнееше по второто си Аз; искаше да седи така до него и да чувства близостта му.

* * *

Боар и Аниор пристигнаха в зоната за изпращането. Върнаха се заедно на астрално ниво, в царството на диабата. Боар гледаше превития от мъка Аниор и се опита да го разсее.

— Сатара астрална форма ли прие, когато го прегърна?

— Не — отговори Аниор, — превърна се в енергийната си форма и като че ли влезе изцяло в центъра ми за съгласуване. Никога не съм усещал подобно нещо.

— Трябва някога да го опитам — пошегува се Боар.

— Помоли Кадор — отговори Аниор леко язвително, — може и да се съгласи.

— Едва ли — въздъхна Боар привидно съкрушен, — не видя ли как той се стопи от копнеж към второто си Аз, когато ни видя заедно.

— Имаш пред вид Нериф, нали? — попита Аниор. Боар престана да се шегува и го погледна сериозен.

— Бързо го разбра. Да не повториш сега грешката си!

— Не се бой — успокои го Аниор, — Нериф ми е приятел, но той не е Сатара! Разбрах отдавна, че Нериф е Делен. Той направо налиташе на мен.

Помълча малко. После се засмя горчиво:

— Горкият Кадор! Сигурно страшно ме мрази.

— Всеки от нас носи своя кръст — отговори Боар малко тъжно.

Те се погледнаха очи в очи и останаха така, на една ръка разстояние един от друг и въпреки това разделени от светове. Разделиха се, без да си кажат нищо повече, когато желанието да се докоснат стана непреодолимо.

Аниор отлетя в централата на диабата и седна на стъпалото пред празния трон. Потънал отново в мъката си, той не забеляза как другите диаба го заобиколиха, възхищавайки се от огромната му сила, и как тъгуваха заедно с него.